Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Positronic Man, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 30 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2010)

Издание:

Айзък Азимов, Робърт Силвърбърг. Позитронният човек

Американска. Първо издание

ИК „Сталкер-1993“, София, 1993

Редактор: Анка Веселинова

ISBN 954–601–003–0

История

  1. — Добавяне

16

Отне му доста време, но Ендрю разполагаше с колкото време поиска. И не бързаше да завърши изследванията си. Стремеше се всичко да бъде старателно отработено, преди да пристъпи към някакво практическо приложение. Имаше и друга причина да се придвижва бавно напред. Ендрю реши да не се подлага на друго усъвършенстване след андроидното тяло, докато Пол Чарни е жив.

Пол не изрази открито неодобрение от заниманията му, освен репликата, че новата горивна камера на Ендрю може би ще се окаже по-лоша от атомната батерия, която сега го захранва. Но Ендрю виждаше, че идеята му притеснява Пол. Беше твърде дръзко за него, твърде странно, прекалено голям скок. Както изглеждаше, дори Пол имаше граници в схващанията си за напредъка при конструирането на роботи. Дори Пол!

Вероятно това беше страничен ефект от остаряването, размишляваше Ендрю. Предизвикателството на новите идеи става прекалено, колкото и открит за бързите промени ум да има човек на младини. Всичко ново се превръща в тревога и заплаха. Човек чувства, че светът препуска край него със страховита бързина, би искал нещата да се позабавят, а свирепият натиск на прогреса да поотслабне.

Ендрю се чудеше дали наистина е така.

Хората неизбежно ли стават по-консервативни с възрастта?

Така му се струваше. Малката Мис посрещна с притеснение идеята му да носи дрехи. Джордж сметна, че е странно да пише книга. А Пол… Пол…

Ендрю се върна назад в спомените си — колко стреснат, дори шокиран бе Пол, когато за първи път научи в кабинета на Смит-Робъртсън, че Ендрю иска да бъде прехвърлен в тяло на андроид. Пол достатъчно бързо преглътна идеята и се пребори свирепо и блестящо, за да я превърне в действителност. Но това не означава непременно, че смяташе идеята на Ендрю за добра.

Те ме оставиха да правя, каквото чувствам като необходимост за себе си, каза си Ендрю, въпреки че вътрешно не се съгласяваха с мен. Те задоволяваха желанията ми — от обич към мен.

Да, обич. Към робот.

Ендрю се задържа на тази мисъл, вълна от топлота и удоволствие мина през него. Но беше също и малко смущаващо да осъзнае, че понякога хората от семейство Чарни са го подкрепяли не поради лично убеждение, а само защото с цялото си сърце, безусловно вярваха, че той трябва да следва своя собствен път, независимо дали според тях е най-правилният.

Така и Пол му извоюва правото да има андроидно тяло. Но промяната доведе Пол до собствената му граница в приемането на пътя нагоре, по който вървеше Ендрю. Следващата стъпка — метаболичният преобразовател — не се оказа по силите му.

Е, добре. На Пол не му оставаше да живее много. Ендрю щеше да почака.

Така и направи. След време дойде новината за смъртта на Пол, не толкова бързо, колкото Пол очакваше, но все пак твърде скоро. Ендрю бе поканен на погребението — както знаеше, тази публична церемония отбелязва края на човешкия живот. Но там почти не срещна познати лица, чувстваше се смутен и излишен, макар че всички проявиха безупречна любезност към него. Тези нови непознати — приятели на Пол, служители от юридическата му фирма, далечни роднини на семейство Чарни, не бяха за Ендрю нищо повече от сенки. Той стоеше сред тях, обременен от двойния товар на скръбта по приятеля си Пол и от съзнанието, че се лишава от последната истинска връзка със семейството, което му даде място в живота.

Всъщност, в света вече нямаше човеци, с които да го свързват близки емоционални връзки. Ендрю отдавна разбра, че изпитва силна привързаност към Мартинови и Чарни, че тя надхвърля същността му на робот, че предаността му към тях не е обичайна проява на Първия и Втория закони, а нещо заслужаващо името любов. Неговата любов към тях. Преди Ендрю никога не би признал подобно нещо, дори пред себе си. Но сега беше друг.

Тези разсъждения, покрай смъртта на Пол, неизбежно накараха Ендрю да се замисли за цялата идея на семейните връзки — обичта на родителя към детето, на детето към родителя — и как тя бе свързана с неумолимото отминаване на поколенията. Ако си човек, казваше си Ендрю, ти си брънка от огромна верига, простряна в неизмеримите простори на времето и те свързва с всички, които са били преди тебе и с всички, които ще бъдат. И разбираш, че отделните брънки от веригата може да изчезнат — трябва да изчезнат, но самата верига вечно се обновява и ще пребъде. Хората умират, цели родове секват, но човешката раса, видът продължава да живее, през вековете, хилядолетията и епохите, и всеки е свързан чрез кръвното наследство с другите, които вече ги няма.

За Ендрю беше трудно да разбере това чувство на връзка, на близост с предшествениците. Той нямаше истински предци и нямаше да има наследници. Той беше единствен, особен, нещо пръкнало се в един миг като че от нищото.

Ендрю се улови, че размишлява как ли би се чувствал, ако имаше родител, но успя само смътно да си представи роботите на конвейера, които сглобяват тялото му в завода. Или пък какво е да имаш дете — но постигна само представата за маса или бюро, нещо направено от собствените му ръце.

Но човешките родители не бяха сглобяващи механизми и човешките деца не приличаха на маси и бюра. Бе тръгнал в грешна посока.

Загадка. И най-вероятно щеше да си остане такава за него. Той не беше човек, защо да очаква, че ще проникне с ума си във връзките на човешките семейства?

После Ендрю се замисли за Малката Мис, за Джордж, за Пол, дори за избухливия стар Сър и какво означаваха те за него. И осъзна, че в края на краищата принадлежеше към семейната верига, макар да нямаше родители и да не можеше да създаде деца. Мартинови го приеха и го направиха един от тях. Той наистина беше Мартин. Да, осиновен Мартин… Но това беше най-доброто, на което можеше да се надява. Мнозина сред хората не познаваха щастието да принадлежат към такова любящо семейство. Като претеглеше всичко, бе имал голям късмет. Въпреки че беше само един робот, той познаваше неразривната устойчивост на семейството. Познаваше топлотата. Познаваше любовта.

Обаче всички, които Ендрю обичаше, си бяха отишли. Това го натъжаваше, но го и караше да се чувства свободен. За него веригата се прекъсваше. И никога нямаше да се свърже отново. Но поне можеше да прави каквото поиска, без риск да разтревожи своите близки. След смъртта на правнука на Сър, Ендрю беше свободен да се заеме с усъвършенстването на своето андроидно тяло. Това отчасти смекчаваше чувството на загуба.

И все пак той беше самотен в този свят или така му се струваше — не само защото представляваше позитронен мозък в единствено по рода си андроидно тяло, но и защото не беше обвързан по какъвто и да е начин. А този свят имаше множество причини да се настрои враждебно към стремежите му. Но Ендрю си казваше, че това е още по-силен подтик да продължи по отдавна избрания път, пътят, който се надяваше да го изведе до неуязвимост от света, където го захвърлиха толкова равнодушно преди много години, без да го питат.

Но Ендрю не беше толкова сам, колкото предполагаше. Мъжете и жените умираха, но корпорациите продължаваха да съществуват също като роботите и юридическата фирма „Файнголд и Чарни“ функционираше, макар да нямаше вече нито един Файнголд и нито един Чарни. Фирмата бе получила указания и ги следваше безупречно и безстрастно. Чрез вложените си капитали и от средствата, теглени от фирмата като наследник на Пол Чарни, Ендрю си оставаше богат. Това му позволяваше да плаща солидна годишна такса на „Файнголд и Чарни“, за да се занимават с юридическите въпроси на неговите изследвания, особено около новата горивна камера.

Дойде време Ендрю да посети пак ръководството на „Ю Ес Роботс енд Мекеникъл Мен“.

За трети път през дългия си живот Ендрю се срещаше лице в лице с висши ръководители на могъщата корпорация за роботи. Първия път, в далечното време на Мъруин Мански, главният мениджър Елиът Смит и Мански дойдоха в Калифорния, за да видят него. Но тогава Сър беше жив, а властният стар Сър можеше да привика при себе си дори някой от Смит и Робъртсън. Следващият път, след много години, Ендрю и Пол изминаха разстоянието до корпорацията — за да се срещнат с Харли Смит-Робъртсън и да уредят прехвърлянето на Ендрю в андроидното тяло.

Сега Ендрю щеше да пътува повторно на изток, но сам. Този път имаше външността и телесната форма, ако не и органите, на човешко същество.

От предишното идване на Ендрю „Ю Ес Роботс“ бе претърпяла големи промени. Основните производствени мощности бяха прехвърлени в голям космически завод, както повечето отрасли от промишлеността. Само проектно-конструкторския център остана на Земята, в обширна и красива местност като парк с просторни ливади и могъщи дървета, гъсто покрити с листа.

Самата Земя, с население отдавна установило се около един милиард — и приблизително същия брой роботи — почти навсякъде заприличваше на парк. Ужасните щети, нанесени на природата през първите трескави векове на промишлената революция, постепенно се превръщаха в спомени. Никой не забравяше напълно миналите грехове, но те вече не изглеждаха реални за жителите на възродената Земя и с всяко поколение им ставаше все по-трудно да повярват, че някога хората охотно са извършвали подобни чудовищни и безумно самоунищожителни престъпления срещу своя собствен свят. Щом в голямата си част промишлеността се премести в космоса и чистият, ефективен труд на роботите удовлетвори нуждите на хората, останали на планетата, естествените възстановителни сили на Земята заработиха свободно, океаните отново станаха чисти, небето — ясно, горите си върнаха териториите, заети някога от претъпканите, мърляви градове.

Когато аерофлитерът му кацна на пистата пред „Ю Ес Роботс“, Ендрю бе посрещнат от робот. Лицето му беше гладко и безизразно, в червените фото очи нямаше нищо. Ендрю знаеше, че само трийсетина процента от роботите на Земята разполагаха с независими мозъци. А този представляваше празно създание, само една безмозъчна метална кукла на някое неподвижно позитронно мислещо устройство, разположено в дебрите на комплекса от сгради.

— Аз съм Ендрю Мартин. Имам определена среща с директора по изследванията Магдеску.

— Да. Последвайте ме.

Безжизнен. Безмозъчен. Обикновена машина. Вещ.

Роботът-посрещач бързо поведе Ендрю по пътека, чиято настилка блестеше кристално отвътре, после нагоре по светеща спирална рампа към многоетажно здание, покрито с блещукащ в цветовете на дъгата прозрачен купол. Ендрю не познаваше добре съвременната архитектура и му се стори, че постройката е дошла от книжка с приказки — лека, въздушна, потрепваща, не съвсем истинска.

Оставиха го да чака в широка овална стая, чийто под бе застлан с лъскава синтетична материя — излъчваше мека светлина и тиха приятна музика всеки път, щом Ендрю се раздвижеше по нея. Откри, че когато върви по права линия, светлината става бледорозова, а в тъканта на музиката се преплита мек ритъм, но ако тръгне по крива, успоредна на очертанията на стаята, светлината се измества към сините линии на спектъра и музиката наподобява шумолене на вятър. Попита се дали в това има някакъв смисъл и реши, че няма — обикновена украса, прищявка на декораторите. В тази мирна епоха хубавите, но безсмислени украшения станаха повсеместни, както знаеше и Ендрю.

— Аха… ето го и Ендрю Мартин най-после — чу се дълбок глас.

Нисък набит мъж изникна в стаята, сякаш по чудо изскочи от пода. Новодошлият имаше тъмна кожа и коса, малка остра брада, като че ли лакирана, над кръста не беше облечен с нищо, освен с лента през гърдите, наложена от модата. Ендрю се бе покрил по-старателно. Последва Джордж Чарни, възприемайки стила „драперия“ в облеклото: тогава смяташе, че развяващите се дрехи по-добре прикриват някои все още неловки движения и макар че този начин на обличане бе остарял с десетилетия, а Ендрю вече се движеше с лекотата и грацията на всеки човек, продължи да се облича по същия начин.

— Доктор Магдеску? — осведоми се Ендрю.

— Да, аз съм, аз съм.

Алвин Магдеску застана на два метра от Ендрю и го разгледа, без да скрива колко е очарован, сякаш Ендрю беше експонат в музей.

— Великолепно! Вие сте абсолютното великолепие!

— Благодаря — малко хладно откликна Ендрю.

Не желаеше особено този комплимент на Магдеску. Такава безлична похвала би могла да получи някоя чудесна машина. А напоследък Ендрю не извличаше никакво удоволствие от подобно отношение.

— Колко мило, че дойдохте! — възкликна Магдеску. — Как мечтаех да се срещна с вас! Но аз ставам невежлив.

Той пристъпи напред, като че се хвърляше в скок и почти опря в Ендрю. Протегна ръка с длан нагоре и изпънати пръсти.

Да. Явно новата форма на поздрав, изместила ръкостискането, властвало в човешкото общуване толкова столетия наред. Ендрю не бе свикнал да се здрависва с хора, какво оставаше пък за новия жест. Ръкостискането просто не би хрумнало на един робот. Но Магдеску сякаш очакваше това от него и предложената ръка смекчи убождането от първите му думи. Затова Ендрю отвърна както смяташе, че е редно, протегна ръка. Задържа я над дланта на Магдеску и сви надолу пръсти, докато върховете им докоснаха пръстите на човека.

Изпита необичайно чувство — докоснаха си ръцете с човешко същество, сякаш бяха равни. Това го безпокоеше, но му вдъхна и смелост.

— Добре дошъл, добре дошъл! — поздрави Магдеску. Кипеше от енергия. Може би от твърде много енергия, помисли си Ендрю. Но поне изглеждаше искрен. — Знаменитият Ендрю Мартин! Печално известният Ендрю Мартин!

— Печално известен ли?

— Абсолютно! Най-печално известният продукт в нашата история. Но трябва да кажа, че едва ли не е сквернословие да наричам толкова наподобяващо живота нещо продукт. Не ми се обидихте, нали?

— Как бих могъл? Аз съм продукт — потвърди Ендрю, но в гласа му нямаше топлота.

Виждаше, че Магдеску е неспособен да заеме определена позиция спрямо него. Да, докоснаха си ръцете като двама бизнесмени на делова среща. И след миг го нарича нещо. Казва, че „наподобявал живота“. Ендрю не си правеше илюзии за себе си — знаеше какво е. Подобен на човек, но не човек. Приличаше на живо същество, но не беше. Беше продукт, а не някой. Но не му харесваше да го слуша.

— Свършили са чудесна работа по вас! Забележително! Забележително! Почти като човек!

— Не съвсем — отвърна Ендрю.

— Но изумително подобие, като преценим всичко накуп. Изумително! Срамота е, че старият Смит-Робъртсън така се настрои срещу вас. Вие страхотно приличате на човек, няма спор, чудесно техническо достижение. Но той позволи на фирмата да стигне с идеята за андроидите само дотук. Ако беше позволил на нашите хора да направят всичко възможно, бихме постигнали още кой знае какво с вас.

— Все още можете да го направите.

— Не, не ми се вярва — усъмни се Магдеску и удоволствието изскочи от него като от пробит балон.

Тази внезапна промяна в настроението му стресна Ендрю. Магдеску се дръпна от него и тръгна из стаята на зигзаг, извличащ от пода зеленикава светлина и чудата звънтяща музика.

— Мина времето за това — мрачно подхвърли Магдеску. — Забравете за епохата на значителен напредък в роботиката, тя е само история. Поне тук. Почти сто и петдесет години неограничено използваме роботи на Земята, но отново настъпват промени. Сега пак ги пращат обратно в космоса, а тези на Земята ще бъдат без мозъци.

— Но аз съществувам и оставам на Земята.

— Е, вярно. Но вие сте си вие, крайно отклонение, робот в себе си, единственият андроиден робот. Вие не сте прототип на цяла серия. Вие сте уникално изделие, което са произвели в напълно различно време и след това са направили всичко необходимо, за да си останете уникален. Никакъв простор за по-нататъшно развитие. Никакви върхови постижения. Нито върхове, нито постижения. А и без това не изглеждате като робот. Далеч зад нашия хоризонт сте… Между другото, защо дойдохте тук?

— За усъвършенстване.

Магдеску се изсмя остро.

— Не чухте ли какво ви разправях досега? Няма никакъв прогрес! Това е изследователски център, но търсенията ни са насочени абсолютно неправилно! Опитваме се да направим роботите по-прости и по-механични, а ето ви тук — най-съвършеният робот, който съществува и който ще съществува някога — идвате и искате да ви направим още по-добър. Как бихме могли? Какво още можем да направим за вас, което да не е направено?

— Това — каза Ендрю.

Подаде на Магдеску паметен диск. Директорът по изследванията се взря злобно в него, все едно, че Ендрю сложи в ръката му медуза или жаба.

— Какво е това? — попита накрая.

— Схемата за следващото ми подобрение.

— Схема — озадачено повтори Магдеску. — За подобрение?

— Да. Искам да бъда по-малко робот, отколкото съм сега. След като съм донякъде органичен, вече искам да имам и органичен източник на енергия. Можете да ми го осигурите. Защото необходимите изследвания са вече проведени.

— От кого?

— От мен.

— Вие сам сте проектирал усъвършенстването си? — Магдеску се засмя, смехът му се усили и премина в маниакален кикот. — Чудесно! Роботът идва тук и връчва на директора по изследванията схемата! И кой я е изработил? Самият робот! Чудесно! Чудесно! Знаете ли, когато бях малко момче, моята баба все ми четеше една книга, древна книга, която според мен е вече напълно забравена. Нарича се Алиса в Страната на чудесата. Разказваше се за момиченце отпреди триста-четиристотин години, което последвало заек в дупката му и попаднало в свят, в който всичко е абсурдно докрай, само че никой не го знае и приемат всичко съвсем сериозно. И това е нещо точно като от книгата. Или нейно продължение. Мога да го нарека Алви в Страната на чудесата. Макар че май си има продължение. — Магдеску говореше много забързано, почти трескаво. — Трябва ли да приемам сериозно тази схема за усъвършенстване? Това е шега, нали?

— Не. Никаква шега.

— Не… е… шега?

— Не. Съвсем сериозен съм, уверявам ви. Защо не прегледате моя диск, доктор Магдеску?

— Ами да. Защо ли не го прегледам?

Докосна бутон в стената и от пода се надигна бюро със сканиращо устройство. Той бързо пъхна диска в гнездото на скенера и екранът веднага сякаш разцъфна в живи цветове. Името на Ендрю се появи в яркоалено, с дълъг списък от номера на патенти под него. Магдеску кимна и нареди на скенера да продължи нататък. Поредица от сложни диаграми се зареди на екрана.

Магдеску стоеше вдървено и все по-внимателно се вглеждаше. Понякога си промърморваше нещо и подръпваше брадичката си. Погледна странно Ендрю:

— Това изобретение е забележително. Забележително. Кажете ми — наистина ли направихте всичко сам?

— Да.

— Трудно ми е да повярвам!

— Нима? Моля ви, опитайте се.

Магдеску го удостои с остър въпросителен поглед, но Ендрю го посрещна твърдо и невъзмутимо. Директорът по изследванията вдигна рамене и се обърна към скенера, за да продължи. Диаграма след диаграма. Цялата последователност на обмяната — от поглъщането до усвояването. Понякога Магдеску се връщаше към нещо от вече прегледаното. След време пак спря:

— Представеното тук е нещо повече от подобрение. Това е основна, качествена промяна във вашата биологична програма.

— Да, съзнавам този факт.

— Твърде експериментално. Уникално. Нечувано. Нищо подобно не е било нито предлагано, нито изпробвано. Защо искате да направите такова нещо със себе си?

— Имам си причини — отговори Ендрю.

— Каквито и да са те, едва ли сте ги обмислил добре.

Както винаги, Ендюр запази самообладание.

— Напротив, доктор Магдеску. Току-що видяното от вас е резултат от дългогодишни изследвания.

— Предположих. От технологична гледна точка е много впечатляващо, така да знаете. Страшна схема и единствената дума, която мога да подбера за концептуалната основа е „блестяща“. Но все пак мога да измисля милион причини защо не бива да се подлагате на тези изменения и нито една в тяхна полза. Това тук е рисковано. Повярвайте ми — предлагате да извършим с вас нещо, граничещо с невъзможното. Вслушайте се в съвета ми и си останете какъвто сте.

Ендрю се боеше, че ще чуе от Магдеску нещо подобно. Но не бе дошъл тук с намерение да се поддава на внушения.

— Не се съмнявам в добрите ви намерения, доктор Магдеску. Поне се надявам да е така. Но аз настоявам да извършите тази работа.

Настоявате ли, Ендрю?

Стъписването на Магдеску се прояви видимо — сякаш въпреки предишната му реплика какво подобие на живо същество е Ендрю, едва сега осъзнаваше, че разговаря с робот.

— Да, настоявам — Ендрю се запита дали нетърпението достатъчно се проявява на лицето му, но беше сигурен, че Магдеску го различава в гласа му. — Доктор Магдеску, вие пропускате важен момент. Нямате друга възможност, освен да изпълните искането ми.

— Нима?

— Ако устройствата, проектирани от мен, могат да бъдат вградени в тялото ми, значи могат да бъдат вградени и в човешки тела. Начините за удължаване на човешкия живот чрез протезиращи устройства вече са добре развити — изкуствени сърца, бели дробове, бъбреци, заместители на черен дроб, цял комплект от органи за подмяна, използвани през последните два-три века. Но не всички подобни устройства работят задоволително. На някои от тях почти не може да се разчита и никой не отрича, че има още много да се желае. Принципите, залегнали в моята разработка, са едно от възможните подобрения. Говоря за съгласуваното взаимодействие между органичното и неорганичното — връзката, позволяваща изкуствените части от тялото да се съединят с органичните тъкани. Това е нова отправна точка. Не съществуват протезиращи устройства, равни на създадените и проектираните от мен.

— Доста дръзко твърдение — забеляза Магдеску.

— Може и така да е. Но е подкрепено от факти и според мен вие вече се убедихте благодарение на представената ви информация. Доказателство е и моето желание да бъда първият обект на експеримент с метаболичния преобразовател, въпреки рисковете, които изглежда виждате.

— Доказателство само за желанието ви да поемате безразсъдни рискове. И може би това означава единствено, че параметрите на Третия закон при вас не са нормални.

Ендрю остана спокоен.

— Вероятно така ви се струва. Но сигурно ви заблуждава външният ми вид. Иначе параметрите на Трите закона в мен са си непокътнати и ако виждах самоубийствен елемент в искането си за това подобрение, не се съмнявайте, че не само нямаше да го поискам, но и нямаше да мога да ви помоля за това. Доктор Магдеску, горивната камера ще действа. Ако не я изработите и вградите в мен, възможно е да направя това на друго място.

— На друго място? Кой друг може да извърши подобрения на робот? Тази корпорация контролира цялата технологична информация, отнасяща се до роботите!

— Не цялата — тихо го поправи Ендрю. — Нима мислите, че бих могъл да проектирам устройството, без да познавам напълно своята конструкция?

Магдеску беше като зашеметен.

— Искате да кажете, че сте готов да създадете конкурентна фирма за роботи, ако ние не извършим тези подобрения във вас?

— Разбира се, че не. И една стига. Но ако ме принудите, доктор Магдеску, ще създам фирма за производство на протезиращи устройства като моя преобразовател. Не за андроидния пазар, доктор Магдеску, защото той се свежда до един-единствен индивид, а за широкия човешки пазар. И си мисля, че тогава „Ю Ес Роботс енд Мекеникъл мен“ ще съжалява за отказа си да ми предложи съдействие.

Последва дълго мълчание. После Магдеску каза безчувствено:

— Май вече виждам накъде клоните.

— Надявам се. Но ще ви обясня изчерпателно. Обстоятелствата са такива, че аз контролирам патентите за това устройство и целия спектър от устройства, които е възможно да се разработят от него. Фирмата „Файнголд и Чарни“ досега ме е представяла изключително успешно по юридическите въпроси и ще продължи да го прави. Няма да е трудно да намеря поддръжници и сам да се заема с този бизнес — развитието на поредица протезиращи устройства, които в края на краищата ще дадат на човешките същества много от предимствата — издръжливост и лесен ремонт — притежание на роботите, но без техните недостатъци. В такъв случай, какво според вас ще стане с „Юнайтед Стейтс Роботс енд Мекеникъл Мен“?

Магдеску кимна. Лицето му помрачня. Ендрю продължи:

— Обаче ако вие изработите и вградите в мен устройството, което току-що ви показах и ако се съгласите да ме оборудвате при поискване с всяко протезиращо подобрение, което бих проектирал впоследствие, готов съм да сключа с вашата фирма договор за предоставяне на лиценз. Накратко, това е същността на нещата — имам нужда от опита и уменията ви в технологията на роботите и андроидите, макар и да съм уверен, че мога да я възпроизведа, стига да ме принудите, а вие се нуждаете от устройствата, които създадох. Според договора за предоставяне на лиценз — защото аз смятам да ви предложа такъв — „Юнайтед Стейтс Роботс енд Мекеникъл мен“ ще получи разрешение да използва моите патенти, контролиращи новата технология. Тя ви дава възможността не само да произвеждате високотехнологични роботи с човешка форма, но и да протезирате изцяло човешки същества… Разбира се, първите лицензи няма да бъдат предоставени преди успешното извършване на първата операция върху мен и преди да мине достатъчно време, което недвусмислено да покаже успеха на тази операция.

Магдеску каза несигурно:

— За всичко сте помислил, нали?

— Точно на това се надявам.

— Не ми се вярва, че сте робот. Вие сте толкова дяволски… агресивен!

— Не бих казал, доктор Магдеску.

— Искания, условия, заплахи за създаване на конкурентни фирми… за Бога, никакви ограничения от Първия закон ли няма във вас?

Ендрю изобрази най-широката усмивка, на която беше способно лицето му.

— Несъмнено има — отвърна той. — Но в момента не изпитвам никаква принуда от страна на Първия закон. Той ми забранява да причинявам вреда на хора и аз ви уверявам, че съм толкова неспособен да го направя, колкото вие да си откачите левия крак и пак да го закачите на мястото му, докато си приказваме. Но какво общо има Първият закон с нашия спор? Да, вие сте човек, а аз съм робот, и аз ви поставих сурови условия; вие ги тълкувате като искания и заплахи, но аз разглеждам положението по съвсем друг начин. Според моето мислене не заплашвам нито вас, нито фирмата за която работите. Предлагам ви най-добрата перспектива от много години насам. Какво ще кажете, доктор Магдеску?

Магдеску облиза устни, подръпна брадичката си, нервно нагласи лентата, опасала голия му гръден кош.

— Добре — отстъпи той. — Трябва да разберете, мистър Мартин, че не е в моите пълномощия да решавам каквото и да било от този мащаб. Съветът на директорите ще се занимае с това, а не обикновен наемен служител като мен. И ще е нужно време.

— Колко?

— Не бих могъл да кажа. Още днес ще им предам всичко и те ще го обсъдят на редовното месечно заседание. После, предполагам, ще организират комисия за проучване и така нататък. Може да се проточи.

— Мога да изчакам разумен период от време — каза Ендрю. — Но само толкова и аз ще отсъдя колко дълъг да бъде този период. Ще направите добре, ако им предадете и това.

Благодари на Магдеску за времето, което му отдели и каза, че е готов да тръгне обратно към пистата. Помисли си с удоволствие, че и самият Пол не би се справил по-добре.