Айзък Азимов, Робърт Силвърбърг
Позитронният човек (14)

14

Не беше лесно да се уреди срещата, въпреки уж могъщото влияние, което имаше фамилното име на Пол.

Но упоритият натиск, съчетан с не особено деликатния намек, че ако Ендрю отнеме няколко скъпоценни минути на Харли Смит-Робъртсън, „Ю Ес Роботс енд Мекеникъл Мен“ ще си спести тревогите около нов кръг съдебни процеси за правата на роботите, накрая постигнаха своето. В един наситен с аромати пролетен ден Ендрю и Пол прелетяха до разпрострелия се на огромна площ комплекс от здания, център на гигантската фирма за роботи.

Харли Смит-Робъртсън, наследник и на двата клона от семейството, основало „Ю Ес Роботс“, бе приел двойната фамилия, за да подчертае този факт. Сега изглеждаше явно недоволен от необходимостта да се срещне с Ендрю. Наближаваше времето да се оттегли и твърде голяма част от задълженията му като президент на фирмата се състоеше да урежда конфликтите за правата на роботите. Смит-Робъртсън беше висок, подобен на скелет, слаб мъж със сива коса, едва прикриваща темето му. Не слагаше грим на лицето си. По време на срещата очите му често шареха по Ендрю с неприкрита враждебност.

— Мога ли да ви попитам каква нова неприятност сте дошли да ни създадете? — започна Смит-Робъртсън.

— Сър, моля ви да разберете, че никога не съм имал намерение да причинявам неприятности на тази фирма. Никога.

— Но сте го правил. Непрекъснато.

— Само се опитвах да получа това, което според мен ми принадлежи по право.

Смит-Робъртсън трепна от думата право, сякаш получи плесница.

— Твърде необичайно е да слушам как робот ми говори, че нещо му принадлежало по право.

— Роботът е необичаен, мистър Смит-Робъртсън — намеси се Пол.

— Изключителен — кисело отбеляза Смит-Робъртсън. — Да. Направо изключителен.

Ендрю каза:

— Сър, преди малко повече от век Мъруин Мански, тогавашният главен специалист по роботика на тази фирма, ми каза, че математическите решения в проектирането на позитронните схеми са само приблизителни поради сложността на проблемите. Следователно границите на моите възможности не са напълно предсказуеми.

— Както сам казахте, било е преди повече от век — вметна Смит-Робъртсън. И след мигновено колебание добави: — Сър. Днес положението е съвсем друго. Произвеждаме роботите си с голяма прецизност и много точно ги обучаваме за предстоящите им задължения. Отстранихме от схемите им всякакъв елемент на непредсказуемост.

— Да — потвърди Пол. — Забелязах го. Един от резултатите е, че роботът в приемната ми трябва да бъде, напътстван и при най-малкото отклонение от обичайното. Не бих казал, че това е стъпка напред към съвършенството.

— Според мен много по-малко би ви харесало, ако роботът в приемната ви започне да импровизира.

— Да импровизира ли? Искам само да мисли. Да мисли достатъчно, за да се справя с простите си задължения. Роботите се създават, с цел да бъдат интелигентни, нали? Струва ми се, че сте се върнали към твърде ограничено разбиране за интелигентността им.

Смит-Робъртсън се размърда и го изгледа сърдито, но не отговори. Ендрю каза:

— Сър, нима имате предвид, че вече не произвеждате гъвкави и адаптивни роботи, като… да речем като мен?

— Да. Толкова отдавна демонтирахме линията за генерализирани схеми, че не съм в състояние да ви кажа кога точно е било. Може би по времето на доктор Мански. Значи доста преди да се родя, а както виждате, не съм никак млад.

— Аз също — каза Ендрю. — Проучванията, които направих във връзка с моята книга — мисля, знаете, че написах книга за роботите и роботиката — показват, че в момента съм най-старият робот в работоспособно състояние.

— Правилно — потвърди Смит-Робъртсън. — И най-старият, съществувал някога. Всъщност и най-старият, който ще съществува. Вече нито един робот не е полезен след двадесет и петата си година. Изтече ли срокът, притежателите им имат правото да ги заменят с нови. А при роботите под наем е задължително и ние автоматично осигуряваме подмяната.

— След двадесет и петата си година не е полезен нито един робот от сега произвежданите серии — вежливо уточни Пол. — Но Ендрю е робот от съвсем друг вид.

— Вярно е — съгласи се Смит-Робъртсън. — Твърде добре съзнавам разликата.

Ендрю се придържаше упорито към предварително възприетата линия за поведение при срещата:

— След като съм най-старият робот в света и най-адаптивният от съществуващите, не смятате ли, че съм достатъчно необикновен, за да заслужа специално отношение от страна на фирмата?

— В никакъв случай — отвърна Смит-Робъртсън. — Позволете ми да бъда прям с вас… сър. Вашата необикновеност е непрекъснат източник на притеснения за фирмата. Вече изтъкнах, че през изминалите години ни създадохте всевъзможни затруднения с вашите енергични прояви. Схващанията ви за… хъм… правата ви не се споделят от нас. Ако бяхте даден под наем като повечето наши роботи, а не продаден поради достойна за съжаление древна проява на административно безгрижие, отдавна да сме ви върнали тук и да сме ви заменили с някой от по-покорните роботи.

— Поне сте откровен — отбеляза Пол.

— Не крием възгледите си по този въпрос. Ние продаваме роботи и категорично възразяваме да бъдем забърквани в безкрайни и лишаващи ни от печалби политически дрязги. Робот, който вярва, че е нещо повече от полезно механично устройство, е пряка заплаха за благополучието на нашата корпорация.

— Затова бихте ме унищожили, ако можехте — каза Ендрю. — Добре го разбирам. Но аз съм свободен робот и сам съм си собственик, затова не можете да ми заповядате да се върна тук, а опитите да ме купите отново са безсмислени. И съм защитен от закона в случай, че бихте пожелали да ми нанесете някаква вреда. По тази причина се решавам през определени периоди да се оставя в ръцете ви за поредното подобрение. И днес съм дошъл да поискам от вас най-голямото усъвършенстване, правено досега на робот. Мистър Смит-Робъртсън, искам да ме подмените напълно.

Смит-Робъртсън изглеждаше изумен и объркан. Вторачи се мълчаливо в Ендрю и доста дълго нищо не наруши тишината.

Ендрю чакаше. Гледаше край Смит-Робъртсън към стената, където холографски портрет отвръщаше на погледа му. Навъсено и непреклонно женско лице — Сюзън Келвин, светица за всички, занимаващи се с роботика. Беше мъртва от почти два века, но след задълбоченото ровене в документите при писането на книгата, Ендрю чувстваше, че я познава добре, сякаш се е срещал с нея приживе.

Накрая Смит-Робъртсън прекъсна мълчанието:

— Да ви подменим напълно ли? Но какво означава това?

— Точно каквото казах. Когато си прибирате остарял робот, предоставяте замяна на собственика му. Е, аз пък искам да ми предоставите замяна за самия мен.

Все още смутен, Смит-Робъртсън попита:

— Но как можем да го направим? Ако ви подменим, как да предадем новия робот на самия вас като собственик, след като в процеса на подмяната вие ще престанете да съществувате? — Той се усмихна мрачно.

— Вероятно Ендрю не изясни достатъчно искането си — намеси се Пол. — Може ли аз да опитам? Веществената основа на личността на Ендрю е неговия позитронен мозък — ако тази част бъде сменена, ще бъде създаден и нов робот. Следователно позитронният мозък е личността на Ендрю Мартин — собственик на робота, в който е настанен временно позитронният мозък. Всяка друга част от тялото на този робот може да бъде подменена, без да бъде засегната личността на Ендрю Мартин. Както може би знаете, доста от тези части вече са подменяни — някои неведнъж — през повече от стоте години след създаването на Ендрю. Тези спомагателни части са притежание на мозъка. Според собственото си желание той може да ги смени с други по всяко време без с това да наруши непрекъснатостта на съществуването си. Ендрю иска, мистър Смит-Робъртсън, просто да преместите мозъка му в ново тяло на робот.

— Ясно — въздъхна Смит-Робъртсън. — С други думи, цялостно усъвършенстване. — Но на лицето му отново се изписа недоумение. — А мога ли да попитам в какъв вид тяло? От гледна точка на техниката вие вече имате най-съвършеното тяло, което произвеждаме.

— Но вие сте произвеждали и андроиди, нали? — попита Ендрю. — Роботи, които наподобяват хора, включително до вида на кожата. Това искам, мистър Смит-Робъртсън. Тяло на андроид.

Дойде ред на Пол да се стъписа.

— Мили Боже! — избълва той. — Ендрю, никога не съм си представял, че ти… — Гласът му затихна.

Смит-Робъртсън застина вдървено на стола си.

— Невъзможно е да изпълним искането ви. Абсолютно невъзможно.

— Защо говорите така? — попита Ендрю. — Готов съм да платя всяка разумна цена, както винаги досега за многобройните подобрения, на които съм се подлагал при вас.

— Не произвеждаме андроиди — решително заяви Смит-Робъртсън.

— Но сте го правили преди. Знам го.

— Да, някога. Линията е демонтирана.

— Поради технологични проблеми ли? — заинтересува се Пол.

— Няма нищо общо с технологията. Експерименталната линия за андроиди всъщност беше голям успех, именно от технологична гледна точка. Външността им поразително наподобяваше човешка и същевременно притежаваха разностранните възможности и издръжливостта на роботи. Използвахме изкуствена кожа от карбонови нишки и силиконови сухожилия, на практика никъде в тях нямаше метал… разбира се, мозъкът си беше платинено-иридиев, но въпреки това бяха почти толкова устойчиви, колкото и металните роботи. По-точно, бяха по-устойчиви, ако се отчита разликата в теглото.

— И въпреки всичко не ги пуснахте на пазара? — провокира го Пол.

— Да. Изработихме десетина експериментални модела, направихме някои пазарни проучвания и решихме да не продължаваме с тази линия.

— Защо?

— Първо — започна Смит-Робъртсън, — андроидите щяха да бъдат значително по-скъпи от стандартните метални роботи. Толкова скъпи, че щяхме да ги продаваме само като предмети на лукса. При толкова ограничен потенциал на пазара щяхме да си възстановим разходите за производствената линия след много години и то чрез амортизационните отчисления. Но това се оказа само малка част от нашите трудности. Истинският проблем беше очакваната отрицателна реакция на потребителите. Разбирате ли, андроидите прекалено много наподобяваха хората. Биха събудили отново древните страхове за изместване на хората, същите неприятности, каквито имахме преди двеста години. Не виждахме смисъл да се занимаваме отново с налудничави безсмислици, още повече, че линията предварително бе обречена да носи само загуби.

— Но корпорацията поддържа възможностите си за производство на андроиди, нали? — попита Ендрю.

Смит-Робъртсън сви рамене.

— Да, предполагам, че ако намерим някакъв смисъл, можем да ги правим.

— Обаче сте предпочели да не ги правите — забеляза Пол. — Имате технологията, просто не искате да я приложите. Различно е от това, което ни заявихте преди — че е невъзможно да произведете тяло на андроид за Ендрю.

— Да, технически е възможно. Но напълно срещу нашата политика в отношенията ни с обществеността.

— Защо? Доколкото знам, не съществува закон срещу производството на андроиди.

— Независимо от това — не отстъпваше Смит-Робъртсън, — ние не произвеждаме андроиди и не възнамеряваме да го правим. Следователно не сме в състояние да осигурим на Ендрю Мартин тяло на андроид. И според мен с този разговор няма да стигнем доникъде. Ако ме извините… — Той се надигна от стола си.

— Момент, моля — небрежно настоя Пол, но под лековатия тон се усещаше сила. Той се прокашля. Смит-Робъртсън се отпусна обратно с още по-недоволно изражение от преди. Пол продължи: — Мистър Смит-Робъртсън, Ендрю е свободен робот. Той се намира под защита на законите, отнасящи се до правата на роботите. Разбира се, и вие го знаете.

— Прекалено добре.

— Той, като свободен робот, свободно избира да носи дрехи. Но недостатъчно разумни човешки същества често го тормозят, въпреки наличието на закон, който би трябвало да го предпазва от подобни унижения. Както разбирате, трудно е да бъдат преследвани съдебно неопределени оскърбления, още повече, че онези, чийто дълг е да избират между вина и невинност, не се впечатляват.

— Не се учудвам — нетърпеливо реагира Смит-Робъртсън. — „Ю Ес Роботс“ от самото начало знаеше, че ще стане така. За съжаление юридическата фирма на баща ви не го предвиди.

— Баща ми почина — напомни Пол. — Но сега виждам, че тук имаме работа с явно оскърбление и ясен мотив, затова сме готови да предприемем съответните действия.

— За какво говорите?

— Моят клиент Ендрю Мартин — а той е клиент на фирмата от много години — е свободен робот, съгласно решението на Световния съд. Това означава, че Ендрю сам си е собственик и следователно по закон притежава всички права, които има всеки друг собственик на робот. Едно от тези права е да получава замяна. Както вие сам посочихте преди малко в нашия разговор, притежателят на всеки робот има право да поиска от корпорацията „Ю Ес Роботс енд Мекеникъл Мен“ да замени робота му, щом остарее. Всъщност корпорацията настоятелно предлага такава замяна, а в случаите с роботи под наем задължително ги връща тук. Правилно ли изложих политиката ви?

— Ами… да.

— Добре. — Усмихнатият Пол се владееше напълно. — Позитронният мозък на моя клиент е собственик на тялото на същия този клиент. А това тяло несъмнено е на повече от двайсет и пет години. Според собствените ви критерии тялото е остаряло и моят клиент има право да получи замяна.

— Но… — пак проточи Смит-Робътсън и се изчерви. Слабото, твърде костеливо лице заприлича на маска.

— Позитронният мозък, който е действителният ми клиент, настоява да бъде подменено тялото на робот, където е разположен и предлага да плати за това всяка разумна цена.

— Тогава нека да представи поръчката си по обичайния начин и ще извършим подобренията, както винаги!

— Той иска нещо повече от стандартни подобрения. Иска най-доброто тяло според технологичните ви възможности и има предвид тяло на андроид.

— Не може да го получи.

— С отказа си — гладко продължи Пол, — вие го обричате на по-нататъшни унижения от страна на онези, които виждайки в него робот, се отнасят презрително, защото той предпочита да се облича и да се държи по начин, традиционно възприеман като „човешки“.

— Това не е наш проблем — отсече Смит-Робъртсън.

— Ще стане щом подадем срещу вас иск, защото отказвате да предоставите на моя клиент тяло, позволяващо му да избегне много от оскърбленията, с които се сблъсква сега.

— Подавайте си иска, щом е така. Мислите ли, че някой се интересува от робот, който иска да прилича на човек? Хората ще побеснеят. Навсякъде ще го посрещат като арогантен нахалник, какъвто е.

— Не съм, толкова сигурен — възпротиви се Пол. — Съгласен съм, при традиционните случаи общественото мнение не би подкрепило иск на робот в подобно дело. Мистър Смит-Робъртсън, мога ли обаче да ви напомня, че „Ю Ес Роботс“ не се радва на популярност сред обществеността? Даже хората, които имат най-голяма полза и печалби от роботите, се отнасят подозрително към вас. То е нещо като махмурлук от времето на организираната срещу роботите параноя. Подозирам, че това е основната причина. Или пък неприязън поради огромната мощ и богатство на вашата фирма, тъй като чрез дълги и хитроумни маневри с патентите, тя успя да запази монопола си в производството на роботи. Каквато и да е причината, тази неприязън съществува. В подобен процес корпорацията, препълнила света с роботи, ще събуди много по-малко симпатии от робота, който иска да прилича на човек.

Смит-Робъртсън кипеше от гняв. Стиснатите мускули на челюстите му се очертаха ясно. Не отрони дума. Пол продължи:

— Освен това, помислете за реакциите щом стане известно, че можете да произвеждате роботи, съвсем подобни на хора. А процесът определено недвусмислено ще насочи голяма част от вниманието в тази посока. Но при положение, че тихо и без проблеми дадете на моя клиент каквото иска…

Смит-Робъртсън беше готов да избухне.

— Това е изнудване, мистър Чарни.

— Напротив. Опитваме се да ви покажем как най-добре да защитите интересите си. Само се стремим към бързо и мирно решение на проблема. Разбира се, ако ни принудите да потърсим компенсации по съдебен път, обстоятелствата се променят. Само помислете, ще се озовете в неловка и нежелана ситуация, особено поради факта, че моят клиент е твърде богат, ще живее още много векове и няма причини да не продължи тази битка безкрайно.

— Мистър Чарни, и ние разполагаме с достатъчно възможности.

— Знам. Но можете ли да издържите в безкрайна юридическа обсада, която ще извади на бял свят най-съкровените тайни на вашата фирма?… Обяснявам ви за последен път, мистър Смит-Робъртсън. Ако предпочетете да отхвърлите напълно разумното искане на моя клиент, имате пълното право да го сторите и ние ще си тръгнем оттук без нито дума повече. Но ще подадем иск срещу вас, което пък е наше право, ще действаме най-упорито и при пълна гласност, а това неминуемо ще причини големи затруднения на „Ю Ес Роботс“ и след време ще разберете, че губите. Готови ли сте да поемете този риск?

— Е… — започна Смит-Робъртсън, но млъкна.

— Добре. Виждам, че сте готов да се споразумеем. Може би още се колебаете, но в края на краищата ще стигнете до това решение. Много мъдро решение, бих добавил. Стигнахме до още един важен въпрос.

Яростта на Смит-Робъртсън, като че премина в мрачна безнадеждност. Не се опита да добави нищо.

— Нека ви уверя, че ако в процеса на прехвърляне на позитронния мозък на моя клиент от сегашното му тяло в органичното — вие безусловно ще се съгласите да го произведете за него — се прояви някаква повреда, колкото и незначителна да е тя, няма да се успокоя, докато не изравня със земята вашата корпорация.

— Не можете да искате от нас гаранции…

— Мога и искам. Имате повече от стогодишен опит в прехвърлянето на позитронни мозъци от едно тяло в друго. Несъмнено сте в състояние да приложите същите методи за безопасно прехвърляне на мозък в андроидно тяло. И ви предупреждавам — ако по време на операцията изчезне само една схема от платинено-иридиевия носител на информацията, бъдете твърдо уверен, че ще предприема всичко възможно, за да настроя общественото мнение срещу вашата корпорация. Ще я представя на света като престъпно отмъстителна банда, впрочем, тя сама ще се разобличи като такава.

Смит-Робъртсън се размърда с нещастен вид на стола:

— Няма начин да ви предоставим пълна гаранция срещу повреди. При всяко прехвърляне съществуват рискове.

— С ниска вероятност. Очевидно не губите много позитронни мозъци, докато ги премествате от едно тяло в друго. Но ние сме готови да поемем подобен риск. Предупреждавам ви обаче да не предприемате съзнателни и злонамерени действия срещу моя клиент.

— Не сме толкова тъпи — изсумтя Смит-Робъртсън. — Ако приемем, че ще се захванем с това, а аз още не съм обещавал подобно нещо, ще приложим всичките си умения. Така сме работили досега и така смятаме да продължим. Притиснахте ме в ъгъла, Чарни, но все пак трябва да разберете, че не сме в състояние да дадем стопроцентова гаранция за успех. Деветдесет и девет процента — да. Но не и сто.

— Достатъчно е. Но помнете — ще хвърля всички сили срещу вас, ако имаме основание да подозираме съзнателна повреда на моя клиент. — Пол се обърна към Ендрю и попита: — Какво ще кажеш, Ендрю? Това приемливо ли е за тебе?

Ендрю се колеба почти минута, хванат като в капан от равновесието в потенциалите на Първия закон. Това, което Пол искаше от него, се равняваше на одобрение на лъжа, на изнудване, на принуда и унижение спрямо човешко същество.

Но поне нямаше телесни повреди, помисли си той. Никакви телесни повреди.

И успя да изстиска от себе си едва чутото „да“.