Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Крондор (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Krondor: Tear of the Gods, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 41 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2010)
Допълнителна корекция
moosehead (2012)

Издание:

Реймънд Фийст. Крондор

Измяната. Убийците. Сълзата на боговете

ИК „Бард“, София, 2003

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 954-585-482-0

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на слепени абзаци, излишни дълги тирета

Глава 4
Тайни

По стълбата се спусна войник.

— Капитане, открихме един оцелял. Денисън — докладва той.

Джеймс погледна Гурут, който кимна в знак той да поеме разследването и махна на Яжара и Уилям да го последват.

На горния етаж цареше същата невероятна бъркотия. През вратата се виждаше дупката в отсрещната стена, откъдето Мечището бе напуснал тъмницата.

На един от столовете седеше писарят Денисън, опрял мокра кърпа на челото си. Той вдигна глава и рече:

— Хвала на Дала, защитница на слабите и немощните. Кой знае какви ужаси ме чакаха, ако не се бяхте появили навреме.

— Какво стана? — попита Уилям, като оглеждаше стаята.

— Събори ме една гръмотевица, а после ме друсна и още една. Бях се скрил под масата, но тя се строши и ме фрасна по главата. — Той почеса голямата цицина на челото си. — По лицето ми се стичаше кръв, та като влязоха, се престорих на умрял. Избиха всички тъмничари в спалното. — Той посочи вратата към най-голямото помещение на приземния етаж. — Имаше един от тях, със силен басов глас, който издаваше заповедите. Не можах да го видя, но зърнах един от хората му.

— Позна ли го?

— Мисля, че да. И преди съм го виждал. Беше заместник-боцман при Сърдития Майкъл, пирата.

Джеймс присви очи. И друг път си бе имал работа с лъжци, а този не беше от най-добрите.

— Сърдития Майкъл, казваш? И откъде един законопослушен гражданин като теб ще познава пирата?

Писарят премигна уплашено и отвърна:

— Ами… навремето си падах по чашката… е, само понякога де… та се случваше да се отбивам и в кръчмите край пристанището. Но пък може и да греша. Всичко се случи толкова бързо — погледнах само за миг и пак затворих очи. Нищо чудно да е бил някой друг… — привърши той с разтреперан глас и се огледа гузно.

— Едно не мога да разбера. — Джеймс впи поглед в него. — Как си останал невредим, след като са избили всички? При това са действали доста методично.

— Ами, нали ви казах, сър, престорих се на умрял.

— Странно, че не са проверили по-внимателно — подхвърли хладно Яжара.

Джеймс кимна на Уилям, после пристъпи напред и сграбчи писаря за реверите.

— Повече от странно е, че всички присъстващи в тъмницата са били избити — всички, с изключение на теб и пияницата от долния етаж.

— А пияницата е оцелял само защото е бил в друга килия — добави Уилям.

Джеймс тласна писаря към стената.

— Нападателите са знаели съвсем точно кога да ударят. Кой познава разписанието на дежурните?

— Шерифът! — отвърна пребледнелият писар. — И заместниците.

— И ти! — добави Уилям и се наведе над писаря. — Едно момиче лежи мъртво в странноприемницата, недалеч оттук. Момичето, което обичах! Струва ми се, че казваш по-малко, отколкото знаеш, така че се чудя дали да не ти източа кръвчицата.

Писарят трепереше като лист на вятър и местеше поглед по лицата им.

— Истина е, господа, нямам ни най-малка представа.

Уилям измъкна кинжала си и го опря в шията на писаря. По острието се плъзна капка кръв.

— Лъжеш! Кажи си молитвата!

— Не, почакайте! — пропищя писарят. — Ще кажа. Ще кажа. Само не ме убивайте!

Джеймс пристъпи напред, сякаш се готвеше да дръпне Уилям настрани, и попита с безизразен глас:

— Ти познаваше ли този човек — Мечището?

Денисън кимна примирено.

— Имали сме вземане-даване. Той ми подмяташе по някоя крона, а аз го информирах, когато прибират при нас негови хора. После ги пусках на свобода, без никой да забележи. Не зная за какво му беше нужен на Мечището онзи пират, Кнут, но ужасно се ядоса, като разбра, че е при нас.

— И каква е тази тайна, дето Кнут пазел и заради която станаха всички тия убийства?

Писарят се разсмя уплашено.

— На Мечището не му трябва много, за да започне да убива. Готов е да трепе, без да му мигне окото. Не зная обаче защо му беше притрябвал Кнут. Открих само, че Кнут е държал стая в „Хапещото куче“, но така и не можах да кажа на Мечището, защото той и хората му почнаха да колят наред.

— И сега няма да имаш възможност да му кажеш — заяви Уилям, обърна кинжала и стовари дръжката му върху темето на писаря. — Ще наредя на капитана да го прибере на топло — заключи той.

Джеймс кимна.

— И да не разговаря с никого.

— Странна история. — Яжара замислено поклати глава.

— Не зная каква е била тайната на Кнут, но, изглежда, Мечището ужасно много е държал да я узнае — заговори Джеймс. — Да не се казвам Джеймс, ако до утре заранта Арута не обяви награда от десет хиляди златни суверена за главата на Мечището. И тогава всички, които служат при него, ще се замислят дали да не го предадат и да пипнат голямата награда.

— А ние какво ще правим?

— Първо ще напиша бележка на Арута. — Джеймс се приближи към писалището. — После ще прегледаме цялата документация, в случай че нашето приятелче от долния етаж е оставило нещо, което да ни бъде от полза. А след това ще започнем да търсим две неща.

— Първото е тайната на Кнут. — Яжара го погледна и вдигна един пръст.

Джеймс кимна и вдигна два пръста.

— А номер две: Лукас. Бащата на Талия. Не бих се изненадал, ако едното ни отведе при другото.

 

 

„Хапещото куче“ беше кръчма със съмнителна репутация, каквито се срещаха доста край крондорското пристанище.

— Не бих казал, че ми е любимото местенце — бе коментарът на Джеймс.

Уилям се подсмихна.

— Бях чувал друго за младежките ти години.

Джеймс се пресегна и отвори вратата.

— Внимавай какви ги дърдориш вътре. Тук едва ли ще сме добре дошли.

Той влезе, следван от другите, които мигом разбраха какво има предвид. Очите на всички присъстващи бяха втренчени в Уилям, по-скоро в униформата на гвардеец, която носеше. Не пропуснаха кървавите петна и прахоляка.

В дъното на помещението имаше висока кръгла маса, около която стояха група мъже. Ако се съдеше по дрехите и обущата им, бяха все моряци.

Трима други, вероятно работници, които клечаха край огнището и се грееха, също изгледаха внимателно новодошлите.

Близо до вратата двама тежковъоръжени мъжаги млъкнаха веднага щом съгледаха влезлите.

За един продължителен миг в помещението се възцари тишина, после разговорите бяха подхванати отново. Джеймс фиксира с поглед съдържателя и се приближи към него.

— Какво искаш, мътните те взели? — бе топлото посрещане.

Джеймс се ухили. Уилям познаваше тази усмивка. Обикновено означаваше, че предстоят неприятности.

— Пиячка за мен и хората ми.

Съдържателят беше чернокос мъж с гъста коса, която изглеждаше, сякаш не е виждала гребен от години. Имаше изпития вид на човек, който доста често посяга към чашката. Той постави три халби на бара и изръмжа:

— Това ще ви струва шест гроша. Пийте и се махайте, тук не обичаме доносници.

— Колко е любезен — промърмори Яжара, докато посръбваше от ейла. Оказа се не само разреден, но и горчив и тя го остави.

— Теб ли наричат Пит Късметлията? — попита Джеймс.

Пухкавото лице се разцепи в усмивка.

— Тъй де, на мен ми викат така, значи, сигур щото много ми върви по тънката част. — Той намигна на Яжара и допълни: — Намини да ме видиш по-късно, сладурано, ще ти покажа с какво плаша дамичките.

И сложи ръката си върху нейната. Тя се усмихна, наведе се към него и прошепна:

— Ако не ни помогнеш да открием онова, дето го търсим, скоро няма да има с какво да ги плашиш.

Пит се захили и показа два реда нащърбени зъби, което никак не допринесе да стане по-привлекателен.

— Огън жена си ти. Да знаеш, че много обичам таквиз кат’ теб.

— Чухме, че един тип на име Кнут държал стая тук — намеси се Уилям.

— Кнут ли? — завъртя глава Пит. — Кнут ли казахте? Щото нещо недочувам напоследък, а и паметта ми не е каквато беше. — Той постави длан зад едното си ухо.

Джеймс се огледа и видя, че неколцина от присъстващите внимателно следят разговора им. Познаваше добре това място и не се съмняваше, че ако се опитат да попритиснат Пит, ще стане голям бой. Той извади от кесията на колана си две жълтици и ги сложи на тезгяха. Лицето на Пит мигом се проясни.

— А, тъй де, изведнъж взех да си спомням! — Той снижи глас: — Знам го аз стария Кнут. Дребен пират, но го биваше да се оправя в живота. Е, поне докато онези тъпаци, жандармите, не го прибраха на топло. — Той погледна към Уилям. — Без да се обиждаш, братче.

— Няма… поне засега — обеща Уилям. — Та този Кнут да е говорил нещо по-необичайно през последните няколко дни?

Пит не отговори. След известно време Джеймс сложи на тезгяха още една монета. Отново тишина и той измъкна четвърта жълтица. Пит прибра златото и продължи:

— Ха! За човек като него, дето обичаше да си попийва, кой може да каже кога казва истината? Но ще ви кажа, че не го бях виждал толкоз уплашен и когато онези типове, жандармите, го пипнаха, изглеждаше облекчен, сякаш точно на това се бе надявал. Мълчеше си и крачеше кротко с тях, а такива кат’ него ще дадат мило и драго да не ги тикнат в дранголника. — Джеймс кимна. — Но старият Кнут сякаш не беше на себе си през цялото време. Първом вдигна голям скандал и се сдърпа тук с едни момчета, дори прасна един от тях в лицето, като се появиха жандармите. Скочи му отгоре, удари го с халбата, даже го изрита в прасеца. Сякаш сам си търсеше белята, ще знаете.

— Може ли да видим стаята му? — попита Джеймс.

Пит се престори на оскърбен.

— Ама какво си въобразявате? Това тук е почтено място! Не мога да позволя всякакви типове да се мотаят из стаите на гостите ми.

Джим подхвърли на бара още две жълтици й прошепна:

— Твоя гост го накълцаха на парчета.

Пит прибра монетите.

— Е, в такъв случай едва ли ще има нещо против. Ето ви ключа. Първата врата отляво след стълбите. Гледайте да не вдигате шум, за да не безпокоите останалите гости. И да не забравите после да ми върнете ключа.

Тримата се качиха по стълбите и се озоваха на неголяма площадка с четири врати, две отпред и по една отляво и отдясно. Джеймс спря пред вратата отляво и пъхна ключа в ключалката.

Тъкмо когато завърташе ключа, чу шум отвътре. Отстъпи назад, извади рапирата и изрита вратата. Вътре едър мъжага ровеше в ковчеже, поставено върху неоправеното легло. При шума на отварящата се врата се обърна и измъкна от колана си кинжал.

— Хвърли оръжието! — кресна му Джеймс.

Мъжът подметна кинжала във въздуха, улови го за острието и го запрати по Джеймс.

— Легни! — извика Джеймс и се просна на пода. Кинжалът профуча само на сантиметри над него.

Разнесе се трясък на строшено стъкло и когато Джеймс вдигна глава, видя, че мъжът се е хвърлил през прозорчето, което гледаше към задния двор на кръчмата. Уилям прескочи Джеймс и се озова пръв при прозорчето.

— По дяволите! — изруга той, като надникна навън.

— Какво? — попита Джеймс и застана до него.

Уилям му посочи. Мъжът лежеше проснат на калдъръма под тях. Ако се съдеше по ъгъла, под който бе извит вратът му, със сигурност си го бе строшил.

— Претършувай наоколо — нареди Джеймс на Уилям, — а ние с Яжара ще слезем да го огледаме отблизо.

Когато слязоха в гостната, Пит се опита да ги спре.

— Къде ми е ключът?

— Уилям ще ти го остави, когато свърши — обясни Джеймс. — Тази ли води към задния двор? — Той посочи една врата зад бара.

— Да, защо?

— Защото там лежи труп — отвърна Джеймс и отвори вратата.

Пит опря лакти на бара и въздъхна с безразличие.

— При мен това си е ежедневие, момко.

Джеймс отиде до трупа и клекна до него. Мъжът стискаше в ръката си малка кесийка. Той я измъкна и надникна вътре. Имаше само един ключ.

— Откъде според теб е това? — попита Яжара.

— Не съм сигурна, но ми се струва странно познат.

Появи се и Уилям.

— Горе няма нищо за крадене. Само дрехи.

— За това е дошъл. — Джеймс му показа ключа.

Уилям го взе и се премести на светло, за да го разгледа по-внимателно. После посочи знака в основата на ключа.

— Виждаш ли този символ?

Джеймс го взе и го разгледа отблизо.

— Ами че това е ключът на Лукас! Същият, с който отключва вратата към каналите.

— Значи няма съмнение, че негодникът е търсел точно него — каза Яжара. — Но какво се крие зад всичко това?

Джеймс се чукна с ключа по брадичката.

— Лукас има таен изход към канализацията — в един склад зад бара. Даваше този ключ при нужда и срещу заплащане.

— Значи Кнут е използвал тайния изход на Лукас — рече Уилям. Джеймс кимна.

— Точно така. Вероятно за да скрие съкровището от последния си набег — онова, за което говореше Скови. Същото, дето щяло да му изкара помилване от Арута.

— Как мислиш, дали не е откраднал ключа от Лукас? — попита Яжара.

— Подозирам, че и двамата са били замесени в тази история. Убиецът на Кнут е искал да узнае къде се намира нещо. Предполагам, че става дума за съкровището.

— Значи, когато се е появил Мечището, Лукас е избягал в каналите — обади се Уилям. — Но защо не е потърсил теб или принца?

— Може би не е успял — рече Яжара.

Джеймс поклати глава.

— Лукас е единственият човек, който познава каналите, без да членува при Шегаджиите. Освен мен естествено. Там долу разполага с поне няколко тайни местенца. Сигурно е знаел с какъв човек си има работа — говоря за Мечището. Откакто го познавам, Лукас винаги е вървял по тънката разделителна линия между закона и престъплението.

— И дъщеря му плати цената за това — подметна огорчено Уилям. Джеймс положи ръка на рамото му.

— Факт, с който Лукас едва ли ще успее да се примири, повярвай ми.

— Ако преди това не го открие Мечището — посочи Яжара. — Значи задачата ни е от ясна по-ясна — да намерим Лукас, преди да го намери Мечището.

Джеймс кимна.

— Откъде да започнем? — попита Уилям.

— От каналите, откъде другаде? — засмя се Джеймс.

 

 

Пред „Шарения папагал“ имаше пост.

— Саймън? — провикна се Уилям, познал войника. — Какво е положението?

— Засега е спокойно, лейтенант. Изнесоха телата и ги откараха в храма на Лимс-Крагма, за да ги подготвят за последния им път.

— Има ли още пазачи? — попита Джеймс.

— Само Джек охранява задната врата, други няма, скуайър. Тагарт им нареди да отнесат телата в храма. Сигурно не очаква, че някой може да се върне тук. Чакаме довечера да ни сменят други две момчета, за да слезем при останалите.

— Къде да слезете? — попита Джеймс.

— Ами как къде — в каналите, разбира се. Ама Не сте ли чули?

— Какво да чуя? — попита Джеймс.

— Разказва го един тип, дето са го пуснали преди няколко часа от тъмницата. Долу, в каналите, имало скрито пиратско съкровище. Планини от скъпоценни камъни и злато. Каза също, че някакъв пират на име Мечището нападнал тъмницата, за да узнае от едного там къде точно е съкровището.

— И сега каналите гъмжат от ловци на съкровища — въздъхна Уилям.

— Това е самата истина, лейтенант — кимна Саймън. — Каза ми го един градски жандарм, който мина оттук само преди няколко минути. Говори се, че Шегаджиите се опитвали да прогонят всички отдолу, за да приберат съкровището за себе си.

Джеймс въздъхна.

— Чудя се какво ли още може да се случи, та да ни попречи да открием Лукас.

— А, скуайър, щях да забравя. Разправят също, че долу имало някакво чудовище.

— Шегуваш се, нали? — обърна се Джеймс към Саймън.

— Какво говорите, скуайър? — обиди се войникът. — Преди две нощи открили из залива да плува някакъв труп, целият надъвкан. А после едни типове в „Хапещото куче“ разправяли, че ги нападнал звяр, едър като бивол, с дълги ръце и големи зъби.

— И след всичко това си готов да слезеш долу? — обърна се Яжара към Джеймс.

— Естествено не — отвърна някогашният крадец. — Само дето нямаме друг избор. Ако искаме да заловим Мечището, трябва преди това да открием Лукас. Имам една идея къде може да се крие. Хайде, да не губим повече време. А ти — обърна се Джеймс към Саймън — прати по някого вест до принца, че сме долу и ще ни е нужно подкрепление.

— Както наредите, скуайър — отвърна войникът. Джеймс понечи да тръгне, но той го спря. — И още нещо.

— Какво има?

— Преди малко плъзна още един слух. — Той се огледа, за да провери дали не ги подслушват. — Някакви типове чак от Рибарското село се появили от един от каналите и влачели част от своите — изглеждали много зле.

— Шегаджиите? — попита Джеймс, предположил, че рибарите са се натъкнали на Гилдията на крадците.

— Не, не са срещали Шегаджии, скуайър. — Той отново снижи глас. — Твърдели, че ги нападнало онова чудовище, за което ви разказвах. Отишли право в храма на Дала и помолили монасите да се погрижат за ранените им другари.

— Пак ли чудовището? — попита Уилям с нотка на съмнение. — Стига с тия глупости.

Саймън сви рамене.

— Казвам ви каквото съм чул, лейтенант. Било доста едро… дваж човешки бой. Един от рибарите разправял, че ги пресрещнало в тунела и започнало да им троши кокалите.

— Страхотно — завъртя глава Джеймс. — Направо страхотно. — Той махна с ръка и поведе другарите си към задната стаичка, където покрай стените имаше рафтове с припаси. Извади ключа, който бяха открили в стаята на Кнут, и размести няколко чувала с фасул. Отзад се показа врата с ключалка, в която ключът пасна съвсем точно. Едно тихо изщракване им подсказа, че вратата е отключена.

— Наведете си главите, че таванът е нисък — предупреди ги Джеймс. — Уилям, иди намери фенер.

Уилям отиде в гостната и скоро се върна с фенер в ръка.

— Можем да влезем от много места — обясни им Джеймс, — но оттук най-лесно ще проследим Лукас.

Взе фенера от Уилям и ги поведе в мрака.

— Внимателно, тук се спускаме — предупреди шепнешком Джеймс, докато се промушваше през отвора, свързващ складчето на Лукас с един от подземните канали. Обърна се и подаде ръка на Яжара. Уилям скочи последен и стъпи върху нещо, което се размаза под обувката му.

— Каква воня! — оплака се той, докато се опитваше да остърже подметката си в един от щръкналите над високата до глезените вода камък.

Джеймс се обърна към Яжара.

— Опасявам се, че не точно това имах предвид под разходка из града. Но зовът на дълга…

— Наистина ли смяташ, че твоят приятел Лукас е минал оттук? — попита тя.

Джеймс се заозърта в здрачината.

— Той познава тези канали почти толкова добре, колкото всеки уважаващ себе си Шегаджия. По времето на Войната на разлома Лукас работеше както с Шегаджиите, така и с контрабандистите на Тревор Хъл. Успя да си спечели уважението на Шегаджиите и те го оставиха на мира. Малцина могат да се похвалят с подобно постижение. Тъй че няма никакво съмнение, че ще се скрие тук, ако усети, че е в опасност.

— Чака ни доста път, така че по-добре да тръгваме — обади се Уилям. — Накъде първо?

— Оттук — посочи Джеймс. — Ще следваме течението.

— Защо? — попита Яжара.

— По-нататък има няколко скривалища на контрабандистите, които и Лукас знае. Почти съм готов да се обзаложа, че се е притаил в някое от тях.

— Знаеш ли къде са точно? — попита Уилям.

Джеймс повдигна рамене.

— Оттогава минаха години, но имам някаква обща представа.

— Обща представа? — повтори иронично Уилям.

— По-добре е от нищо — засмя се Яжара.

Продължиха през тунела. Плясъкът на вода и тътнежът на далечния прибой заглушаваха стъпките им. От време на време Джеймс вдигаше ръка да спрат и се ослушваше.

След близо половин час предпазливо придвижване навлязоха в един по-широк тунел. Отпред се чуваше шум на течаща вода.

— Намираме се близо до централната част на канализацията, където се отварят едновременно десетина тунела. Оттук ще свием по един от каналите, които често използват контрабандистите. Достатъчно е дълбок, та по него да мине и лодка, затова контрабандистите изградиха малък пристан точно под източната градска стена.

— Всъщност някой използва ли го в наши дни? — попита Уилям.

— Освен Лукас ли? Не зная. Малцината, които оцеляха от онези трудни времена, отдавна са си намерили тихи и кротки местенца. Може би Шегаджиите са открили скривалищата, за които ви казах.

Навлязоха в един канал, където шумът от водата се усили още.

— Стъпвайте внимателно тук — предупреди ги Джеймс.

Малко след това се озоваха в кръгло помещение, в което се отваряха шест канала, разположени на равни разстояния, като спици на колело. По тавана имаше отвори от улични канали, през които непрестанно се стичаше мръсна вода. Вървяха внимателно, един зад друг, по тесния перваз покрай мътната вода, тъй като камъните, с които бе облицован подът, бяха покрити със слузеста мръсотия. Когато подминаха втория тунел, Уилям попита:

— Този накъде води?

— Всеки отвежда към различна част на града — обясни Джеймс, спря и посочи един от тунелите на отсрещната стена. — Онзи там върви право назад, към двореца. Преди доста години един от принцовете решил да подобри системата на градската канализация. Там има един стар резервоар… — той посочи нагоре в мрака, — от който всяка нощ трябва да се изпуска вода, за да промива каналите. Не зная дали работи, или вече не се използва, но… — Той махна с ръка и продължи напред. — Всичко много се промени от времето, когато наминавах насам по-често. Сега дюкянджиите сами прокопават шахти към каналите, за да изливат в тях помията. Кралските инженери естествено разполагат с карти на канализационната система, но те са стари и не отговарят на действителността. Няма да е зле, ако предложа на принца да прати хора, които да проучат как точно стоят нещата тук долу.

Влязоха в третия тунел и Джим отново ги предупреди:

— Бъдете внимателни. Оттук започва територията на Шегаджиите.

Малко по-нататък тунелът се отваряше в ротонда, от която излизаха още два тунела. Край един от отворите се бе подпрял старец, стиснал дълга пръчка, с която ровичкаше из носещите се във водата предмети.

Уилям сложи ръка на дръжката на меча си, но Джеймс го спря.

— Няма страшно. Това е просто един стар клошар — Джек Плъшата опашка.

— Клошар? — подпита шепнешком Яжара.

— Рови боклуците и търси ценни неща. Нямаш представа какво може да се намери тук долу.

Джеймс излезе напред и каза високо:

— Здрасти, Джек.

— Джими, да пукна, ако не си ти. От години не съм те виждал.

От близък поглед Джек се оказа мъж на средна възраст, с отпуснати рамене и мършаво тяло. Косата му бе сплъстена и мръсна, с неопределен цвят. Имаше малка брадичка и безцветни очи, които подскачаха от Джеймс към спътниците му.

— Виждам, че са те назначили за съгледвач — отбеляза Джеймс с усмивка.

Мъжът спря да се преструва, че се интересува от плаващите във водата боклуци.

— Очите ти са все така зорки, синко.

— Какво се носи из въздуха?

— Приказки за кървави убийства и несметно съкровище. Неколцина нещастници вече са пострадали. Говори се, че ще затворят Пътя на крадците.

— И какво искаш да кажеш — попита Джеймс, — че сега трябва да подвия опашка и да се прибера вкъщи, така ли?

— Няма да е зле, ако го сториш, синко. Малко по-нататък има пост на биячите. Не те съветвам да минаваш оттам. Знаеш, че това е територия на Шегаджиите. Големите плъхове ще те излапат за вечеря.

— Въпреки някогашните времена?

— Въпреки тях, Джими. Вярно, че се отърва от смъртната присъда, но все още си белязан, задето напусна Братството, а когато затворят Пътя, оттук могат да минават само Шегаджии.

— Няма ли друг път? — прошепна Уилям.

— Прекалено е дълъг — отвърна Джеймс. — Ще опитаме с преговори.

— И ако не стане? — намеси се Яжара.

— Тогава ще се бием. — Той се обърна към Джек. — Ние търсим Лукас. Да се е мярвал тъдява?

— Крие се, момче, някъде нататък из тунелите, но не мога да ви отведа при него.

— Ами Мечището? — намеси се Уилям. — Някаква вест от него?

— Тоя тип е много опасен — поклати глава Джек. — Слиза насам преди няколко дни — търсеше нещо. Изтрепа сума ти добри хорица. Сега и той има смъртна присъда.

— Има я и от Короната, ама какво от това? — сви рамене Джеймс.

— Това не прави Шегаджиите и Короната приятели, синко — подметна Джек.

— Кой командва там? — попита Джеймс.

— Мейс Боцмана.

Джеймс поклати глава. Мейс Боцмана беше бивш моряк от кралската флота, изгонен от служба заради кражби, след което бе отишъл на работа при Шегаджиите. Беше агресивен и избухлив и двамата с Джеймс не се погаждаха открай време. Мейс бе един от малцината приятели на Смеещия се Джак — бияч, когото Джеймс бе убил при неуспешен опит за покушение срещу принца.

— Значи мирише на як бой — промърмори Джеймс така, че другарите му да го чуят.

— Няма да е необходимо, приятелю — обади се Джек Плъшата опашка, — ако прибегнеш до прословутата си изобретателност. Винаги има нещо, което можеш да предложиш в замяна.

— Например? — попита Яжара.

— Иди и побъбри с Мейс, а когато започне да те заплашва, го попитай кой му дъвче момчетата. Това ще му привлече вниманието.

— Благодаря, Джек — отвърна Джеймс и даде знак на спътниците си да го последват. Свърнаха по левия тунел и в същия миг Джек изсвири пронизително.

— Това пък какво беше? — попита Уилям.

— Джек си връзва гащите — обясни Джеймс. — Ако не вдигне тревога, биячите ще го обвинят, че е преминал на наша страна.

След десетина крачки тунелът се разшири и от двете им страни изникнаха притаени мъже, които бързо ги заобиколиха. Бяха поне шестима, всичките въоръжени до зъби. Едър сивокос мъжага пристъпи в осветения от факла кръг, огледа ги и лицето му разцъфна в усмивка. Гледката не беше от приятните. Имаше малки и злобни очи, провиснала двойна брадичка и подпухнал нос, чупен твърде много пъти, за да прилича на нещо повече от сбръчкана гъба.

— Брей, Джими Ръчицата! — възкликна едрият мъж и плесна с ръце. — Да не си зажаднял за малко болка, момче?

— Идвам да поговорим, Мейс.

— Винаги съм смятал, че дърдориш твърде много, плужек такъв, дори когато беше един от нас. Хванете ги, момчета! — провикна се той и замахна със сопата си към главата на Джеймс.