Айзък Азимов, Робърт Силвърбърг
Позитронният човек (18)

18

Точно протезологията най-после накара Ендрю да се откъсне от Земята. Дотогава не чувстваше нужда да пътува из космоса, нито дори много да шари по самата Земя. Но Земята вече не беше водещият център на човешката цивилизация и повечето нови и интересни неща се случваха на другите светове, особено на Луната. Сега тя повече приличаше на Земята от самата планета-майка, ако се пренебрегне по-ниската гравитация. Подземните селища, чието начало бе положено през двайсет и първи век във вид на груби пещерни убежища, се превърнаха в пищни, ярко осветени градове, гъстонаселени и нарастващи с бързо темпо.

Жителите на Луната, като всички хора, имаха нужда от протезиране. Никой вече не се задоволяваше с традиционните седемдесетина години живот и процедурата по подмяната на увредените органи стана стандартна.

Слабата гравитация на Луната, въпреки някои предимства за хората, произтичащи от намаленото натоварване, създаваше множество проблеми на хирурзите-протезисти. Устройства за непрекъснат и равномерен приток на кръв или хормони, или храносмилателни сокове или някое друго жизненоважно вещество не функционираха толкова сигурно при шест пъти по-слабо притегляне. Имаше проблеми с устойчивостта при опън, с издръжливостта на материалите и други неочаквани и нежелани трудности.

Протезолозите от Луната години вече молеха Ендрю да отиде там и на място да се захване с проблемите по приспособяването, които бяха принудени да решават. Маркетинговият отдел за Луната на „Ю Ес Роботс“ също неуморно го подканяше да направи това.

Веднъж или два пъти дори намекнаха, че според условията на лицензния договор Ендрю е длъжен да замине. Но той посрещна намека — защото беше намек, а не заповед — с такъв леден отказ, че корпорацията не се опита да поднови трети път разговорите.

Но молбите от лекарите на Луната за помощ си оставаха. И за кой ли път Ендрю отклоняваше поканите. Но изведнъж се запита: „А защо да не отида? Защо е толкова важно да стоя на Земята през цялото време?“

Беше съвсем ясно, че там имат нужда от него. Не му заповядваха да тръгне — вече никой не би се осмелил — но той не забравяше факта, че са го създали, за да служи на човечеството и изобщо не бе споменато, че сферата на дейността му се ограничава със Земята. Така да бъде, каза си Ендрю. Не мина и час, а вече предаваха към Луната съгласието му да приеме последната покана.

В един хладен и дъждовен есенен ден Ендрю слезе с флитер до Сан Франциско, оттам взе подземния влак до големия Западен Космодрум в района Невада. Дотогава не бе пътувал с подземен влак. А през последните петдесетина години задвижвани с атомна енергия машини бяха прорязали мрежа от широки тунели дълбоко в скалните масиви на континента. Високоскоростните влакове се движеха безшумно по безинерциални трасета и предлагаха средство за лесно пътуване на дълги разстояния. А повърхността бе оставена да се върне към естественото си състояние. На Ендрю му се стори, че е стигнал космодрума в Невада още преди, влакът да е потеглил от гарата в Сан Франциско.

Най-после — Космос. Пътуване към Луната…

На всяка крачка, от процедурата по качването в кораба, с него се отнасяха като с рядко и твърде чупливо порцеланово украшение. Важни чиновници от „Ю Ес Роботс“ се тълпяха наоколо и с готовност му помагаха в дреболиите при формалностите преди полета.

Учудиха се, че носи толкова малко багаж — чанта с дрехи за преобличане и няколко холокуба, за да почете в кораба — а престоят му на Луната се очакваше да продължи от три месеца до цяла година. Но Ендрю само сви рамене и обясни, че няма навика да влачи купища принадлежности при пътуване. Това си беше вярно. Но пък и Ендрю не бе пътувал за повече от няколко дни.

Преди да се качи в кораба, трябваше да мине през старателно обеззаразяване, по-точно пълна дезинфекция и стерилизация.

— Знаете ли, хората от Луната имат много строги правила — виновно обясняваше служителят от космодрума, докато Ендрю четеше дългия списък с процедури, на които щяха да подложат заминаващите. — Те са напълно изолирани от нашите земни микроби и според тях се подлагат на голяма опасност от епидемия, ако от Земята им занесем нещо, с което организмите им не могат да се справят.

Ендрю не виждаше нужда да обяснява, че андроидното му тяло не може да бъде заразено от никакви микроорганизми. Служителят несъмнено знаеше, че той е робот — пишеше го в документите му за пътуването заедно със серийния номер. Не се нуждаеше от особено остър ум, за да се сети, че роботите, включително и андроидните, едва ли могат да пренасят зарази.

Но мъжът — преди всичко и изцяло бюрократ — имаше задължението да проследи пътниците за Луната да преминат през всички процедури по обеззаразяването, независимо колко са устойчиви на болести.

Ендрю вече имаше богат опит с тази разновидност на хората и знаеше, че би си загубил времето да възразява. Затова търпеливо и снизходително позволи да го подложат на цялата нелепа поредица от въздействия. Не можеха да му навредят и като ги понесе, той се спаси от досадните безкрайни бюрократични спорове, които би предизвикал неговият отказ. Освен това преживя някаква извратено удоволствие, че с него се отнасят както с всички останали.

И накрая се озова в кораба.

Мина стюард, за да се увери, че Ендрю е безопасно настанен в компенсиращото кресло, и му подаде диплянка — през последните два дни получаваше вече четвърти екземпляр от нея — какви усещания би трябвало да преживее при безтегловност.

Текстът претендираше да внушава увереност. Допускаше се в първите мигове на ускорението да се почувства сравнително слабо неудобство, но не било нищо страшно. Щом корабът преминел в свободен полет, щели да включат механизмите за контрол на гравитацията, за да компенсират липсата на гравитационно притегляне, така че пътниците да не бъдат засегнати от безтегловността. (Освен ако искаха да я опитат, но в този случай можеха да преминат в задния отсек с нулева гравитация.) По време на пътуването изкуствено създаденото притегляне в кораба щеше незабележимо, но постоянно да намалява и когато корабът достигне целта си, те би следвало да са свикнали с много по-слабото притегляне при престоя си в лунните селища. И така нататък, и все в този дух — информация за храната и упражненията при ниска гравитация, поток от безлични, успокояващи данни.

Ендрю я прегледа набързо. Андроидното му тяло по начало бе конструирано да издържа притегляне по-голямо от земното. Не поради изричното му желание, а защото задачата се оказа относително лека за конструкторите — започваха от нулата и успяха да предвидят всякакви дребни превъзходства над човешкото тяло. Как и кога да се храни в кораба и какво би могло да съдържа менюто, бяха неща, които не се отнасяха за него. Нито пък програмата за физически упражнения. Ендрю не отричаше, че често намираше удоволствие в бърза разходка по брега или обиколка из гората около имението, но тялото му нямаше нужда от редовно натоварване, за да си поддържа тонуса.

Затова и пътуването за него се превърна преди всичко в чакане. Не вярваше да има големи проблеми при нагаждането към космическите особености на транспорта, а и нищо не усети. Корабът се издигна лесно над Земята и бързо остави атмосферата зад себе си. Движеше се по плавна крива през пустия мрак на пространството и следваше обичайния си курс към Луната. Космическите пътешествия отдавна бяха отпаднали от списъка на вълнуващите преживявания. В тези времена дори и новакът ги възприемаше като скука, а и повечето хора предпочитаха нещата да си вървят по този начин.

Единственото, което развълнува Ендрю, се оказа изгледът от панорамния екран на кораба. Сякаш тръпки преминаха по керамичния му гръбнак, кръвта се раздвижи припряно по драконовите артерии. Усети игличките на възбудата в синтетичните епидермални клетки на пръстите си.

От космоса Земята му се струваше особено прелестна — идеален кръг от синьо, напръскан с бели снопове облаци. Очертанията на континентите бяха учудващо неясни. Ендрю предполагаше, че ще ги види резки като на глобус. Но те само прозираха мъгляво и тъкмо причудливите извивки на облаците над огромния океански простор придаваха такава красота на Земята отвисоко. Странна и възхитителна беше възможността да гледа целия свят наведнъж оттук — корабът бързо пронизваше пространството и планетата зад тях вече намаля дотолкова, че се виждаше като все по-дребна въртяща се синя топка на черния, напръскан със звезди фон.

Докато оглеждаше малката Земя и необятния мрак зад нея, Ендрю почувства силен подтик да изобрази в гравюра видяното. Би могъл да използва, каза си той, инкрустации от тъмна и светла дървесина, за да покаже контраста между моретата и въртележките на облаците. Усмихна се на себе си — за първи път от години се случи да помисли и за дърворезба.

Появи се и Луната, блестящо бяла, белязаното й лице наближаваше. Красотата й беше по-друга, но също развълнува Ендрю — мрачна, проста, безвъздушна неизменност на покоя.

Но не всички от спътниците му мислеха така.

— Колко е грозно! — възкликна жена, очевидно за първи път тръгнала за Луната. — Гледаш я някоя нощ при пълнолуние и си мислиш колко е прелестна, колко е романтична. После стигаш дотук, виждаш я отблизо и не можеш да не потръпнеш — всички тези петна, пукнатини и белези. И колко е мъртвешко.

Ти сигурно трепериш, каза си Ендрю, докато слушаше безспирните излияния. Но не и аз.

За него следите по лицето на Луната бяха като завладяващо послание — дългият летопис на времето, протяжна поема, създадена от милиарди години и изтръгваща възторг с необозримостта си. Той не откриваше нищо мъртвешко по белия лик на Луната, само чистота, красива суровост, чудно хладно величие, което почти вдъхваше чувство за святост.

Но какво ли знам аз за красотата, кисело се запита Ендрю. Или за светите неща? Аз съм просто робот. И да си въобразявам, че имам някакви естетически и духовни възприятия, те са само случайност в позитронните ми схеми, непредвидени, ненадеждни, може би повече заслужават да ги смятат за производствени дефекти, отколкото за отличителни особености в моята конструкция.

Извърна поглед от екрана и прекара остатъка от времето неподвижно седнал в креслото, чакаше да стигнат Луната.

Трима служители от лунния офис на „Ю Ес Роботс енд Мекеникъл Мен“ го посрещнаха в космодрума на Луна Сити, когато слезе от кораба — двама мъже и жена. Щом свърши с влудяващо бюрократичните измишльотини по пристигането и най-после му позволиха да се приближи към групата, те му поднесоха една от най-силните изненади в неговия дълъг живот.

Забеляза ги, защото му махаха. Ендрю знаеше, че чакат него, защото жената държеше табела с ярки букви „ДОБРЕ ДОШЪЛ В ЛУНА СИТИ, ЕНДРЮ МАРТИН!“ Но въобще не очакваше, че по-младият от мъжете ще тръгне към него с протегната ръка и ще каже с топла усмивка:

— Страшно сме развълнувани, че решихте да направите това пътешествие, доктор Мартин.

Доктор Мартин ли? Доктор Мартин?

Ендрю имаше само почетни докторати и едва ли би си позволил дързостта да се нарече „доктор Мартин“. Но дори човекът от „Ю Ес Роботс“ да го бе приветствал само с „мистър Мартин“, пак щеше да го смае.

Никой на земята не го наричаше „доктор Мартин“ или „мистър Мартин“ или както и да е, освен „Ендрю“, нито веднъж през тези повече от сто и петдесет години.

Бе немислимо някой да го направи. В официалните случаи — при явяване в съда или получаване на награда или на почетна степен — обикновено се обръщаха към него с „Ендрю Мартин“, но отвъд тази граница не прекрачваше никой. Доста често, дори когато се явяваше като почетен гост на някое научно дружество, напълно непознати хора направо го наричаха „Ендрю“ и никой, даже самият той, не се замисляше за това. Макар че повечето хора свикваха да наричат роботите с прякори, извлечени от обозначенията на техните серии, рядко някой имаше и фамилия. За Сър бе особено удоволствие да го нарича „Ендрю Мартин“ — член на семейството — вместо краткото „Ендрю“ и това стана обичай.

Но да се обръщат към него с „доктор Мартин“, дори с „мистър Мартин“…

— Нещо не е както трябва ли, сър? — попита човекът, примигващ срещу него от изумлението Ендрю.

— Не, разбира се, че не. Само… само че… ъх…

— Сър?

Обръщението „сър“ никак не улесняваше положението. Беше като повтарящ се токов удар.

— Сър, какво се е случило?

Всички вече гледаха загрижено, навъсиха се и се скупчиха около него. Ендрю каза:

— Знаете ли, че съм робот?

— Ами… — Размениха си тревожни погледи. — Да, сър. Знаем.

— И въпреки това ме наричате „доктор Мартин“ и „сър“?

— Ами… да. Естествено. Вашите изключителни достижения… обикновена проява на уважение… в края на краищата вие сте Ендрю Мартин!

— Да, роботът Ендрю Мартин. На Земята нямат обичай да се обръщат към роботите с „доктор някой си“ или „мистър някой си“ или „сър“. Не съм свикнал с това. Всъщност никога не ми се е случвало. Просто не се прави така.

— Това обижда ли ви… сър? — попита жената и последната дума се изплъзна, сякаш не успя да я преглътне.

— По-точно — изненадва ме. Твърде силно. На Земята…

— Да, но тук не е Земята — намеси се по-възрастният мъж. — Нашето общество е различно. Трябва да разберете това, доктор Мартин. Ние сме доста по-свободомислещи и не толкова официални като хората на Земята.

— Неофициални? И наричате един робот „доктор“? Бих очаквал от неофициално настроени хора да се обръщат с малките имена към непознати, а вместо това ме приветствате с високопарни почести, давате ми титла, която на практика никога не съм имал и не би трябвало да ви позволявам да я използвате, и…

Лицата им се освободиха от стреснатото изражение. Жената се усмихна:

— Мисля, че разбирам. Е, сър… надявам се, че не сте против да ви наричам така, сър… през повечето време ние се обръщаме един към друг с малките си имена. Аз съм Сандра, този е Дейвид, а този — Карлос и обикновено наричаме роботите с имена, точно както правят хората на Земята. Но вие сте особен. Вие сте прочутият Ендрю Мартин, сър. Вие сте създателят на протезологията, вие сте великият творчески гений, направил толкова много за човечеството. Помежду си не прибягваме до официалности, сър, но когато става дума само за проява на елементарно уважение…

— Разбирате ли, трудно ни е ей така да се приближим до вас и да ви подвикнем „Ендрю“ — допълни Карлос. — Дори и въпреки факта, че сте… че сте…

Запъна се и млъкна.

— Робот? — довърши Ендрю вместо него.

— Да, робот — неясно промърмори Карлос със сведен поглед.

— Още повече — добави Дейвид, — не приличате много на робот. Всъщност въобще не приличате на робот. Знаем какъв сте, но независимо от това… Искам да кажа… това е… — Той се изчерви и също отмести поглед.

Положението отново стана напрегнато. Като че бяха решили с всяка дума да си поставят капани. Ендрю им съчувстваше, но беше и малко раздразнен.

— Моля ви, може би на външен вид не приличам на робот, но вече над сто и петдесет години съм си робот и за мен не е потресаващо да се осъзнавам като такъв. А там, откъдето идвам, към роботите се обръщат само на малки имена. Доколкото схванах, обичаят тук е същият, освен за мен. Ако уважението към големите ми заслуги е прекомерно, за да се престрашите да постъпите и спрямо мен по същия начин, искам да се обърна към вашата непосредственост в общуването, за която ми споменахте. Това е преден пост на човечеството и нека всички бъдем равни. Щом вие сте Сандра, Карлос и Дейвид, значи аз съм Ендрю. Така добре ли е?

Те засияха.

— Добре, щом така желаете, Ендрю — и Карлос за втори път протегна ръка.

После всичко потръгна по-лесно. Някои от хората на „Ю Ес Роботс“ го наричаха „Ендрю“, някои — „доктор Мартин“, а други несъзнателно се колебаеха и използваха, което от двете им дойде на езика.

Ендрю свикна с това. Сблъска се с нови и по-грубовати взаимоотношения, със значително по-малко табута и ограничения на социални норми, отколкото на Земята. Е, разграничителната линия между хора и роботи се забелязваше. Но благодарение на андроидното си тяло и високите си научни достижения, Ендрю заемаше неясно място някъде на границата и в добродушното общество на Луната хората, с които работеше, очевидно бяха способни да забравят за дълго, че той е робот.

А лунните роботи сякаш въобще не го разпознаваха като робот. Неизменно се отнасяха към него с почтителността, дължима на човешко същество. За тях винаги беше „доктор Мартин“, с много поклони и неизменна раболепност.

Ендрю се объркваше от подобни обноски. Въпреки — казаното при посрещането, не беше съвсем сигурен дали напълно е свикнал да мисли за себе си като за робот и да се отнасят с него така…

Наричайки го „доктор“ или „мистър“ вместо Ендрю, се отдаваше дължимото на великолепните подобрения в андроидното му тяло и на висшето качества на неговия позитронен мозък. От много години преследваше намерението си да се промени така, че от чисто роботската си същност да премине в сивата зона на приближаването към човешкото. Очевидно го бе постигнал.

И все пак… все пак…

Колко странно преживяване — хора да се отнасят с такова уважение към него! И колко неудобно се чувстваше всъщност. Привикна, но никога не му беше лесно да го приеме.

Хората тук сякаш не можеха достатъчно дълго да удържат в паметта си факта, че е робот. Но той не беше нищо друго, освен един робот — колкото и да му се искаше понякога да е различен — и понякога смътно се усещаше измамник, защото им позволява да се отнасят като към подобно на тях човешко същество.

Ендрю съзнаваше, че в действителност именно той го поиска съвсем ясно. „Нека всички бъдем равни“ каза на Сандра, Карлос и Дейвид в космодрума. И те се съгласиха.

Но рядко минаваше ден да не се изуми на дързостта си. Равни ли? Равни! Как посмя въобще да предложи подобно нещо? И го изказа като недвусмислено указание — направо заповед! При това с небрежност, подхождаща в общуването на един човек с друг.

Лицемерие, каза си Ендрю.

Наглост.

Илюзии за величие.

Да. Да. Да. Може да си купи тяло с човешка външност, може да го напълни с протезиращи устройства, предназначени да изпълняват редица функции на човешкото тяло, независимо дали имаше нужда от тези функции или не. Може да гледа хладнокръвно хората в очите и да говори като с равни. Но никое от тези неща не го направи равен на тях. Това беше действителността и Ендрю нямаше как да я отрече.

В очите на закона той беше робот и такъв щеше да си остане, колкото и промени да прави в себе си, колкото и хитроумни да са те. Нямаше гражданство. Не можеше да гласува. Нямаше право да заема изборна длъжност, дори и най-незначителната. Общо взето гражданските му права, въпреки всичко направено в негова полза от всички Чарни, се изчерпваха с правото сам да си бъде собственик, правото да се движи свободно, без да бъде унижаван от всеки безделник, ако онзи реши да се позабавлява с него, и правото да създаде корпорация за своя бизнес. Също и правото — ако можеше да се нарече така — да плаща данъци.

„Нека всички бъдем равни“, каза той, като че с думи можеше да го превърне в реалност. Каква глупост! И какво оскърбление!

Но мрачните мисли скоро отминаха и рядко се връщаха, освен когато се ядосваше на себе си. Ендрю се радваше на престоя си на Луната и за него времето тук беше особено плодоносно и творческо.

Луната вълнуваше, събуждаше интелекта. Земната цивилизация се отличаваше със зрялост и улегналост, а Луната бе граница, с цялата буйна енергия, подклаждана от неизбежните опасности и предизвикателства.

В градовете под повърхността на Луната животът, като ме беше малко трескав — течеше непрекъснато разширение и никой не можеше да пренебрегне напълно тътена на пробойните машини. Стопените скали всекидневно отваряха неизвестни пещери, а след шест месеца вече се строеше новото предградие. Ритъмът беше бърз, хората — по-жизнени и по-склонни към конкуренция от познатите на Ендрю земни жители. Смайващите съвременни технически постижения се трупаха едно след друго. В началото на седмицата някой предлагаше съвършено оригинална идея, а към края на следващата вече я осъществяваха.

Един от протезолозите обясняваше:

— Ендрю, това е генетично заложено. Ако някой на Земята има поне зачатък от нагласата „ставай и действай“, той отдавна го е направил. Всички тук почти се разделяме с онази цивилизация, измисляме нашия начин на живот в движение, а онези, които останаха, създадоха раса, отгледана да си стои на мястото и да нрави нещата по най-тривиалния и удобен начин. Мисля си, че отсега нататък бъдещето принадлежи на нас, живеещите в космоса? Земята ще се окаже назадничав свят.

— Наистина ли го вярваш?

— Да, вярвам.

Запита се какво би станало с него след десетилетия и векове, ако наистина упадък и загниване завладеят света. Първият отговор, който му хрумна, бе — в случай, че Земята се превърне в подобие на сънливо блато, където „прогрес“ е неприлична дума, за него нямаше да има значение, след като постигна най-силно желаната промяна, вече можеше да мине и без прогреса. Тялото му беше човешко по форма. Имаше имението си. Имаше работата си и постигна огромни успехи. Каквото и да стане около него, щеше да живее както досега.

Но понякога го мамеше възможността да остане на Луната или дори да отиде по-навътре в космоса. На Земята той беше роботът Ендрю, принуден да води съдебни битки всеки път, щом изискваше някое от правата си или предимствата, които му принадлежаха, според него, поради ума и приноса му за обществото. Но там, в пространството, всичко започваше на чисто и беше напълно мислимо да зареже същността си на робот и да се слее с хората като доктор Ендрю Мартин.

И като че ли никой тук не се тревожеше от подобна възможност. От първите му мигове на Луната те направо го подканяха да прекрачи невидимата граница между робота и човека, щом такова беше желанието му.

Съблазнително.

Наистина твърде съблазнително.

Месеците се превръщаха в години — вече три. Ендрю стоеше на Луната и работеше с тукашните протезолози, помагаше им да внесат измененията, за да могат изкуствените органи на „Лаборатории Ендрю Мартин“ да работят идеално, когато ги, вграждат в човешки същества, живеещи в условия на слабо притегляне.

И това беше предизвикателството, защото макар самият той да не се притесняваше от ниската гравитация на лунната среда, хората със стандартни протезиращи устройства от земните модели почти винаги преживяваха трудно. Обаче Ендрю успя чрез полезни изменения да се справи с всички заплетени задачи и проблемите един по един изчезваха.

Случваше се да му липсва имението на калифорнийския бряг — не толкова самата къща, а хладните мъгли на лятото, грамадните секвои, начупения бряг, буйния прибой. Но вече му се струваше, че се е установил завинаги на Луната. Остана и четвърта година, после пета.

Един ден се качи в прозрачен купол на лунната повърхност и видя увисналата в небето Земя с цялата й чудна красота — малка от такова разстояние, но жива, грееща, ярка синя скъпоценност в нощта.

Това е моят дом, внезапно помисли той. Светът-майка — източникът на човечеството.

Ендрю усети как го привлича, как го вика да се върне у дома. Отначало трудно разбираше този стремеж. Стори му се съвсем ирационален.

После дойде и яснотата. Общо взето, бе си свършил работата на Луната. Но на Земята още имаше какво да направи.

През следващата седмица Ендрю си запази място в пътнически кораб, който излиташе в края на месеца. После пак се обади и успя да се уреди за по-скорошен полет.

Върна се на Земя: изглеждаше уютна, обикновена и спокойна в сравнение с бурния живот на лунните селища. Сякаш през петгодишното му отсъствие нищо съществено не бе се променило. Докато корабът се спускаше за кацане, Ендрю виждаше Земята като грамаден умиротворен парк, изпъстрен тук-там с дребни селца и малки градове на децентрализираната Цивилизация на третото хилядолетие.

Сред първите неща, които направи, бе посещението в офиса на „Файнголд и Чарни“, за да извести за пристигането си.

Сегашният старши партньор — Саймън де Лонг се спусна да го посрещне. Млад и зелен чиновник по времето на Пол Чарни, де Лонг гледаше тогава да не се изтъква, но това отдавна отмина и зрелостта го превърна в пълен със сила и власт човек, чието издигане до най-високия пост във фирмата изглеждаше неминуемо. Беше широкоплещест мъж с тежко изрязани черти на лицето, черната му коса бе обръсната на темето по монашески според наскоро появилата се мода.

Де Лонг показа учудването си.

— Съобщиха ни за завръщането ви, Ендрю — гласът му стана несигурен, може би за миг помисли дали да не използва „мистър Мартин“. — Но не ви очаквахме преди следващата седмица.

— Нямах търпение — рязко отвърна Ендрю. Искаше по-скоро да стигнат до същината на разговора. — На Луната, Саймън, аз ръководех изследователски екип от двайсет до трийсет учени-хора. Давах заповеди и никой не се противопоставяше на правото ми да го правя. Мнозина се обръщаха към мен с „доктор Мартин“ и се радвах на отношение като индивид, достоен за всякакво уважение. Лунните роботи ме смятаха за човешко същество. На практика, през цели си престой на Луната, аз бях човек във всяко отношение.

В очите на де Лонг се промъкна предпазливост. Явно нямаше представа накъде бие Ендрю и проявяваше естествената предпазливост на юриста, неориентиран напълно в неприятностите, към които го тласка важен клиент.

— Колко ли необичайно ви се е струвало, Ендрю — забеляза той безизразно, сякаш отстрани.

— Да, необичайно, но не и неприятно. Не и неприятно, Саймън.

— Да. Сигурно. Колко интересно, Ендрю.

Ендрю го прекъсна остро:

— Е, сега съм на Земята и отново съм робот. Дори не второкласен гражданин — по-точно въобще не съм гражданин, Саймън. Нищо не съм. Няма да търпя това, Саймън. Щом на Луната могат да се отнасят с мен като с човек, защо не и тук?

Без да промени внимателно подбрания си тон, де Лонг констатира:

— Но, скъпи ми Ендрю, с вас се отнасят и тук като с човешко същество! Имате чудесен дом и нотариалният акт за него е издаден на ваше име. Вие ръководите голяма изследователска лаборатория. Доходите ви са с такива размери, че стъписват и никой не оспорва правото ви да ги получавате. Когато идвате в офиса на „Файнголд и Чарни“, старшият партньор, както виждате, е веднага на ваше разположение. Погледнато по всеки възможен начин, de facto отдавна сте си извоювал да ви приемат като човек, на Земята и на Луната, хора и роботи. Какво още бихте могъл да поискате?

— Да бъда човек de facto не ми стига. Искам не само да се отнасят с мен така, но да имам и юридическото положение и права. Искам да стана човешко същество de jure.

— Аха — отрони де Лонг. Чувстваше се крайно неудобно. — Аха. Разбирам.

— Наистина ли, Саймън?

— Естествено. Нима мислите, че не знам цялата история на Ендрю Мартин? Още преди много години Пол Чарни прекарваше часове наред да ме въвежда във вашите дела, показваше ми вашата еволюция стъпка по стъпка, от началото ви като робот от… серия NDR, нали? До преминаването ви към андроидна форма.

— Естествено, уведомяваха ме и за всяка промяна в сегашното ви тяло. Знам и подробностите на юридическото ви развитие, не само на физическото — спечелването на свободата ви и последвалите други граждански права. Щях да съм глупак, Ендрю, ако не бях разбрал веднага, че от самото начало вашата цел е да се превърнете в човешко същество.

— Може би не от самото начало, Саймън. Мисля, че имаше дълъг период, когато се задоволявах да бъда връх сред роботите и отричах дори пред себе си всяка мисъл за пълните способности на своя мозък. Но вече не ги отричам. Във всяко качество, което ми назовете, аз съм равен на хората, а в повечето съм над тях. Искам да получа юридическото положение, което ми се полага.

— Полага ви се?

— Да, полага ми се.

Де Лонг сви устни, подръпна нервно едното си ухо и прокара пръсти по обръсната кожа на темето си, където липсваше гъстата черна коса.

— Полага ви се — повтори след миг. — Ендрю, това вече е съвсем друг въпрос. Ще трябва да се изправим пред неподлежащия на отрицание факт, че колкото и да приличате на хората по интелект, способности и дори външност, вие все пак не сте човек.

— И в какво не съм? — настоя Ендрю. — Имам формата на човешко същество и телесни органи, съответстващи на тези, които са вградени в протезирани човешки индивиди. Имам умствените способности на човешко същество, при това на високоинтелигентно. Имам принос в изкуството, литературата и науката, не по-малък от тези на всеки жив в момента човек. Какво повече може да се иска?

Де Лонг се изчерви.

— Моля да ми простите, Ендрю, но съм длъжен да ви напомня, че вие не сте част от човешкия генетичен фонд. Вие сте изцяло извън него. Вие наподобявате човешко същество, но всъщност представлявате нещо друго, нещо… изкуствено.

— Признавам, Саймън. Ами хората, които ходят наоколо, пълни с протезиращи устройства, които по една случайност именно аз изобретих за тях? Тези хора не са ли поне отчасти изкуствени?

— Да, но отчасти.

— Добре, аз пък съм отчасти човек.

Очите на де Лонг блеснаха.

— В коя част по-точно?

— Тук — Ендрю посочи главата си. — И тук. — Чукна с пръст по гърдите си. — Моят ум. И моето сърце. Според вашето строго определение аз може и да съм изкуствен, чужд, нечовек, но аз съм човек във всяко отношение, което си струва да разглеждаме. И е възможно да бъда признат и юридически. Някога на Земята е имало стотици отделни държави и всяка спазвала своя сложна система на гражданство, но и тогава било възможно един французин да стане британец или японец — бразилец, като просто премине през юридическа процедура. Генетически погледнато, в японеца нямало нищо бразилско, но от момента, в който законът го признаел, той ставал бразилец. Същото може да се направи и за мен. Мога да стана натурализиран човек, както хората са ставали натурализирани граждани на държави, където не са били родени.

— Ендрю, много сте мислил по въпроса, нали?

— Да.

— Много хитроумно. Да, твърде хитроумно. Натурализирано човешко същество! А какво да кажем за Трите закона?

— Какво да кажем?

— Те са неотделима част от вашия позитронен мозък. Едва ли е нужно да ви напомням, че те ви поставят завинаги в подчинение спрямо човешките същества и никой съд няма силата да отмени този факт. Трите закона не могат да бъдат изтрити от вас, Ендрю, прав ли съм?

— Напълно.

— Значи ще трябва да останат, нали? И пак ще е наложително да се подчинявате на хората, ако е необходимо да дадете живота си за тях, да се въздържате от вредни за тях действия. Може би ще успеете някак да постигнете обявяването си за човек, но пак ще бъдете управляван от заложени във вас правила, на които нито едно човешко същество не е било подчинено досега.

Ендрю кимна.

— И японците, които ставали бразилци, си оставали с предишния цвят на кожата, с предишната форма на очите и с всички други расови характеристики на азиатците, неприсъщи на бразилците с европейски произход. Но според бразилските закони те ставали бразилци, въпреки особеностите си. И според човешките закони аз ще стана човек, въпреки заложените в мен Три закона.

— Но самото съществуване на тази структура във вашия мозък е възможна причина да ви откажат…

— Не — отсече Ендрю. — Защо да е причина? Първият закон само казва, че не трябва да вредя на хората или с бездействието си да позволя да им бъде причинена вреда. Вие не сте ли обвързани от същото изискване? Не е ли така за всеки цивилизован човек? Единствената разлика е, че аз нямам избор, освен да се подчинявам на законите, а другите хора могат да изберат и нецивилизовано поведение, ако поемат риска да имат разправии с полицията. Следва Вторият закон — да, той изисква да се подчинявам на хората. Но те не са длъжни да ми заповядват и ако имам пълноправно положение на човек, ще се смята за крайно невъзпитано действие поставянето ми в положение, при което заради заложените в мен особености да се налага да върша нещо против волята си. Това би означавало някой да се възползва от мой недъг, образно казано. Фактът, че имам недъг е без значение. Много човешки същества са недъгави, но никой не казва, че не са човеци. А Третият закон ме предпазва от саморазрушителни действия и не бих казал, че за един човек с ум в главата това е особено тежък товар. Ето, сам виждате, Саймън…

— Да, да, наистина виждам… — Де Лонг вече се подхилваше. — Така да бъде. Сразихте ме и аз се предавам. Вие сте толкова човек, колкото всеки би желал да бъде и заслужавате това да бъде потвърдено в някаква легална форма.

— Добре тогава, ако „Файнголд и Чарни“ се заеме с процеса по…

— Ендрю, моля ви, не прибързвайте. Твърде тежка поръчка ми давате. Знаете ли, човешките предразсъдъци не са се изпарили, докато сме спали снощи. Срещу всеки опит да постигнем обявяването ви за човек, ще има мощна съпротива.

— Това и очаквам. Но и преди сме надмогвали мощна съпротива, особено по времето, когато Джордж Чарни и неговият син Пол спечелиха в моя полза.

— Е, да. Но неприятното е, че този път ще трябва да се явим пред Световното законодателно събрание, а не пред Регионалното, и да поискаме приемането на закон, който ви обявява за човек. Честно казано, не съм оптимистично настроен.

— Плащам ви да бъдете оптимист.

— Да, разбира се, Ендрю.

— Добре. Значи сме съгласни, че можем да го постигнем. Единственият въпрос е как. С какво смятате да започнем?

Де Лонг се забави с отговора само секунда:

— Добро начало би било, ако поговорите с някой от влиятелните членове на Законодателното събрание.

— Имате ли някого предвид?

— Може би председателя на Комитета по наука и технология.

— Превъзходна идея. Може ли веднага да ми уговорите среща?

— Щом искате. Ендрю, вие едва ли се нуждаете от моето посредничество. Някой толкова известен и отрупан с почести като вас може лесно…

— Не. Вие ще уговорите срещата. — Ендрю въобще не се замисли, че направо заповядва на човек. Свикна с това на Луната. — Искам председателят да знае, че фирмата „Файнголд и Чарни“ ме подкрепя докрай в начинанието.

— Обаче…

— Докрай, Саймън. През тези сто седемдесет и три години по един или друг начин аз допринесох много за тази фирма. Бих могъл да кажа, че в сегашния си вид фирмата едва ли не нямаше да съществува, ако не й бях дал работа. А ви дадох тази работа, защото в миналото определени хора добре се пребориха за мен и се чувствах задължен да се отплатя. Вече не съм задължен на „Файнголд и Чарни“. По-скоро е обратното и аз искам да си взема дължимото.

Де Лонг само каза:

— Ще направя всичко, което мога.