Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Der Schatz im Silbersee, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 45 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
?
Корекция
Victor
Допълнителна корекция
trooper (2013 г.)

Издание:

Карл Май. Избрани произведения в десет тома — том 4

Съкровището в сребърното езеро. Завещанието на инката

Романи

Издателство „Отечество“, София, 1989

Преведе от немски: Веселин Радков

Художествено оформление: Васил Инджев

Редактор: Калина Захариева

Художествен редактор: Васил Миовски

Технически редактор: Методи Андреев

Коректор: Павлина Пенчева

Код II 95376 6116–5–89 Немска. III издание и I издание.

Издателски №1705 Дадена за набор м. II. 1989. Подписана за печат м. IV. 1989.

Излязла от печат м. IX. 1989. Формат 16/60/90. Печатни коли 46,50.

Издателски коли 46,50. Усл. изд. коли 52,31 Цена 5,99 лева.

Държавно издателство „Отечество“ София, пл. „Славейков“ 1

Държавна печатница „Георги Димитров“, София

 

Der Schatz im Silbersee

Karl–May–Verlag Radebeul Bei Dresden

Der Schatz im Silbersee

Joachim Schmid — Karl–May–Verlag, Bamberg, 1952

Karl May. Das Vermächtnis des Inka

© Manfred Pawlak Verlagsgesellschaft mbH, Herrsching, 1983

Съставител и преводач © Веселин Радков, 1989

c/o Jusautor, Sofia. ДЧ–3

История

  1. — Корекция
  2. — Корекция от trooper

10. Клопката в Игъл Тейл

По-голямата част от работниците в Шеридън бяха ирландци и немци. Те нямаха все още никаква представа какво се разиграва около тях, защото не беше изключено Корнъл да изпрати съгледвачи, за да ги наблюдават, а те биха могли да надушат нещо от поведението на хората. Но малко преди да свърши работният ден, инженерът съобщи най-необходимото на ръководителя на работната смяна и му нареди да постави работниците в течение на нещата, но без никакъв шум.

Този ръководител беше нюхемпширец и бе водил бурен живот. Отначало работил като строителен работник в продължение на доста години, но не беше успял да спести нещо значително. Затова започнал да се занимава с разни други неща, които за схващанията на янките не бяха срамни. Но и там щастието не му се усмихнало.

Той казал на източните щати „адио“ и прекосил Мисисипи, за да търси късмета си на запад, но за съжаление със същия неуспех. Най-сетне получил работа в Шеридън, където можел да използува придобитите от по-рано опит и знания, обаче не останал удовлетворен. Който веднъж е дишал въздуха на девствената гора и прерията, чувства голяма мъка, ако изобщо може да се приспособи и свикне с цивилизования начин на живот.

Този човек, който се казваше Уотсън, се зарадва страшно много, когато разбра какво ще става.

— Слава богу, най-после едно разнообразие в това сиво ежедневие! — каза той. — Старата ми карабина дълго време стоя подпряна в ъгъла и сигурно копнее да поприказва отново. Смятам, че днес ще й се удаде случай. Но аз се сещам нещо; името, което споменахте, сър, ми се струва познато. Червения Корнъл? И Бринкли при това? Някога си имах работа с един Бринкли, който имаше фалшива червена коса, докато естественият му скалп беше черен. За малко щях да платя с живота си срещата с него.

— Кога и къде се случи това? — попита Олд Файерхенд.

— Преди две години по горното течение на Гранд Ривър. С един мой приятел, който е немец и се казва Енгел, бяхме заедно горе при Сребърното езеро. Канехме се да тръгнем към Пуебло и след това да се отправим по Арканзас на изток, за да си набавим инструменти за една работа, която щеше да ни направи милионери.

Олд Файерхенд наостри уши.

— Енгел ли се казвал онзи човек? — попита той. — Споменахте за „една работа“, която щяла да ви донесе милиони. Ще ми разкажете ли нещо повече за нея?

— Защо не! Ние двамата се бяхме заклели да мълчим като риби; но от милионите не излезе нищо, защото не можехме да осъществим плана си и затова ми се струва, че няма защо да се чувствам повече обвързан от клетвата си. Ставаше дума за изваждането на огромно съкровище, потопено във водите на Сребърното езеро.

Инженерът се позасмя, без да крие недоверието си, поради което ръководителят продължи:

— Може да ви звучи доста невероятно, сър, но въпреки това е истина. Вие, мистър Файерхенд, сте един от най-известните уестмани и сте преживели и чули такива неща, че ако започнете да ги разказвате, едва ли някой ще ви повярва. Затова може би поне вие няма да се смеете на думите ми.

— И през ум не ми минава да ви се смея — отвърна ловецът най-сериозно. — Напълно съм готов да ви повярвам, защото си имам своето основание. И аз съм чувал като нещо съвсем сигурно, че на дъното на езерото имало съкровище.

— Наистина ли? Е, струва ми се, бих могъл да се закълна с чиста съвест, че това съкровище наистина съществува. Човекът, който ни разказа за съкровището, положително не ни е излъгал.

— Кой беше този човек?

— Един стар индианец. Никога дотогава не бях виждал такъв пра-пра-прастар човек. Беше толкова слаб, че приличаше на живи мощи и самият той ни каза, че бил видял много повече от сто лета. Наричаше се Хауей Колакеко, но веднъж ни се довери, че всъщност се казвал Икачи Татли. Не знам какво означават тези индиански имена.

— Но аз мога да ви кажа — прекъсна го Олд Файерхенд. — Първото име е на езика на тонкавите, а второто е на езика на ацтеките, но и двете имат едно и също значение — Големия баща. Продължете по-нататък, мистър Уотсън! Страшно съм любопитен да чуя как сте се запознали с този индианец.

— Е, в случая нямаше нищо особено и нищо авантюристично. Вече не знаех точната дата, бях останал твърде дълго време в планините и ето как бях изненадан от първия сняг. И така трябваше да остана високо в планините и да намеря място, където можех да презимувам, без да умра от глад. Бях съвсем самичък, снегът просто ме бе затрупал и положението ми беше сериозно! За щастие успях все пак да стигна до Сребърното езеро, където забелязах колиба, изградена от камъни, от която се издигаше пушек. Бях спасен. Собственикът на тази колиба беше именно старият индианец. Той имаше един внук и един правнук, които се казваха Голямата мечка и Малката мечка и…

— А-а! Нинтропан Хауей и Нинтропан Хомош? — прекъсна го Олд Файерхенд.

— Да, така звучаха индианските думи. Да не би да ги познавате, сър?

— Да. Но разказвайте по-нататък, по-нататък!

— Двете Мечки бяха отишли към планините Васач, където били принудени да останат до пролетта. Зимата подранила доста и било съвсем изключено да се върнат при Сребърното езеро през такива снежни преспи. Така че аз заварих стареца самичък, без да се има предвид наскоро дошлият немец Енгел, за когото, вече споменах. Той също като мен бе потърсил в колибата убежище от първата снежна буря. Мисля, че е по-добре да бъда кратък и ще спомена само, че ние тримата прекарахме цялата зима заедно. Не сме гладували — дивеч имаше достатъчно; ала студът се отрази зле на стареца и при първия пролетен полъх го погребахме. Той ни беше обикнал и за да ни се отблагодари по някакъв начин, ни разказа тайната за съкровището в Сребърното езеро. Притежаваше парче кожа, което беше много старо и представляваше рисунка с точно обозначеното място на съкровището. Разреши ни да си направим копие от нея. Съвсем случайно Енгел имаше хартия у себе си, без която не можехме да прекопираме рисунката; старецът не искаше да ни даде кожата, защото смяташе да я запази за двете Мечки. Един ден преди да умре, той я закопа някъде, но къде, не можахме да разберем, защото уважихме последната му воля и изобщо не потърсихме кожата. След като го погребахме, тръгнахме на път. Енгел беше зашил плана на съкровището в якето си.

— Не дочакахте ли връщането на двете Мечки? — попита Олд Файерхенд.

— Не.

— Това е било голяма грешка!

— Възможно е, но дълги месеци бяхме стояли затворени в снега и копнеехме да видим хора. И наистина скоро се намерихме сред хора, ама какви хора! Бяхме нападнати от индианци юта[1], които ни взеха всичко. Сигурно щяха и да ни убият, но познаваха стария индианец, когото почитаха извънредно много, и щом разбраха, че сме се грижили за него и сме го погребали след смъртта му, те ни подариха живота, върнаха ни поне дрехите и ни пуснаха да си ходим. Но оръжията ни останаха у тях, едно обстоятелство, за което не можехме да им благодарим, защото без оръжия бяхме изложени на всевъзможни опасности, та дори и на гладна смърт. За щастие или по-скоро за нещастие срещнахме на третия ден някакъв ловец, който ни даде месо. Като разбра, че искаме да отидем в Пуебло, заяви, че и той отивал там, и ни разреши да се присъединим към него.

— И това беше Червения Бринкли, нали?

— Да. Тогава имаше друго име, но по-късно разбрах, че е той. Заразпитва ни и ние му разказахме всичко. Премълчахме само за съкровището и за плана, който Енгел носеше у себе си, защото видът му не ни вдъхваше доверие. Не съм виновен, че винаги изпитвам някаква неприязън към червенокоси хора, макар и да ми е ясно, че измежду тях подлеците не са повече, отколкото измежду хората с друг цвят на скалпа. Но нашето мълчание по този въпрос не ни помогна много. Тъй като само той имаше оръжия, често се отдалечаваше, за да ловува, а ние двамата оставахме сами и разговаряхме почти само за съкровището. Веднъж той се върнал тайно, промъкнал се зад гърбовете ни и подслушал разговора ни. Когато следващия път отново тръгна на лов, той ме взе със себе си, като каза, че четири очи виждали по-добре от две. След един час, когато се бяхме отдалечили от Енгел достатъчно, той ми каза, че е чул всичко и ще вземе плана, за да ни накаже за нашето недоверие. При тези думи извади ножа си и се нахвърли върху мене. Отбранявах се с всички сили, но напразно; той заби ножа си в гърдите ми. За щастие не успя да улучи сърцето ми, но ме помислил за мъртъв. Когато се съвзех, видях около себе си група преселници, които ме бяха намерили и превързали. Разказах им какво се беше случило, но тези обикновени хорица не бяха в състояние да тръгнат по следите на убиеца. А аз самият се нуждаех от доста дълго време, докато оздравея дотолкова, че да мога да напусна хората, спасили живота ми. Тъй като не можех да открия нито трупа, нито гроба на Енгел, предположих, че е успял да избяга от онзи убиец.

— Да, избягал е — кимна Олд Файерхенд.

— Какво? Откъде знаете, сър?

— Ще ви разкажа после. А сега продължавайте!

— Насочих се към най-близкото населено място, където ме приеха добре и ми помогнаха. Там останах половин година и работех каквото ми падне, за да припечеля поне толкова пари, колкото ми трябваха, за да отида на изток.

— Къде искахте да отидете?

— При Енгел. Знаех, че има брат в Ръселвил, щата Кентъки, а ние бяхме решили да отидем при брат му, където щяхме да подготвим всичко необходимо за похода ни към Сребърното езеро. Но когато пристигнах в Ръселвил, научих, че брат му се е преселил в Арканзас, но къде точно, никой не можа да ми каже. Беше оставил у съседа си едно писмо за Енгел, в случай че той го потърси. Последният наистина идвал и взел писмото, в което положително е бил оставен и новият адрес на брат му. Енгел си заминал, а след време съседът умрял. Но Енгел разказал приключенията си в Ръселвил, при което назовал моя „убиец“ Бринкли. Не ми е известно по какви пътища е научил името му. Е, господа, това е, което имах да ви разкажа. Ако името Бринкли не ни е заблудило, то аз се радвам много, че ще се срещна с този подлец. Струва ми се, че най-после ще си разчистя сметките с него.

— Намират се и други, които имат същото намерение — отбеляза Олд Файерхенд. — Сега само едно не ми е ясно. Преди малко казахте, че червеният цвят на косата на Бринкли е фалшив. Как успяхте да го разберете?

— Много просто. Изглежда, докато живяхме заедно, боята му се беше попривършила, защото тук-там започна да се забелязва истинският цвят на косата му — черният.

— Well. Тогава вече няма никакво съмнение, че сте си имали работа с Червения Корнъл. Целият живот и цялата дейност на този човек, изглежда, се състоят само от престъпления. Да се надяваме, че днес ще ни се удаде да сложим край на всичко това.

— И аз го желая от сърце. Но още не сте ми казали как ще посрещнем предстоящото нападение.

— Не е нужно да ви го казвам отсега. Ще разберете, когато му дойде времето. Преди всичко работниците трябва да се държат спокойно; нека се подготвят за безсънна нощ. Нека приготвят и проверят оръжията си. Още преди полунощ ще се качат във влака, който ще ги откара до уреченото място.

— Well, тогава съм принуден да се задоволя с тези сведения. Ще изпълним нарежданията ви.

Когато той се отдалечи, Олд Файерхенд попита инженерът дали може да намери двама работници, които приличат донякъде на двамата пленени трампа; а също трябва да бъдат и достатъчно смели, за да заемат местата на пленниците в локомотива. Чарой се замисли и изпрати някъде негъра, за да доведе хората, които му се струваха подходящи за тази цел. Когато негърът ги доведе, Олд Файерхенд забеляза със задоволство, че изборът не беше съвсем лош: фигурите им бяха почти същите, а що се отнася до чертите на лицата им, можеше предварително да се каже, че едва ли някои щеше да забележи разликата в тъмнината на нощта. Оставаше да се погрижат само гласовете им да не се различават съвсем от гласовете на трамповете. Ето защо Олд Файерхенд заведе работниците в стаята на Хартли и проведе нарочно още един кратък разпит с трамповете. Работниците чуха гласовете им и ако се наложеше, вече бяха в състояние горе-долу да ги наподобят.

След като свършиха и тази работа, ловецът напусна къщата, за да огледа още веднъж околността. Ако бяха изпратени съгледвачи, те щяха да изберат място, откъдето биха могли през нощта да наблюдават достатъчно добре работническото селище, но и където щяха да бъдат в най-голяма безопасност. Точно такова място се намираше недалеч от къщата на инженера. Ако се прекосеше работният терен направо, се достигаше до един склон в близост до железопътната линия, по чийто горен край растяха няколко дървета. Отгоре се откриваше най-добрата гледка към поселището, а дърветата предлагаха достатъчно прикритие. Шпионите трябваше да бъдат търсени само на това място.

Олд Файерхенд искаше да се доближи до подножието на малката височина откъм другата страна; след като успя да стори това незабелязано, той запълзя тихо нагоре. Щом се изкачи на върха, видя, че не се бе излъгал в предположенията си. Край дърветата седяха две човешки фигури и тихо разговаряха. Смелият ловец се приближи до тях дотолкова, че главата му опря до дървото, зад което бяха седнали двамата. Сега можеше да ги докосне с ръка. Реши се да рискува така само благодарение на сивите си дрехи, които и най-острият поглед не можеше да различи от земята. За съжаление тъкмо сега двамата бяха прекъснали разговора си и измина доста време, преди да се обади единият:

— Разбра ли вече какво ще правим, след като си свършим работата тук?

— Нищо определено не знам — отвърна другият.

— Носят се разни слухове, но изглежда, малцина знаят истината.

— Така е. Корнъл умее да мълчи и има много доверени хора. Сигурно само онези, които от самото начало са били с него, знаят нещо за истинските му намерения.

— Удуърд ли имаш предвид, с когото са избягали от рафтърите? Ако е така, мисля, че точно той е доста близък с тебе. Нищо ли не ти е казвал?

— Само намеци и нищо друго. От думите му си вадя заключението, че Корнъл няма намерение да задържи всички ни около себе си. Такъв голям брой хора само ще му пречат в по-нататъшните планове. И аз не мога да не му дам право. Колкото сме повече, толкова по-малка ще бъде печалбата за всеки един от нас. Мисля, че той ще си подбере най-способните хора и ще изчезне с тях.

— По дяволите! Значи иска да измами другите, така ли?

— Защо да ги мами?

— Е, ако утре изчезне с хората, които иска да задържи около себе си?

— Няма да имаме никаква вреда от тази работа. Само ще се радвам, ако стане такова нещо. От само себе си се разбира, че ние двамата няма да бъдем между измамените, които ще останат с пръст в устата.

— Можеш ли да ми го докажеш? Ако не можеш, ще си отварям очите и в случай на нужда ще вдигна тревога.

— Доказателството не е толкова трудно. Не ни ли изпрати двамата заедно тук да наблюдаваме?

— Е, какво от това?

— Такава задача получават само способни и изпитани хора. Като ни натовари с наблюдението на поселището, той ни даде най-доброто свидетелство за доверието си към нас. А какво произлиза от това? Че ако наистина има намерение да се отърве от голяма част от нашите хора, то ние няма да сме между тях, а несъмнено ще бъдем в групата, която ще тръгне с него.

— Хмм! Това наистина няма да е лошо. Заключението ти е правилно и ме успокоява. Но ако мислиш, че и аз съм от избраниците на Корнъл, защо тогава си траеш и не ми казваш какво ти е казал Удуърд за плановете му?

— Защото и аз самият още не съм наясно, но ще ти кажа каквото зная. Става въпрос за поход към планините. Там горе още в праисторически времена е живял някакъв народ, чието име вече не помня. После този народ е изчезнал: или се е преселил на юг, или е бил унищожен, но преди това е успял да потопи в езерото някакво несметно съкровище.

— Глупости! Който притежава богатства, си ги взима със себе си, ако тръгне нанякъде!

— Нали ти казах, че е възможно този народ да е бил избит!

— Какви са били тези съкровища? Пари, злато?

— Не мога да ти кажа. Не съм учен и не знам дали този народ е сякъл монети. Удуърд каза, че тези хора са били езичници и са имали огромни храмове, украсени със статуи на божества от масивно злато и сребро, както и многобройни съдове от същите метали. Тези богатства лежат на дъното на Сребърното езеро, откъдето идва и името на самото езеро. Казват, че Корнъл имал някаква рисунка, с помощта на която можело съвсем точно да се определи мястото на съкровището.

— Аха! А къде се намира Сребърното езеро?

— Не знам. Корнъл ще проговори сигурно едва когато определи хората, които ще го придружават. От само себе си се разбира, че не може да раздрънка преди това плановете си.

— Естествено! Но тази работа си остава винаги опасна.

— Защо?

— Заради индианците.

— Pshaw! Там живеят само двама червенокожи — внукът и правнукът на индианеца, който е притежавал скица на мястото на съкровището. А тези двамата могат да бъдат очистени с два изстрела.

— Ако е така, тогава добре. Никога не съм бил горе в планините и ще трябва да се осланям на онези хора, които разбират нещо от тази работа. Но мисля, че най-напред трябва да насочим цялото си внимание към днешното начинание. Вярваш ли, че ще успеем?

— Сигурно. Погледни само колко спокойно е наоколо! Никой тук не подозира нищо за присъствието ни и за нашия план. А двама от най-добрите ни и хитри хора са вече тук, за да подготвят нападението. Нима може да се съмняваме в успеха? Влакът ще пристигне, ще спре за пет минути и ще отпътува нататък. На около час път оттука ще гори нашият огън. Там нашите двама другари, които ще бъдат в локомотива, ще тикнат под носа на машиниста револверите си и ще го принудят да спре влака. Ние ще го заобиколим, Корнъл ще се качи и ще вземе…

— Охо! — прекъсна го другият. — Кой ще се качи във влака? Да не би Корнъл да се качи самичък? Или заедно с малцината избрани хора, с които после най-спокойно ще се изпари с влака? След известно време ще спрат влака, ще слезнат заедно с половината милион и ще изчезнат. А другите ще останат да киснат тук със смаяните си физиономии, нали? Не, тая няма да я бъде!

— Ама че фантазия! — обади се другият ядосано. — Нали вече ти обясних: ако Корнъл наистина таеше такива намерения, ние двамата щяхме да сме сред хората, които ще се качат във влака. Ако впрочем Сребърното езеро крие такива огромни богатства, тогава не е нужно да бъдем нечестни спрямо нашите съучастници тук. Ще разделим плячката, всеки ще си получи парите и тогава нека Корнъл си избере онези хора, с които иска да отиде в планините. Баста! Да не говорим повече за това! Сега ми се ще само да разбера какво ще правят с онзи локомотив, който е спрял долу пред нас. В пещта му гори огън, следователно се готви да отпътува. Закъде?

— Може би това е локомотивът, който ще пътува пред влака, за да изпитва сигурността на пътя?

— Не. Онзи локомотив не може отсега да стои готов за път. Влакът пристига едва в три часа през нощта. Този локомотив не ми харесва нещо и съм много любопитен да разбера какво искат да правят с него.

С тези думи човекът изказа едно съмнение и това не бе за пренебрегване. Олд Файерхенд разбра, че не бива да оставят повече машината там. Това представляваше обикновен малък локомотив, използван при строителните работи, към който обикновено се прикачаха товарни вагони, пренасящи пръст. Сега с тези вагони щяха да бъдат откарани работниците до уреченото място. С това не биваше да се чака до полунощ, трябваше да стане веднага, за да се разсеят подозренията на съгледвачите. И тъй Олд Файерхенд запълзя обратно, промъкна се до къщата на инженера и му каза какво беше чул.

— Well! — съгласи се той. — Тогава ще извозим хората веднага. Но нали съгледвачите ще ги видят!

— Няма да ги видят. Ще наредим на работниците да се промъкнат незабелязано до едно място на около четвърт час път оттук и да чакат край линията празния влак. Той ще ги вземе, а шпионите няма нито да видят, нито да чуят, че влакът спира там, защото преди това линията прави голям завой, а шумът няма да достигне дотук.

— А колко хора ще останат при мен?

— Двадесет души са напълно достатъчни за отбраната на вашата къща и за охраняването на пленниците. Половин час ще ви стигне, за да подготвите хората си; после влакът може да тръгне. Аз ще се промъкна пак до съгледвачите, за да чуя какво ще си кажат.

Не след дълго той отново лежеше зад гърбовете на двамата мъже, които сега седяха мълчаливо. Ловецът, също както и те, можеше добре да наблюдава терена пред тях. Той се помъчи да забележи някакво раздвижване сред жителите на селището, но напразно. Хората се отдалечаваха толкова предпазливо и тайно, че шпионите не забелязаха нищичко. Впрочем слабите светлини, които горяха в постройките и колибите, бяха съвсем недостатъчни да осветят селището така, та да могат ясно да се различават човешките фигури.

Ето че откъм къщата на инженера се показа силната светлина на един фенер и затрептя в посока към линията. Човекът, който носеше фенера, извика толкова силно, че гласът му се разнесе надалеч:

— Празният влак да тръгва към Уолъс! Там се нуждаят от вагони.

Беше инженерът. Тъй като той и машинистът се бяха уговорили, сега се чу силният глас на последния:

— Well, сър. Радвам се, че най-после потеглям и няма да хабя повече въглищата си. Да поръчам ли нещо в Уолъс?

— Кажи само „лека нощ“ на инженера, който сигурно ще играе пак карти, когато пристигнеш там. Добър път!

— Лека нощ, сър!

Локомотивът изсвири остро няколко пъти и тръгна. Когато заглъхна шумът от колелата, единият от трамповете се обади:

— Е, сега разбра ли какво искат да правят с локомотива?

— Да, и това ме успокои. В Уолъс се нуждаят от вагони, напразни са били подозренията ми.

— Глупаво е изобщо да имаш някакви подозрения. Планът е замислен толкова добре, че непременно ще успее. Впрочем ние бихме могли вече да си тръгваме.

— Не. Корнъл ни заповяда да стоим тук до полунощ и трябва да му се подчиняваме.

— Е, съгласен съм! Но ако трябва да кисна тук до среднощ, не виждам защо трябва и до среднощ да напрягам очите си без всякаква нужда. Ще легна да поспя.

— И аз. Това е най-умното. После и без това няма да имаме много време, нито желание за сън.

Олд Файерхенд се оттегли назад светкавично, защото двамата се размърдаха, за да си намерят по-удобно място за спане. Той се върна при инженера и заедно с него зачакаха часа на тръгване, като пушеха пури и пиеха вино. В селището бяха останали двадесет работници и те бяха напълно достатъчни. Другите вече се бяха измъкнали тайно съгласно нареждането на инженера. Извън Шеридън те се събраха и тръгнаха по линията, докато се отдалечиха на достатъчно голямо разстояние от града. Останаха там, докато влакът пристигна и ги взе. Закара ги до Игъл Тейл (така се наричаше една група хълмове), където спря. Не беше възможно трамповете да забележат какво ставаше тук, защото вече бяха тръгнали към Шеридън.

Олд Файерхенд беше избрал извънредно подходяща местност. Линията минаваше над реката на едно място, където високите брегове бяха недалеч един от друг. По онова време над реката имаше само временен мост, по който минаваха релсите, за да навлязат отвъд веднага в тунела. На няколко метра от моста влакът спря; неговите вагони не бяха празни до един, както си помислиха двамата съгледвачи; последните два вагона бяха натоварени със сухи дърва и въглища. Едва бе спрял влакът, и от тъмнината изскочи дребно пълно човече, което приличаше на жена; приближи се до локомотива и попита машиниста с писклив гласец:

— Сър, какво търсите тук по това време? Да не би да сте докарали работниците още отсега?

— Да — отвърна запитаният, оглеждайки учудено странната фигура, която се намираше точно в осветения кръг от пещта. — Кой сте вие?

— Аз ли? — изсмя се дебелият. — Аз съм Леля Дрол. Е, не се плашете толкова! Може да ви се отрази зле на нервите. Леля съм само ей тъй, между другото; после ще ви се обясни. И така, защо идвате сега?

— По заповед на Олд Файерхенд, който е подслушал двама шпиони, изпратени от трамповете. Те щели да се усъмнят, ако влакът тръгнел по-късно. Тук ли са хората на този прочут ловец?

— Да, но да не избягате от страх, всичките са чичовци, аз съм единствената леля между тях.

— Няма защо да се страхувам от вас, госпожо или госпожице. А къде са трамповете?

— Тръгнаха още преди четиридесет и пет минути.

— Тогава можем да разтоварим дърветата и въглищата?

— Да. Нека хората ви се качат обратно във влака, ще се кача и аз, за да ви дам необходимите указания.

— Вие ли? Ще ми дадете указания? Да не би да са ви направили генерал на този армейски корпус?

— Тъй вярно, генерал съм, разбира се, с вашето любезно разрешение. Така, ето ме при вас. А сега подкарайте коня си през моста бавничко и внимателно, докато вагоните с въглищата стигнат точно пред тунела.

Дрол се беше качил в локомотива. При спирането на влака работниците бяха напуснали вагоните, но сега трябваше да се качат отново. Машинистът огледа дебелия още веднъж с поглед, от който си личеше, че не му е много леко да изпълнява покорно нарежданията на тази съмнителна леля.

— Е, ще тръгваме ли? — попита Дрол.

— Вие наистина ли сте човекът, на чиито заповеди трябва да се подчинявам?

— Разбира се! И ако не ги изпълнявате мигновено, ще ви помогна да побързате. Нямам желание да кисна на този мост до Страшния съд!

Той извади закривения си нож и насочи острието му към стомаха на Уотсън.

— Гръм и мълния, ама вие сте много строга и зъбата леля! — извика Уотсън. — Но точно защото ми показахте ножа си, съм принуден да ви считам не за съюзник, а за някой трамп. Можете ли да се легитимирате?

— Престанете с вашите глупости! — отвърна дебелият сериозно, като прибра ножа си. — Нашите хора са зад тунела. И понеже дойдох да ви посрещна отвъд моста, ви доказах, че идването ви ми е известно, така че не мога да бъда трамп.

— Е, добре, да тръгваме!

Влакът мина по моста и навлезе в тунела, докато двата последни вагона останаха пред входа му. Работниците пак наскачаха от вагоните на земята, тъй като той имаше механизъм за обръщане на каруцата. После влакът продължи и спря на открито отвъд тунела, за да може другият пълен вагон да се изсипе пред изхода му. Този вид товарни вагони са устроени така, че докато колелата и осите им остават неподвижни на релсите, каруцата се навежда и изсипва настрана, след което отново заема нормалното си положение. Работниците пак слязоха и образуваха от дървата и въглищата пред и зад тунела два огромни купа, които можеха да бъдат лесно запалени. Уотсън откара влака малко настрани, спря локомотива и се върна пеша.

Недоверието му се беше разсеяло. Това, което виждаше, го убеди, че бе попаднал на хората, които му трябваха. Тунелът бе пробит под една висока скала, зад която сега гореше огън, който не можеше да бъде забелязан откъм долината на реката, където доскоро беше лагерът на трамповете. Около този огън бяха насядали рафтърите и всички други мъже, дошли с Олд Файерхенд. От двете страни на огъня бяха забити в земята дебели клони, завършващи горе с чатали; върху тях бе поставена дълга и здрава пръчка, която се въртеше непрекъснато. На нея бяха нанизани огромни късове бизонско месо.

Работниците бяха поканени да си хапнат „бизонско а ла прерия“ и скоро всички насядаха да ядат сочното печено. Наистина, около огъня имаше място само за малцина. Образуваха се различни групи, обслужвани от рафтърите; те се чувствуваха в случая домакини. Освен бизонското месо имаше и месо от дребен дивеч, така че въпреки големия брой работници храна имаше за всички. Дрол беше докопал голямо парче бизонско филе, режеше си с ножа едри парчета, пъхаше ги едно след друго в устата си, като дъвчеше усърдно и замислено. Уотсън го заговори:

— Слушайте, сър, Олд Файерхенд ми каза да се обърна към вас, за да ми кажете какво е станало с вашия сънародник Енгел.

— Енгел? Кой Енгел?

— Траперът, който е бил при Сребърното езеро.

— Него ли имате предвид? — подскочи Дрол. — Откъде го познавате?

— Запознахме се именно при Сребърното езеро. Наложи ни се заедно да прекараме цялата зима, защото снегът…

— Тогава вие сте Уотсън? — извика Дрол, като го прекъсна.

— Да, сър, така се казвам.

— Уотсън, Уотсън, Heavens! Мастър, познавам ви като петте си пръста, въпреки че никога не съм ви виждал.

— Значи са ви разказвали за мен? Кой ви е говорил за мен?

— Братът на вашия приятел Енгел. Погледнете! Това момче се казва Фред Енгел и е племенник на вашия спътник от Сребърното езеро; дошло е с мене, за да търси убиеца на баща си.

— Баща му е убит? — попита Уотсън, като подаде ръка на момчето и му кимна състрадателно.

— Да, и то заради един план, който…

— Пак този план! — прекъсна го Уотсън. — Познавате ли убиеца? Това е Червения Корнъл?

— Да, той е, сър. Но… той трябва да ви е убил и вас!

— Само ме рани, сър, рани ме само. Ножът му за щастие не засегна сърцето ми. А вие, мастър Дрол, можете ли да ми кажете какво е станало с моя приятел?

— Да, мога — отвърна дебелият. — Вашият приятел е мъртъв. Корнъл ранил и него и в последствие нещастникът умрял.

— Разкажете, разкажете ми, сър!

— Историята не е дълга. Когато Корнъл ви е отвел от лагера, Енгел започнал да става подозрителен. Защо ли Корнъл ви е взел със себе си, като не сте имали никакво оръжие? Сигурно е преследвал някакви други цели, които са нямали нищо общо с лова. И двамата не сте имали никакво доверие в Корнъл и Енгел започнал да се страхува за вас. Този страх не му давал мира и той станал и се отправил по следите ви. Тревогата ускорявала крачките му и след един час успял да ви забележи недалеч пред себе си. Тъкмо бил заобиколил един храсталак, когато ви съзрял; но онова, което видял, го накарало бързо да отскочи назад. След това, обхванат от ужас, той надникнал през клоните. Червенокосият забил ножа си във вас и коленичил над вас, за да види дали ударът му е бил смъртоносен. После се изправил и останал известно време така, като че ли размислял нещо. Какво можел да стори Енгел? Да нападне добре въоръжения убиец, за да отмъсти за вас, той, който нямал никакво оръжие? Това би било лудост. Енгел обърнал гръб и побягнал назад — отначало по следите си, а после, когато теренът станал по-удобен, той се насочил на изток. Но твърде скоро разбрал, че убиецът е по следите му. Енгел бил изкачил една височина и когато се огледал назад, видял червенокосия, който вървял по дирите му и макар че бил още в долината, деляло ги разстояние, което можело да се измине за десетина минути. Отвъд хълма се простирала равна прерия. Енгел се затичал надолу и после все направо през прерията колкото му държали краката. Така лудото преследване продължило още около час, докато Енгел видял пред себе си храсти и помислил, че е спасен. Но храстите растели твърде нарядко, а между тях имало сочна трева, по която неговите крака оставяли съвсем ясни следи. Лишенията през дългата зима били изпили силите на беглеца. Преследвачът му го наближавал все повече и повече. Когато Енгел се обърнал отново, той го видял на стотина крачки зад себе си. Това го накарало да напрегне сили. Видял пред себе си вода — някакъв приток на Гънисън Ривър. Затичал се към реката, но преди да я достигне, се разнесъл изстрел. Почувствувал силен удар в дясната страна на тялото си, но скочил във водата, за да преплува до отвъдния бряг. Отляво забелязал някакъв поток, който се вливал в реката. Насочил се към устието му и плувал известно разстояние нагоре срещу течението, докато забелязал гъсти храсти, образуващи непроницаема стена, защото по клонките им водата била навлякла и заплела много клони и трева. Той се промъкнал под тази завеса, спуснал се във водата и останал там, треперещ от напрежение, възбуда и страх. Червения Корнъл също достигнал брега, но тъй като не видял Енгел, реката не била широка, си помислил, че той е стигнал отвъдния бряг, и също влязъл във водата. Но трябвало да внимава много, за да не намокри огнестрелното си оръжие и барута. И така изминало доста време, докато достигнал отвъдния бряг, защото плувал по гръб, държейки споменатите предмети над водата. След това изчезнал в храсталака.

— Но той сигурно се е върнал — обади се Хъмпи Бил. — Понеже отвъд не е намерил никаква следа, трябвало е да се сети, че беглецът все още не е достигнал този бряг.

— Точно така — кимна Дрол. — Той претърсил една част от брега и се върнал, за да претърси и другия бряг; но и там не открил следи и това го объркало. Два пъти минал покрай скривалището на беглеца, но не можал да го забележи. Енгел напрягал дълго време зрение и слух, за да долови някакъв знак за присъствието на убиеца. Напразно. Въпреки това той останал в скривалището си, докато се стъмнило. После преплувал на другия бряг и цяла нощ вървял на запад, за да се отдалечи колкото се може повече от онова място.

— Не е ли бил ранен?

— Ранен бил, но раната била лека, куршумът минал между ръката и горната част на трупа му, като го одраскал. В голямото си възбуждение и при студа във водата той или не забелязал раната си, или не й обърнал внимание; по време на дългия си преход обаче усетил, че раната му започва да гори. Превързал я криво-ляво, а на сутринта я наложил със студени и мокри листа, които после постоянно подменял. Бил смъртно изморен и чувствал зверски глад; опитал се да го утоли с корени. Продължил да се влачи нататък, докато привечер стигнал до малък самотен лагер, където хората го приели гостоприемно. Бил толкова отпаднал, че не могъл да им разкаже какво се е случило, а се строполил на земята в безсъзнание. Когато дошъл на себе си, видял, че лежи в някакво старо легло, и не знаел как бил попаднал там. После разбрал, че почти две седмици лежал в безсъзнание и треската го карала да бълнува непрекъснато за убийства, кръв, бягство и река. Едва сега могъл да разкаже на хората приключенията си и разбрал, че един каубой бил срещнал червенокос човек, който го попитал дали при тях е идвал някакъв непознат. Каубоят бил срещал вече червенокосия при Колорадо Спрингс и знаел, че се казва Бринкли; считал го за непочтен човек и затова отговорил отрицателно на въпроса му. Така Енгел научил името на убиеца, макар че не можел да се обзаложи, че това е истинското му име. Раната му заздравяла и веднъж, когато хората отивали до Лас Анимас, го взели със себе си.

— Значи не е тръгнал към Пуебло — обади се Уотсън, — иначе навярно щях да открия следите му, когато пристигнах там по-късно. Какво е предприел после?

— Присъединил се към търговски керван като колар; коларите се движели както и преди години по стария път край Арканзас към Канзас Сити. Когато там получил парите си, вече имал средства, за да посети брат си. Пристигайки в Ръселвил, научил, че брат му се е преместил, но взел от съседа оставеното за него писмо, от което разбрал, че можел да намери брат си в Бентън, Арканзас.

— Аха, значи там! Бентън е точно едно от малкото селища, където не съм ходил! — каза Уотсън. — Но какво е станало с плана, който той носеше у себе си?

— Бил пострадал от водата на реката и Енгел трябвало да го прерисува. Разбира се, разказал всичко на брат си и той се съгласил с удоволствие да предприеме с него пътуването. За съжаление скоро се оказало, че преживяното от Енгел не е преминало току-така без последствия. Започнал да кашля и бързо отслабнал. Лекарят казал, че е болен от бързо развиваща се туберкулоза, и осем седмици след пристигането му при неговия брат той умрял. Дългото стоене в студените пролетни води го направило пътник за оня свят.

— Значи Корнъл има и неговата смърт на съвестта си.

— Какво ли още не тежи на съвестта му! Между нас се намират неколцина, които имат да разчистват сметки с този многократен убиец. Но чуйте какво се случило по-нататък! Енгел, братът на починалия Енгел, бил заможен човек, който обработвал земята си, а освен това въртял и доходна търговия. Имал две деца — момче и момиче. Семейството се състояло от родителите, двете деца и едно момче, което вършело всякаква работа, дори когато имало нужда играело и ролята на прислужница. Един ден при Енгел дошъл някакъв непознат човек и му направил толкова изгодна търговска сделка, че той изпаднал във възторг. Непознатият се представил за строител на речни плавателни съдове и казал, че бил имал щастие като златотърсач. Във връзка с това станало дума, че по онова време той се запознал с един ловец, който се казвал Енгел и също така бил немец. Това, разбира се, се оказал братът на Енгел и оттук-нататък се завързал дълъг разговор. Следобедът и вечерта минали, без непознатият да се сети да си тръгне. Естествено, го помолили да остане да пренощува и той се съгласил след известно колебание. В края на разговора Енгел разказал за смъртта на брат си, за нейните причини, като дори извадил и плана от малко шкафче, вградено в стената. След това всички си легнали. Цялото семейство спяло на горния етаж, в по-отдалечената стая, а момчето, прислужникът, спял също така горе, но в по-малката стая. На госта била предложена гостната стая, разположена откъм фасадата на къщата. Всички врати долу били заключени и Енгел както винаги бил взел ключовете със себе си. Наскоро синът му Фред имал рожден ден и получил като подарък едно двугодишно жребче. Изведнъж Фред се сетил, че тази вечер забравил да нахрани коня си, защото се бил улисал в интересните приключения, които били разказвани. И така той станал и се измъкнал от спалнята съвсем тихо, за да не събуди никого. Долу дръпнал резето на задната врата, прекосил двора и влязъл в обора. Не счел за нужно да вземе фенер, а и кухнята, където бил фенерът, била заключена. Трябвало да храни коня на тъмно, което му отнело и повече време от обикновено. Още не бил свършил, когато му се сторило, че чува вик. Излязъл на двора и забелязал в спалнята светлина. Скоро светлината изчезнала и се появила в стаята на прислужника. Оттам се вдигнал страшен шум. Момчето крещяло, събаряли се мебели. Фред с ужас разбрал, че горе се води отчаяна борба. Разнесли се два изстрела. Фред извикал силно от страх. В същия миг непознатият се показал на прозореца, запокитил още димящия пистолет и скочил долу, за да се нахвърли върху Фред и да започне да го рита. Но при скока си изтървал ножа, който държал готов за удар в ръка.

Фред разбрал, че се намира в смъртна опасност, и с бързо движение успял да се докопа до ножа. Отчаянието му придало сила и той го забил в прасеца на своя противник. Онзи изревал от гняв и болка и се отдръпнал назад. Фред скочил и избягал като светкавица. Раната попречила на убиеца да го преследва. В смъртен ужас момчето тичало към къщата на най-близките съседи. Тя се намирала, също както и къщата на Енгел, на известно разстояние извън града. Хората чули виковете му за помощ, наскачали бързо и излезли навън. Като чули какво се е случило, грабнали оръжията си и тръгнали подир момчето. Още не били стигнали до къщата, когато видели, че от горния етаж излизали пламъци. Непознатият я подпалил и избягал. Пламъците се разпространили така бързо, че вече било невъзможно някой да се качи на горния етаж; но повечето от нещата в долните помещения били спасени. Шкафчето в стената било отворено, а вътре нямало нищо. Труповете, до които никой не можел да стигне, изгорели.

— Страшно… ужасно — чуха се викове наоколо, когато разказвачът направи малка пауза. Фред Енгел седеше край огъня, беше покрил лицето си с ръце и тихо плачеше.

— Да, ужасно е! — кимна Дрол. — Този случай предизвика цяла сензация. Търсиха убиеца по всички посоки на света, но напразно. Двамата братя Енгел имаха в Сент Луис една сестра, жена на богат корабостроител. Тя обяви десет хиляди долара награда за залавянето на този убиец и подпалвач, но и това не доведе до някакви резултати. Тогава на нея й хрумна мисълта да се обърне към частното детективско бюро на Харис и Блотър, което вече има успех.

— Успех ли? — попита Уотсън. — Та убиецът е все още на свобода! Разбира се, аз имам предвид, че е Корнъл.

— Да, той е все още свободен — отвърна Дрол, — но работата му е вече спукана. Аз ходих в Бентън, поогледах се малко по-добре от някои други хора и…

— Вие ли? Защо пък вие?

— За да спечеля петте хиляди долара!

— Нали бяха десет хиляди?

— Наградата се дели на две — отбеляза Дрол. — Половината получава фирмата Харис и Блотър, а другата половина — детективът.

— Та нима сте полицай, сър?

— Хмм. Струва ми се, че тук са се събрали все честни хора, между които няма нито един, който някога да е бил преследван от закона, затова ще ви кажа каквото съм премълчавал досега: аз съм частен детектив и работя само в определени райони из Далечния запад. Вече съм откарал на бесилката доста хора, които са се чувствали на съвсем сигурно място, и смятам да продължавам тази си дейност. Е, сега знаете всичко, знаете и причината, поради която не обичам да говоря за себе си. Старият Дрол, на когото са се присмивали вече стотици хора, не е чак толкова голям смешник, ако го познавате добре. Но това е вече друга работа, говорехме за убийството.

Сега всички гледаха на Дрол със съвсем друго око. Признанието му, че е детектив, хвърли светлина върху цялата му личност, както и върху всички негови възприети привички. Той се прикриваше зад смешната си външност, за да може толкова по-сигурно да протегне ръката си към онзи, когото искаше да залови.

— И така — продължи той — най-напред отидох при Фред и го разпитах. Научих всичко, каквото се бе говорило вечерта. Шкафчето в стената беше отворено от убиеца. Той не се е решавал да го разбие, защото шумът е щял да разбуди всички. Затова ги е убил и после се е докопал до плана. Следователно е имал намерението да отиде при Сребърното езеро. Трябваше да го последвам; взех Фред със себе си, защото той го беше видял и можеше да го познае. Още на парахода заподозрях онзи негодник; Фред го позна при рафтърите, а днес се надявам да ми падне в ръцете.

— В твоите ли? — попита старият Блентър. — Охо! А какво ще го правиш?

— Все ще се намери какво. Изобщо не е необходимо да го мъкна със себе си до Бентън. Ако занеса доказателства за смъртта му, а също така и за това, че аз съм допринесъл за нея, тогава премията ще стане моя собственост с такава сигурност, с каквато ми принадлежи и моят спален чувал. А сега стига съм говорил, ще си легна да поспя малко. Събудете ме, щом стане време!

Той се надигна, за да си потърси някое спокойно местенце настрани. Но останалите дори и не мислеха за сън. Онова, което чуха, ги занимаваше още дълго време, а после заприказваха за предстоящата схватка с трамповете — една тема, която, изглежда, не можеше да бъде тъй бързо изчерпана.

Винету не взимаше участие в този разговор. Той се беше облегнал на скалата и бе притворил очи, ала не спеше, защото можеше да се види как от време на време повдига клепачи и изпод тях проблясва като светкавица острият му изпитателен поглед.

Беше вече полунощ, когато Олд Файерхенд отиде при инженера и му каза, че вече е време да тръгва, за да пресрещне влака. Той извика двамата работници, които щяха да заемат местата на двамата трампове в локомотива, и потегли с тях към линията, като се стараеше да се движат така, че да останат незабелязани от евентуални съгледвачи.

Беше съвършено тъмно. Те стигнаха до мястото на срещата, което бе определено телеграфически, и седнаха в тревата, за да чакат пристигането на влака. Нямаше още три часа, когато той пристигна и спря при тях. Състоеше се от локомотив и шест големи пътнически вагона. Олд Файерхенд се качи и ги разгледа. Бяха празни. В първия от тях се намираше заключен куфар, пълен с камъни. До него стоеше машинистът, който се бе съгласил да кара влака, докато огнярят щеше да слезе в Шеридън, тъй като Олд Файерхенд щеше да изпълнява неговата работа. Той кимна приятелски на машиниста и се качи при него с двамата работници. След това си начерни лицето със сажди и в обикновените си дрехи заприлича съвсем на огняр. Влакът потегли.

Вагоните бяха от американски тип. Човек трябваше да се качи отзад в последния вагон, за да може да се придвижи до първия; вагоните бяха, разбира се, осветени. Локомотивът беше от така наречените тендер-локомотиви, защитен отстрани със здрави стени от дебела желязна ламарина. Това бе едно щастливо обстоятелство, защото тези стени скриваха почти напълно работещите на локомотива и бяха достатъчно здрави, за да спрат куршумите от револвери и карабини.

След малко влакът пристигна в Шеридън, където огнярят безшумно скочи на земята. Само инженерът бе излязъл да посрещне влака. Той размени с машиниста обичайните реплики и пусна влака да продължи пътя си.

Междувременно двамата шпиони, подслушани на хълма от Олд Файерхенд, се бяха добрали до мястото, където се беше разположил Корнъл с трамповете. Те му съобщиха, че в Шеридън никой не подозира нищо за предстоящите събития, и думите им предизвикаха голяма радост. След това обаче те дръпнаха Корнъл настрана и споделиха с него опасенията си, за които бяха говорили помежду си. Той ги изслуша спокойно и им каза:

— Разбира се, че нямам никакви намерения да задържа всички хора, повечето от които са съвсем безполезни негодници, а още по-малко пък може да ми хрумне да дам на онези, от които нямам нужда, даже и един-единствен долар от този половин милион; те няма да получат нищо.

— Но тогава ще си вземат насила нещо.

— Не бързайте! Имам план.

— Но нали ще се качат във влака?

— Нека се качат! Знам, че всички ще се втурнат във влака; аз ще остана навън и ще изчакам, докато изнесат касата. И когато се махне влакът, все ще намерим как да се оправим.

— Какво ще стане с нас двамата?

— Вие оставате при мене. Доказах ви, че се ползвате с доверието ми, като ви изпратих край Шеридън. Сега вървете при Удуърд. Той знае плановете ми и ще ви каже имената на всички хора, които ще останат при мене.

Те се подчиниха на думите му и се разположиха около Удуърд, който имаше, така да се каже, положението на лейтенант при Корнъл. Сега всичко наоколо все още тънеше в мрак; по-късно, когато наближи уреченият час, бе запален огън до релсите.

Беше вече три часът и петнадесет минути, когато чакащите трампове дочуха далечния шум от влака, а не след дълго съзряха и силните светлини на локомотива. Олд Файерхенд беше закрил отвора на пещта, за да не можеше да бъде различена лесно фигурата му. Едва на стотина метра от огъня машинистът внезапно задейства спирачките, сякаш изведнъж някой го беше принудил да стори това. Разнесе се писъкът на свирката, колелата заскърцаха и застенаха — влакът спря. Трамповете нададоха радостни викове и се заблъскаха към последния вагон. Всеки искаше да се качи първи. Но Корнъл знаеше много добре кое е по-важно. Той се приближи до локомотива, хвърли един поглед покрай защитната стена към вътрешността на локомотива и попита:

— Всичко наред ли е, момчета?

— Well! — отвърна един от работниците, който бе допрял дулото на пистолета си в гърдите на машиниста. — Нямаше какво да правят, подвиха си опашките. Погледни, Корнъл! При най-малкото движение натискаме спусъците.

Олд Файерхенд се бе притиснал към водния резервоар, като че ли се страхуваше от револвера на другия работник. Корнъл беше измамен напълно. Той каза:

— Чудесно, добре сте си свършили работата и затова ще получите извънредно възнаграждение. Останете по местата си, докато свършим, а после, щом ви дам знак, ще слезете, за да не умрат тези добри хорица от страх, а да могат да продължат с влака.

Той се отдалечи от локомотива и изчезна в тъмнината. Едва сега Олд Файерхенд се наведе навън, за да огледа, какво става наоколо. Не можа да види никого около влака, но затова пък вагоните гъмжаха от хора. Чуваше се как се карат за куфара.

— Тръгвай, тръгвай! — заповяда ловецът на машиниста. — Ще трябва да тръгнеш внезапно и бързо, а не постепенно. Изглежда, и Корнъл се е качил вече. Не бива да се бавим!

Влакът тръгна отново, без да изсвири.

— Стой, стой! — извика един глас. — Застреляйте тези кучета! Стреляйте! Стреляйте!

Трамповете във вагоните се изплашиха, като забелязаха, че влакът потегли. Опитаха се да скочат, да слязат, но това беше невъзможно при голямата скорост, която машинистът вдигна. Олд Файерхенд трябваше да поддържа огъня в пещта. Пламъците го осветяваха заедно с неговите хора. Предната врата на първия вагон се отвори рязко и се появи Удуърд. Той видя пред себе си локомотива и силно осветеното лице на ловеца, край когото мнимите трампове стояха най-миролюбиво.

— Олд Файерхенд! — изрева той така силно, че гласът му надделя над трополенето на колелата и пухтенето на машината. — Пак това куче! Върви в ада!

Той бързо измъкна пистолета си и стреля. Файерхенд се хвърли на земята и куршумът не можа да го улучи. Но в следващия миг дулото на револвера му блясна и Удуърд се строполи назад във вагона с пронизано сърце. На вратата се появиха и други трампове, но куршумите му ги улучваха моментално.

Влакът продължаваше да се носи с бясна скорост. Машинистът наблюдаваше зорко линията, ярко осветена от светлините на локомотива. Измина четвърт час и на изток започна да се развиделява. Сега той пусна свирката на локомотива в действие, но не кратко и пресекливо, а мощно и продължително. Наближаваха моста и по този начин машинистът искаше да предупреди хората, които ги очакваха, за приближаването на влака.

При тунела всички отдавна бяха по местата си. Малко преди полунощ бяха пристигнали и драгуните от форт Уолъс; бяха се разположили по двата бряга на реката под моста, за да заловят всеки трамп, който би се опитал да избяга в тази посока. Там, където започваше мостът, стояха Винету, рафтърите и ловците, а край изхода на тунела се бяха събрали въоръжените работници. При тях се намираше и Уотсън, поел опасната задача да откачи локомотива от вагоните още вътре в тунела. Когато той дочу пищенето на влака, заповяда на хората си:

— Палете огъня!

Незабавно бе запален купът от дърва и въглища, натрупан пред изхода на тунела, самият Уотсън влезе в тунела, сви се до стената и зачака влака.

Влакът беше преминал през моста с намалена бързина и се приближаваше към тунела. Олд Файерхенд забеляза хората пред входа на тунела и извика:

— Палете след нас!

Миг след това влакът спря. Локомотивът застана тъкмо там, където го очакваше Уотсън. Той пропълзя бързо между машината и първия вагон, откачи локомотива и излезе от тунела тичешком. Локомотивът го последва незабавно; вагоните останаха на мястото си, а двата огъня бяха избутани от работниците върху самите релси, след като отгоре им набързо натрупаха камъни, за да не се повредят.

Всичко стана много по-бързо, отколкото може да се опише, достатъчно бързо, за да не даде възможност на трамповете да осъзнаят положението си. Още по време на бясното пътуване те не се чувстваха особено добре. Бяха разбрали, че в локомотива се намира Олд Файерхенд, и знаеха, че планът им ще бъде осуетен, но бяха сигурни, че където и да спре влакът, дори и на някоя оживена спирка, ще могат свободно да отидат където си поискат. Бяха добре въоръжени и толкова многобройни, че едва ли някой би се осмелил да се опита да ги задържи.

Най-сетне влакът спря; това беше за тях очакваният миг. Но когато погледнаха от прозорците, видяха само една катраненочерна тъмнина. На онези, които се бяха заблъскали към последния вагон, за да слязат, им се стори, че се намират в някаква тясна, тъмна тръба, в края на която се виждаше огромен димящ огън. А трамповете, намиращи се в първия вагон, видяха как изчезна локомотивът и на негово място се появи горяща камара въглища. Тогава един от тях беше осенен от истината:

— Тунел! Тунел! — извика изплашено той и другите закрещяха след него: — Тунел, тунел! Какво да правим! Трябва да излезем!

Те се заблъскаха и заудряха така, че първите, които бяха заседнали до вратите (сега можеха да излизат и от вратата на първия вагон) не можаха да слязат, а бяха буквално изхвърлени навън. Вторият падна върху първия, третият се стовари върху втория и така нататък. Настъпи невъобразим хаос от тела, ръце, крака, от крясъци, проклятия и псувни, а тук-там имаше и ранени. Някои от тях прибягнаха до оръжията си, за да се отърват от нависените по тях или пък затрупалите ги хора.

Към тъмнината в тунела, която не можеше да бъде разпръсната достатъчно нито от двата огъня, нито от лампите във вагоните, се присъедини сега и гъстият задушлив въглищен дим, който започна да навлиза в тунела, подкаран от сутрешния вятър.

— Дяволите да ги вземат! Искат да ни издушат! — извика един креслив глас. — Навън, навън!

Десет, двадесет, петдесет, сто гласа се присъединиха към него и обхванати от истински смъртен ужас, всички се заблъскаха, заудряха и втурнаха един през друг към двата изхода на тунела. Но там пращяха огромните огньове, чиито високи пламъци не оставяха никакво място за минаване. Който искаше да изскочи навън, трябваше непременно да мине през огъня и дрехите му сигурно щяха да се подпалят. Първите трампове разбраха това веднага; тогава те се обърнаха и заблъскаха обратно; но другите, които идваха след тях, не искаха да им отстъпят и ето че близо до двата огъня се разгоряха две ожесточени битки между хора, които доскоро бяха приятели и съмишленици в извършването на всяко престъпление. Ехото в тунела удесеторяваше ревовете и шума от схватките и хората отвън можеха да си помислят, че вътре са се счепкали всички диви и кръвожадни зверове, които живеят по земята.

Олд Файерхенд беше заобиколил скалата, за да достигне първия огън.

— Не е необходимо да се намесваме. — извика му един от рафтърите. — Тези зверове ще се унищожат взаимно. Чувате ли шума, сър?

— Да, здравата са се счепкали — отвърна уестманът. — Но те са хора и ние трябва да ги пощадим. Освободете ми входа!

— Да не би да искате да влезете вътре?

— Да.

— За бога, недейте! Ще се нахвърлят върху вас и ще ви удушат, сър!

— Няма да ми сторят нищо, а ще се зарадват, ако им посоча как да се спасят.

Той сам помогна да разбутат огъня малко встрани, така че между него и стената на тунела остана свободно място, за да може да се озове с един скок в тунела. Оттам не бе възможно да минеш бавно. Той скочи в тунела и се намери сам-самичък срещу побеснели хора. Може би никога в живота му досега не се бе проявявала така ярко безумната му смелост, както сега. Но може би и никога дотогава не бе имал такава увереност в себе си, както в този миг. Често беше виждал какво сковаващо, обайващо въздействие оказва върху мнозинството смелостта на един-единствен човек.

— Halloo shut up![2]— проехтя мощният му глас. Той успя да надвика стотина гърла и всички замлъкнаха. — Слушайте какво ще ви кажа!

— Олд Файерхенд! — разнесоха се наоколо възгласи, които не скриваха учудването на трамповете от неповторимата му смелост.

— Да, аз съм — отвърна той. — Вие имате вече опит: където ме видите, няма смисъл от никаква съпротива. Ако не искате да се издушите, оставете тук оръжията си и излезте навън, но един по един. Ще застана отвън при огъня и ще ви извиквам. Ако някой изскочи, без да дочака да чуе гласа ми, веднага ще бъде застрелян. Ще застреляме и всеки, който се опита да скрие оръжие у себе си. Ние сме много хора: работници, ловци, рафтъри и войници, достатъчно сме, за да изпълним каквото ви казах. Помислете си! Ако решите да се подчините, хвърлете навън някоя шапка. Това ще е знакът. Ако не хвърлите шапката, към огъня ще се насочат сто пушки, за да не пуснат никого навън.

Поради силния дим ловецът можа да изрече последните си думи с голяма мъка и после бързо изскочи навън, за да не стане мишена на някой куршум. Тази предпазливост беше разумна, но всъщност — излишна. Появяването му бе направило такова впечатление на трамповете, че никой не се бе осмелил да вдигне пушката си срещу него.

Можеше да се чуе как трамповете се съвещаваха. Мнозина говореха високо един през друг. Обстоятелствата не им позволяваха да се съвещават дълго, защото димът изпълваше тунела все повече и дишането ставаше все по-трудно и по-трудно. Срещу човек като Олд Файерхенд смелостта им бе изчезнала; те знаеха, че той щеше да изпълни заплахата си; не виждаха никакъв друг път за спасение, освен да се предадат. Скоро от тунела покрай огъня излетя една шапка и веднага след това гласът на Олд Файерхенд съобщи на трамповете, че първият от тях може да излезе. Той изскочи, а после трябваше незабавно да мине по моста, от другата страна на който го посрещнаха рафтърите и ловците. Те се бяха запасили с достатъчно въжета и ремъци и човекът веднага бе вързан. Същата съдба сполетя и останалите му другари, които го последваха. Бяха извиквани от тунела на такива интервали, че имаше достатъчно време всеки от тях да бъде вързан, преди да изскочи следващият. Въпреки това нещата се развиваха тъй бързо, че след около четвърт час всички трампове бяха в ръцете на победителите. Но всички бяха неприятно изненадани и ядосани, когато се установи, че Червения Корнъл липсваше. Пленените трампове казаха, че той заедно с още двадесетина души изобщо не се бил качил във влака. Тунелът и вагоните бяха претърсени най-старателно, но никъде не го намериха и трябваше да се примирят с мисълта, че трамповете бяха казали истината.

Нима щеше да им се изплъзне тъкмо човекът, когото всички желаеха най-много да хванат? Не! Пленниците бяха поверени на работниците и войниците, а Олд Файерхенд, Винету, ловците и рафтърите се върнаха обратно до мястото, където влакът беше спирал, за да потърсят следите на изчезналите. Олд Файерхенд изпрати четирима рафтъри в Шеридън, за да доведат коня му и двамата пленени трампове, както да му донесат ловните дрехи. Той не искаше да се връща пак в Шеридън, а имаше намерение да продължи с другарите си направо към форт Уолъс, където трябваше да бъдат откарани трамповете, защото войниците щяха да ги пазят много по-добре от който и да било друг.

Откриха мястото, където трамповете бяха чакали пристигането на влака. След продължително търсене и оглеждане на многобройните отпечатъци от крака и копита стана ясно че наистина бяха избягали около двадесетина души. Бяха взели също толкова коне със себе си, като, разбира се, бяха избрали най-добрите животни; другите коне бяха разпръснати във всички възможни посоки.

— Корнъл е постъпил много хитро — обади се Олд Файерхенд. — Ако беше взел всичките коне, щеше да затрудни движението на малкия си отряд, а оставените следи щяха да бъдат толкова ясни, че и едно дете щеше да ги проследи. А като е разгонил наоколо другите коне, е усложнил намирането на дирята му и така е спечелил много време.

— Може би моят бял брат се лъже — каза Винету. — Този бледолик сигурно не е напуснал околността, преди да разбере какво е станало с неговите хора. Ако сега проследим дирята му, тя сигурно ще ни заведе до Игъл Тейл.

— Убеден съм, че предположението на моя червенокож брат ще се окаже вярно. Корнъл е потеглил оттук, за да ни наблюдава. Сега сигурно вече знае какво е станало и веднага е побягнал.

— Ако се върнем бързо, може би ще можем да го догоним.

— Не. Нека моят брат има предвид, че не е възможно незабавно да започнем преследването. Трябва да отидем най-напред до форт Уолъс, за да дадем показанията си. Това ще ни отнеме целия ден, тъй че ще можем да тръгнем подир трамповете едва утре.

— Но тогава те ще имат един цял ден преднина!

— Да, обаче ние знаем къде отиват и няма смисъл да си губим времето, като се придържаме към следите им. Ще тръгнем по най-краткия път към Сребърното езеро.

— Мисли ли моят брат, че те все още имат намерение да отидат там?

— Разбира се. Трябват им пари, за да си накупят някои неща. Но тези покупки не са им абсолютно необходими. Могат да живеят от дивеча, който ще убиват. Имат оръжия, а също и муниции. И да им липсва нещо необходимо, те все ще намерят пътьом възможност да си набавят по честен или нечестен начин. Убеден съм, че ще се отправят към Сребърното езеро.

— Тогава нека проследим сега дирята им, за да разберем поне в каква посока са тръгнали оттук.

Наистина скоро откриха следата на бегълците. Тя водеше към реката, а после нагоре все по брега й. При Игъл Тейл, недалеч от моста, трамповете бяха спирали. Един от тях, може би Корнъл, се беше промъквал нагоре към релсите под прикритието на дърветата и храстите; там той сигурно е бил свидетел на пленяването на всичките си хора. След неговото връщане двадесетте трампове бяха офейкали, отправяйки се към Ръш Крийк, което беше почти сигурен признак, че имаха намерение да се насочат към Колорадо, а оттам да тръгнат към Сребърното езеро.

Междувременно четиримата рафтъри се бяха върнали от Шеридън. Бяха довели също така Хартли и инженера, които искаха да отидат във форт Уолъс, защото показанията им бяха доста важни. Работниците тръгнаха за Шеридън пеша; за награда им бе дадено оръжието на трамповете. Имаше предостатъчно вагони за транспортирането на трамповете. На разположение бяха двата влака: товарният и „касовият“. След като пленниците бяха натоварени, се качиха и всички други, влаковете потеглиха. Драгуните се върнаха във форта на конете си.

Междувременно във форта се бе разчуло събитието и когато влаковете пристигнаха, всичко живо се насъбра да ги гледа; по този начин трамповете предвкусиха онова, което ги очакваше по-късно, след произнасянето на присъдата им.

Впрочем те бяха претърпели големи загуби, понеже почти една четвърт от тях бяха намерени в тунела мъртви. И до днес хората в онези области разказват за прочутото „опушване“ на трамповете в тунела при Игъл Тейл, за онзи великолепен номер, който им беше скроен от Винету и изпълнен от Олд Файерхенд.

Бележки

[1] Юта или юте — северноамериканско инд. племе, останките от което живеят понастоящем в щатите Колорадо и Юта, като наброяват около 2600 души. — Б.пр.

[2] Halloo shut up! (англ.) — Хей, млъкнете! — Б.пр.