Реймънд Фийст
Сълзата на боговете (2)

Глава 1
Пристигане

Джеймс крачеше забързано в нощта.

Докато прекосяваше двора на двореца в Крондор, неволно се намръщи — тялото все още го болеше след изпитанията, на които го бе подложил при схватката с Нощните ястреби. Въпреки това смело можеше да заяви, че отново се чувства във форма, стига да не обръща внимание на постоянната жажда за сън. И нищо чудно, като се имаше предвид, че тъкмо се бе унесъл в сладка дрямка, когато на вратата се почука и един паж го осведоми, че към града най-сетне се приближава закъснелият керван от Кеш. Докато си навличаше дрехите, Джеймс трябваше да се пребори с желанието да се шмугне обратно под топлите завивки и да захърка.

Проклинайки задължението точно той да посрещне пристигащата магьосничка, Джеймс изтича при външната порта и се обърна към двамата часовои:

— Добър вечер, господа. Всичко наред ли е?

По-старшият, ветеранът Крюсон, му отдаде чест.

— Тихо като в гроб, скуайър. Накъде сте се запътили в този небогоугоден час? — И даде знак на другия да отвори вратата.

— Идват хора от Звезден пристан — отвърна Джеймс, потискайки прозявката си. — Нали принцът си няма магьосник. На мен се падна честта да ги посрещна при Северната порта.

— Ама че късмет, скуайър — засмя се по-младият часовой и отвори широко вратата.

— Всъщност бих предпочел хубавичко да се наспя — промърмори все така недоволно Джеймс. — Но какво да се прави — зовът на дълга. Всичко добро, господа.

Джеймс ускори крачка, защото знаеше, че керванът ще бъде разтоварен веднага след пристигането. Не се безпокоеше за безопасността на дългоочакваната гостенка, тъй като в града имаше подсилени патрули, а по-скоро за някое неволно нарушение на етикецията, ако не се окажеше там навреме, за да посрещне пратеничката от града на магьосниците. Макар да беше само далечна роднина на посланика на Велики Кеш в Западния двор, тя все пак си оставаше знатна благородничка, а отношенията между Островното кралство и Велики Кеш от доста време не можеха да се нарекат приятелски. Добра година бе тази, в която се случваха само няколко гранични стълкновения.

Джеймс реши да хване напряко през придворцовия квартал и да мине по пустите улички край търговските складове. Тъй като познаваше града като дланта си, не се боеше, че може да се изгуби, но когато малко по-късно от тъмното изникнаха две фигури, които му препречиха пътя, се наруга за прибързаното и необмислено решение. Съвсем естествено бе да очаква подобна среща встрани от най-оживените улици на града. А и тези двамата не му приличаха никак на законопослушни граждани.

Единият държеше тежка сопа, а в колана му бе затъкнат касапски нож, докато другият се облягаше небрежно на сабята си. Първият се бе издокарал с червен кожен кафтан; спътникът му се бе загърнат с простичко на вид наметало. И двамата носеха високи ботуши. Джеймс вече се досещаше с кого ще си има работа — гастролиращи бандити, които не са свързани с Шегаджиите и Гилдията на крадците.

— Майчице мила — въздъхна с престорена загриженост единият, — какво става с този град?

— Ами да — подхвана захилено вторият, — знатни господа да се скитат самотни в този късен час. И накъде ли сме се запътили?

Първият вдигна сопата си и посочи Джеймс.

— Човекът сигур смята, че кесията му е натежала твърде много, та си търси някой като нас да го облекчи.

Джеймс въздъхна с досада и рече:

— Всъщност мислех си за онези глупци, които никога не познават истинската опасност, когато се изправят насреща й. — Той извади бавно рапирата си и зае позиция така, че да може да отбива атаки от двете страни:

— Единствената опасност тук — отвърна вторият бандит — е, че се опитваш да ни измамиш. — Той пристъпи напред и замахна със сабята си.

— Искрено съжалявам, но наистина нямам време да се разправям с вас — рече Джеймс и отби с лекота удара. В същия миг пристъпи рязко напред и противникът му щеше да се наниже като прасе на шиш, ако не беше отскочил уплашено.

Червеният кафтан измъкна ножа и замахна със сопата, но Джеймс се извъртя и го изрита в корема и той залитна към другаря си.

— Все още можете да си тръгнете по живо по здраво, приятелчета.

Червеният кафтан изпъшка от болка, отърси се и се нахвърли върху Джеймс, размахвайки сопата, като същевременно държеше ножа ниско, готов за опасен удар отдолу.

Джеймс вече не се съмняваше, че противниците му не са от боязливите крадци — тези двамата не биха се посвенили да си изцапат ръцете с кръвта му. Той се изви леко на една страна, завъртя китка и острието на рапирата му прободе ръката с ножа. Оръжието на крадеца изтрака на калдъръма.

Червеният кафтан изквича от болка и отстъпи, но мястото му веднага бе заето от другия. Джеймс се отдръпна леко, привличайки противника в обсега на рапирата си, и когато той го последва, вдигнал сабята си за удар, приклекна, подпря се с лявата си ръка на паважа и изпъна дясната рязко напред — един номер, който бе научил от принц Арута. Сабята на нападателя профуча на сантиметри над главата му и нещастникът сам се наниза върху острието на рапирата. Застина с изцъклени очи, после коленете му се подгънаха и той се просна възнак.

Все още неизгубил самообладание, другарят му се опита да нападне Джеймс отстрани и ударът му сигурно щеше да счупи черепа на младия скуайър, ако той не бе отскочил навреме. Все пак сопата успя да го близне по рамото, което бе достатъчно да пробуди болезнен спомен от наскорошните стълкновения с Нощните ястреби.

Сега вече Джеймс бе само послушна играчка на собствените си тренирани бойни рефлекси — извърна се светкавично, замахна повторно и противникът му падна покосен на земята. Джеймс дори не се наведе да провери — знаеше, че острието на рапирата му е разпрало гърлото на крадеца. Избърса я в наметалото на поваления противник, след това я прибра в ножницата.

— Идиоти — промърмори, докато разтриваше удареното си рамо. После кимна и отново тръгна по пътя си, замислен — не за първи път в живота си — за вредните последици от човешката глупост. На всеки истински гениален човек като принц Арута например, изглежда, се падаха по хиляда глупаци като тези тук. През нелекия си живот Джеймс бе виждал и хубаво, и лошо, а законите на улицата познаваше от съвсем малък. В града имаше мнозина, които се прехранваха от джебчийство и дребни кражби, но никога не биха извършили по-сериозно престъпление — просто защото дълбоко в себе си оставаха свестни граждани. Такива, които при други обстоятелства бяха готови да пожертват дори живота си за общото благо. Някога и Джеймс бе един от тях, преди да го завладее желанието да постигне нещо повече — като например да го запомнят като смелия защитник на града. Ала това едва ли щеше да стане, защото обстоятелствата изискваха от него друго. Бяха му заръчали да създаде собствена шпионска мрежа от верни и проверени хора, готови да служат на Короната. А това със сигурност означаваше, че ще трябва да работи в сянка и да не разчита на слава и признание в двора.

Той отново машинално разтърка удареното си рамо, което го наведе на мисълта, че все още не се е възстановил напълно след премеждието в пустинята и схватката с Нощните ястреби — тази банда от фанатизирани убийци. Вярно, че оттогава бяха изминали близо три седмици, но дори след като се бе върнал в Крондор, не му бе останало много време за почивка. Сега след срещата с двамата бандити, рамото щеше да го наболява поне още няколко дни.

Джеймс свърна по една тясна уличка, която го изведе на пътя за Северната порта. Малко след това подмина вратата на ново сиропиталище, открито наскоро от ордена на Дала, богинята, известна още като „Закрилницата на слабите“. Над вратата бе окачен знакът на ордена: жълт щит и герб. Джеймс си спомни, че принцеса Анита бе взела дейно участие за осигуряването на тази сграда. Зачуди се какъв ли щеше да е животът му, ако бе попаднал в подобно място, след като майка му почина, вместо да постъпи в Гилдията на крадците. Забеляза в далечината двама стражници, които разговаряха със самотна млада жена, и ускори крачка.

Докато се приближаваше, огледа внимателно жената. Някои неща правеха впечатление от пръв поглед. Беше очаквал знатна дама от Кеш, издокарана с дрехи от скъпа коприна и накити, заобиколена от цял отряд прислужници и носачи. Ала жената, изглежда, пристигаше без никакви придружители и дрехите й бяха по-подходящи за пътешествие, отколкото за придворна церемония. Имаше мургава кожа, но не толкова тъмна, колкото на обитателите на южните страни, а черната й, вързана на плитка коса, лъщеше на светлината на трепкащата факла. Когато извърна поглед към него, Джеймс забеляза, че очите й също са тъмни, почти черни, с трепкащи в тях пламъчета. Излъчваха сила и гледаха проницателно и Джеймс веднага почувства уважение към тази жена. Нямаше никакво съмнение, че е необикновено интелигентна и способна, още повече, след като самият Пъг я бе препоръчал за придворна магьосница на принца.

В едната си ръка стискаше дебела тояга от дъб или явор, обкована на двата края с желязо — удобно и практично оръжие, предпочитано от пътниците, тъй като можеше да бъде използвано веднага и винаги беше подръка.

Джеймс знаеше от опит, че никак не е за подценяване — в ръце на познавач то бе в състояние да троши кости и да избива оръжия. А тази жена със сигурност знаеше как да си служи с него. За разлика от придворните дами в двореца на Арута, голите й ръце бяха мускулести, като на човек, прекарал дълги часове в упорен труд и занимания в залата за фехтовка. Като сумира първите си впечатления от магьосницата — жена с очевидно необикновени способности и привлекателни, макар и некрасиви черти — Джеймс започна да си обяснява объркването на Уилям, когато бе научил за пристигането й. Ако той наистина бе първият й любовник — както скуайърът подозираше, — връзката им едва ли можеше да бъде забравена толкова лесно. Припомнил си настоящото му увлечение по Талия, дъщерята на един местен ханджия, Джеймс се подсмихна — май личният живот на Уилям скоро отново щеше да стане твърде интересен. Джеймс не му завиждаше, но предвкусваше забавлението си като страничен и необвързан наблюдател. Все така усмихнат, той спря пред малката група.

Единият от двамата стражници, който разговаряше с младата жена, го забеляза и му кимна.

— Добър вечер, скуайър. Очаквахме ви.

Джеймс кимна и отвърна:

— Господа. Хиляди благодарности, задето сте наглеждали нашата почетна гостенка.

— Няма нищо, скуайър. Просто си изпълнявахме дълга.

Джеймс се обърна към младата жена, поклони се и каза:

— Моля за извинение, милейди, задето ви накарах да чакате. Аз съм скуайър Джеймс.

Магьосницата му отвърна с усмивка и изведнъж лицето й се промени. Тя наистина бе много красива, макар и по необичаен за жените от Западното кралство начин.

— Аз трябва да ви се извиня — пропя мелодичният й глас, — задето пристигам в този късен час, но керванът ни се забави по пътя. Казвам се Яжара и идвам от Звезден пристан.

— За мен е чест и удоволствие да се запозная с вас, милейди Яжара — рече Джеймс и се огледа. — Но къде е вашият антураж?

— В имението на баща ми, в покрайнините на пустинята Джал-Пур. В Звезден пристан нямах прислуга, нито ми беше необходима, докато пътувах насам. Смятам, че използването й отслабва волята. Откакто започнах да изучавам магьосническото изкуство, предпочитам да пътувам сама.

Джеймс бе сигурен, че изобилието от прислужници е една от главните атракции в двореца на принца: истинско удобство бе край теб винаги да се навърта някой, когото да пратиш по първата хрумнала ти работа. Едва сега се сети, че би трябвало да пристигне тук с почетен отряд войници, който да ескортира Яжара до двореца — рангът й със сигурност го изискваше — но беше предположил, че тя ще разполага със собствени телохранители. Но щом тя не бе повдигнала този въпрос, нямаше да го повдига и той.

— Разбирам — кимна Джеймс. — Ако желаете, ще оставим на войниците да пазят багажа ви, а аз ще уредя да го докарат в двореца още утре сутринта.

— Чудесно. Ще тръгваме ли?

Този път Джеймс реши да избягва преките пътища и се насочи към широките улици. Щеше да им отнеме малко повече време да стигнат до двореца, но пък нямаше да ги грозят опасностите на тъмните улички. Джеймс подозираше, че освен умението да използва тоягата при нападение, Яжара вероятно разполага и с известен брой подходящи магьоснически номера, но рискът от неприятни инциденти оправдаваше удължаването на пътя с няколко минути.

— Интересно — подхвана той разговор, след като избра новия маршрут, — какво мисли чичо ви за вашето назначение?

Яжара се засмя.

— Не зная, но се съмнявам да е особено доволен. А след като веднъж вече го ядосах, като избрах да уча в Звезден пристан, вместо да се омъжа за един „подходящ млад благородник“, боя се, че най-вероятно отново съм си навлякла гнева му.

— Имал съм честта да се срещам с чичо ви и от онова, което съм видял, ми се струва, че човек не би желал да е в списъка на противниците му.

Яжара се подсмихна само с ъгълчетата на устните си.

— За целия свят той може да е могъщият лорд Хазара-хан, човек, от когото се боят мнозина, поставили интересите си над интересите на Империята. За мен обаче си остава чичо Рахман, или „Рака“, както го наричах като малка, когато още не можех да произнасям правилно името му. Вярно, че искаше да ме омъжи за някакъв злощастен принц от Имперския дом — далечен братовчед на императрицата, — но когато заплаших, че ще избягам от къщи, ако ме прати на юг, той отстъпи.

Джеймс се засмя. Свиха зад ъгъла и продължиха нататък по широкия булевард, който водеше право към двореца.

Само след няколко минути Джеймс установи, че се забавлява истински в компанията на тази млада жена. Тя имаше жив ум, беше наблюдателна, интелигентна и духовита. Закачките й бяха лишени от типичната за придворните благородници язвителност.

За нещастие компанията й бе твърде забавна: твърде късно Джеймс осъзна, че се е отклонил от предназначения маршрут и се е отправил точно към района, който бе възнамерявал да избегне.

— Какво има? — попита го Яжара.

Джеймс се обърна към нея и се ухили — усмивка, която едва можеше да се различи на бледата светлина на един запален пред близката странноприемница фенер.

— Вие сте много наблюдателна, милейди.

— Това е част от занаята ми — отвърна тя и в гласа й се долови игривост. — Да не сме в опасност?

— Най-вероятно не, но в Крондор никога не можеш да си напълно сигурен. Нищо не пречи да сме нащрек. След няколко минути ще бъдем в двореца.

Без повече коментари двамата ускориха крачка, като оглеждаха тъмните сенки по улицата.

Тъкмо свиха зад един ъгъл, след който дворецът най-сетне се показа пред тях, когато Джеймс долови някакъв шум вляво. Обърна се и в същият миг осъзна, че е било примамка: камъче, хвърлено от другата страна, за да му отвлече вниманието.

Когато отново погледна към Яжара, зърна с крайчеца на окото си една дребна фигура, която се стрелна към тях откъм сенките. Яжара също гледаше натам.

Нападателят профуча край тях, за миг в нощта блесна стоманено острие и изведнъж двамата забелязаха, че това е хлапе, което вече се отдалечаваше, стиснало кесията на Яжара.

Джеймс бе очаквал, че отново ще бъдат нападнати, и затова изгуби няколко секунди, преди да осъзнае, че става дума за най-обикновен уличен грабеж.

— Ей! — кресна той. — Спри веднага! Върни се!

— Трябва на всяка цена да го хванем — възкликна Яжара. — Освен няколко дребни монети в кесията ми има и други неща, които могат да се окажат смъртоносни за хлапето.

Джеймс не чака втора подкана. Затича се по улицата, като същевременно се опита да си представи района, в който се намираха. Яжара го следваше. След няколко минути скуайърът забави крачка.

— Какво има? — попита магьосницата.

— Ако не ме лъже паметта, хлапето току-що свърна в задънена уличка.

Тръгнаха по улицата, но от малкия крадец нямаше и следа.

— Изчезнал е! — възкликна Яжара.

— Съмнявам се — засмя се Джеймс, приближи се до няколко прогнили сандъка, бръкна зад тях и изведнъж малкото зверче се дърпаше в хватката му и се мъчеше да се освободи. На всичкото отгоре му посягаше с джобния си нож.

— Пусни ме! — развика се хлапето, което всъщност се оказа дребничко момиче с неумито лице и дрипави дрешки. То хвърли кесията и ножа на земята. Джеймс знаеше, че това е само трик, за да го накара да разхлаби хватката си, и не се поддаде.

— Ако смяташ да ставаш крадла — заговори той с поучителен тон, — научи се да си подбираш жертвите.

Пусна дърпащото се момиче да стъпи на земята и клекна, за да може да го гледа в очите.

— Как се казваш, сладурче?

— Нита — отвърна момичето с тъничък гласец. — Мама ме е кръстила на жената на принц Рута.

Джеймс не можа да сдържи усмивката си. Не се и съмняваше, че принцеса Анита ще бъде поласкана, ако научи за оказаната й чест.

— Аз съм скуайър Джеймс, а това е Яжара — придворната магьосница.

— В тъмницата ли ще ме отведете? — попита изплашеното момиче.

— Джеймс — намеси се Яжара, — нали не смяташ да хвърлиш това дете в тъмницата?

— Имам право по закон — отвърна Джеймс с престорена сериозност. — Тя е опасен престъпник, който напада невинните хора нощем.

Очичките на момичето се разшириха, но все още не изглеждаше никак уплашено.

— Не, малката — продължи Джеймс. — Няма да те пъхаме в тъмницата. Има обаче едно място, където можем да те отведем. Нарича се „Знакът на Жълтия щит“, Там се грижат за деца като теб.

Реакцията на детето бе мигновена.

— Не! Не искам! И ти си като другите! Като лошите хора!

Момичето замахна със свободната си ръчичка към лицето на Джеймс и отново се задърпа.

Джеймс го стисна по-здраво.

— Чакай! Спри! Престани да ме удряш!

За миг момичето се усмири, но продължаваше да се опъва. Джеймс бавно пусна китката й и разпери ръце, за да покаже, че не смята да я задържа насила.

— Виж, Нита, щом желаеш да си останеш на улицата — твоя работа. Ние няма да ти направим нищо лошо.

— Почакай, Анита — намеси се Яжара. — Кои са тези лоши хора, дето ги спомена?

Момичето вдигна към нея насълзеното си личице.

— Ами те казваха, че са от „Жълтия щит“ и че всички добри деца трябвало да идат при тях, но ме излъгаха!

— И как по-точно те излъгаха? — попита Джеймс.

— Отведоха ме в една голяма къща, а там ме затвориха в клетка — както всички останали деца. После ми наредиха да боядисвам платове за Юсуф, инак ще ям бой, а някои от децата се опъваха и тогава ги отведоха някъде и те така и не се върнаха… а пък в храната имаше плъхове и червеи, и…

— О, това е ужасно! — възкликна Яжара. — Ще трябва „да се погрижим“ за този Юсуф, но първо ще се погрижим за теб, миличка.

— Да — кимна Джеймс и се обърна към Яжара. — Най-добре ще е да я отведем в двореца.

Това беше мигът, който очакваше момичето. То се стрелна между краката на Джеймс и побягна към изхода на улицата.

Джеймс се извърна и я проследи с поглед. Знаеше, че би могъл да я настигне пак, но не виждаше смисъл. Яжара го погледна с ням въпрос в очите и той каза:

— В края на краищата решението си е нейно.

— Но все пак ще предприемеш нещо по въпроса, нали?

Джеймс се наведе и вдигна захвърлената кесия. Преди да й я подаде, я изтупа от прахта.

— Разбира се, че ще направя. Не става въпрос само за дълг — струва ми се, че е лично.

Яжара обърна гръб на двореца и пое в посоката, от която бяха дошли.

— Ей! — повика я Джеймс и изтича до нея. — Накъде тръгнахте, милейди?

— Искам да пообиколя този квартал. Съмнявам се Юсуф да живее в двореца.

— Не е необходимо — увери я Джеймс. — Познавам един продавач на платове на име Юсуф, който обитава северната част на града — наричат го Вонящия квартал, защото там, освен бояджийниците са още кланиците и щавачите. Все ароматни занаяти. Но защо точно сега?

— Все някога трябва да започнем, нали? — Яжара го погледна.

— Е, така си е — кимна Джеймс и неволно се засмя.

 

 

Джеймс местеше поглед от една сянка към друга, докато Яжара крачеше изправена, втренчена право напред. Докато кръстосваха уличките на тази най-бедна част от града, тя попита:

— Неприятности ли очакваш?

— Винаги — бе лаконичният отговор на Джеймс, който не спираше да се озърта.

Миризмите из въздуха им подсказваха, че се движат в правилна посока.

— И къде според теб живее този Юсуф?

— Тъкачите са в последните няколко къщи на тази улица. Давате ли си сметка обаче, че дюкянът ще е затворен по това време?

Яжара се усмихна.

— Което ще ни даде възможност да разузнаем необезпокоявани, нали?

Джеймс на свой ред се засмя.

— Харесва ми начинът, по който мислите, Яжара.

 

 

На няколко пъти се разминаваха със закъснели забързани минувачи, но иначе градът бе съвсем пуст. Минувачите ги поглеждаха — ту предпазливо, ту с нездраво любопитство.

Стигнаха едно кръстовище и се огледаха. Вдясно цареше мрак, но за изненада на Джеймс отляво няколко дюкяна изглеждаха отворени.

— Бояджийниците на платове трябва да са доста печеливши, след като работят толкова до късно — промърмори той.

— Или не плащат нищо за свършената работа — допълни Яжара.

Вратата на дюкяна беше широко отворена — на пръв поглед вътре нямаше нищо подозрително. Собственикът и неколцина помощници, изглежда, опаковаха поредната голяма пратка платове, която най-вероятно сутринта щеше да бъде отнесена на шивачите.

Продължиха по зле осветената уличка, докато не стигнаха една голяма двуетажна сграда, пред която стоеше едър мъж, със затъкната в колана сабя. Докато се приближаваха към него, той ги изгледа безизразно.

— Чия е тази къща? — попита го Джеймс.

— Това е дюкянът на почитаемия Юсуф бен Али, прочутия търговец на платове — отвърна пазачът.

— Той вътре ли е? — поинтересува се Яжара.

— Не. Всичко хубаво. — Тъй като пазачът не даваше никакви признаци, че ще си тръгва, последното очевидно бе намек към тях двамата.

— Малко се съмнявам, че господарят ти отсъства в този късен час — запъна се Джеймс, — а пък ти стоиш тук и пазиш един отворен дюкян, в който никой не работи. — Той се изправи пред въоръжения мъж. — Аз съм скуайър на принц Арута.

— А аз — неговата нова магьосница — представи се Яжара.

Пазачът ги изгледа внимателно, после отвърна:

— Моят господар наистина е вътре. Работи до късно над една поръчка, която трябва да е готова за товарене утре сутринта, и не желае никой да го безпокои. Ще видя дали би желал да се срещне с вас. — Той се обърна и подметна през рамо. — Вървете след мен — ще ви отведа в канцеларията. Но моля ви — не пипайте нищо.

Влязоха в сградата и се озоваха в ярко осветена зала, в която бяха подредени топове разноцветни платове. Отзад имаше затворена врата и стълба, която водеше към втория етаж. От тавана висеше голям кръгъл полилей с много запалени свещи.

От другата страна на щандовете с платове започваше самата бояджийница — големи варели с боя и сушилки с проснато на тях сукно. Джеймс зърна две хлапета, които нямаха и десет години, да тикат една от сушилките настрани, за да направят място на друга, заобиколена от още няколко хлапета. Малките работници бяха мръсни, някои от тях трепереха заради оскъдното си парцаливо облекло. Имаше и едно съвсем невръстно момиче, което се прозяваше уморено, докато навиваше тежък топ вече изсушен плат. Двама пазачи следяха зорко работата на децата.

Пазачът, който ги бе придружил, нареди:

— Чакайте тук. Ще повикам господаря.

— Тия деца не работят ли твърде до късно? — попита Джеймс.

— Те са мързеливци — отвърна пазачът. — Имаме поръчка, която трябва да е готова до утре. Ако си бяха свършили работата преди мръкване, вече щяха да са си легнали. Знаят го много добре. Не говорете с тях — само ще ги забавите повече. Ей сега ще доведа господаря.

Мъжът се обърна и излезе през задната врата. Само след минутка се появи с друг мъж, явно търговец, но въоръжен с крив ятаган, каквито имаха обичай да използват пустинните племена. Въпреки че дрехите му бяха шити по модата в Кралството, главата му бе увита с кърпа по обичая на пустинните обитатели и краят й бе заметнат през лявото рамо. Имаше черна брада и смуглата кожа на сънародниците на Яжара — факт, който потвърди с думите, които използва, за да ги посрещне:

— Мир вам — рече той и се поклони.

— Мир и на теб — отвърна в същия тон Яжара.

— Добре дошли в занаятчийницата ми. Казвам се Юсуф бен Али. С какво мога да ви услужа?

— Чухме за това как се работи на това място — заяви ядосано Джеймс. — Ще наредя да бъде затворено.

Дори мъжът да беше изненадан, не го показа с нищо. На лицето му продължаваше да цъфти дружелюбна усмивка.

— О, чули сте значи? И какво по-точно ви казаха?

— Чухме за условията на работа и видяхме как се отнасяте с тези деца — рече Яжара.

Юсуф кимна бавно.

— Нека позная: всичко това ви го разказа една малка цивра, нали? Или беше някое хлапе?

— Някъде биеш? — попита го Джеймс.

— Скъпи ми господине, всичко е било лъжа. Конкурентите ми плащат на хлапетиите, за да се оплакват от мен пред градските власти. Тъпчат ги с измислени истории за „ужасите в работилницата на Юсуф“. На няколко пъти градските прокурори идваха да ме затварят и от това естествено печелеха онези негодници.

— Но ние лично се уверихме какви са условията на работа тук — рече Яжара.

Бен Али погледна към малките дрипави работници и едва забележимо поклати глава.

— Скъпа сънародничке, може да не съм в състояние да осигуря на децата онова, което заслужават, но и аз имам сърце. Тук имат покрив над главата, топла храна и облекло. Може обстановката да не е луксозна като онази, с която сте свикнали, но както казват мъдреците: „Бедността е храната на праведния, докато богатството е бавна отрова за душата“. — Той посочи с брадичка децата. — Днес работим до късно, но не всяка нощ е така. Просто имаме извънредна поръчка. Когато приключим, ще пратя децата да се наспят, а утре ще се разплатя щедро с тях. Какво друго да направя? Да ги оставя да крадат по улиците?

Деца, които издържат семействата си, не бяха нищо ново в Крондор. Но това тук приличаше по-скоро на робска експлоатация и Джеймс бе убеден, че Юсуф не е такъв, за какъвто се представя.

— Какво има горе? — попита той и посочи стълбата.

— Вторият етаж е в строеж — правим някои подобрения. В момента не е безопасно да се качвате, но като свършим, там ще има нови квартири за децата.

Джеймс понечи да каже нещо, но Яжара го спря с думите:

— Джеймс, мога ли да разменя няколко думи насаме с този господин?

— Защо? — погледна я учудено Джеймс.

— Моля те.

Джеймс премести поглед от нея към Юсуф и кимна.

— Ще бъда отвън.

Яжара го изчака да напусне помещението и попита с приглушен глас:

— За чичо ми ли работиш?

Юсуф се поклони.

— Да, милейди, работя за Хазара-хан. Аз също исках да разговарям с вас насаме. Добре направихте, че отпратихте младия си приятел. Той има ли представа за поста, който заема вашият чичо?

— Като губернатор на Джал-Пур, или като шеф на кешийското разузнаване на север?

— Второто естествено.

— Може да подозира нещо, но това едва ли има значение. Сега ме интересува твоята работилница. Истина ли е каквото ни разказа онова малко момиче?

— Имперската съкровищница не осигурява достатъчно средства за тази операция. Налага се да си подсигурявам допълнителни постъпления и работилницата се оказа доста печеливша, най-вече заради безплатния труд на дребосъците. — Той забеляза неодобрението, изписано на лицето й, и побърза да добави: — Изненадвате ме. Не очаквах една племенница на Хазара-хан да се поддава на такива чувства. В края на краищата измамата е първото оръжие на нашия занаят. Това, с което се занимавам тук, помага на нашата работа.

— Значи момичето е казало истината. Чичо ми знае ли за това?

— Не бих посмял да губя безценното му време с подробности за моята операция. Но сега, след като сте тук, разчитам на бързи успехи!

— Какво искаш да кажеш?

— Раздялата със семейството заради желанието ви да учите в Звезден пристан е публична тайна. Не ви предадоха на Имперския съд само защото чичо ви се застъпи за вас. Но сега е време да порастете и да осъзнаете своята отговорност. Вие сте поданичка на Империята, гражданка на Велики Кеш. На Кеш трябва да бъдете вярна.

— Ще бъда вярна на този двор и неговия принц — ето на кого! Аз съм придворна магьосница, първата жена, назначена на този пост.

Юсуф се вгледа внимателно в лицето й.

— Има моменти, когато родствените връзки стоят над тези лишени от съдържание понятия.

— Аз не съм шпионка!

— Но се налага да станете — настоя бен Али. — Работете за мен, поверете ми тайните на Крондорския двор и семейството ви ще се гордее с вас! — Лицето му помрачня. — Инак ще опозорите семейството си и дори родината. — Той се поколеба, после добави: — Зная, че това са сурови думи, Яжара. Но сега вече сте голяма и изборът е ваш. Знайте обаче, че оттук нататък всяко решение, което взимате, ще оказва влияние върху бъдещето ви.

— Вярно, че думите ти са сурови, Юсуф, но делата ти сами говорят за това кому си предан.

— Значи ще ми помогнете?

— Да. Така ще се отблагодаря за оказаното ми доверие и ще помогна за добруването на нашата нация.

— Чудесно! А сега по-добре тръгвайте, преди младият ви приятел да заподозре нещо. Върнете се, след като се установите в двора на принца, и тогава ще започнем.

Тя кимна и тръгна към вратата. Когато мина покрай групата невръстни работници, едно от децата вдигна глава и я погледна. Толкова много страх имаше в този поглед, че Яжара неволно забави крачка. Като стигна вратата, спря, обърна се и погледна усмихнатия шпионин и тримата му телохранители.

Джеймс я чакаше на улицата.

— Е? — попита той.

— Юсуф е шпионин на чичо ми.

Джеймс не можа да скрие изненадата си.

— Не зная на кое да се чудя повече — призна той. — На информацията или на това, че я споделяте с мен.

— След като напуснах двора на баща си и избрах да уча в Звезден пристан, реших, че не мога вече да служа на Велики Кеш. — Тя кимна към работилницата на Юсуф. — Този тук гледа как да си натъпче джобовете със злато, макар да се представя пред чичо ми за негов верен служител. Дори да служех на Кеш, нямаше да търпя да работя с него. — Тя стисна тоягата си и Джеймс забеляза, че кокалчетата й са побелели. Вече не се съмняваше, че рано или късно Юсуф ще плати за престъпленията си спрямо децата.

— Какво предлагате? — попита той.

— Охраната му се състои от трима. Ти, предполагам, умееш да въртиш сабята?

— Ами аз… — подхвана Джеймс.

— Също както аз — магиите — прекъсна го Яжара. — Да вървим.

Докато крачеха обратно към работилницата, Джеймс усети как космите по китката му настръхват — сигурен признак, че наблизо се събира магична сила. Никога не бе харесвал това усещане, дори когато този, който щеше да прилага силата, бе на негова страна.

— Аз ще им отвлека вниманието — прошепна Яжара. — Опитай се да заловиш Юсуф жив.

Джеймс измъкна рапирата и промърмори:

— Четирима срещу един и вие искате да запазя един от тях жив? Няма що.

Когато влязоха в работилницата, Юсуф се обърна и възкликна:

— Какво…

Яжара вдигна тоягата към него, въздухът се разтърси от пронизителен пукот и от върха й изскочи яркосиня огнена топка. Тя удари търговеца в гърдите и той се преви от болка.

Джеймс изтича покрай магьосницата и се огледа за децата. Бяха изчезнали. Тримата въоръжени пазачи се поколебаха за миг, после се хвърлиха в атака. Джеймс тъкмо се готвеше да повали единия от тях, когато над рамото му прелетя нова огнена топка и го порази. Джеймс бързо премести вниманието си върху другите двама.

Неведнъж досега се бе сражавал срещу многоброен противник и знаеше, че това има някои предимства. Най-важното бе, че ако противниците не са тренирани да действат като група, е по-вероятно да си пречат.

Той се хвърли напред и промуши единия. Когато отстъпи назад и издърпа острието, стана, както се беше надявал — другият се препъна в тялото на поваления.

Ятаганът на Юсуф неочаквано изсвистя над главата му — търговецът се бе съвзел от атаката на Яжара.

— Страхотно — промърмори Джеймс. — Шпионинът със сигурност е майстор на сабята!

Повъзвърнали самообладание, двамата пазачи представляваха известна опасност, но истинската заплаха идеше откъм Юсуф.

— Яжара! — провикна се Джеймс. — Отърви ме от тези двамата!

Яжара пристъпи напред и стаята се озари от нова огнена топка — този път червена, — която накара пространството между Джеймс и двамата пазачи да се изпълни с искри и пукот. Вдигналият се дим ги принуди да отстъпят.

Джеймс обаче нямаше време да се любува на гледката, защото Юсуф наистина се оказа опитен противник. Изглежда, почти нямаше шанс да запази кешийския шпионин жив, освен ако не го споходеше неочакван късмет. Ако трябваше да избира, би предпочел да си спаси кожата, вместо да я излага на риск заради търговеца.

Джеймс опита всички трикове, които знаеше, все смъртоносни комбинации от финтове и удари. На два пъти почти успя да прониже Юсуф, но и търговецът на два пъти едва не го порази.

Джеймс направи няколко крачки встрани, за да може да вижда Яжара и другите двама противници. Единият се приближаваше предпазливо към магьосницата, докато вторият очевидно бе решил да помогне на господаря си.

Джеймс знаеше, че сега не е време за излишни колебания. Той нанесе лъжлив удар към дясната страна на Юсуф и когато кешиецът направи опит да блокира, се извъртя рязко и нападна отляво. Преди кешиецът да успее да реагира, Джеймс проби отбраната му и го принуди да отскочи. Така скуайърът се озова в обсега на приближаващия се пазач, който замахна хоризонтално с оръжието си, опитвайки се да му отсече главата.

Скуайърът приклекна чевръсто, после се изправи и промуши противника си в гърдите. След това отскочи надясно — предполагаше, че Юсуф ще го нападне, — падна на пода, претърколи се и чу свистенето на ятагана над главата си. Както се беше надявал, Юсуф се бе забавил, за да не се спъне в трупа на своя подчинен, и това осигури време на Джеймс да се изправи.

С крайчеца на окото си забеляза, че Яжара и последният пазач са вкопчени в схватка. Младата жена въртеше тоягата като опитен боец, отбиваше с металните наконечници ударите на сабята и нападаше на свой ред. Един по-силен удар по главата на противника й и боят щеше да приключи.

Този път Юсуф тръгна в атака, отпуснал ятагана, като внимателно заобикаляше противника си. Джеймс зърна няколко бали с платове вдясно и се приближи към тях, за да ги използва за прикритие. Знаеше, че е въпрос само на време кой от двамата пръв ще допусне грешка. Умората и изтощението бяха фактори, с които никой от тях не бе в състояние да се справи. Лицето на Юсуф бе изпънато и съсредоточено — вероятно и на него му минаваха същите мисли.

Джеймс застина неподвижно, сякаш се двоумеше как да постъпи — като същевременно се надяваше Юсуф пръв да подхване атака. Търговецът обаче също предпочиташе да изчака. И двамата дишаха тежко.

Джеймс едва овладя желанието си да погледне към Яжара, но си даваше сметка, че ако го направи, ще осигури така чаканото преимущество от страна на Юсуф. Двамата стояха един срещу друг, готови за бой, и всеки предпочиташе другият да започне.

И тогава му хрумна една мисъл. Той извърна глава и погледна наляво — Яжара тъкмо отбиваше поредния удар, след това извъртя тоягата и удари мъжа в гърдите. Чу се болезнен стон. Както беше предположил, Юсуф премина към действие в мига, когато той отклони поглед от него, като предприе комбинация от няколко лъжливи движения. Първо финт към сърцето, който трябваше да принуди Джеймс да вдигне рапирата нагоре и встрани, за да отбие ятагана, последван от рязко снишаване на острието, за да го насочи право към корема на скуайъра.

Но Джеймс вече не беше там. Вместо да парира, той се бе извъртял наляво и отново се озова от дясната страна на Юсуф. И вместо да отстъпи, направи крачка напред. Юсуф се поколеба за миг, осъзнал, че се е разкрил твърде много и трябва да вдигне отново гарда. Точно това очакваше и Джеймс.

Той изнесе рапирата отривисто напред и острието й попадна право в шията на Юсуф. Шпионинът замръзна и от гърлото му се дочу мъчително клокочене. После очите му се извъртяха към небето, коленете му се подгънаха и той се строполи на пода.

Джеймс издърпа рапирата и се обърна тъкмо навреме, за да види как Яжара нанася съкрушителен удар върху черепа на своя противник.

Мъжът се строполи, а магьосницата отстъпи назад и се огледа, за да провери няма ли и друга опасност. Но след като видя, че Джеймс я наблюдава, се подпря на тоягата и си пое дъх.

— Добре ли си? — попита я Джеймс.

— Нищо ми няма.

Джеймс огледа помещението. Наоколо се въргаляха съборени топове с платове, по много от тях имаше алени петна.

— Ама че касапница — въздъхна Джеймс.