Реймънд Фийст
Сълзата на боговете (12)

Глава 11
Халдонова глава

Пътят им отне цели два дни.

Не откриха и следа от конен отряд в Мелничарски отдих. Нямаше никаква причина да се задържат в селото, така че веднага след като купиха малко провизии, продължиха за Халдонова глава.

Южно от селото на запад се отклоняваше тесен път, който водеше към крайбрежните скали.

— Оттук до Носа на вдовиците е съвсем близо. — Джеймс посочи един нос. — Ако картите, които взехме от двореца, не ни лъжат, зад носа брегът би трябвало да се спуска полегато към морето.

Напоиха животните и ги вързаха, след което заслизаха пеша.

— До смрачаване остават още няколко часа — каза Джеймс, когато излязоха на пясъчната ивица. — Кендарик, колко време ще ти отнеме изваждането на кораба?

— Минути — отвърна заместникът. — Мога да го изкарам на повърхността с помощта на заклинанието и да го задържа там достатъчно дълго, за да откриете вътре онова, което търсите.

— Ще ни трябва лодка — обади се Солон. Кендарик се разсмя.

— Няма да е необходимо, отче. Заклинанието, което открих, е толкова гениално, че не само изважда потънали кораби, но и помага водата около тях да се втвърди. Ще можете да извървите разстоянието от брега без никакви затруднения.

— Дано най-сетне извадим късмет и да свършим поне една работа — засмя се Джеймс.

Скоро се увериха, че картата на принца е съвършено точна. Дълъг и тесен участък от скали и почва, наподобяващ пръст, бе щръкнал навътре в морето. Времето беше тихо и спокойно, върху вълните лениво се поклащаха птици. Тук-там от водата стърчаха мачти — мрачни паметници на предишни корабокрушения. Изкатериха се на носа и тръгнаха по него, докато стигнаха самия край.

Кендарик огледа с опитно око крайбрежието, като си отбеляза относително слабото течение и стърчащите от водата мачти.

— Кой от всичките трябва да повдигна? — попита той намръщено.

— Нямам представа — отвърна Джеймс.

Към тях се приближи Солон и изръмжа:

— Това място е истинска гробница за кораби!

— Чакайте, каква е тази миризма? — вдигна ръка Кендарик. — Като пред буря…

— Това е магия! — почти извика Яжара.

Изведнъж се изви силен вятър, който накара дрехите им да заплющят. Морето в краката им започна да бушува, а само на метри по-нататък си оставаше спокойно.

Един внезапен порив на вятъра събори Солон и той се просна върху острите камънаци. Джеймс извади рапирата, макар да не виждаше противник, срещу който да я използва. Кендарик се наведе, опитвайки се да издържи на невидимия натиск, а Яжара вдигна високо тоягата си и се провикна:

— Нека бъде разкрита истината!

Яркобяла светлина изригна от върха на жезъла и Джеймс трябваше да отмести поглед. От очите му бликнаха сълзи.

— Погледнете! — чу той гласа на Яжара.

Джеймс разтърка очи и погледна право напред. Две същества се рееха над корабните мачти. Приличаха на влечуги, с продълговати змиевидни шии и опашки. Големите им ципести криле пърхаха яростно във въздуха — тъкмо те предизвикваха поривите на вятъра. Лицата им бяха почти лишени от черти, ако се изключеха рубиненочервените очи и цепката на устата, която се отваряше и затваряше като на риба на сухо.

Яжара успя да се задържи на крака и дори да произнесе някакво заклинание, но се наложи да крещи с цяло гърло. Алена топка от енергия се появи върху дланта й и тя я запрати към съществата. Топката се блъсна в съществото отдясно и то разтвори уста в ням вик на болка и ужас. Но всичко, което чуваха, беше свирепият вой на вятъра. Чудовището отляво се спусна върху тях и Джеймс вдигна рапирата, а Солон размаха бойния чук.

Съществото се носеше право срещу Яжара. Джеймс замахна и го посече. При допира от острието бликнаха ослепително ярки искри и чудовището разтвори уста в болезнена гримаса. Вятърът засвистя с още по-голяма сила. Чудовището се поколеба за миг и в този момент до него се изправи Солон и стовари отгоре му тежкия си чук. Вцепенено от съкрушителния удар, създанието рухна на скалите.

Щом върхът на крилото му докосна земята, там лумна зеленикав пламък, който бързо обгърна цялото му тяло. То се сгърчи върху скалите, като махаше безпомощно с криле. Джеймс и спътниците му неволно отстъпиха назад. После съществото изчезна и на негово място остана само малко бледо облаче, което бързо се разсейваше. Вятърът веднага започна да отслабва.

Междувременно второто създание се бе освободило от заклинанието на Яжара и сега кръжеше над тях. То изду устни и вятърът отново се усили, придружен от тътен, като при наближаваща буря.

— Вижте! — посочи Яжара.

Още едно същество се появи във въздуха, описа кръг и се присъедини към първото. Вятърът бързо набираше сила и ставаше все по-трудно да издържат прави на неистовия му натиск.

Яжара отново прибягна до магия — този път използва тънка, пронизваща черта от алена енергия, която удари първото чудовище в муцуната. То се сгърчи от болка, изгуби ориентация, завъртя се и започна да се премята надолу, към вълните на бушуващото под него море. Щом докосна водата, и то изчезна сред изблик на зеленикав пламък, също както бе изчезнало и предишното.

Джеймс се огледа и изтича при един камък, който изглеждаше достатъчно тежък, за да свърши работа, и същевременно не толкова голям, че да не успее да го хвърли. Наведе се, напъна мишци, вдигна го и го запрати срещу последното чудовище. Камъкът удари създанието в муцуната, то затвори уста и вопълът, с който призоваваше още чудовища, секна.

— Яжара! — извика Джеймс. — Ако ти е останало нещо в запас, използвай го срещу това, преди да е повикало още някое.

— Остана ми само един фокус! — засмя се безгрижно магьосницата.

Вдигна тоягата си и от върха й изригна огнена топка. Джеймс и Солон се извърнаха едновременно, защото докато топката прелиташе край тях, усетиха горещото й дихание. Тя пресрещна летящото създание и го обгърна. Пламъците й позеленяха и чудовището се изгуби в тях.

В същия миг вятърът спря. Кендарик се надигна от земята.

— Какви бяха тези същества?

— Въздушни стихии — отвърна Яжара. — Но не ги бях виждала.

Джеймс кимна.

— Гардан веднъж ми е разказвал за тях. Изчезват веднага щом докоснат огън, вода или земя.

Кендарик закима енергично.

— Моля се на боговете друг път да не ги виждаме!

— Някой страшно много държи да не извадим кораба на повърхността — отбеляза Солон.

— Толкова по-важно е да свършим работата, преди да се е върнал онзи, който е оставил тези пазачи — заяви Яжара.

— Но кой кораб? — попита Кендарик.

— Ти си малоумен тъпак — ядоса се Солон. — Този, разбира се! И посочи с ръка.

— Как разбра, че е той? — попита Кендарик.

Джеймс се разсмя.

— Защото него пазеха стихиите!

Брат Солон затвори очи.

— Усещам там долу присъствието на едно нещо…

— Какво нещо? — попита уплашено заместникът.

— Онова, за което сме дошли — отвърна монахът.

— Чудесно — въздъхна облекчено Кендарик. — Дайте ми свитъка.

Яжара извади пергаментовия свитък, който бе прибрала, след като откриха Кендарик в тайната му стая, разгъна го, плъзна поглед по редовете, кимна и му го подаде. Кендарик го взе, също прочете написаното и въздъхна.

— Бих могъл да се справя и сам, но с помощта на магьосник ще стане много по-бързо. — Той посочи две места от заклинанието и обясни: — Изпълни това заклинание, после и тази част тук. За магьосница с твоята дарба няма да е никак трудно.

— Прочетох заклинанието — отвърна Яжара. — Ще направя каквото мога, за да ти помогна.

Кендарик се обърна към морето, посочи с ръка мачтата на кораба, който трябваше да извадят, и подхвана тих напев. Яжара се присъедини към него на мястото, което й бе указал, и гласовете им изпълниха въздуха с мистични слова.

Там, където сочеше Кендарик, се появи мъгла. После започна да се сгъстява над водата, а морето под нея се завихри, движено от загадъчни сили. Пронизителен звук изпълни въздуха и върхът на мачтата започна да трепери.

Внезапно всичко замря. Мъглата изчезна, морето се успокои, а корабът преустанови движението си.

— Мисля, че заклинанието ти се нуждае от доработване — промърмори Джеймс.

— Не — възрази Яжара. — Не е заради заклинанието. Когато приключихме с него, почувствах едва доловимо противодействие. Намеси се някой друг.

Кендарик погледна назад към крайбрежните скали, сякаш очакваше да зърне неизвестния противник там.

— Права е — рече той. — Аз също го почувствах.

— В такъв случай трябва час по-скоро да открием източника на това въздействие — заяви Солон. — Защото ако не успеем, ще е заплашено самото съществуване на ордена на Ишап, а една от най-дълбоко пазените му тайни ще попадне в ръцете на врага!

Кендарик погледна Джеймс, сякаш искаше да го попита дали монахът не преувеличава. Скуайърът обаче кимна навъсено. Кендарик поклати глава. Яжара тръгна първа към конете.

 

 

Халдонова глава беше малко селце — само десетина къщи, разпръснати около кръстопът. Пътят, който идеше от юг и продължаваше на север, бе част от Кралския друм, свързващ Квеганско око с Мелничарски отдих. Другият тръгваше от Носа на вдовиците и извиваше между съседните селца.

В самия център на селото имаше малка кръчма на име „Моряшка почивка“. Тъкмо когато малкият конен отряд на Джеймс се приближаваше, двама души отвън се караха на висок глас.

Единият от тях — селяк, ако се съдеше по грубите му дрехи — крещеше с цяло гърло:

— Това вече е прекалено! Някой трябва да я спре! Ще настояваш, когато пристигнат войниците, да я екзекутират!

Другият мъж бе облечен с наметало от фин плат и елек. Беше на средна възраст, добре охранен.

— Нищо не потвърждава думите ти, Алтон — отвърна също така високо той. — След всичко, което преживяхме, нима искаш нови неприятности?

— Ако продължаваш така, Тоди, няма да си още дълго старейшина. Току-виж и теб прогоним от селото. Лиле ми каза, че…

— Лиле е пияница! — прекъсна го Тоди, докато Джеймс и спътниците му слизаха от конете. — Ако мисли, че ще… — Най-сетне забеляза новопристигналите и млъкна.

— Май имаме гости — рече фермерът.

— Добре дошли в Халдонова глава, странници — посрещна ги старейшината. — Дълго ли смятате да останете?

— Не и ако им е мил животът — подсмихна се фермерът.

— Алтон! Сигурно си имаш по-важна работа!

— По-късно обаче ще си продължим разговора — закани се Алтон.

— Кълна се, че ще го продължим!

Обърна се и се отдалечи със забързана крачка.

— Простете грубостта на нашия приятел Алтон — поде старейшината. — Той е малко притеснен заради наскорошните неприятности.

— Какво спомена за някакви войници? — попита Яжара.

— Преди няколко дни оттук премина отряд крондорски гвардейци — преследваха някакъв беглец.

— Да не е бил отрядът на Уилям? — обърна се Яжара към Джеймс.

— Възможно е — кимна Джеймс.

Солон скочи от коня и попита:

— За какви неприятности става въпрос?

Тоди сведе поглед.

— Ами… имахме си ядове с вълците. Нали зимата беше доста дългичка… А сега, ако ме извините, ще се върна в кръчмата. Влезте и вие, около час след залез-слънце вратата се заключва и няма да ви е никак удобно да прекарате нощта отвън. — След тези думи той се шмугна в кръчмата и хлопна вратата.

— Ама че странна работа — промърмори Кендарик.

Джеймс им махна да го последват към задната страна на кръчмата, където едно хлапе вече ги очакваше, за да се погрижи за конете.

Макар и малка, кръчмата беше доста уютна. На долния етаж имаше само гостна и кухня, отзад тясна стълба водеше към горния етаж. Вляво имаше огнище, в което вече трепкаха пламъци. Откъм кухнята се носеха примамливи ухания, а край огнището бе поставен шиш, на който вероятно скоро щяха да нанижат приготвеното за вечеря месо. Появи се Тоди, нарамил голям бут, и ловко го наниза на шиша.

— Маурийн! — провикна се той. — Ела да въртиш шиша!

В гостната влезе възрастна жена и кимна на новодошлите. Тоди се обърна към Джеймс и спътниците му:

— Радвам се, че решихте да прекарате нощта тук. Може подредбата ми да не е богаташка, към каквато вероятно сте привикнали, но докато сте при мен, ще се чувствате като у дома си. Сега, ако желаете, ще ви поднеса ейл.

— Това ще е добро начало — отвърна Кендарик.

— В такъв случай — настанявайте се, а аз отивам за ейла.

Появи се само след няколко минути с четири глинени чаши.

— Цялото ми име е Аганатос Тод Хъндър, но тукашните хора ми викат „Тоди“. Освен съдържател на кръчмата, аз съм и старейшина на селото. С други думи, аз съм тукашната ръка на властта и принца, негов справедлив наместник в мир и война — приключи той наперено и важно.

— Голяма отговорност е легнала на плещите ти — отбеляза сухо Джеймс.

— Е, не съвсем — отвърна Тоди. — Най-много някое прасе да се замотае и да влезе в градината на съседа — случай, който предизвиква по-скоро смях, отколкото гняв.

— Защо не седнеш при нас? — покани го Яжара.

— Ах, колко мило да споделите компанията си с мен в този нерадостен час — зарадва се Тоди, върна се в кухнята, наля си ейл и се настани на масата. — Благодаря.

— Защо да е нерадостен? — попита Яжара.

— Ами, нали туй… вълците де… заради тях наскоро изгубихме няколко съселяни.

Солон спря върху Тоди тежкия си поглед.

— Необичайно е да се навъртат вълци толкова близо до брега — заговори той. — Пък и те избягват гъсто населените райони. Няма ли тук някой, който да ги прогони?

Тоди сръбна от ейла.

— О, не биваше да ви занимавам с тези неща. Това въобще не е ваша грижа. Наслаждавайте се на отдиха си. Ще ви помоля само нощеска да не излизате отвън.

Джеймс втренчи поглед в кръчмаря, който очевидно полагаше отчаяни усилия да скрие страха си, и реши да смени темата:

— Одеве спомена кралските гвардейци. Знаеш ли нещо повече за тях?

— Останаха тук само една нощ, преди два дни, после си продължиха по пътя.

— Помниш ли кой ги водеше? — попита Яжара.

— Един доста млад офицер. Мисля, че се казваше Уилям. Дойдоха Следотърсачите му и съобщиха, че открили следи от бегълците на изток оттук. — Той допи халбата и се надигна. — А сега моля да ме извините, но трябва да се връщам към задълженията си. Когато сте готови да си лягате, ще ви покажа стаите.

Единственият друг посетител в кръчмата бе мъж, седнал в ъгъла и унесен в мисли над халбата.

Джеймс се наведе към спътниците си, за да не могат да ги чуват, и попита:

— Някой да е споходен от гениалната идея какво да правим сега?

— Все още не мога да си обясня защо заклинанието ми се провали — въздъхна Кендарик. — Би трябвало да се получи… ако не беше онази невидима намеса. Има нещо в този район, което сякаш действа срещу нас.

— Не е изключено да има друго заклинание — каза Яжара, — поставено на мястото, с цел да пази кораба под водата, докато не се появи Мечището или онзи, за когото работи. Ако е така, тогава твоето заклинание ще свърши работа веднага щом предишното бъде вдигнато.

— Значи от нас се иска да открием източника на задържащото заклинание и да го премахнем, така ли? — попита Джеймс.

— По-лесно е да се каже, отколкото да се направи, млади момко — изсумтя Солон. — Макар познанията ми в магьосническото изкуство да не могат да се сравняват с тези на Яжара, още сега ще ти кажа, че това не е дело на някой начинаещ. Този, който е омагьосал кораба, е опитен и силен противник.

Кендарик кимна.

— Това е самата истина. Не познавах такава сила, която да попречи на заклинанието ми да свърши работа.

Джеймс въздъхна.

— Ще ми се поне веднъж да свършим работата от първия път. Колко хубаво щеше да е, ако можехме още утре да се приберем в Крондор и да докладваме на принца: „Ваше височество, извадихме кораба, намерихме Сълзата и се върнахме“. Нямаше ли да е направо прекрасно? — Той въздъхна отново.

След няколко минути към масата се приближи съдържателят и попита:

— Ще вечеряте ли?

— Че има ли някъде другаде, където бихме могли да уталожим глада си? — попита Джеймс, озадачен от липсата на клиентела.

— Не — отвърна Тоди с измъчена усмивка. — Просто някои пътници гледат да пестят от всичко и си носят храна.

— Ние обаче ще опитаме от гозбата ти — рече Джеймс и кимна на жената, която въртеше месото над огъня.

— Храната ще е готова след час — обяви кръчмарят. Той понечи да си тръгне, но Яжара го спря.

— Почакайте за момент.

— Какво има, милейди?

— Бъркам ли, или в селцето си имате някакви неприятности?

— Ами да, аз също забелязах, че селото ви е доста опустяло — добави Солон. — Какво се е случило?

Тоди придоби загрижен вид, но се помъчи да отвърне с усмивка:

— Ами… тъй де… такъв си е сезонът. Жътвата още не е прибрана, няма ги зърнените кервани… Нали знаете как е в малките селца?

Джеймс втренчи в него изпитателен поглед.

— Честно казано, господине, чухме, че по тези места се случвали някои странни неща. Има ли истина зад тези слухове?

Старейшината се огледа, сякаш някой можеше да ги подслушва.

— Ами… хората говорят, че Носът на вдовиците се обитавал от душите на удавените, които не можели да влязат в Залата на Лимс-Крагма заради някакво ужасно зло. — Той сниши глас: — Други пък разправят, че селцето ни било прокълнато, но аз мисля, че това са суеверия и небивалици.

— Вече няколко пъти чувам за това „прокълване“ — подметна Яжара.

Джеймс не сваляше очи от лицето на старейшината.

— Господине, дошъл съм тук по заповед на принца. Не бива да го разпространявате, но пристигнахме с важна задача и трябва да знаем всичко, което може да я изложи на опасност. Призовавам ви да бъдете откровен с мен, инак съвсем скоро Халдонова глава може да има нов старейшина. Какво става в селото ви? Защо улиците са опустели още по светло?

Мъжът сведе обезсърчено глава, после кимна смирено.

— Хората се боят, почитаеми господине. Гледат да притичват от едно място на друго и да остават отвън за колкото се може по-малко, дори и през деня. Зли сили ни дебнат.

— И какви са тези зли сили? — попита Солон.

— Все на някой трябва да го кажа — въздъхна изморено Тоди. — Това селце се обитава от някакво същество — или същества, — които излизат нощем, избиват добрите хорица и крадат душите им. Дори отец Роланд беше безпомощен срещу тях.

— Кой е този отец Роланд? — попита брат Солон.

— Ами той е местният служител на Сунг. Живее по нашия край от няколко години, но едва напоследък реши, че за всичко това е виновна онази вещица. — Яжара подскочи при споменаването на думата „вещица“, но запази мълчание. Тоди продължи: — Да ви призная, по̀ очаквах така да мисли някой като онзи селяк Алтон, но не и божи служител.

— Терминът „вещица“ говори за невежество — намеси се сериозно Яжара. — Човек или е знахар, с дар от всевишните сили, и лекува, като използва заклинания, или не е такъв и прилага познанията си за билки и лечебни растения.

— Вие, разбира се, сте права — съгласи се Тоди. — Старицата неведнъж е помагала на хората от селото с билкови церове и отвари, но нали ги знаете какви са селяците: случи ли се нещастие, все ще обвинят това, дето не го разбират. Тя живее на един хълм недалеч от Носа на вдовиците, в случай, че поискате да разговаряте с нея лично. — Той се почеса по главата и добави доверително: — Според мен не е забъркана в тия ужасни дела, но пък, от друга страна, може да знае нещо, което да ви помогне.

— Докладвахте ли за случилото се на принца? — попита Джеймс.

— Само на патрула, който мина оттук преди няколко дни, но и те бързаха нанякъде. Алан, тукашният човек на принца, трябваше да се отбие насам миналата седмица, но още го няма никакъв. И друг път се е случвало да се изгуби по дела на Короната. Мислех да пратя моето момче с вестта на юг, но да го пусна само̀ по тия пътища…

— Как започна всичко това? — попита Джеймс.

— Ще ми се да знаех. Просто един ден всичко си беше както преди, а на следващия с краката надолу. Беше преди месец — изчезна един дървар със семейството си, живееха на няколко мили източно от селото. Не знаехме точно кога е станало, но след като не се появи с товара си в селото, започнахме да се безпокоим. Шестима тръгнаха да го търсят, но само двама от тях се прибраха.

— И какво разказаха? — попита обезпокоеният Кендарик.

— Натан и Малкълм? Ами Малкълм, дано Лимс-Крагма се смили над душата му, беше убит снощи от… онова чудовище, дето е причина за това ужасно положение. А Натан се затвори у тях и оттогава не си е подавал носа. Нареди на моето конярче всеки ден да му носи храна.

— Ще се съгласи ли да говори с нас? — попита Джеймс.

— Може да опитате. Къщата му е на десет минути пеша оттук. На ваше място обаче бих изчакал до сутринта — по тъмно едва ли ще пожелае да ви види. — Тоди посочи самотния пияница в ъгъла. — Този там е Лиле, най-добрият приятел на Малкълм. — И като се наведе към тях, старейшината добави: — Но не бих се предоверявал на думите му — твърде много обича чашката.

Джеймс се изправи и Яжара го последва. Кендарик също понечи да се надигне, но Солон протегна тежката си ръка и го дръпна обратно на стола. Заместникът опита да възрази, но монахът постави пръст на устните си, после му посочи халбата. След това се изправи и последва Джеймс и Яжара. Тримата заобиколиха прегърбената фигура на Лиле.

— Да те почерпя едно? — подхвана разговора Джеймс.

— Не съм от тези, дето ще кажат не, пък дори и на непознати — отвърна мъжът, след като ги изгледа.

Джеймс даде знак на Тоди да донесе халба ейл.

— Ти си Лиле, нали?

— Същият — кимна мъжът.

— Казаха ми, че си приятел на един от пострадалите наскоро.

— Бяхме близки с Малкълм — отвърна мъжът. — Той умря снощи. — Лиле вдигна халбата и се провикна с дрезгав глас: — За моя приятел! — После я пресуши на един дъх.

Джеймс махна да му донесат друга.

— Какво искате? — попита ги Лиле.

— Я ни разкажи за тази ваша „вещица“ — предложи Яжара.

— Всички тук смятат, че тя се е съюзила със злите сили, но аз не го вярвам! Тя е една мила старица. Идете да я видите и сами ще се уверите. Хванете пътя за носа и там, където излиза на брега, ще свиете по една тясна пътека. Сигурно ще си е в къщурката, освен ако не е излязла за билки. — Той въздъхна натъжено. — Не, друга е причината за всички тия нещастия, дето ни сполетяха.

— И каква е тя? — попита Джеймс.

— Кръволоците — отвърна Лиле шепнешком.

Джеймс присви очи и погледна към Яжара, преди да се наведе към Лиле.

— Кръволоците?

— Те излизат нощем. Възкръснали мъртъвци.

— Вампири? — ахна Яжара.

— Вампири? — повтори Джеймс и я погледна въпросително.

— Същества от легендите. Творения на най-черната възможна магия — обясни тя.

Припомняйки си подредените под формата на човешко тяло органи в шатрата на таласъмите и тварите от крондорските канали, Джеймс отбеляза:

— Напоследък ги срещаме все по-често.

— Те пият кръвта на живите, за да утолят нечистата си жажда, а жертвите им се надигат и тръгват с тях.

— И тъй като са вече мъртви, не е никак лесно да ги убиеш, така ли? — попита Джеймс.

Яжара кимна.

— Могат да бъдат поразени от магия или огън, а също и от хладно оръжие.

— Стига да ти се дадат, което не правят така охотно — приключи сухо Джеймс.

— Те дойдоха от колибата на дърводелеца! — продължи Лиле. — Дърводелецът и жена му живееха там от няколко месеца, а после един ден изчезнаха. Шестима мъже тръгнаха да ги дирят. Четирима не се върнаха, а Малкълм и Натан си бяха изгубили ума от страх.

— Какво се случи с Малкълм? — попита Джеймс.

— Мъртъв е. Убиха го чудовищата. Той си знаеше, че така ще стане. Натан го чака същата участ, макар тоя стар глупак да си мисли, че може да се отърве от тях, като се крие у дома. Той ми каза, че чудовищата са осквернили гробищата. Натъкнал се на тях случайно.

— И как е станало това?

— Открил един в гробището, заспал посред бял ден. Полял го с маслото, дето го ползваме да прочистваме нивите, и го запалил. Каза, че пламнал като факла. Тогава изскочил още един, но Натан му отсякъл главата със старата си сабя, дето я пази още от Войната на разлома. Хвърлил главата в реката и гледал как течението я отнася. Като се върнал там след няколко часа, тялото било станало на прах. Но те са твърде много. Снощи му видяха сметката.

— Значи вампири, казваш? — намеси се брат Солон, който досега мълчеше. — Сигурен ли си в думите си? Това са създания от легендите, измислици, с които плашат малките деца вечер.

— Аз също ги мислех за митични — съгласи се Яжара.

— А, не — отвърна Лиле, — съвсем истински са. Натан разправяше, че идвали за него всяка нощ! Затова се е залостил. Не го е страх от смъртта, но смята, че ако чудовищата го докопат, душата му няма да може да влезе в Залата на Лимс-Крагма, за да подхване нов цикъл на живота!

— Ако е истина, може и такава съдба да го сполети — съгласи се Солон.

Джеймс се изправи решително.

— Е, изглежда, този Натан е единственият в Халдонова глава, който е виждал чудовищата. Най-добре ще е да си поговорим с него.

— Съветвам ви да бъдете предпазливи — рече Лиле. — Свечерява се вече, а залезе ли слънцето, Тоди ще заключи вратата и ще останете отвън за цялата нощ.

— Колко далеч е къщата на Натан? — попита Солон.

— Като излезете от вратата — обясни Лиле, — попадате на пътя, който води право към нея. Няма да я пропуснете. Ще минете две дюкянчета и после първата къща отляво е на Натан.

— Имаме време — рече Джеймс. — Да побързаме.

Повикаха Кендарик и излязоха навън. Преди да затворят вратата, чуха Тоди да им вика:

— Побързайте да се върнете, преди да се стъмни, инак ще трябва да прекарате нощта отвън!

— Защо го правим? — попита ги Кендарик, щом излязоха. — Чух всяка дума. Кръвопийци!? Да не сте полудели?

— Не мислиш ли, че това може да е причината, задето заклинанието ти не подейства? — попита го Джеймс.

— Нямам представа защо не е подействало — отвърна Кендарик. — Но… вампири? Не може да е истина!

— Дано да си прав — рече брат Солон. — Светите писания са пределно ясни по въпроса за възкръсналите мъртъвци. За Лимс-Крагма те са изчадия на мрака, а според Ишап нарушават естественото устройство на света.

— Да не говорим, че със сигурност ще се опитат да ни убият — допълни Джеймс.

Кендарик погледна към залязващото слънце и побърза да им припомни:

— Скуайър, остава ни не повече от половин час.

— В такъв случай по-добре да побързаме — отвърна Джеймс.

Само след пет минути стигнаха къщата на Натан. Оказа се, че Лиле я бе описал добре — схлупена къщурка, почти колиба, след двата дюкяна. Всички прозорци бяха заковани с дъски, вратата бе залостена, а стърчащите от нея пирони подсказваха, че е подсилена по същия начин като прозорците, само че от вътрешната страна. Къщата изглеждаше съвсем запустяла, озарена от червеникавата светлина на залязващото слънце, но Джеймс зърна някаква светлинка между дъските, която му подсказа, че вътре гори огън.

— Ей, там, в къщата! — провикна се Кендарик и удари с юмрук по входната врата. — Искаме да говорим с вас!

— Вървете си, проклети чудовища! — долетя глас отвътре. — Никога няма да ме накарате да изляза доброволно.

— Здрасти — намеси се Джеймс. — Аз съм скуайър Джеймс, от двора на принца в Крондор.

— Оставете ме на мира, чудовища такива! Надушвам подлите ви номера.

Джеймс погледна Яжара и сви рамене.

— Господине — реши да опита тя, — аз съм придворната магьосница на принца. Трябват ни някои сведения за тези чудовища, които ви преследват. Може би тогава ще успеем да ви помогнем!

— А, много хитро, няма що. Вървете си, кръвопийци проклети!

Джеймс поклати обезсърчено глава.

— Какво да направим, за да те убедим в правотата на думите си?

— Идете си!

— Дайте да опитам аз — намеси се Солон. Той пристъпи до закованата врата и извика: — В името на Всемогъщия Ишап, Единствения над всички, пусни ни да влезем!

Последва кратко мълчание, след което отново чуха гласа на Натан:

— Е, това вече беше много добре. Не знаех, кръволоци такива, че можете да призовавате и боговете. За момент да ви се вържа — съвсем като джудже говори тоя!

Лицето на Солон почервеня от гняв.

— Ще ти дам аз едно джудже, страхливи глупако! Израсъл съм в Доргин!

— Когато се ядоса, още повече му личи — прошепна Джеймс на Яжара.

— Ще взема пак да пробвам — рече тя. — Господине, аз съм магьосница и мога да вляза в къщата ви, когато пожелая, но не бих искала да нарушавам светостта на вашия дом. Щом не желаете да ни пуснете вътре, поне ни разкажете за тези чудовища, които се навъртат из вашето селце. Може би ще успеем да ви помогнем. Имаме свои причини да ги прогоним оттук.

Последва ново мълчание, а после гласът на Натан долетя иззад дъските:

— За малко пак да се вържа, чудовища! — Той се изсмя и в гласа му се доловиха налудничави нотки. — Опитвате се да разберете какво зная, за да измислите някой друг хитроумен план как да ме спипате! Е, да знаете, че няма да стане.

— Джеймс… — подхвана Кендарик.

Джеймс му махна да мълчи.

— Виж, Натан, щом не искаш да излезеш, не излизай, но ние трябва да разберем причината за злините, сполетели селцето ви. Както вече ти каза моят приятел, преследваме свои цели, които налагат да се справим с този проблем. Ако тези „вампири“, както ги наричате, са истински, сигурно затрудненията, които срещаме, произтичат от тях и тогава ще се опитаме да ги премахнем.

— Скоро ще имате тази възможност! — извика тържествуващо Натан.

— Джеймс… — повтори Кендарик.

— Почакай малко! — скастри го Джеймс.

— Джеймс! — вече извика заместникът. — Май съвсем скоро ще имаш тази възможност!

Слънцето вече бе съвсем ниско над хоризонта и в близката гора бяха започнали да се събират някакви тъмни сенки. Те се движеха, скупчваха се и постепенно придобиваха човешки форми.

Джеймс бавно извади рапирата си и рече:

— Солон, Яжара, приемам всякакви полезни съвети.

Откъм гората се приближаваха няколко тъмни фигури. Приличаха на хора, но кожата им бе мъртвешки бяла, а очите им сияеха с червеникава светлина. Някои имаха зейнали рани на гърлата и всички пристъпваха някак несръчно.

— Натан… — произнесе с гробовен глас най-близкият. — Ела при нас… толкова ни липсваш…

— Трябва да си с нас, Натан — додаде друг. — Няма защо да се страхуваш.

Едва сега Джеймс забеляза, че едно от чудовищата е дете, малко момиченце, не повече от седемгодишно.

— Има само един съвет, който мога да ти дам, млади момко — рече монахът. — Да ги изтребим всичките.

После вдигна бойния си чук и тръгна срещу най-близкия вампир.