Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Positronic Man, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 30 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2010)

Издание:

Айзък Азимов, Робърт Силвърбърг. Позитронният човек

Американска. Първо издание

ИК „Сталкер-1993“, София, 1993

Редактор: Анка Веселинова

ISBN 954–601–003–0

История

  1. — Добавяне

2

В началото — а за него то започна почти два века преди посещението му при хирурга — никой нямаше да помисли Ендрю Мартин за нещо друго, освен за робот, какъвто всъщност беше.

В онази далечна епоха, когато за първи път слезе от монтажния конвейер на „Юнайтед Стейтс Роботс енд Мекеникъл Мен“, не се различаваше по външен вид от другите роботи, чудесно проектиран и великолепно функционален, елегантен механичен предмет: позитронен мозък, затворен в повече или по-малко човекоподобно тяло от метал и пластмаса.

Дългите деликатни крайници представляваха съчленени конструкции от титанови сплави със стоманено покритие, свързани чрез силиконови втулки, за да се избегне допира на метал с метал; гнездата на крайниците — направени от най-качествения гъвкав полиетилен; очите — фотоклетки с тъмночервена светлина. Лицето — самото название бе проява на снизходителност, защото представляваше небрежна скица на лице — въобще не можеше да изрази нищо. Голото безполово тяло не будеше никакви съмнения за фабричен произход. Един-единствен поглед стигаше, за да стане ясно, че той е машина, не по-близо до човека и не по-жива от телефон, джобен калкулатор или автомобил.

Но това беше в друга епоха, отдавна, твърде отдавна.

По онова време роботите все още не се срещаха често на Земята, ерата на роботиката едва навлизаше в зората си, не бе минало и едно поколение откакто великите създатели на ранната роботика като Алфред Ленинг и Питър Богарт и легендарната робопсихоложка Сюзън Келвин бяха завършили историческото си дело — да създадат и усъвършенстват принципите, по които първите позитронни роботи се събудиха за живот.

Целта на пионерите бе да създадат роботи, способни да поемат много от досадните тегоби, носени до тогава по принуда от човешките същества. Към края на двайсетия и началото на двайсет и първия век, в онези начални дни на науката за изкуствено създадения живот, част от проблема, с който се сблъска роботиката, се състоеше в нежеланието на твърде много хора да прехвърлят този товар на механичните си заместници. И поради това нежелание, в почти всяка страна (а тогава светът все още се делеше на множество нации) бяха приети строги закони, насочени срещу използването на роботи на Земята.

До 2007 пълната забрана важеше навсякъде по планетата, с изключение на научните изследвания, но при внимателно съблюдавани условия. Вярно, разрешено бе да се изпращат на непрекъснато множащите се промишлени комплекси и опитни станции извън Земята — в Космоса — роботи — нека те понасят трудностите на ледения Ганимед и знойния Меркурий, нека поемат неудобствата на работата по откритата повърхност на Луната, нека се излагат на сложните рискове при първите експерименти на Скока, които след време трябваше да посочат на човечеството подпространствения път към звездите.

Но роботи за свободна и обща употреба на Земята, да заемат скъпоценните работни места, които иначе се полагаха на истински, естествено родени човешки същества от плът и кръв — не! Не! Не искаме никакви роботи да се навъртат наоколо!

Е, разбира се, лека-полека и това положение започна да се променя. Най-драматичните промени настъпиха тъкмо по времето, когато робот NDR–113, станал известен по-късно като Ендрю Мартин, преминаваше операциите по сглобяването си в главния завод на „Юнайтед Стейтс Роботс енд Мекеникъл Мен“, разположен в Северния район.

Един от факторите, довели до постепенния пробив в предразсъдъците срещу роботите, бяха най-обикновените връзки с обществеността. Организацията ЮСРММ не се ограничаваше само с науката, но разбираше това-онова и от изкуството да поддържа равнището на печалбите си. Така че намери начини — тихи, изтънчени и действени — да отсича по някое парче от Франкенщайновия мит за робота, от представата за механичния човек като един тромав Голем, вдъхващ ужас.

Роботите са тук, за да ни служат, обясняваха специалистите по връзките с обществеността от ЮСРММ. Роботите са тук, за да ни помагат. Роботите не са врагове. Роботите са абсолютно безопасни и това въобще не подлежи на съмнение.

И понеже всъщност беше вярно, хората започнаха да приемат присъствието на роботите около себе си. Повечето не спираха да мърморят. Мнозина, да не кажем почти всички, не се чувстваха удобно от самата идея за роботите. Но признаваха, че роботите са необходими и успяваха поне да търпят съществуването им, стига да бъдат спазвани строгите ограничения.

Харесваше ли се някому или не, но нуждата от роботи стана факт, защото по онова време населението на Земята започна да намалява. След дългите мъки на двайсетия век светът видя как започва епоха на относително безгрижие, хармония и дори разум — поне отчасти. Светът стана по-тихо, по-спокойно и по-щастливо място. И броят на хората значително се съкрати, не поради ужасни войни и епидемии, а защото семействата вече бяха по-малки, предпочитаха качеството пред количеството.

Миграцията към новосъздадените космически светове също изтегляше част от населението на Земята — широката мрежа от селища под повърхността на Луната, колониите в астероидния пояс, по спътниците на Юпитер и станциите в орбита около Земята и Марс.

Затова позатихнаха и вълненията около опасността някой да си загуби работата заради робот. Страховете от недостиг на работни места на Земята отстъпиха пред проблема за недостиг от работници. Изведнъж роботите, предизвиквали дотогава толкова напрежение, уплаха и даже омраза, станаха необходими за поддържането на удобствата в свят, който се радваше на материален напредък във всичко, но не му остана достатъчно население, за да мете улиците, да кара такситата, да приготвя храната и да поддържа пещите в стоманодобива.

Точно в тази ера на все по-малко хора и все по-голямо благосъстояние бе произведен NDR–113 — бъдещият Ендрю Мартин. На Земята вече не беше незаконна употребата на роботи, но неумолимите ограничения важаха и затова роботите още не представляваха обичайна гледка. Особено роботите, програмирани за изпълнение на всекидневни домашни задачи, а точно такива задачи имаше предвид Джералд Мартин за NDR–113.

В онези дни твърде рядко се срещаше някой с робот-слуга. За повечето хора идеята все още беше твърде плашеща, а и твърде скъпа.

Но пък и Джералд Мартин не беше кой да е. Член на Регионалното законодателно събрание, при това разполагаше с власт, защото заемаше поста председател на Комитета по наука и технология. Човек с внушително присъствие и авторитет, с изключителна сила на ума и характера. Щом Джералд Мартин си поставеше някаква цел, той неминуемо успяваше да я постигне. Щом Джералд Мартин поискаше да притежава нещо, той непременно го превръщаше в своя собственост. Вярваше в роботите — знаеше, че са необходимост в процеса на развитието, че обезателно ще станат неотделима част от човешкото общество във всяка област.

Той изстиска докрай възможностите, предоставени му от положението в Комитета по наука и технология и успя да уреди роботи да станат част от неговия и на семейството му живот. Както той обясни, за да навлезе по-дълбоко в същността на явлението „роботи“. И за да помогне на колегите си от Регионалното законодателно събрание в разбирането как по-добре могат да се справят с проблемите, които ще донесе настъпващата ера на вездесъщите роботи. Смело и щедро Джералд Мартин предложи себе си като обект на експеримент и доброволно поиска да вземе малка група домашни роботи в жилището си.

Първите изпратени роботи бяха елементарни и специализирани, изпълняваха точно определени всекидневни задачи. С външния си вид горе-долу наподобяваха хора, но нямаха какво да кажат, ако въобще говореха и си вършеха работата тихо и успешно, както подобаваше на машини, а те очевидно бяха такива. Отначало присъствието на роботи изглеждаше странно на семейство Мартин, но скоро те се сляха със семейния ритъм на живот и не будеха повече интерес от тостерите и прахосмукачките.

И тогава…

— Това е NDR–113 — обяви Джералд Мартин в един хладен, ветровит юнски следобед, когато по дългия вътрешен път на имението камионът с пратката пристигна пред внушителния, разположен на хълма дом на семейство Мартин и стройният, лъскав механичен човек бе освободен от опаковката. — Нашият собствен домашен робот. Нашият собствен семеен слуга.

— Как го нарече? — попита Аманда.

Тя беше по-малката от двете дъщери на Мартин, дребно дете със златиста коса и проникващ в душата поглед на сините очи.

— NDR–113.

— Това името му ли е?

— Всъщност това е серийният му номер.

Аманда се намръщи.

— Ен-Ди-Ар. Ен-Ди-Ар 113. Чудно име.

— Сериен номер — повтори Джералд Мартин.

Но Аманда не искаше да се примири.

— Ен-Дий-Аррр. Не можем да го наричаме така. Въобще не прилича на име, каквото трябва да бъде.

— Чуйте я какви ги приказва — обади се Мелиса Мартин.

Тя беше другата дъщеря, пет години по-голяма от Аманда, с тъмна коса и тъмни очи. Мелиса вече беше жена, поне ако можеше да се вярва на собственото й мнение. А Аманда бе само едно дете и това бе достатъчно основание за Мелиса да я счита безнадеждно глупава.

— Тя не харесва серийния номер на робота.

— Ен-Дий-Аррр — Аманда демонстративно отказваше да обърне внимание на Мелиса. — Не е добре така. Ама въобще. Какво ще кажете, ако го наричаме Ендрю?

— Ендрю ли? — учуди се Джералд Мартин.

— Има си „н“, нали? И „д“, и „р“. Ен-Ди-Ар. Ендрю.

— Чуйте я само — присмехулно се обади Мелиса.

Но Джералд Мартин се усмихна. Знаеше, че често буквите от серийния номер на робота се превръщат в име. Роботите от серия JN ставаха Джон или Джейн, RG ставаха Арчи, QT — Кюти. Е добре, тук имаха робот от серията NDR и Аманда искаше да го нарича Ендрю. Чудесно. Чудесно. По навик Джералд Мартин позволяваше на Аманда да прави всичко, което според нея е най-доброто. Естествено, до определени граници.

— Много добре — съгласи се той. — Нека бъде Ендрю.

Нарекоха го Ендрю. Така свикнаха, че през следващите години никой от семейство Мартин не го назова нито веднъж NDR–113. Постепенно напълно забравиха серийния му номер и ако им потрябваше за поддръжката, търсеха го всеки път. Самият Ендрю твърдеше, че е забравил серийния си номер, макар да не беше точно така. Колкото и време да минеше, той не можеше да забрави нищо.

Но с времето нещата за Ендрю се променяха и той все по-рядко имаше желанието да си припомня своя сериен номер. Заряза го, сигурно укрит в паметните му блокове и никога не помисли да го изрови оттам. Сега той беше Ендрю — Ендрю Мартин, Ендрю от семейство Мартин…

Беше висок, строен и грациозен, защото роботите от серията NDR бяха проектирани да изглеждат така. Движеше се тихо и дискретно из великолепната къща с изглед към Тихия океан, в която живееше семейство Мартин и сръчно вършеше всичко, което те искаха от него.

Беше къща от вече отминала епоха, просторна и величествена и за нея наистина трябваше да се грижи цяла тълпа слуги. Но в онези времена нямаше откъде да намерят други слуги, освен роботите, а това им създаваше някои проблеми, преди Джералд Мартин да се самопредложи за този експеримент. Сега двама роботи-градинари поддържаха лъскавите зелени морави и прекрасните лехи с алено червени азалии, режеха сухите клони от високите палмови дървета, заобикалящи къщата отвсякъде. Робот-чистач не допускаше в къщата прах и паяжини. А роботът Ендрю изпълняваше ролята на лакей, сервитьор, прислужница и шофьор на семейство Мартин. Готвеше, избираше и поднасяше вината, толкова обичани от Джералд Мартин, грижеше се за гардеробите на всички, поддържаше чудесните мебели, произведенията на изкуството, неизброимото множество вещи в дома.

Ендрю имаше и още едно задължение — то всъщност запълваше по-голямата част от времето му за сметка на домашните задължения.

Имението на Мартин — едно наистина голямо имение — бе разположено усамотено на красив хълм над ледения син океан. Наблизо се намираше малко селище, но най-близкият значителен град — Сан Франциско, отстоеше на доста път надолу по брега. И без това напоследък градовете намаляваха и при големите разстояния между отделните домове хората предпочитаха електронното общуване. Така че сред величествената и прекрасна самота момичетата на Мартин нямаха приятелчета за игра.

Имаха обаче Ендрю.

Мис първа разбра как това може да се уреди най-добре.

Ендрю неизменно наричаше Мелиса „Мис“, не защото не умееше да произнася малкото й име, а защото му се струваше неуместно да се обръща към нея толкова фамилиарно. Аманда винаги беше „Малката Мис“ и нищо друго. Мисис Мартин, чието име беше Люси, за Ендрю си оставаше „Мадам“. А Джералд Мартин беше „Сър“. Личността на Джералд Мартин караше много хора, а не само роботите, да се чувстват удобно само когато се обръщат към него със „сър“. По света определено имаше твърде малък брой хора, които го наричаха „Джералд“ и никой не можеше да си представи кой би се осмелил да го нарече „Джери“.

Мис бързо установи как може да се възползва от присъствието на робота в къщата. Просто трябваше да набляга на Втория закон.

— Ендрю, заповядваме ти да спреш да вършиш това и да започнеш да си играеш с нас.

В този момент Ендрю подреждаше книгите в библиотеката на Джералд Мартин, които като всички книги имаха навика да се разместват хаотично с времето.

Той спря и погледна надолу от високия махагонов шкаф между два прозореца в северния край на стаята. И меко каза:

— Съжалявам, Мис. В момента съм зает със задача, поставена ми от вашия баща. По-рано получената заповед от Сър има предимство пред вашето искане.

— Чух какво ти каза татко — отвърна Мис. — Каза ти „Бих искал да подредиш тези книги, Ендрю. Подреди ги някак по-смислено“. Нали така?

— Точно това ми каза, Мис. Точно тези думи използва.

— Ами щом е така, щом само ти е казал „бих искал“, значи не е било голяма заповед, а? Той така предпочитал. Това е предложение. Предпочитанието не е заповед. Нито пък предложението. Ендрю, аз ти заповядвам. Остави книгите на мира и ни заведи с Аманда на разходка по брега.

Това беше безупречно прилагане на Втория закон. Ендрю веднага остави книгите и слезе от стълбата. Сър беше главата на семейството. Но той не му даде заповед, не и от формална гледна точка, а Мис го направи. Нямаше никакво съмнение. А заповед на човешко същество от семейството — което и да е човешко същество — имаше предимство пред простото изразяване на предпочитания от друг човек — член на семейството, дори да беше самият Сър.

Не че Ендрю имаше някакви проблеми. Той обожаваше Мис и още повече това се отнасяше до Малката Мис. Поне влиянието върху неговите действия би изглеждало на човек резултат от обожание. Ендрю си мислеше за това като за обожание, защото не знаеше с каква друга дума да нарече чувствата си към двете момичета. Сигурен беше, че чувства нещо. Само по себе си беше странно, но предполагаше, че способността да обожава е вградена в него по същия начин, както и другите му умения. И щом те желаеха да излезе и да играе с тях, той ще го направи с радост, стига да го поискат така, че да спази Трите закона.

Стръмната пътека надолу към брега криволичеше, покрита с камъни, дупки и други неприятни препятствия. Никой, освен Мис и Малката Мис не използваше често тази пътека, защото самият бряг не представляваше нищо повече от начупена пясъчна ивица, засипана с изхвърлени от вълните клони и натрупани от бурите водорасли, а океанът в северната част на Калифорния беше твърде студен, за да реши някой без водоустойчив екип да влезе в него. Но момичетата харесваха суровото му, навъсено, брулено от ветровете очарование.

 

Тръгнаха надолу по пътеката. Ендрю водеше Мис е една ръка, а Малката Мис носеше на сгъвката на другата. Твърде вероятно бе, че и двете момичета щяха да се справят с пътя без никакви произшествия, но Сър му даде много строги указания за разходките до плажа.

— Искам да си сигурен, че няма да препускат и да подскачат, Ендрю. Ако се препънат където не трябва, ще паднат от двайсетина метра. Не мога да им забраня да ходят долу, но искам да си неотлъчно до тях през цялото време и да ги наглеждаш да не правят глупости. Това е заповед:

Все някой ден, Ендрю не се съмняваше, Мис или дори Малката Мис щяха да се противопоставят на тази заповед и да му кажат да не се пречка, за да затичат лекомислено от хълма към плажа. Когато това се случеше, в позитронния му мозък щеше да настъпи равновесие на мощни противоречиви импулси и принудата щеше да го накара да се справи някак с положението.

Естествено, заповедта на Сър щеше безусловно да надделее, защото съдържаше елементи както от Първия, така и от Втория закон, а всичко, свързано със забрани, основаващи се на Първия закон, има безспорно предимство. И все пак Ендрю знаеше, че схемите му няма да понесат леко прекия сблъсък между волята на Сър и капризите на момичетата.

Но засега Мис и Малката Мис се задоволяваха да спазват правилата. Внимателно, стъпка по стъпка той избираше пътя си по скалата и чак долу пусна ръката на Мис и остави Малката Мис на влажния пясък. Те веднага се втурнаха да тичат весело по края на свирепото, ревящо море.

— Водорасли! — викна Мис, сграбчи дебела кафява връв, по-дълга от нея и я завъртя като камшик. — Виж колко е голямо, Ендрю!

— Виж това парче дърво — обади се Малката Мис. — Мелиса, нали е красиво?

— За тебе сигурно — високомерно констатира по-голямото момиче. Взе възлестия извит клон от Малката Мис, огледа го небрежно и като потрепери, захвърли го настрана. — Ъх. Някакви неща растат по него.

— Ами че това са само други водорасли — отвърна Малката Мис. — Нали, Ендрю?

Тя взе захвърленото парче дърво и му го подаде, за да го разгледа.

— Да, това са algae — каза той.

— Алджи ли?

— Algae. Научният термин за водорасли.

— О, така ли. Значи са алджи.

Малката Мис се разсмя и остави парчето дърво в края на пътеката, за да го вземе на връщане към къщи. После пак препусна по плажа, тичаше след сестра си по пенестите очертания на прибоя.

Ендрю ги следваше без никакви затруднения. Нямаше намерение да ги остави да се отдалечат от него за миг.

Когато момичетата идваха на плажа, специалната заповед на Сър даже беше излишна — Първият закон изискваше да ги защитава. Океанът тук не само изглеждаше необуздан, но беше и изключително опасен: силни и непредсказуеми течения, непоносимо студена вода почти през цялата година, а големите скалисти зъби на рифа стърчаха над водовъртежи на петдесетина метра от плажа. Ако Мис или Малката Мис подскажеха и с най-малкото движение, че влизат в морето, Ендрю мигом щеше да се озове до тях.

Но те бяха достатъчно разумни да не мислят за плуване. Брегът по тази част на Тихия океан имаше своята красота, макар рязка и сурова, но самото море, винаги гневно и бурно, оставаше враг за онези, които не бяха израсли с него. Дори малко дете можеше да го разбере от пръв поглед.

Сега Мис и Малката Мис джапаха из локвите от отлива, взираха се в разни тъмни и сиво-зеленикави животинки, в розовите и пурпурните анемонии, в хилядите пълзящи дребни рачета-отшелници и както винаги търсеха морски звезди, макар че рядко имаха късмет. Ендрю стоеше наблизо, нащрек да не би внезапна вълна да се надигне без предупреждение и да налети върху брега. В този ден морето беше тихо, доколкото тази свирепа маса вода можеше да утихне, но застрашителните вълни понякога се нахвърляха сякаш от нищото.

Внезапно Мис попита:

— Ендрю, знаеш ли как се плува?

— Мога да го правя, Мис, ако е необходимо.

— Няма да ти направи късо съединение на мозъка или нещо друго, така ли? Искам да кажа, ако водата влезе в тебе?

— Аз съм много добре изолиран — уведоми я Ендрю.

— Добре. Тогава изплувай до онази сива скала и обратно. Онази, дето кормораните си правят гнездата. Искам да видя колко бързо го правиш.

— Мелиса… — неспокойно погледна Малката Мис.

— Шът, Аманда. Искам Ендрю да стигне дотам. Може пък да намери яйца на корморани и ще ни ги донесе да ги видим.

— Не е хубаво да се развалят гнездата — внимателно каза Ендрю.

— Нали ти казах, че искам да плуваш дотам.

— Мелиса… — пак се обади Малката Мис, но с по-остър тон.

Но Мис настояваше. Това беше заповед. Ендрю усети първите признаци на засилващи се противоречиви потенциали — леко потрепване на пръстите и едва уловим световъртеж. Трябваше да се подчинява на заповедите, така казваше Вторият закон. Мис можеше да му заповяда ей сега да плува до Китай и Ендрю би го направил без колебания, ако нямаше с какво друго да се съобразява. Но той беше тук, за да пази момичетата. Какво би станало, ако нещо неочаквано ги сполети, докато стигне скалата на кормораните? Неочаквана опасна вълна, свличане на склоновете, даже и земетресение — не че земетресенията бяха всекидневие, но си оставаха една възможност.

Налагаше се да изпълнява недвусмисления Първи закон.

— Съжалявам, Мис. Щом тук няма възрастни да ви пазят, не мога да ви оставя за времето, което ще ми бъде необходимо да доплувам до скалата и да се върна. Ако Сър или Мадам бяха тук, щеше да е друго, но сега…

— Ама ти не разпознаваш ли една заповед, като я чуеш? Искам да плуваш дотам, Ендрю.

— Както вече ви обясних, Мис…

— Недей да се тревожиш за нас. Аз не съм ти някакво дете, Ендрю. Какво си мислиш, някакво гадно страшилище ще се смъкне на плажа и ще ни глътне, докато ти си във водата? Много ти благодаря, но мога и сама да се грижа да себе си, ако трябва, ще пазя и Аманда.

Малката Мис се намеси:

— Мелиса, не си справедлива към него. Нали татко му е заповядал.

— А сега му заповядвам аз — Мис властно махна с ръка. — Хайде, Ендрю, плувай до скалата на кормораните. Размърдай се. Веднага, Ендрю.

Ендрю усети леко сгорещяване и заповяда на съответния блок да се погрижи за запазване на хомеостазата.

— Първият закон… — започна той.

— Ама че си досадник! И ти, и твоя Първи закон! — извика Мелиса. — Поне веднъж не можеш ли да го забравиш този твой Първи закон? Как ли не, не можеш, нали? Понеже са ти напъхали тези глупашки закони в схемите и няма как да се отървеш. Ти си просто една тъпа машина.

Мелиса! — възмутено повиши тон Малката Мис.

— Да, вярно е — потвърди Ендрю. — Както правилно отбелязахте, аз съм просто една тъпа машина и съответно нямам способността да се противопоставя на заповедта на вашия баща относно безопасността ви на плажа. — Той леко се поклони на Мелиса. — За което искрено съжалявам, Мис.

Малката Мис подхвърли:

— Мелиса, ако толкова искаш да видиш как плува Ендрю, защо не го накараш да влезе само в плиткото и да плува близо до брега? Така нищо лошо няма да се случи, вярно ли е?

— Няма да е същото — нацупи се Мелиса. — Изобщо не е същото.

Но Ендрю предположи, че това все пак ще я удовлетвори. Не му харесваше да бъде обект на толкова разногласия.

— Нека да ви покажа — предложи той.

Той влезе във водата. Тежките пенести вълни удряха грубо по коленете му, но Ендрю лесно успяваше да наглася жироскопичните си стабилизатори спрямо силата на водния напор. Острите камъни, пръснати по дъното, не означаваха нищо за неговите метални стъпала. Сензорите му отчитаха температура на водата доста под поносимото за човек, но и това не го безпокоеше.

Четири-пет метра навътре беше достатъчно дълбоко, за да плува, но и достатъчно близо до брега, за да излезе на сушата незабавно, щом се наложи. Съмняваше се, че би се наложило. Момичетата стояха едно до друго на брега и го гледаха очаровани.

Никога преди Ендрю не беше плувал. Просто нямаше причина. Но програмата му осигуряваше грация и координираност на движенията при всякакви обстоятелства и му потрябва само микросекунда да изчисли движенията, необходими за да пори водата точно под повърхността — ритмичните удари с краката, повдигането на ръцете, свиването на пръстите. Той ловко измина десетина метра успоредно на брега, плуваше бързо, икономично, мощно, обърна се и се върна откъдето тръгна. Отне му няколко секунди.

И подейства на Мис както той искаше.

— Ти си чудесен плувец, Ендрю — възхити се тя. Очите й блестяха. — Сигурна съм, че би счупил всички рекорди, ако участваш в състезание.

— Мис, няма плувни състезания за роботи — сериозно й отговори Ендрю.

Мис се закиска.

— Говоря ти за човешки състезания по плуване! Като Олимпиадата!

— О, Мис! Колко нечестно би било на Олимпиадата да пуснат робот да се състезава с хора! Това не може да се случи никога.

Тя помисли малко.

— Така е — съгласи се тя и погледна мечтателно скалата на кормораните. — Наистина ли не искаш да плуваш дотам? Обзалагам се, че ще се върнеш след две минути. Какво толкова може да се случи за две минути?

— Мелиса — отново се обади Малката Мис.

Ендрю каза:

— Мис, напълно разбирам вашето желание, но не мога да го изпълня. Пак казвам, че много съжалявам…

— Е, добре де. И аз съжалявам, че те помолих.

— Не е вярно — възпротиви се Малката Мис.

— Вярно е.

— Ти нарече Ендрю тъпа машина. Не е хубаво!

— Но е така, нали? — настоя Мис. — И той каза, че е така.

— Той си е машина — съгласи се Малката Мис. — Само че не е тъп. Пък и не е любезно да говориш така.

— Не съм длъжна да говоря любезно с роботи. Все едно да съм любезна с телевизор.

— Различно е! — настоя Малката Мис. — Съвсем различно е!

После заплака и Ендрю трябваше да я вдигне във въздуха, да я завърти около себе си, докато безоблачният простор на небето и чудато наклоненият океан я разсеяха и тя забрави от какво се е разстроила.

След малко Мис дойде при него — през това време Малката Мис ровеше в локвите — и прошепна виновно:

— Извинявай, че ти казах онова, Ендрю.

— Всичко е наред, Мис.

— Ще ми простиш ли? Знам, че се държах лошо. Толкова исках да плуваш до скалата, не помислих, че не можеш да ни оставяш, когато сме тук. Много съжалявам, Ендрю.

— Мис, не е нужно да ми се извинявате. Повярвайте ми, няма за какво.

Нямаше за какво. Защото възможно ли е един робот да се обиди от нещо казано или извършено от човек? Но Ендрю все пак реши да не й го обяснява сега. Щом Мис изпитва нужда да поднесе извиненията си, трябва да й позволи да удовлетвори тази потребност, макар че жестоките й думи не го засегнаха никак.

Абсурдно би изглеждало да отрича, че е машина. Нали представляваше точно това.

Колкото до тъпа, той не разбираше какво имаше предвид тя. Интелектуалните му възможности бяха достатъчни, за да се справя с възложената му работа. Несъмнено имаше и по-умни роботи, но досега не бе срещнал нито един. Дали не смяташе, че е по-малко интелигентен от хората? Подобно твърдение също нямаше смисъл за него. Не знаеше как да сравни интелекта на робот с човешкия. Количествено и качествено двата начина на мислене бяха коренно различни процеси — никой не го оспорваше.

Скоро вятърът захладня. Развяваше дрехите на момичетата и хвърляше пясък в лицата им и по лъскавото тяло на Ендрю. Момичетата решиха, че са се наиграли на плажа.

Тръгнаха към пътеката, Малката Мис вдигна намереното по-рано парче дърво и го пъхна под колана си. Тя често събираше подобни странни съкровища.

Късно вечерта, щом си свърши работата, Ендрю слезе сам на плажа и заплува към скалата на кормораните, само за да провери колко време му е необходимо да стигне до там. Дори в тъмнината се добра лесно и бързо до скалата. Сега Ендрю знаеше, че би могъл да го направи, без да излага на риск Мис и Малката Мис. Не че щеше да допусне и тази малка вероятност, но знаеше, че е по силите му.

Никой не бе поискал от Ендрю да плува нощем до скалата. Идеята му хрумна самостоятелно. От любопитство, така да се каже.