Владимир Висоцки
Цигански романс

По ръба на пропастта, над възхитителната урва

аз конете си с нагайка зашлевявам — и ги втурвам.

Нещо въздух не достига: гълтам облак, пия буря…

Чувствам с гибелен възторг: пропадам, падам, не сънувам!

 

        Не препускайте така, коне, поспрете!

        Забравете бича — няма жал!

        Боже, колко своенравни са конете…

        Ще умра неживял, песента недопял.

 

Аз вода ще им налея,

                                аз куплета ще допея —

само още миг над пропастта

                                        да оцелея…

 

Ще загина — като пухче ураганът с длан ме смита.

И в галоп ще ме отнасят сутринта в шейната — леден.

Обуздайте, мои кончета, безумните копита,

удължете малко пътя към приюта ми последен!

 

        Не препускайте така, коне, поспрете!

        Не, не слушайте бича ми, не!

        Боже, колко своенравни са конете…

        И не си доживях… Да допея поне…

 

Аз вода ще им налея,

                                аз куплета ще допея —

само още миг над пропастта

                                        да оцелея!

 

Но — успяхме: закъснение при бог не е прието.

И защо там пеят ангели със злоба в гласовете?!

Или вече се побърка от ридание звънчето,

или аз крещя да спрат, да не летят натам конете?!

 

        Не препускайте така, коне, поспрете!

        Галопирайте без крила!

        Своенравни се оказаха конете…

        И не си доживях, и не съм си допял…

 

Аз вода ще им налея,

                                аз куплета ще допея —

само още миг над пропастта

                                        да оцелея.