Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Крондор (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Krondor: Tear of the Gods, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 41 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2010)
Допълнителна корекция
moosehead (2012)

Издание:

Реймънд Фийст. Крондор

Измяната. Убийците. Сълзата на боговете

ИК „Бард“, София, 2003

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 954-585-482-0

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на слепени абзаци, излишни дълги тирета

Глава 13
В погрешна посока

Джеймс спря.

Вдигна глава към небето, после премести поглед към Яжара и останалите, които трябваше да ускорят крачка, за да не изостават.

— Въобразявам ли си, или става все по-тъмно?

Кендарик погледна на запад.

— Не виждам да се приближават облаци, нито някакви други признаци, вещаещи промяна на времето.

— Не, не си въобразяваш — обади се отец Солон. — Наистина се стъмва.

— Погледнете слънцето! — извика Яжара.

Четиримата се обърнаха едновременно на изток и лицата им се изопнаха, когато забелязаха, че светлината отслабва. Ослепително белият диск бе станал мътно жълтеникав.

— Все още усещам топлината му на лицето си — заяви Яжара, — но светлината отслабва!

— Права си — съгласи се Солон. — Нещо сякаш отнема светлината от самия въздух!

— Какво може да означава това? — попита уплашено Кендарик.

— Не зная — отвърна Яжара. — Не познавам магия, която да е в състояние да извърши подобно нещо.

— Но какво все пак значи това? — повтори объркано Кендарик. Джеймс застана до изплашения заместник.

— Я се стегни! Повече от ясно е какво означава.

— И какво означава? — потрети Кендарик.

— Означава, че съвсем скоро нашите снощни приятелчета отново ще могат да излязат на лов.

Край тях претичаха неколцина жители на селото и един извика:

— Отец Роланд сигурно ще знае какво трябва да направим!

Към тях се приближи червендалестият мъж, когото бяха видели пред къщата на Мерик.

— Ако наистина си служител на принца — заяви той, — трябва да идеш и да изгориш онази вещица!

— А ти кой си? — попита го, Джеймс.

— Алтон. След като се изказах против вещицата на едно от селските събрания, тя прокле добитъка ми и той започна да измира. Попитай съседите, ако не вярваш. Нещастните животни издъхнаха пред очите им. Но тя е правила и по-лоши неща.

— Като например? — прекъсна го нетърпеливо Джеймс.

— Вземи например дърводелеца и семейството му. Кротки, добри хорица, които изведнъж изчезнаха. А после се появиха кръвопийците. И малкото момче на Реми — то се разболя, след като ходило да я следи тайно какво прави. Умря, горкичкото, след има-няма две седмици.

— Вашият старейшина не смята, че тя е причината за всички злини — възрази Джеймс.

— Тоди е мил човек и обича да помага на другите, но е малко глуповат.

— И къде е този отец Роланд? — попита Джеймс.

— Ще го намериш в църквичката отвъд площада. Там отиваме всички. — Изведнъж той се ококори. — Погледнете! — Сочеше на изток. Слънцето внезапно бе придобило мътно оранжев цвят и тежки плътни облаци бързо го закриваха.

Докато фермерът сочеше натам, Джеймс забеляза нещо да проблясва на шията му — беше верижка, скрита под яката, на която се поклащаше някакъв тъмен предмет.

Не току-така Джеймс навремето си бе спечелил прозвището Ръчицата. Той се пресегна с изненадваща бързина и издърпа верижката, на края на която висеше черна перла, стисната от тъмна метална ръка.

— Кой ти даде това?

Червендалестият отстъпи и заекна:

— Ами аз… ъъ… намерих го.

— Къде? — Ъъъ…

— Същия талисман носеше и дъщеричката на Мерик — каза Яжара.

— Ама това е само украшение — заоправдава се Алтон.

С неочаквана за неговото телосложение бързина брат Солон се хвърли напред и застана зад Алтон.

— Не бързай да си тръгваш още, друже.

Джеймс извади бавно рапирата си — по-скоро за драматичен ефект. Но той също усещаше, че не разполагат с много време и трябва бързо да получат някои отговори.

— Питам отново: кой ти даде талисмана?

Алтон понечи да отстъпи, но Солон го сграбчи за ръката.

— По-добре отговаряй — рече той, — защото приятелят ми не е в настроение за шеги.

Алтон погледна Яжара, която му отвърна с хладен поглед, после и към Кендарик, който също изглеждаше, сякаш вече губи търпение.

— Всичко ще ви кажа! — забърбори неочаквано фермерът. — Но да знаете, че не съм го измислил аз. Аз съм честен фермер и не правя зло никому. Обаче той дойде при мен. Повярвах му — всички му повярваха. Той ми предложи злато, много злато, за да отровя собствените си крави и да стоваря вината върху вещицата. Тя и без туй скоро ще си иде завинаги. Но тогава още не знаех кой е той в действителност. Мислех го за човек, когато се съгласих да работя за него… — Внезапно словоизлиянията на Алтон секнаха, приглушени от мъчително хъркане, защото верижката се стегна здраво около шията му. Той се олюля, вкопчил пръсти в талисмана. Очите му се изцъклиха, коленете му се подгънаха и Солон трябваше да го придържа, защото инак щеше да се строполи на земята. От раната в шията му рукна кръв, чу се хрущящ звук от натрошени кости и скъсани мускули. Миг по-късно главата на фермера се отдели от тялото и се търкулна на земята. Солон го пусна и той се срина в прахоляка.

Джеймс погледна към трупа, после към потъмняващото слънце, и махна на другите да го последват към малката къщурка в самия край на селцето. Когато я доближиха, видяха, че е църквичка с широко разтворени врати. Тъй като вътре нямаше пейки и столове, селяните стояха прави, заслушани в словото на някакъв мъж с бяло расо, който вероятно бе отец Роланд.

— Пак ви казвам: ако чакаме твърде дълго, ще бъдем пометени от вълната на злото. Но кое, ще попитате вие, е справедливото решение? Аз ще ви кажа кое. То се крие в силата на вашите ръце, в чистотата на душите ви и в пламъка, който ще отърве света от злото на вещицата!

Неколцина от селяните закимаха.

— Говори твърде сурово за жрец на Сунг — отбеляза Солон.

— Изглежда, доста бърза да се отърве от „вещицата“ — съгласи се Джеймс.

— При това като накара други да му свършат работата — добави Яжара.

— Някои казват — извиси се отново гласът на свещенослужителя, — че вещицата е повикала вълци, които нощем ходят изправени като хора, кръвопийци, които поглъщат душите на невинните и ги превръщат в чудовища като самите тях! Аз пък ви заявявам, че тя е призовала самите превъплъщения на мрака — духове толкова злокобни и гнусни, че са готови да пият от живителната сила на хора като вас и мен. Каквото и да разправят, вината е само нейна! Мракът отвън подсказва, че наближава времето за тяхната последна атака! Трябва да действаме още сега!

Някои от мъжете нададоха гневни възгласи, но Джеймс виждаше, че по лицата им се чете страх. Той си проправи път през тълпата и застана пред жреца.

— Добре дошъл, страннико — посрещна го отец Роланд. Беше среден на ръст, с черна коса и малка заострена брадичка. На шията му висеше талисман с герба на ордена на Сунг. Носеше бяло расо, покрито с петна и прах в долната част. — Да не си дошъл да ни помогнеш, за да се отървем от това проклятие?

Джеймс го огледа спокойно и каза:

— Така е, но се съмнявам, че проклятието е онова, за което говориш ти.

Свещеникът го измери с присвити очи.

— Какво искаш да кажеш?

— Алтон е мъртъв — заяви Джеймс.

Жрецът го изгледа потресен.

— Алтон е мъртъв, казваш? Още една жертва на онази зла жена! — Той вдигна поглед към множеството и се провикна: — Не ви ли омръзна вече? Не е ли време да действаме?

Отново се чуха гневни възгласи и Яжара извика:

— Джеймс, внимавай! Тук нещо не е наред!

Джеймс втренчи поглед в тълпата и едва сега забеляза, че неколцина от онези, които размахваха юмруци, имат безизразни лица, а очите им са неподвижни и лишени от признаци на живот. Той се обърна към жреца, после с неочаквана бързина се пресегна и дръпна талисмана от шията му. Пред очите му той се промени от най-обикновен герб на орден до ръка, стиснала черна перла.

— Това са слуги на Тъмната сила! — провикна се отец Роланд. — Те трябва да умрат!

И вдигна ръка към гърлото на Джеймс, готов да го удуши. Джеймс понечи да отскочи, но изведнъж бе стиснат от няколко чифта ръце, които го приковаха на място. Чу вика на Яжара:

— Тези хора са невинни! Само са обладани от зъл дух! Постарай се да не ги нараняваш!

Джеймс почувства как пръстите на жреца докосват гърлото му и извика:

— Ще се опитам да го запомня! — После приклекна, изви се на една страна и опита да се отскубне от ръцете, които го държаха. Не можа да извади рапирата си, но успя да достигне затъкнатия в ботуша кинжал. Както беше полулегнал на пода, замахна и го заби в крака на жреца.

Отец Роланд нададе болезнен вик и падна назад, а Джеймс се извъртя на другата страна и отново направи опит да се изправи. Най-сетне успя да се запъне с крака в пода и натисна с всичка сила, отскубвайки се от хватката на мъжете.

Огледа се. Свещеникът отстъпваше назад. Яжара размахваше тоягата си и държеше обкръжилите я селяни на почтително разстояние. Кендарик беше на земята, притиснат от неколцина, докато други се опитваха да го ритнат в главата. Брат Солон размахваше чука, по-скоро за да сплаши нападателите си, докато се добере до Кендарик и Джеймс.

Джеймс прехвърли кинжала от лявата в дясната ръка и с едно рязко движение извади рапирата. Замахна и удари най-близкия от селяните с плоското по лицето, но въпреки това острието остави кървава резка през бузата му.

От удара мъжът се олюля назад и се блъсна в тези, които напираха зад него. Миг на затишие — всичко, от което се нуждаеше Джеймс. Той се хвърли напред тъкмо когато отец Роланд се готвеше да произнесе някакво заклинание и преди свещеникът да приключи, го промуши в корема.

Мъжът сведе изненадан поглед към хлътналото в тялото му острие, после очите му се разшириха от болка и ужас и в същия миг Джеймс издърпа рапирата. Свещеникът изцъкли очи, но не падна. Главата му се люшна към гърдите, долната му челюст увисна и отвътре се чу нисък и басов, напълно непознат глас:

— Дори смъртта на нашия верен слуга не ще намали силата ни. Опитайте от горчивия вкус на злото… и треперете.

Свещеникът се строполи на пода и Джеймс се извъртя, готов да посрещне нова атака, но вместо това се озова сред група от премигващи смутено объркани селяни. Те се споглеждаха, хъмкаха учудено и се блещеха към Кендарик, Солон и Яжара.

— Какво става?

— Как се озовахме в църквата?

— Вие защо сте оцапани с кръв?

— Тихо! — провикна се Джеймс и вдигна ръка.

Гласовете утихнаха.

— Този човек — посочи Джеймс — не е бил свещенослужител на ордена на Сунг. Бил е агент на същите онези тъмни сили, срещу които твърдеше, че ще се бие. Целта му е била да ви държи настрана от истинския извор на злото.

— Вижте слънцето! — изпищя една от жените в групата. Джеймс се извърна. Ставаше все по-тъмно.

— Скоро ще настъпи нощ — рече той, сякаш опитваше да обясни нещо, което очевидно не подлежи на обяснение. — Приберете се по къщите си и залостете вратите. Ние ще потърсим причината за всичко това.

Селяните се разбягаха, без да чакат нова команда. Някои, които бяха пострадали от жезъла на Яжара и чука на Солон, се нуждаеха от помощта на своите другари, но Джеймс с облекчение установи, че единственият труп в църквата е този на Роланд.

Кендарик беше уплашен, но се опитваше да се държи. Всички се събраха около Джеймс.

— Някой от вас чу ли какво каза той? — попита Джеймс.

— Не — отвърна Кендарик. — Аз бях твърде зает да отбивам атаките.

— Чух го, че говори — обади се Яжара, — но не и какво казва.

— Аз го чух — заяви брат Солон. — Че е слуга на Мрака, няма никакво съмнение. По-обезпокоително е, че се е превъплътил като служител на Сунг. Дори фалшивият знак, който носеше, би трябвало да навреди на един слуга на злото.

— Имаме работа с могъщ противник — рече Джеймс. — Чувал съм този глас й преди.

— Кога? — попита Яжара.

— Преди много години, от устата на един Черен кръвник, слуга на Мурмандамус.

— Но Мурмандамус беше унищожен — заяви Яжара и погледна към Солон и Кендарик: колебаеше се дали да продължи. Като придворна магьосница на Арута, Джеймс я бе посветил в истината за самоличността на убития от принц Арута моредел-лъжепророк и за наскорошните размирици в Мъглива гора, защото все още се носеха слухове, че моределът е жив.

Джеймс кимна.

— Зная. Но вече не се съмнявам, че си имаме работа с някой, чиито сили са равни на неговите. А това означава, че сме се изправили срещу нещо много по-опасно, отколкото си мислехме в началото.

— Казах ви, че работата е дебела, още когато се захванахме с потопения кораб — заяви Солон. — Надявам се, че не смятате да си подвиете опашките сега?

— Не — отвърна Джеймс и отново погледна към помръкващото слънце. — Особено сега. Събитията се развиват с постоянно нарастващо темпо и ако се поколебаем дори за миг, сме изгубени. — Едва сега той забеляза, че все още стиска рапирата, и я прибра в ножницата. — Няма време да чакаме подкрепления, а и не знаем колко дълго Уилям ще успее да задържи Мечището далеч от нас. Мисля обаче, че всичко това ще свърши най-много след два дни — по един или друг начин.

— И сега какво ще правим? — попита вечно нетърпеливият Кендарик.

Джеймс въздъхна уморено.

— Веднага щом се спусне мракът, кръвопийците ще се върнат. Мисля си, че единствената им цел е да ни отвличат вниманието. Така че, ако ще предприемем нещо, трябва да го направим незабавно. — Той погледна Яжара. — Едно нещо не ми дава покой. Роланд и Алтон показваха странен и с нищо необясним стремеж да се отърват от селската вещица. Има нещо в нея, от което се боят.

— Значи трябва да си поговорим с тази „вещица“ — рече Яжара, погледна към слънцето и добави: — И то час по-скоро. Мисля, че разполагаме с по-малко от два часа, преди да настъпи нощта.

Джеймс кимна и се обърна към останалите:

— Да вървим да се запознаем с вещицата от Носа на вдовиците.

 

 

Докато се катереха по хълма към Носа на вдовиците, околните гори се обгърнаха в почти непрогледен мрак. Избледняващото слънце хвърляше едва забележими, странно издължени сенки върху пътеката.

— Все едно че вървим нощем — прошепна Солон. Джеймс се разсмя.

— И на мен, кой знае защо, ми се иска да говоря шепнешком.

— Зная, че предпочитате да се прокрадваме незабележимо, но сега бързината е от първостепенно значение — припомни им Яжара.

Когато наближиха поредния завой на пътя, Джеймс вдигна ръка и прошепна:

— Там май има някой!

Продължиха още малко и Джеймс забеляза, че някаква фигура се е притаила в сенките. Беше момче, девет-десет годишно. Джеймс се приближи отзад, като не си даваше труда да се движи безшумно, но въпреки това вниманието на момчето оставаше фиксирано върху една къща в покрайнините на селцето. Когато скуайърът сложи ръка на рамото му, момчето ахна от изненада.

— Не се плаши — рече му Яжара. — Няма да ти направим нищо лошо.

— Кои сте вие? — попита ги момчето с разширени от ужас очи.

— Аз съм Яжара, а този е скуайър Джеймс от Крондор. До него са брат Солон и Кендарик. Ти кой си?

Гласът на момчето спря да трепери, но то все още изглеждаше изплашено.

— Аз съм Аларик. Скрих се тук да следя какво прави вещицата. Татко каза, че скоро ще я изгорят, та исках да видя дали няма да направи още някоя черна магия, преди дай видят сметката.

— Аз пък мисля, че трябва да побързаш за вкъщи, преди да се е стъмнило съвсем — посъветва го Джеймс.

— Тя там ли е сега? — попита Яжара.

— Не съм я виждал. Понякога излиза и скитори покрай брега. Но трябва да внимавам, защото е много опасна.

— Хубаво, ама сега се прибирай — настоя Джеймс. — Родителите ти сигурно се тревожат за теб.

Без да чака втора подкана, момчето се затича по пътеката. Приближиха се към къщата и Джеймс се провикна:

— Ей, имали някой!

Отговор не последва.

Той заобиколи дървената веранда и се качи по стълбите. Покрай стената бяха накачени кратуни с различни форми и размери. Яжара огледа труповете на няколко дребни животни и птици, оставени да се сушат на слънцето, както и саксиите с различни билки.

— Тази „вещица“ май е запозната доста добре със знахарския занаят. Някои от тези растения се използват за лечение. От тях се правят целебни чайове.

Къщата бе построена върху дървена платформа, а верандата бе скрита под щръкналата напред стреха.

— Поне на терасата е сухо, когато вали — рече брат Солон.

— А край морето вали често — добави Кендарик, обгърна раменете си с ръце, сякаш му беше студено, и добави: — Не само се стъмва, но и като че ли взе да захладнява.

— Точно каквото ни трябваше — рече Джеймс и избута настрани рогозката, която служеше за врата. В къщата имаше само маса и стол. На огнището къкреше опушен котел.

— Нито следа от вещицата? — попита Кендарик. — А това какво е? — Той се наведе над котела.

Джеймс застана до него и подуши бълбукащата течност. Взе една дървена лъжица от рафта, гребна, вдигна я и я помириса.

— Супа — обяви, като се обърна към Кендарик. — И то доста добра.

Тъкмо когато оставяше лъжицата на мястото й, откъм вратата се чу глас:

— Да не сте дошли да ме изгорите?

Джеймс се обърна и видя, че на прага е застанала прегърбена старица, стиснала наръч съчки.

— Не ме зяпайте така де. Не очаквахте ли, че жертвата ви сама ще си носи дърва за кладата?

Старицата изглеждаше малко по-висока от момчето, което преди малко бяха отпратили за вкъщи. Кожата й бе почти прозрачна, а косите й — снежнобели. Малките й пръсти бяха кокалести като на скелет, но бе запазила всичките си зъби, а погледът й бе жив и буден. Джеймс се усмихна.

— Не сме дошли тук за да те изгорим, жено.

— О, така казват всички — отвърна старицата, бутна Кендарик встрани и стовари наръча пред огнището.

— С магия ли се занимаваш? — попита я Яжара.

Старицата приседна на столчето и сви рамене.

— Зная едно-две нещица. Но предпочитам да смесвам билки за хората или да предсказвам бъдещето. — Тя зарея поглед навън. — Понякога виждам разни неща, но това е доста… трудно. И никак не е приятно.

— Аз съм от Мореходната гилдия в Крондор — каза Кендарик. — Пристигнах тук, за да се опитам да извадя един кораб, потънал недалеч от Носа на вдовиците, но нещо ми пречи да си свърша работата. Прилича ми на магия, но много силна. Да знаеш каква може да е причината?

Старицата го погледна за миг, после извърна очи към Яжара.

— И ти ли се занимаваш с магьосничество?

— Аз съм придворната магьосница на принц Арута — отвърна Яжара.

— Брей! — възкликна учудено старицата и на лицето й затрептя усмивка. — Магьосница значи. А беше време, когато с подобно признание в Крондор щяха да те пратят при палачите.

— Времената се менят — отбеляза Джеймс.

— В някои отношения само — уточни старицата. — Но в други — никак.

— Може би пак ще имаме възможност да обсъждаме тази тема, при това в по-приятна обстановка. Но в момента ме безпокоят други неща. — Той посочи мрачината отвън.

— Виждам — кимна жената. — Затова си помислих, че сте от селото и идвате да ме изгорите.

— Това бе идея на отец Роланд. Той събираше селяните и ги насъскваше да го направят.

— Как успяхте да го спрете? — попита старицата.

— С моята рапира — отвърна Джеймс. — Оказа се, че въобще не е свещеник от ордена на Сунг.

— Това и аз можех да ви го кажа — намръщи се старицата. — Злото се процеждаше през порите му. Мисля, че тъкмо по тази причина искаше да ме премахне — аз първа разкрих, че е шарлатанин.

— Трябва да има и друга причина — възрази Солон. — Едва ли щеше да се бои от теб, след като не разполагаш с други доказателства, освен своя нюх.

Старицата кимна.

— Има и друго — защото зная тайната на Халдонова глава и Носа на вдовиците.

— Тази тайна би ли могла да обясни всичко, което се случва в момента, както и затрудненията ни при изваждането на кораба? — попита Джеймс.

— Без никакво съмнение — отвърна старицата.

— Как се казваш? — попита я Яжара.

Старицата поклати глава и се засмя.

— Толкова отдавна не са ме наричали по друг начин, освен „дърто“ и „вещице“, че взех да забравям. — Тя въздъхна. — Казвам се Хилда.

— Хилда — повтори Джеймс. — Каква е тази тайна, за която говореше?

Старицата се огледа, сякаш се боеше, че могат да ги подслушат.

— Под скалите, в дълбока пещера, се намира един древен храм. Това място се обитава от зло, по-старо от спомените на най-възрастните хора.

— И какъв е този храм? — попита брат Солон. Ръката му машинално легна върху дръжката на бойния чук.

Хилда се надигна бавно и се приближи към един стар дървен сандък. Вдигна капака и извади малка платнена кесия. Подаде я на Солон и му каза:

— Отвори я.

Монахът отвори кесията и надникна вътре. Ако се съдеше по изражението му, нямаше никакво желание да докосва онова, което се намираше в нея.

— Съвсем като другите е — прошепна той. Изсипа предмета в шепата си и го показа на всички. Беше тъмна метална ръка, която стискаше черна сфера, изработена от скъпоценен камък, наподобяващ обсидиан. Но за разлика от обсидиана, този камък не отразяваше светлината на огъня.

— Не зная кой е построил Храма на Черната перла — промълви старицата, — но съм сигурна, че не е бил човек.

Солон върна предмета в кесията.

— Моят орден разполага с точен каталог на всички култове, познати на хората от Източното кралство, та чак до Кеш. Като защитник на правоверните, съм изучавал всички тези документи. Никога досега обаче не бях чувал за орден на Черната перла.

Старицата въздъхна.

— Но въпреки това той съществува. — Тя взе кесията от ръцете на Солон. — Злото, което се спотайва под скалите, е истинската причина за толкова много потънали по тези краища кораби. Заради него никой не се заселва в местността между селото и моята къща — земята нищо не ражда. Тези, които се опитват, си тръгват обезсърчени още на следващия сезон. Дори ловците избягват тукашните гори.

— Но ти как издържаш тук? — попита Кендарик.

— Това — отвърна жената и вдигна кесията — е талисман, който ме пази от тяхното зло, сякаш вече съм една от тях. Искам да го вземете с вас, защото ви очаква голяма опасност. — Тя надзърна в очите на всеки един от гостите си и подаде кесията на отец Солон, който я прие с благодарност. — Има и още — продължи старицата, след като приседна.

— Какво? — попита Джеймс.

— Това е и ключ. Когато се спуснете по пътеката към скалите, ще се озовете в неголяма вдлъбнатина, изкопана от морските вълни. Там, на скалата, горе-долу на височината на очите, ще видите малък, захабен от времето знак. С помощта на този ключ ще отворите вратата в скалите.

— Виждала ли си да го прави някой? — попита Яжара.

— Да — отвърна Хилда. — Много пъти съм проследявала онези, които слизат долу. Зная как да се притаявам така, че да остана незабелязана. Бях на няколко крачки от верандата, когато дойдохте, но така и не ме забелязахте, нали?

— Вярно — усмихна се Яжара.

— Опитвала ли си да влезеш? — попита Джеймс.

— Да — призна Хилда. — Опитвах. Но не съм влизала.

— Защо? — попита Кендарик.

— Защото само онези, които са се заклели да бъдат предани на тъмните сили на храма, могат да използват камъка. Опитах, но вратата не се отвори.

— Тогава как да използваме ключа? — попита Джеймс.

— Мисля, че имате само една възможност — отвърна старицата. — В селото се крие едно същество. Не зная какво представлява, нито името му знам, но съм сигурна, че съществува. Той е онзи, който пръв зарази кръвопийците. Той е слуга на тъмните сили от храма. Нямам представа какви цели преследва, но е въпрос само на време, преди принцът да пристигне с армията си в Халдонова глава и да поправи стореното от него.

— Ние знаем защо е тук — заяви Джеймс. — За да ни попречи да извадим кораба.

— И за да може неговият господар да го извади — добави Кендарик.

— С какво обаче ще ни помогне всичко това, за да влезем в храма? — попита Джеймс.

— Открийте чудовището, което е причина за всички нещастия. Убийте го и отсечете ръката му от китката. Пристегнете талисмана за отсечената ръка. Тогава вратата ще се отвори.

— Къде да открием чудовището? — попита Джеймс.

— Има една древна гробница в селското гробище. Построена е от най-старата местна фамилия — Халдонови. Никой от тях не е оцелял до наши дни, но гробницата е съхранена в знак на уважение към първооснователите. Там ще откриете чудовището, а заедно с него и причината за спускащия се мрак. Като си свършите работата, върнете се при мен, за да съм спокойна, че не съм ви пратила на сигурна смърт.

— Време е да вървим — заяви Джеймс. — Защото докато стигнем гробището, онези същества ще започнат да се пробуждат, а предпочитам да навестим чудовището, преди да са ни открили.

Излязоха от къщата на старицата. Тя ги изпрати до верандата, откъдето ги проследи с поглед, докато се катереха по пътеката към селцето.

— Нека боговете бдят над вас, деца — прошепна Хилда. После се прибра, отпусна се на столчето и зачака.