Серия
Крондор (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Krondor: Tear of the Gods, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 37 гласа)
Сканиране
Диан Жон (2010)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2010)
Допълнителна корекция
moosehead (2012)

Издание:

Реймънд Фийст. Крондор

Измяната. Убийците. Сълзата на боговете

ИК „Бард“, София, 2003

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 954-585-482-0


На Боб Езрин — на кого другиго?

Пролог
Атаката

Времето се разваляше.

Тъмни облаци се носеха по небето, раздирано от ослепителните светкавици, които пронизваха мрака на нощта. На наблюдателя от най-високата мачта на кораба „Ишапска зора“ неочаквано му се стори, че съзира някакво движение в мрака и той напрегна поглед. Помъчи се да заслони с ръка насълзените си очи от солените пръски и хапещия вятър, но когато премигна, онова, което бе привлякло вниманието му, вече го нямаше.

Нощта и постоянната заплаха да попаднат в буря бяха принудили наблюдателя да се покатери на най-високия съгледвачески пост — като предпазна мярка, в случай че капитанът неволно се отклони от курса. Наблюдателят знаеше, че е почти изключено да се случи нещо подобно, тъй като капитанът бе опитен моряк, избран заради уменията си да избягва опасностите, както и заради много други свои способности. Всеки моряк на кораба си даваше сметка колко рисковано е плаването им. Не само защото за Ордена корабният товар беше безценен. Слуховете за възможни пиратски набези покрай квеганския бряг бяха наложили да изберат рискования маршрут в близост до Носа на вдовиците — скалист крайбрежен участък, който корабите предпочитаха по възможност да избягват. Ала „Ишапска зора“ разполагаше с умел екипаж, който се подчиняваше безпрекословно на заповедите на капитана дори когато той ги водеше към Носа на вдовиците — тази прочута гробница на кораби. Всеки човек се страхува за живота си и това е съвсем естествено, но моряците на „Ишапска зора“ бяха подбрани не само заради опита си, но и заради предаността си към Ордена. Никой от тях не се съмняваше какво огромно значение има техният товар за Ордена на Ишап.

Долу в трюма осем монаси от Ордена стояха на стража около най-свещения предмет, който можеше да съществува на света — Сълзата на боговете. Този камък с изумителни размери, широк колкото човешки лакът и два пъти по-дълъг, се озаряваше от загадъчна вътрешна светлина. Веднъж на всеки десет години в таен манастир, скрит в малка долина в планините Сивите кули, се образуваше нова Сълза. Когато вече беше напълно готова, а заедно с това бяха приключени всички свещенодействия, тежковъоръжен керван я откарваше до най-близкото пристанище в Свободните градове на Натал, където я натоварваха на кораб, за да я превозят до Крондор. Още по-нататък Сълзата и нейният ескорт от монаси-воини, жреци и прислуга продължаваше към Саладор, за да бъде натоварена отново на кораб и откарана в главния храм в Риланон, където да замести предишната Сълза — чиято сила междувременно отслабваше.

Истинската същност и крайното предназначение на този скъпоценен камък обаче бяха известни само на малцина посветени сред най-висшите свещенослужители в Ордена и морякът, комуто бяха отредили да бди от „птичето гнездо“ на върха на мачтата, не се интересуваше от този въпрос. Стигаше му да се прекланя пред могъществото на боговете и не се и съмняваше, че служи на едно велико добро. Освен това му плащаха добре, което бе още един повод да си върши работата съвестно.

Но след две седмици упорита надпревара с ревящите над морето ветрове и постоянно бушуващите вълни дори най-набожният правоверен би сметнал най-малкото за изнервяща синкавата светлина, която мъждукаше всяка нощ в трюма, и несекващите напеви на монасите. Упоритостта на нетипичните за това време на годината ветрове и неочакваните бури караха някои от членовете на екипажа да мърморят, че са жертва на уроки и черна магия. Наблюдателят отпрати безмълвна благодарствена молитва към Килиан, богинята на Майката-природа и моряците (а сетне добави една по-кратка към Еортис, когото някои смятаха за истинския бог на морето), надявайки се, че по изгрев-слънце най-сетне ще съгледат бреговете на Крондор. Почти веднага след пристигането си Сълзата и нейният ескорт щяха да напуснат града и да се отправят на изток, но морякът щеше да остане при семейството си в Крондор. С парите, получени от това плаване, можеше да си позволи една доста дълга почивка.

Унесен в мисли за жена си и децата наблюдателят неусетно се усмихна. Дъщеря му вероятно бе пораснала достатъчно, та да помага на майка си в къщната работа, защото освен малкото й братче скоро на бял свят щеше да се пръкне още една рожба. За кой ли път морякът се укори, че е крайно време да си намери подходящо занимание близо до дома и семейството.

Мислите му бяха прекъснати от ново неясно движение към брега. Страничният фенер на кораба хвърляше отблясъци върху разпенените вълни, чрез които морякът следеше несекващия ритъм на морето. Но ето че нещо сякаш бе нарушило този ритъм. Той присви очи към мрака, опитвайки се да надзърне отвъд мъгливата му завеса, за да се увери, че течението не ги е отнесло твърде близо до скалите.

 

 

— Капитане, не ми харесва синкавата светлина, дето иде от кораба — каза Кнут.

Мъжът, когото заговори, се обърна и го изгледа отгоре. Почти двуметровият му ръст караше всички край него да приличат на джуджета. Беше облечен с черна кожена ризница и макар яките му ръчища да бяха съвсем голи, носеше нагръдници и нараменници, защитени с щръкнали метални шипове — ценна плячка, смъкната от трупа на един от най-почитаните квегански гладиатори. По кожата му се виждаха белези от многобройни битки, които се преплитаха като рибарска мрежа. Дълъг белег разсичаше лицето му от челото до челюстта, минавайки през дясното око, което беше млечнобяло. Но в лявото блещукаше зла червеникава светлина и Кнут не се съмняваше, че това око не пропуска нищо.

Като се изключеха шиповете, ризницата не се отличаваше с нищо особено, макар че беше поддържана и добре смазана. На шията на гиганта висеше амулет, бронзов и потъмнял от времето, с антична изработка, присъща на предмети, свързани с черни магии и ритуали. Червеният камък, инкрустиран в средата на амулета, запулсира със своя, вътрешна светлина, докато Мечището отвръщаше:

— Твоята грижа е да ни държиш настрана от подводните скали, лоцмане. Само заради това още не съм ти видял сметката. — Той се извърна към кърмата и подвикна с тих глас, който обаче се чуваше надалеч: — Давайте!

— Напред! — извика седналият на кърмата моряк на скупчените в трюма хора и същевременно заудря притиснатия между коленете му тъпан.

Още при първия удар прикованите към веслата роби вдигнаха греблата, а при втория ги спуснаха във водата и ги притеглиха към гърдите си. Бяха предупредени, ала въпреки това надзирателят мина между редовете и напомни отново:

— И да пазите тишина, скъпи мои! Ще убия първия, който посмее да заговори с глас, по-силен от шепот!

Корабът, квеганска патрулна галера, пленена при един набег преди година, бързо набра скорост. Изправен на носа, Кнут се приведе, втренчил поглед във водата отпред. Направляваше галерата така, че да излезе право срещу целта, но преди това предстоеше една последна маневра — не особено трудна, ако се преценеше точно моментът, но въпреки това криеща опасности.

— Дясно на борд! — нареди той с приглушен глас.

Мечището се извърна и предаде заповедта към кърмата, където кормчията я изпълни незабавно. Носът на галерата пореше вълните с нарастваща бързина.

Погледът на Кнут за миг се спря върху Мечището, после той отново насочи вниманието си към кораба, който предстоеше да превземат. Никога не бе изпитвал подобен непреодолим страх. Роден пират, пристанищен плъх от Натал, изминал дългия път от юнга до един от най-добрите лоцмани в Горчиво море, той познаваше всяка скала, плитчина, риф и подводно течение между Илит и Крондор, както и западно до Черните водовъртежи и покрай бреговете на Свободните градове. Тъкмо на тези познания дължеше своите четирийсет години, докато други, по-храбри, по-умни и по-силни от него, отдавна се бяха простили с този свят.

Кнут усети, че Мечището е застанал до него. И преди бе работил за пирата-гигант, веднъж дори бе откарал на тайно място заловен квегански търговски кораб, а друг път му бе помагал да преследват кораби на Кралството, прикривайки се под флага на Дърбинския губернатор.

От четири години Кнут бе събрал своя собствена шайка лешояди, които прибираха всичко от останките на кораби, примамени с лъжливи светлини към скалите край Носа на вдовиците. Тъкмо заради доброто познаване на този район Мечището отново го бе взел на служба. Всъщност всичко започна, когато загадъчният търговец Сиди, който се отбиваше всяка година в Носа на вдовиците, го бе помолил да издири сигурен човек, но такъв, който не би се побоял от каквито и да било опасности и чиято ръка не би трепнала, наложи ли се да убива. Почти година изгуби Кнут, преди да открие Мечището и да му прати хабер, че има за него работа, която ще е много опасна, но и ще донесе голяма печалба. Гигантът склони и дойде да се срещне със Сиди. Кнут предполагаше, че или ще му платят, задето ги е свързал, или че би могъл да си подели парите с Мечището срещу това той да използва кораба и екипажа му. Но от момента, когато бе събрал Мечището и Сиди на брега на Носа на вдовиците, всичко се промени. Вместо да работи за себе си Кнут откри, че отново е на служба при Мечището, като негов лоцман и помощник-капитан. Наложи се дори да потопи собствения си кораб, малък крайбрежен бриг, за да удовлетвори исканията на Мечището — дял за Кнут и хората му, ако се присъединят към него. Откажеха ли, чакаше ги само един изход: смърт.

Кнут отново погледна към странната синкава светлина, която трепкаше върху водата, докато се приближаваха към ишапския кораб, и сърцето му запърха като на подгонена птичка. Споходен от внезапната мисъл, че тази нощ може да е последната в живота му, дребничкият мъж вкопчи ръце в изгнилите дървени перила. Откакто Мечището си бе присвоил екипажа му, Кнут си даваше сметка, че тази възможност е въпрос единствено на време. Макар да познаваше гиганта от доста години, му се струваше, че сега той се е променил до неузнаваемост.

Безскрупулен в действията си, преди Мечището ценеше времето си и избягваше да го пропилява в безсмислени убийства и жестокости. Ала сега те сякаш го привличаха. Двама от екипажа на Кнут вече бяха изгубили главите си заради дребни, дори незначителни прегрешения. Мечището бе проследил екзекуцията им със садистичен интерес. Малко преди кончината им вграденият в амулета му камък бе заблестял със странна светлина, която сякаш бе запалила сходен пламък в едничкото зрящо око на пирата.

Мечището не направи никакъв опит да скрие крайната цел на тяхната операция — от тях се искаше да вземат свещената реликва от ишапския кораб и всеки, който се опитваше да им попречи, било то свой или чужд, трябваше да умре. Но освен това им бе обещал, че могат да си поделят всички останали богатства на кораба.

След като чу това, Кнут започна да обмисля свой план.

Настоя да му позволят няколко пробни плавания, оправдавайки се с необходимостта да опознае по-добре подводните скали и теченията, които — много опасни на дневна светлина — ставаха дваж по-страховити и непреодолими нощем. Макар и неохотно Мечището бе приел молбата му й Кнут получи възможност да си осигури онова, на което се бе надявал: да научи екипажа да приема команди от него, след като пиратът му предаде управлението. Хората на Мечището бяха от същия сой като господаря си: главорези и убийци, непрокопсаници и дори един канибал, но това, което ги обединяваше, бе липсата на каквато и да било интелигентност.

Планът на Кнут бе дързък и опасен, а на всичко отгоре му трябваше и късмет. Той погледна през рамо и видя, че Мечището е втренчил очи в синкавото сияние на ишапския кораб. Всичко, което можеше да си позволи, бе да плъзне поглед и по лицата на своите хора, преди отново да се извърне към плячката.

Прецени на око дистанцията и бързината, с която се движеха, после се обърна и извика над рамото на Мечището:

— Един румб надясно! Таранна скорост!

Мечището повтори командата:

— Таранна скорост! — После добави: — Катапулти — готови!

На борда лумнаха няколко факли, след това ги допряха до предварително приготвените мехове с квеганско запалително масло. Те мигновено пламнаха и офицерът край катапултите докладва:

— Готови сме, капитане!

— Огън! — отекна ниският басов глас на Мечището.

 

 

Наблюдателят премигна срещу ситните пръски солена вода. Беше съвсем сигурен, че е забелязал нещо откъм брега. Внезапно блесна светлинка. После още една. За миг бе трудно да определи размерите им и разстоянието до тях, после осъзна, че двете огнени топки се носят право към кораба.

Ядно съскащи оранжеви пламъци озариха небето само на метри над главата на наблюдателя, после топката профуча над него и падна от другата страна. Втората я последва толкова близо, че той почувства горещия й дъх върху лицето си.

— Нападение! — извика наблюдателят, колкото му глас държи, макар да знаеше, че всички дежурни на вахта са забелязали огнените топки — негово задължение бе пръв да подаде сигнал за опасност.

Следващата огнена топка падна по средата на палубата, разруши стълбичката, която водеше от предната надстройка до трюма, и обгърна в пламъци един от ишапските жреци. Нещастникът издъхна и ужасеният му писък секна.

Наблюдателят си знаеше, че ако предстои абордаж, позицията му е крайно неизгодна. Той се измъкна от „птичето гнездо“, спусна се надолу по мачтата и скочи на палубата тъкмо когато следващата огнена топка се удари в носа. Изведнъж нощта се изпълни със звуци и крясъци.

От мрака върху гребена на огромна вълна изплува кораб и морякът мигом съзря грамадния железен таран, щръкнал под носа му. Забиеше ли се в корпуса на избраната жертва, нащърбеното острие щеше да я задържи в мъртвата си хватка, докато до гребците-роби не бъде подаден сигнал да изтеглят галерата назад. Тогава водата щеше да нахлуе през огромния отвор и за минути да прати „Ишапска зора“ на дъното.

За един кратък миг наблюдателят се парализира от мисълта, че никога вече няма да види жена си и децата си, и побърза да отпрати няколко кратки молитви до всички божества, които бдяха над семейното огнище. Междувременно се приготви за бой — надяваше се заедно с другарите си да задържи нападателите, докато монасите излязат от трюма, та магията им да прогони врага.

Корабът се наклони и когато носът на галерата се вряза в борда му, нощта се изпълни с ужасяващия звук на разтрошено дърво и писъци. Моряците изпопадаха на палубата.

Докато наблюдателят се търкаляше настрани от разрастващия се огън, забеляза две ръце, вкопчени в перилата на борда. Тъкмо когато се надигаше, през перилата се прехвърли тъмнокож пират, следван от още неколцина.

Първият бе вдигнал грамадна крива сабя, а лицето му бе разкривено от налудничава усмивка. Наблюдателят се втурна насреща му, вдигнал своята сабя за удар. Косата на пирата висеше на мазни масури, които блестяха на светлината на пламъците. Лъсналият поглед на ококорените му черни очи му придаваше демоничен вид. Той се засмя зловещо, разкривайки два реда триъгълни зъби, и наблюдателят се поколеба, разбрал, че пред него стои канибал от Шакашанските острови. Ала когато видя следващия нападател, почувства, че губи опора под краката си.

Всъщност това беше последното, което видя, защото канибалът замахна и го повали с един удар. Последната дума, която промълви ужасеният нещастник, преди да издъхне, беше: „Мечището!“

 

 

Мечището огледа палубата. Огромните му юмруци се свиваха конвулсивно, докато говореше, а гласът му беше като тътнеж, извиращ изпод земята:

— Знаете какво ми трябва. Всичко друго е ваше!

Кнут вече се беше прехвърлил от галерата и стоеше зад своя водач.

— Здравата ги прободохме! Нямате много време! — извика той. Както се беше надявал, хората на Мечището се бяха хвърлили да избиват ишапските моряци, докато неговите — според уговорката — хукнаха към трюма. Отдолу се показа един ишапски моряк, който пръв забеляза подредените в полукръг пирати. Зад него се катереха другарите му. За един кратък миг всички останаха неподвижни и само се гледаха.

После Мечището извика на най-близкия от монасите с глас, наподобяващ свличаща се каменна лавина:

— Ей, ти там! Донеси ми Сълзата и ти обещавам бърза и милостива смърт!

Монахът вдигна молитвено ръце и подхвана приглушен напев, с който призоваваше магия. Другите заеха отбранителна позиция около него. Внезапно от дланите на монаха бликна стълб от ослепителна енергия, която се понесе право към гърдите на Мечището, но изчезна на един лакът пред него, без да му нанесе никаква вреда, а в същото време корабът се наклони рязко към носа.

— Нищо не ще ми сторят вашите магии! — изсмя се презрително Мечището, скочи напред с изненадваща пъргавина за човек с подобни размери и замахна със сабята си. Монахът, който все още не се бе съвзел от изненадата на обезсилената си атака, така и не направи опит да се защити и оръжието на грамадния пират го разсече като пъпеш. Победният вик на Мечището накара останалите монаси да се отдръпнат ужасени.

Макар невъоръжени и изправени срещу числено превъзхождащ ги противник, те все пак оказаха яростна съпротива, благодарение на изкусното владеене на различни методи на ръкопашния бой. Въпреки това в края на краищата се оказаха безпомощни срещу копията и сабите, ножовете и арбалетите, но все пак забавиха пиратите достатъчно, та когато Мечището най-сетне се спусна по стълбичката към помещенията под палубата, носът на кораба вече беше залят от вълните.

Кнут не отстъпваше и на крачка от огромния главорез. Следваха ги още неколцина пирати.

— Бързо, че нямаме време! — подкани ги Кнут и се огледа — навсякъде бяха разпръснати различни религиозни предмети, което му говореше, че се намират в личните помещения на монасите. Тук долу бълбукането на проникващата през пробойната вода се чуваше съвсем ясно. Кнут познаваше добре корабите — скоро преградата между предния отсек и трюма щеше да поддаде и корабът щеше да потъне като камък.

Погледът му бе привлечен от малко дървено ковчеже, поставено в единия ъгъл, и той тръгна право към него, докато Мечището крачеше към капитанската каюта. Олюляваха се от нарастващия крен на палубата и хлъзгавите дъски на пода. Двама от пиратите паднаха и се изтърколиха към подредените до стената дъски.

Кнут отвори малкото ковчеже и видя, че вътре има достатъчно скъпоценни камъни, за да му осигурят живот в лукс и изобилие до края на дните му. Блясъкът им мигом привлече двама от пиратите. Кнут им махна с ръка и нареди с приглушен глас:

— Ако искате и вие да се порадвате на това съкровище, бягайте горе на палубата, отворете люковете и спуснете товарната мрежа.

Те се поколебаха и погледнаха към Мечището, който се бореше със заключената врата. Спогледаха се отново, кимнаха и се втурнаха да изпълняват заръката на Кнут, който знаеше, че хората му вече са заели позиция около капака на люка. Ако планът му успееше, всички участници в него щяха да изиграят ролите си, без да си дават сметка, че сега той командва на кораба.

Мечището продължаваше да блъска с якото си рамо масивната врата, която, изглежда, беше затворена с някакво заклинание, защото почти не потрепваше под ударите му. Кнут изтича при капаците в средата на просторната каюта и ги повдигна — под него се разкри тъмният отвор и стълбата, водеща към трюма. Докато надзърташе предпазливо през ръба, корабът се люшна на една страна и той си даде сметка, че всеки момент може да се преобърне. Трябваше да действат бързо. Кнут спусна крака в отвора и се смъкна долу. Не се и съмняваше, че в трюма има достатъчно съкровища, за да направят богат като крал всеки човек на борда — онзи странен тип Сиди им бе казал, че заедно със Сълзата, която искаше да му донесе Мечището, на кораба ще бъдат натоварени събраните за десет години дарения от всички Свободни градове.

Въпреки това Кнут съжаляваше, че съдбата го е събрала със Сиди. Когато за пръв път се срещна с тайнствения търговец, не подозираше, че той се занимава с контрабанда на магични предмети, а след като узна истината, вече беше твърде късно. Постепенно в него се бяха пробудили подозрения, че зад цялата тази история се крие нещо много по-голямо — Сиди бе дал на Мечището един вълшебен талисман, който пиратът не сваляше от шията си нито денем, нито нощем. Кнут открай време гледаше да стои настрана от всякакви магии, храмове, заклинатели и вещици. Имаше нюх за тези неща, но нито веднъж досега не бе срещал човек, който да го отблъсква и изпълва със страхове повече от Сиди.

Люкът над главата му се отмести и един глас извика:

— Кнут?

— Спускайте мрежата! — викна той.

Товарната мрежа тупна на пода и той приклекна до нея да я разплете и викна на хората си:

— Хайде, слизайте! Още малко и ще потънем!

Четирима моряци се спуснаха с въжета и започнаха да товарят сандъците в мрежата.

— Първо по-малките! — нареди им Кнут. — В тях има скъпоценни камъни.

Моряците бяха пришпорвани от две неща: от алчността си и страха пред Мечището. Но в момента грамадният пират бе изцяло погълнат от вратата на капитанската каюта и не им обръщаше внимание. Още няколко удара и помещението се огласи от триумфалния му вик. Петима-шестима пирати, приключили с изколването на останките от екипажа, се спуснаха по въжетата и се скупчиха около лоцмана.

— Капитанът каза, че всичко на борда ни принадлежи, стига да получи проклетия камък, дето го пазеха монасите. Какво чакате — да не искате цялото това съкровище да отиде на дъното?

Те поклатиха глави и се захванаха за работа: местеха по-тежките сандъци към мрежата. Въпреки това Кнут видя, че на лицата на някои е изписано колебание.

— Вдигай нагоре! — провикна се не след дълго той. — Кажете им да изтеглят галерата назад!

Пиратите сграбчиха останалите малки ковчежета и чувалчета и се завтекоха към стълбището, което извеждаше на палубата. Корабът продължаваше да се накланя все по-заплашително. Притиснал към гърдите си малко ковчеже като свидна рожба, Кнут изтича след останалите на палубата. Видя, че през прозорците на капитанската каюта струи ярка светлина, и очите му се изцъклиха. Застанал на прага на каютата, очертан от сиянието вътре, Мечището сякаш се бореше с някакъв невидим враг.

— Връщай се! — викна му Кнут. — Потъваме! — Не че кой знае колко го беше грижа за съдбата на Мечището, но гледаше да се подсигури, в случай че грамадният пират оцелее и му потърси сметка за действията му. Изтича при планшира и се покатери непохватно върху него. Погледна още веднъж през рамо към драпащите по наклонената палуба моряци и извика още веднъж:

— Хайде, по-бързо!

Галерата бавно се отдръпваше и през пробойната нахлуваше все повече вода. Ако Кнут не беше дал нареждането за изтегляне на галерата, пробитият кораб щеше да я повлече към дъното. Точно под него се поклащаше привързана към борда лодка и той промърмори:

— Божичко, време е да се откажа от тази работа!

Погледна напред и забеляза, че моряците са извъртели стрелата на крана и спускат натоварената със съкровища мрежа на палубата на галерата. С една кратичка молба към първото божество, за което успя да се сети, Кнут скочи от потъващия кораб и без да изпуска ковчежето, цопна в разпенените вълни. Тежестта на съкровището го повлече надолу, но той размаха крака и скоро се озова на повърхността. Протегна свободната си ръка и се вкопчи в лодката — почти веднага нечии яки ръце го изтеглиха вътре.

— Корабът потъва! — крещяха останалите на борда пирати и един през друг се хвърляха в морето.

— Спасявай се! Зарязвай всичко! — извика някой, хвърли торбичката с жълтици, която стискаше, и се метна през борда.

— Не! Нееее! — долетя гневният вик на Мечището откъм търбуха на пробития кораб.

— Изглежда, капитанът го е закъсал — подметна пиратът, който бе помогнал на Кнут.

— Греби! — нареди му лоцманът. Пиратът мигом се приведе над веслата, а Кнут погледна през рамо. — Каквото и да става там, вече не можем да му помогнем.

— Ще го зарежем ли? — попита някой друг.

— Да видим дали проклетият му амулет ще го остави да потъне.

Един от пиратите се захили. Също като останалите, и той служеше на грамадния пират по-скоро от страх, отколкото от вярност.

— Кнут, ако капитанът оцелее, ще ти откъсне главата.

Но първо ще трябва да ме намери — отвърна дребният пират. — Омръзна ми да служа на този безумец! Стига съм му робувал! И вие също, момчета!

— Ако капитанът отърве кожата, ще те скълца на кайма — изръмжа един от пиратите. — Всъщност защо да не го направя аз? Сигурно ще ме похвали.

— Защото и ти си алчен като мен. Ако ме убиеш, няма кой да прекара галерата между подводните скали. Дори Мечището да оцелее, вече ще сме твърде далеч, за да ни направи нещо.

Стигнаха галерата и бързо се покатериха на борда. Успяха да приберат още неколцина плувци. Корабът скърцаше заплашително, докато вдигаха лодката. Пришпорвани от завладелия ги страх пред наближаващата гибел, моряците работеха като пощурели. Скоро целият товар бе струпан в средата на палубата и Кнут нареди:

— Потегляме!

— Накъде сега? — попита пиратът, който се бе сдърпал с него в лодката.

— Малко по-надолу на брега ме чакат мои верни хора. Там ще свалим товара, после ще потопим галерата в морето.

— Защо? — попита друг от пиратите, които се бяха скупчили около Кнут.

— Защо ли? — повтори лоцманът. — Ще ти кажа защо, глупако. Корабът, който превзехме, принадлежи на Храма на Ишап. До няколко дни целият свят ще търси хората, които са го потопили. Мечището може да има амулет срещу магии, но ние нямаме. Ще си поделим плячката и всеки по пътя си! Още тази нощ!

— Звучи примамливо — промърмори някой.

— Хващайте веслата! Половината роби са мъртви — нужен ми е всеки човек на борда! — кресна им Кнут.

В този момент гласът на Мечището отекна над грохота на вълните:

— Мой е! Държа го в ръцете си!

Всички погледи се извърнаха към потъващия кораб. Озарен от ярка светлина, пиратът се бе изправил до парапета. Покатери се върху него, заплаши с юмрук отдалечаващата се галера и се метна в морето.

Видът на готвещия се да ги преследва капитан подейства на всички като шпори на кон. Почти веднага откъм кърмата отекнаха ударите на тъпана, труповете на робите бяха откачени от веригите и хвърлени в морето и пиратите заеха местата им. Още няколко секунди Кнут гледа към мястото, където допреди миг бе стоял изправен Мечището. Готов бе да се закълне, че окото на грамадния пират беше запламтяло като въглен.

Той потрепери и се помъчи да прогони Мечището от мислите си. Може да беше страховит разбойник с невероятна сила, но дори той едва ли би могъл да се развилнее из града на принца и да потърси открито сметка на Кнут.

Лоцманът се засмя. Хората, които го очакваха на брега, бяха предупредени, че ще пристигне кораб, пълен с трупове и съкровища. Долу бяха приготвени делви с отровно вино и ейл и скоро Кнут щеше да го раздаде на екипажа. Докато разтоварят съкровището, всички моряци на борда щяха да са издъхнали — и с тях и неговите хора, но такъв им бил късметът. Колкото по-малко оцелели, толкова по-голям ще е неговият дял.

През целия си живот бе чакал подобна възможност и нямаше да се спре пред нищо, за да я осъществи. Нито един от тези хора не би си помръднал пръста, за да му помогне, тогава какво им дължеше? Честта бе понятие, което можеше да съществува само при Шегаджиите, където за съблюдаването на коректните взаимоотношения се грижеха биячите на Праведника. Но на кораба на Мечището основното правило бе да оцелееш — със сила или хитрост.

Кнут даде нови нареждания и галерата се извъртя срещу вълните и пое безопасен курс далеч от Носа на вдовиците. Скоро напусна района на подводните скали и гребците подхванаха равномерен ритъм. Дребният лоцман се прехвърли на кърмата и погледна назад към пенливата диря. За един кратък миг му се стори, че зърва нещо сред вълните. Приличаше на плувец, който преследва галерата с мощни загребвания.

Кнут разтърка очи, но не можа да различи нищо повече в мрака. „Сигурно е заради вълнението“ — помисли той. Такива несметни богатства действаха на въображението. Той обърна мислен взор към бъдещето и неволно се засмя. Вече беше уговорил всичко. Щеше да плати на керванджиите, а сетне, когато си свършат работата, да нареди да ги избият. Когато стигнеше в Крондор, всичко — до последния сребърник, до последното скъпоценно камъче — щеше да принадлежи само на него.

— Къде отиваме? — попита един от пиратите.

— „Капитане“ — подсказа му Кнут.

— Какво?

— Къде отиваме, капитане — повтори натъртено Кнут и го изгледа хладно.

Пиратът повдигна рамене, сякаш поправката нямаше особено значение и рече:

— Добре де: къде отиваме, капитане? Колко остава до брега и мястото, където ни чакат твоите хора?

Кнут поклати глава — още една причина да не съжалява, че този тип и другарите му скоро щяха да си получат заслуженото.

— Имаме уговорена среща на северния край на Рибарското селце до Крондор.

— Значи Рибарското селце — отвърна пиратът, но се сепна и добави: — Капитане!

 

 

Гребците изпъваха веслата през цялата нощ и когато до зазоряване оставаха не повече от два часа Кнут повика най-доверените си хора и ги попита:

— Каква е обстановката?

— Хората на Мечището са изнервени, но са твърде глупави, за да измислят нещо. Въпреки това изглеждат недоволни. Плаши ги мисълта, че са измамили капитана си.

Кнут кимна, после нареди:

— Щом всичко е наред, долу в трюма има няколко делви с вино. Раздайте го.

— Разбрано, капитане — рече един от хората му и се захили. — Ще празнуваме, а? Какво пък, това може да поуспокои духовете.

Кнут също се засмя, но не отговори.

След десетина минути откъм трюма долетяха радостни възгласи — приятно разнообразие след часовете, през които се чуваше само скърцането на веслата и пъшкането на изнурените гребци. Скоро гласовете се усилиха, чуха се весели подвиквания и шеги — хората му продължаваха да щъкат между редовете и да разливат щедро виното.

Междувременно Кнут се приближи към кормчията и му каза:

— Аз ще поема управлението. Слез и ти да си отдъхнеш. Вземи и останалите момчета от палубната вахта.

Пиратът кимна и без да чака втора подкана, се спусна в трюма. Изглежда, имаше пълно доверие в уменията на Кнут да се прокрадва из крайбрежните води. През това време лоцманът се зае да направи някои изчисления. Предполагаше, че ще доближат брега някъде по времето, когато първите членове на екипажа започнат да показват симптоми на обезсилване. Ако имаше късмет, останалите щяха да сметнат, че причината е в изпития алкохол. С още малко късмет можеше да стане така, че и те да са издъхнали в момента, когато галерата опре песъчливия бряг. Керванджиите, които ги очакваха там, не ставаха за резачи на гърла — от тях се искаше да натоварят съкровищата.

Кнут бе оплел всички с лъжите си. Керванджиите смятаха, че той работи за Праведника, прословутия водач на Гилдията на крадците. Кнут си даваше сметка, че без тази малка измама не би могъл да ги държи под контрола си, стигнат ли пределите на града. Ако не вярваха, че зад него стои тази страховита сила, щяха да му видят сметката също както той — на екипажа.

Шумът на вълните се промени и Кнут забеляза в далечината пяната на прибоя. Почти не се налагаше да поглежда, за да се ориентира къде се намира.

По стълбата от трюма се покатери полюшващ се пират. Изправи се пред него и го заговори, заваляйки думите:

— Капитане, ама к’во имаше в тоя ейл? Момчетата се натръшкаха до един…

Кнут се засмя. Пиратът пред него също не беше мъж в зряла възраст, а по-скоро седемнадесет-осемнадесет годишен младеж. Момъкът политна напред. Откъм трюма долетяха пиянски гласове, които скоро утихнаха.

Вече нямаше кой да гребе — идваше най-опасната част от неговия план. Кнут изтича при задната мачта, завъртя скрипеца и вдигна едно малко, предварително приготвено платно. Сега можеше да разчита само на него за движението на кораба. В противен случай, останала неуправляема, галерата щеше да се разбие в скалите.

Тъкмо когато затягаше въжетата на платното, нечия ръка го улови за рамото и го завъртя. Насреща му се хилеше злобното лице на канибала.

— Шакахан не пие ейл, дребосъко.

Кнут се вцепени. Ръката му се спусна към затъкнатия в колана кинжал, но въпреки това той реши да изчака, за да види какво ще предприеме канибалът. Зловещият пират стоеше пред него съвършено неподвижно.

— Не пие ейл — повтори той.

— Ще ти дам половината от златото — рече Кнут.

— Аз пък ще го взема всичкото — отвърна канибалът и извади ножа си. — А теб ще те изям.

Кнут отскочи и измъкна кинжала. Знаеше добре, че не може да си мери силите с опитния пират, но го пришпорваше страхът от смъртта и мисълта за несметното съкровище в трюма. Той зачака, надявайки се да спечели поне още няколко минути.

— Щакахан не пие ейл — рече отново канибалът.

Едва сега Кнут забеляза, че коленете на пирата се подгъват. Изведнъж той полетя напред и се просна на палубата. Кнут коленичи до него и го разгледа предпазливо. Канибалът бе спрял да диша.

— Може да не пиеш ейл, дяволско изчадие, но със сигурност се наливаш с бренди — разсмя се лоцманът, изправи се и отново зае мястото си при руля. Изви носа на галерата така, че да разцепи крайбрежните вълни и да се забие в гладкия песъчлив бряг, където вече го очакваха фургоните на кервана. Шестимата мъже, седнали на плажа, скочиха и размахаха ръце за поздрав. Кнут бе наредил да не спускат фургоните на самия плаж, за да не затънат до осите, когато ги натоварят със съкровищата. Керванджиите трябваше да пренесат сандъците и чувалите от трюма. Тежка, но добре платена работа.

Галерата едва бе заровила нос в пясъка, а Кнут вече раздаваше заповеди. Докато шестимата керванджии се качваха на борда, лоцманът извади кинжала и се спусна в трюма, за да провери дали има оцелели след отровния ейл.

Имаше само един човек на този свят, на когото лоцманът би могъл да се довери, за да скрие заграбената плячка. Едва след това можеше да си позволи да се отпусне, да се напие до забрава, да се сбие с първия срещнат и да бъде хвърлен в тъмницата. Пък нека след това Мечището да го търси, мислеше си Кнут — стига по някакво чудо да е оцелял. Нека онова побесняло животно се опита да го измъкне от най-добре охранявания затвор на града, в който на всяка крачка се срещат магьосници. Нека сам се напъха в ръцете на войниците и тогава най-малкото, което може да го сполети, ще е да го убият. А след като Кнут се увереше, че е изчезнала всяка заплаха за живота му, щеше да дойде времето за преговори. Защото той щеше да е единственият човек, който знае къде точно е потънал ишапският кораб. Само той би могъл да отведе хората на принца и представителите на Мореходната гилдия до мястото на бедствието, за да може магьосникът на гилдията да вдигне кораба на повърхността и да извади от трюма онова, на което така бе жадувал да сложи ръка грамадният пират. И тогава Кнут отново щеше да е свободен, а Мечището щеше да гние в тъмницата или да нахрани рибите на дъното, с привързана за краката тежест. Нека всички останали си мислят, че съкровището е потънало с пиратския кораб, в някоя подводна падина на миля от брега.

За пореден път Кнут се поздрави за брилянтния план и отново се залови за работа, докато носачите вече разтоварваха „съкровището на Праведника“.

На няколко мили по-надолу по брега първите лъчи на слънцето озариха една самотна фигура, която излизаше от вълните. Подгизналите от продължителното и изнурително плаване дрехи бяха прилепнали върху грамадното тяло на пирата. Единственото му зрящо око се плъзна по околния пейзаж, дирейки някакви познати ориентири. Едва когато изпълзя на сухия пясък, гигантът си позволи да въздъхне, а после от устата му се изтръгна вик:

— О, Кнут, проклетнико! Кълна се във всички най-страшни богове, че ще те намеря и ще набуча черния ти дроб на шиш. Но преди това ще ми кажеш къде е Сълзата на боговете!

След като се посъвзе, Мечището пое на север, към мястото край Носа на вдовиците и селцето Халдонова глава, където се намираше тайният храм. Там го очакваха верни хора, с чиято помощ се надяваше да проследи Кнут. Всеки член на екипажа, който го бе предал, щеше да умре от бавна и мъчителна смърт. При мисълта за тяхната измяна Мечището отново закрещя ядно. После изправи рамене и закрачи още по-уверено.