Айзък Азимов, Робърт Силвърбърг
Позитронният човек (10)

10

Чак след смъртта на Сър, Ендрю започна да носи дрехи. Началото бе поставено от стар панталон, даден му от Джордж Чарни.

Експериментът беше дързък и той го осъзнаваше. Роботите, с метални тела и безполови на външен вид (въпреки навика на собствениците им да ги наричат, „той“ или „тя“), нямаха нужда от облекло нито за защита от природните стихии, нито от свенливост. И доколкото му беше известно, нито един робот преди не бе носил дрехи.

Но напоследък у Ендрю се надигна някакъв необясним копнеж да покрие тялото си, както правеха хората и без да се замисля какво го караше да постъпва така, реши да го стори.

В деня, когато Ендрю получи панталона, Джордж му помагаше в работилницата да намажат с безир мебелите за верандата на къщата му. Не че Ендрю имаше нужда от тази помощ — всъщност щеше да бъде много по-лесно, ако Джордж го оставеше да свърши всичко сам. Но Джордж настоя да участва. В края на краищата, мебелите бяха за неговата веранда. Вече беше женен, глава на семейство, мъжът в рода и адвокат в старата фирма на Файнголд, преименувана преди няколко месеца във „Файнголд и Чарни“, като Стенли Файнголд остана старши партньор. Джордж възприемаше много сериозно задълженията си на възрастен човек.

В края на деня мебелите бяха намазани, което напълно се отнасяше и за Джордж. Имаше петна по ръцете, по ушите и дори на върха на носа. Червеникавите мустаци и все по-забележителните бакенбарди също бяха изцапани. И разбира се, безирът личеше навсякъде по дрехите му. Но Джордж поне се беше подготвил за случая — носеше стара риза и окаян на вид панталон, сигурно останал му от училищните дни.

След работа Джордж се преоблече, смачка на топка ризата и панталона и ги подритна настрана:

— Ендрю, можеш да хвърлиш тези неща в боклука. Не ми трябват повече.

Джордж се оказа прав за ризата. Не само беше цялата в лекета, но и сцепена от мишницата надолу, след едно по-енергично пресягане да обърне една маса. Но панталонът, макар протъркан и износен, според Ендрю можеше да бъде спасен.

Вдигна го и огледа люлеещите се крачоли.

— Ако нямаш нищо против — рече той, — бих искал да го взема.

Джордж се ухили.

— За парцали ли ти трябва?

Ендрю помълча, преди да отговори.

— Ще го нося.

Дойде ред на Джордж да млъкне. Ендрю позна по лицето му, че отначало се учуди, после му стана забавно. Джордж полагаше големи усилия да не се засмее и донякъде успяваше, но за Ендрю напрежението беше очевидно.

— За да го… носиш — бавно повтори Джордж. — Искаш да носиш стария ми панталон? Ендрю, това ли каза току-що?

— Точно така. Много ми се иска да го понося, ако нямаш нищо против.

— Ендрю, да не би нещо да се е повредило в хомеостатичната ти система?

— Не. Защо питаш?

— Просто се зачудих дали тези дни не ти е станало студено. Иначе защо ти е да носиш дрехи?

— За да разбера какво означава.

— Аха — промълви Джордж. И след малко продължи: — Аха. Ясно. Искаш да разбереш какво означава. Е добре, Ендрю, аз мога да ти кажа. Ще го усетиш като мръсно парче груб, неприятен плат, увит около твоята чудесна, гладка метална кожа.

— Да не искаш да кажеш, че не ти харесва да обуя панталона? — попита Ендрю.

— Не съм казвал такова нещо.

— Но идеята ти се вижда странна.

— Ами…

— Така е.

— Да, така е, всъщност. Наистина е дяволски чудновата, Ендрю.

— И следователно отказваш да ми дадеш панталона, освен с цел да го унищожа?

— Не — запротестира Джордж с нотка на отчаяние в гласа. — Ендрю, прави го каквото искаш. Защо да възразявам? Ти си свободен робот. Можеш да нахлузиш панталон, ако ти е хрумнало. Не виждам причина да ти преча… Добре де. Обуй го.

— Да — потвърди Ендрю. — Ще го обуя.

— Този миг е достоен за учебниците по история. Първия път, когато робот облича дрехи. Ендрю, трябваше да си взема камерата.

Ендрю вдигна панталона към кръста си. И се поколеба.

— Е? — обади се Джордж.

— Ще ми покажеш ли как се прави? — помоли Ендрю. Ухилен до уши, Джордж показа на Ендрю как да манипулира със статичния заряд, за да се отвори панталонът, да се увие около долната половина на тялото и отново да се затвори. Джордж демонстрира хватката два-три пъти със собствения си панталон, но Ендрю беше сигурен, че ще му трябва доста време да усвои единственото плавно движение — в края на краищата Джордж го упражняваше от дете.

— Озадачава ме извивката на Китката, когато вдигаш ръка — призна Ендрю.

— Ето така — показа Джордж и го направи отново.

— Така ли?

— Не, по-скоро ей така.

— Аха, значи ето как било — Ендрю пак докосна копчето, панталонът се отвори, смъкна се, надигна се и се затвори около краката му. — Добре ли е?

— Много по-добре.

— Мисля, че след като се поупражнявам, ще ми се струва съвсем естествено — каза Ендрю.

Джордж го изгледа изпитателно.

— Не, Ендрю. Никога няма да ти се стори естествено, защото не е. И как ти хрумна, че искаш да носиш панталон?

— Вече ти казах, Джордж, — любопитен съм какво означава да си облечен.

— Но ти не беше гол, преди да го обуеш. Ти си беше… ти.

— Да, предполагам, че бях — уклончиво отвърна Ендрю.

— Ендрю, опитвам се да те разбера, но да ме убият, ако схващам какво се мъти в главата ти. Твоето тяло е толкова красиво и функционално, че направо е срамно да го покриваш. Особено като не ти се налага да се тревожиш за температурния си контрол или за свенливостта си. И този плат не стои добре върху метал.

Ендрю каза:

— Джордж, а човешкото тяло не е ли красиво и функционално? И все пак вие се покривате с дрехи.

— За да ни е топло, за да бъдем чисти, за да се пазим, за да се украсим. И за да спасим обществените нрави. Нищо от изброеното не важи за тебе.

— Чувствам се гол без дрехи.

— Така ли? Доколкото знам, до днес и думичка не си споменавал за това. Нещо ново ли е?

— Да, отскоро е.

— От седмица? От месец? От година? Какво става, Ендрю?

— Трудно ми е да обясня. Започнах да се чувствам… различен.

— Различен? Различен от кого? Роботите вече не са някаква новост. Ендрю, сега на Земята има милиони роботи. Според последното преброяване, в този Регион роботите са почти колкото хората.

— Знам, Джордж. Има роботи за всякакъв вид работа.

— И нито един от тях не носи дрехи.

— Но и никой от тях не е свободен, Джордж.

— Това ли било! Чувстваш се различен, защото наистина си различен!

— Точно така.

— Но да носиш дрехи…

— Прояви снизходителност, Джордж. Искам да го направя.

Джордж въздъхна дълго и бавно.

— Както кажеш. Ти си свободен робот, Ендрю.

— Да, такъв съм.

След първоначалния си скептицизъм Джордж сякаш откри в експеримента на Ендрю да носи дрехи нещо забавно и любопитно. Започна да му помага, като малко по малко му носеше нови допълнения за гардероба. Ендрю едва ли би могъл да отиде в града и сам да си напазарувала и не си представяше как би ги поръчал по компютърните каталози, защото знаеше, че името му е добре познато в най-различни кръгове още преди съдебното решение. Не искаше чиновникът по доставките в някой далечен склад да го познае по поръчката и да пусне мълвата, че свободният робот сега решил да се забавлява, като носи дрехи.

Затова Джордж го снабдяваше с каквото поиска — първо риза, после обувки, чифт хубави ръкавици и комплект декоративни еполети.

— Ами какво ще кажеш за бельото? — попита Джордж. — Дали да ти донеса нещо?

Но Ендрю нямаше представа нито за съществуването на бельо, нито за предназначението му и се наложи Джордж да му обясни. Ендрю реши, че такова нещо не му е необходимо.

Стремеше се да облича новите си дрехи само когато беше сам вкъщи. Не беше готов да излезе с тях навън. След няколкото първоначални опита не ги носеше в присъствието на други, даже в собственото си жилище. Пречеше му покровителствената усмивка на Джордж, която той не успяваше да прикрие дори с върховни усилия на добрата воля, както и озадачените погледи на малцината клиенти, зърнали го облечен, при посещенията си за поръчки.

Ендрю можеше да си бъде свободен, но в него бе вградена внимателно изпипана програма, управляваща поведението му спрямо хората — неутрален канал, чието въздействие нямаше силата на Трите закона, но присъствието му възпираше всяка обидна постъпка. Ендрю се осмеляваше да напредва само с мънички крачки, и то една по една. Нечие открито неодобрение би го върнало назад с цели месеци. За него беше огромен скок, когато най-накрая се реши да излезе от къщи облечен.

Никой от срещнатите през този ден не показа с нищо учудването си. А може би твърде силното изумление не им даде време да реагират. И самият Ендрю имаше странни преживявания от своите експерименти с дрехите.

Поръча си огледало и дълго изучаваше отражението си, обръщаше се ту на една, ту на друга страна, разглеждаше се отвсякъде. И понякога се улавяше, че не одобрява своя облик. Металното лице със светещи фото очи и неподвижно изваяни черти на робот от време на време стряскаше Ендрю, толкова неуместно беше да се подава от меките, ярко оцветени платове на дрехи, предназначени за човешки тела.

Но в други мигове му изглеждаше напълно подходящо да ходи облечен. Като почти всички роботи и той бе проектиран с човекоподобна форма — две ръце, два крака, овална глава върху тясна шия. Проектантите от „Ю Ес Роботс“ не бяха подложени на никакъв натиск, за да му дадат подобна форма. Можеха да изберат всичко, сторило им се целесъобразно: ротори вместо крака, шест ръце вместо две, въртящ се сензорен купол вместо глава с две очи. Но не — бяха го създали по свой образ и подобие. Решението бе взето в ранната зора на роботиката като най-добър начин да се преодолее дълбоко загнездения у човечеството страх от умни машини и затова роботите имаха възможно най-привичната форма.

И щом е така, защо да не носи й дрехи? Нали те го правят още по-човекоподобен?

Както и да е, Ендрю искаше да носи дрехи. За него те представляваха символ на положението му като свободен робот.

Разбира се, не всички приемаха, че Ендрю е свободен, каквото и да пишеше в съдебния документ. За много хора понятието „свободен робот“ си оставаше безсмислено, все едно, че чуваха „суха вода“ или „ярък мрак“. Поради самата си същност Ендрю не можеше да чувства неприязън към тях и все пак, когато и да се сблъскаше с нечий отказ да признае положението, което си бе извоювал в съда, усещаше затруднение в мисловния си процес, забавяне, вътрешна съпротива.

Знаеше, че щом носи дрехи на обществени места, рискува да предизвика враждебността на подобни хора. Така че реши да бъде предпазлив.

Но не само потенциално враждебно настроени непознати трудно приемаха идеята му да се облича. Дори човекът, който най-много го обичаше на този свят — Малката Мис — се стресна и, както подозираше Ендрю, доста се разтревожи. Ендрю го забеляза още първия път. Подобно на сина си Джордж, Малката Мис се опита да прикрие учудването и объркването си при вида на облечения Ендрю. И подобно на Джордж не успя.

Е, Малката Мис вече беше старица и като много други стари хора имаше напълно установени възгледи.

Може би просто предпочиташе да го вижда такъв, какъвто беше в детството й. Или пък някъде дълбоко в душата си вярваше, че роботите, всички роботи, даже и Ендрю, трябва да изглеждат като машини, а не да се обличат като хора.

Ендрю подозираше, че ако попита Малката Мис за това, тя ще отрече, дори ще се възмути силно. Но нямаше намерение да постъпва така. Само се стремеше да не облича дрехи или поне да не са прекалено много, когато Малката Мис идваше да го навести.

То и не се случваше твърде често, защото Малката Мис отдавна бе прехвърлила седемдесетте, стана много крехка и чувствителна към студа: дори и мекият климат на северна Калифорния бе прекалено прохладен за нея през по-голямата част от годината. Съпругът й почина преди няколко години и оттогава Малката Мис прекарваше повечето време в пътувания из тропическите райони на света — Хаваите, Австралия, Египет, по-топлите зони на Южна Америка, все такива места. В Калифорния се връщаше рядко, един-два пъти в годината, за да се види с Джордж и семейството му. И разбира се — с Ендрю.

След едно от нейните гостувания, Джордж дойде в къщата да поговори с Ендрю и унило сподели:

— Е, накрая тя ме довърши, Ендрю. Догодина ще се кандидатирам за Законодателното събрание. Няма да ме остави на мира, ако не го направя. Сигурен съм, че и ти знаеш — Първият закон на нашето семейство, и Вторият, и Третият гласят: „Никой не казва «не» на Аманда Чарни“. Ето ме и мен — кандидат. Според нея, призванието било заложено в моята наследственост. Какъвто дядото, такъв и внукът, така казва тя.

— Какъвто дядото… — Ендрю се запъна несигурно.

— Какво има, Ендрю?

— Нещо в тази фраза. Идиомът. Моите граматически схеми… — Той поклати глава. — „Какъвто дядото, такъв и внукът.“ Няма глагол в изречението, но с това знам как да се справям. Все пак…

Джордж се разсмя.

— Ендрю, понякога ставаш твърде буквално настроена купчина тенекия!

— Тенекия ли?

— Няма значение. А другият израз трябваше да означава, че аз — Джордж, внукът, се очаква да правя каквото и Сър — дядото е правил. Значи да се кандидатирам за Законодателното събрание и да направя дълга и забележителна кариера. Обикновено се казва „какъвто бащата, такъв и синът“, но в този случай баща ми не си направи труда да навлезе в политиката и майка ми промени старата поговорка… Схващаш ли, Ендрю, или говоря за тоя, дето клати гората?

— Вече разбирам.

— Добре. Но разбира се, майка ми не се замисля за едно нещо — не приличам много на дядо си по темперамент, нито пък съм толкова умен. Той притежаваше наистина страхотен интелект и не виждам причина автоматично да повторя постиженията му в Законодателното събрание. Страхувам се, че втори като него няма да се намери.

Ендрю кимна.

— Много е тъжно, че вече не е сред нас. Щеше да ми бъде приятно, Джордж, ако Сър беше още…

Спря, защото почти каза „в работоспособно състояние“. Но знаеше, че не е подходящият израз. Все пак беше първата фраза, изскочила в съзнанието му.

— Още жив ли? — довърши Джордж вместо него. — Да. Да, щеше да е хубаво, ако беше сред нас. Трябва да си призная — старото чудовище ми липсва не по-малко, отколкото на тебе.

— Чудовище?

— Така да се каже.

— Аха. Да. Значи така да се каже.

Джордж си тръгна, а Ендрю си повтори разговора на ум; чудеше се на обратите и скоковете и се опитваше да разбере какво го извади от равновесие. Ендрю реши, че проблемите трябва да са били причинени от идиомите и разговорния език на Джордж.

И след толкова време Ендрю понякога се затрудняваше да разбере хората, когато тръгваха по езикови пътечки, доста отклоняващи се от прекия път. При създаването му го снабдиха с обширен речник, с цял комплект граматически указания и със способността да подрежда думите в разбираеми комбинации. Каквото и да беше отклонението в неговите генерализирани позитронни схеми, направило ума на Ендрю по-гъвкав и приспособим, отколкото при стандартния робот, той разви умението да говори с хората лесно и гладко. Но в тази област дарбите му имаха граници.

Ендрю съзнаваше, че с времето проблемът само ще се задълбочава.

Знаеше, че човешките езици са в постоянно движение. В тях нямаше нищо устойчиво или подредено в система. Непрекъснато изникваха нови думи, а старите променяха значението си, всякакви мимолетни изрази се промъкваха и в обикновените разговори. Поне дотолкова успяваше да схване от дългия си опит, но не бе правил научни изследвания какви промени настъпват в езика.

През последните шестстотин години английският език, най-често използваният от Ендрю, се бе изменил неимоверно. От време на време поглеждаше някоя от книгите на Сър, творбите на древните поети Чосър, Спенсър, Шекспир и виждаше страници, изпъстрени с бележки под черта, за да обясняват остарелите думи на съвременния читател.

А какво щеше да стане, ако езикът се промени още повече през следващите шестстотин години? Как щеше да общува с човешките същества около себе си, ако не върви в крак с промените?

Ето, само в един кратък разговор Джордж го смути три пъти. „Какъвто дядото, такъв и внукът“. Колко просто изглеждаше, след като Джордж го обясни, но отначало беше пълна загадка.

И защо Джордж го нарече „купчина тенекия“, при условие, че Джордж добре знаеше — в конструкцията на Ендрю нямаше никаква тенекия? И най-озадачаващото — защо Джордж нарече Сър „чудовище“, щом явно това не беше уместно описание на стария човек?

А Ендрю се досещаше, че тези фрази дори не бяха сред модерните. Те бяха просто лично присъщи начини за изразяване, съвсем малко по-разговорни или образни, а неговият лингвистичен блок не успя да се справи незабавно с тях. Предполагаше, че в света навън ще срещне къде по-тайнствени стилове на разговор.

Може би е дошло времето да обнови лингвистичната си информация.

Собствените му книги не можеха да го упътят. Бяха стари и повечето се ограничаваха до дърворезба, изкуство, мебели. Нямаше нито една за езиците, нито една за обичаите на човешките същества. И библиотеката на Сър, колкото и голяма да беше, не би му помогнала особено. Сега в голямата къща не живееше никой — беше затворена и я поддържаха роботи, но Ендрю можеше да влиза когато пожелае. Обаче повечето книги на Сър бяха от предишния век или дори по-стари. В тях нямаше нищо подходящо за целите на Ендрю.

Като обмисли всичко, стори му се, че най-добре е да придобие най-съвременна информация, и то не от Джордж. Ендрю се обърна към него, когато реши да носи дрехи и се наложи да се пребори с неразбирането и с веселата снизходителност на Джордж. Съмняваше се, че към този проблем Джордж щеше да се отнесе по същия начин, но предпочиташе да не се уверява.

Не, просто трябваше да отиде в града и да използва обществената библиотека. Това беше най-уместната самостоятелна постъпка, помисли си той, правилният подход за един свободен робот да се справи с проблема си. Решението му донесе чувство на победител и Ендрю усети забележимо покачване на електрическия си потенциал. Докато го обмисляше, наложи му се да включи допълнително съпротивление, за да си възвърне равновесието.

Да, в библиотеката.

И за този случай ще се облече. Да. Да. Хората не влизаха в библиотеката без дрехи. И той нямаше да постъпи така.

Облече пълен костюм — елегантен панталон от пурпурен кадифен плат, свободна червена риза от сатинирана коприна и най-хубавите си обувки. Дори си сложи верижка от полирани дървени халки, едно от най-красивите му творения. Избираше между нея и верижка от лъскава пластмаса, може би по-подходяща за през деня, но Джордж му бе казал, че дървената верижка е страхотно впечатляваща, най-вече защото всичко направено от дърво е къде по-ценно от пластмасата. А в този ден той искаше да прави впечатление. В библиотеката щеше да срещне хора, а не роботи. Те за първи път щяха да видят робот там. За него беше важно да изглежда възможно най-добре.

Но знаеше, че прави нещо необичайно и последствията също можеха да се окажат не съвсем обикновени. Ако Джордж дойде неочаквано, ще се учуди и може би ще се разтревожи, че не го е заварил.

Ендрю се отдалечи на стотина крачки от къщата и усети в себе си нарастващо нежелание, бързо достигаше нивото, което би го спряло напълно. Изключи съответното съпротивление от схемата и не усети голяма разлика. Върна се и написа прилежно на лист хартия:

ОТИВАМ В БИБЛИОТЕКАТА

Ендрю Мартин

Постави го върху работната маса така, че да се вижда добре.