Айзък Азимов, Робърт Силвърбърг
Позитронният човек (12)

12

Малката Мис дойде за пореден път в семейното си имение в Калифорния. Наближаваше осемдесет и третия й рожден ден, изглеждаше крехка като птичка. Но не й липсваше нито енергия, нито решителност. Макар че носеше бастун, по-често го използваше да сочи с него, отколкото да се подпира.

Изслуша разказа за злополучния опит на Ендрю да стигне библиотеката и гневът й прерасна в ярост. Накрая тресна с бастуна по пода:

— Джордж, това е истински ужас. Между другото, кои са двамата негодници?

— Не знам, мамо.

— Би трябвало да научиш.

— Какво значение има? Двама от местните хулигани, както предполагам. Най-обикновени глупави хлапета, които си нямат друга работа. В края на краищата, не причиниха никаква вреда.

— Но можеха да причинят. Ако не беше се появил в онзи момент, можеха сериозно да навредят на Ендрю. И дори когато си се появил, могли са да те нападнат. Струва ми се, че те е спасила единствено тъпотата им — не разбират неспособността на Ендрю да ги нарани дори при твоя пряка заповед.

— Хайде стига, мамо. Мислиш ли, че и с пръст биха ме пипнали? Хора да нападнат непознат на пътя? В двайсет и трети век?

— Ами… може би не. Но Ендрю поне е бил изложен на сериозна заплаха, а не бива да го позволяваме. Джордж, нали съзнаваш, че смятам Ендрю за член на семейството?

— Разбира се. Аз също. Винаги е било така.

— Значи не можем да позволим на двама празноглави млади непрокопсаници да се отнасят с него като с играчка-еднодневка, нали?

— Какво искаш да направя, мамо?

— Нали си юрист? Впрегни опита си в нещо полезно! Чуй ме сега — искам някак да предизвикаш дело, за да принудиш Регионалния съд да се изкаже в полза на правата на роботите, после ще прокараш в Регионалното законодателно събрание съответните закони, а ако възникнат политически проблеми, ще отнесеш цялата работа до Световния съд, ако се наложи. Ще те държа под око, Джордж, и няма да приема никакви извинения.

— Мамо, нали неотдавна каза, че най-силното ти желание е да кандидатствам за мястото на дядо в Законодателното събрание?

— Да, но това какво общо има с…

— А сега искаш да започна кампания за правата на роботите, която ще предизвика противоречиви реакции. Мамо, роботите не могат да гласуват. Но мнозина хора могат и доста от тях не са толкова запалени по роботите като тебе. Знаеш ли какво ще стане с моята кандидатура, ако хората ме свържат главно с представата „адвокатът, принудил Законодателното събрание да приеме закони за правата на роботите“?

— Мамо, кое е по-важно за тебе? Да ме изберат или да се забъркам с това дело?

— Естествено, делото — незабавно отговори Малката Мис.

Джордж кимна.

— Така да бъде. Исках само да съм сигурен, че сме си изяснили напълно положението. Ще изляза да се сражавам за гражданските права на роботите, щом искаш това от мен. Но това значи край на моята политическа кариера, още преди да е започнала и ти трябва да го разбереш.

— Разбира се, че го осъзнавам, Джордж. Не знам, може след време да се окаже, че не си прав. Но както и да е, главното за мен е Ендрю да бъде защитен, да не попадне повторно в такова недопустимо положение. Искам първо и преди всичко това.

— Добре — съгласи се Джордж, — ще се погрижа това да стане, мамо. Можеш да разчиташ на мен.

 

 

Втурна се в кампанията незабавно. Започна просто като начин да успокои страховитата стара дама, а се превърна в битката на неговия живот.

Джордж Чарни никога не бе мечтал истински за място в Законодателното събрание и сега си казваше, че се е откачил, защото майка му реши да го направи рицар на гражданските права. А юристът в него бе във възторг от предизвикателството. Дълбоките и основополагащи юридически последствия — главно съдържание на кампанията — изискваха най-внимателен анализ и преценка.

Като старши партньор във „Файнголд и Чарни“, Джордж беше главният творец на стратегията, но остави на по-младите да правят проучвания и да събират документи. Натовари сина си Пол, присъединил се към фирмата преди три години, с ръководството на текущите въпроси. Пол имаше и допълнителното, едва ли не всекидневно, задължение да докладва подробно на баба си как напредват. А тя на свой ред ден по ден обсъждаше кампанията с Ендрю.

Той също се обвърза с начинанието. Бе започнал работа по книгата си за роботите (връщаше се към самото начало, до Лорънс Робъртсън и основаването на „Юнайтед Стейтс Роботс енд Мекеникъл Мен“), но остави писането настрана и прекарваше времето си в размисли над трупащите се купчини документи. Дори понякога правеше неуверени предложения.

Спомена на Малката Мис:

— Онзи ден, когато двамата мъже ми причиниха някои неприятности, Джордж ми каза, че хората винаги са се страхували от роботите. Нарече това „болест на човечеството“. Щом положението е такова, според мен, съдиите и законодателите едва ли ще бъдат склонни да направят нещо в полза на роботите. В края на краищата, роботите нямат никаква политическа власт, а хората имат. В такъв случай не е ли по-добре да се направи нещо, което да промени отношението на хората към роботите?

— Ех, ако можехме…

— Трябва да се опитаме. Джордж трябва да се опита.

— Да — потвърди Малката Мис. — Това и прави, нали?

И докато Пол се занимаваше със съда, Джордж излезе пред обществеността. Посвети се напълно на кампанията в полза на гражданските права на роботите, влагаше цялото си време и енергия в нея.

Джордж открай време беше добър оратор, говореше гладко и живо. Сега стана познат на всички събрания на юристи, учители и редактори на холоновини, появяваше се на всяко публично обсъждане по обществените информационни канали и защитаваше правата на роботите с красноречие, нарастващо с опита.

Колкото повече време прекарваше по подиуми и в студиото, в толкова по-невъзмутим и в същото време внушителен човек се превръщаше. Пак пусна бакенбарди и вчесваше вече бялата си коса назад във впечатляващ ореол. Даже започна да се придържа към новия стил в облеклото, предпочитан от най-популярните телевизионни коментатори — свободно веещи се дрехи, наричани „драперия“. Казваше, че като се облича така, прилича на древногръцки философ или римски сенатор.

Когато Пол Чарни — доста по-консервативен във вкусовете си — за първи път видя баща си в такава премяна, го предупреди:

— Татко, само внимавай да не се спънеш и да не се пльоснеш пред публиката.

— Ще внимавам — обеща Джордж.

Същността на доводите му в полза на роботите можеше да бъде изложена така:

— Щом по силата на Втория закон е възможно да изискваме от роботите неограничено подчинение във всичко, само не да причиняват вреда на човек, значи всеки човек притежава ужасяваща власт над всеки робот. В частност, след като Вторият закон има предимство пред Третия, всеки човек може да използва подчинението, за да потисне закона за самосъхранението. По каквато и да било причина може да заповяда на робота да си навреди или даже да се унищожи сам. Съществува вероятност да липсва причина, може да бъде случаен каприз.

— Нека засега не засягаме проблемите за собствеността, макар че и те не са маловажни, и да разгледаме въпроса откъм обикновеното човешко достойнство. Представете си как някой се приближава към робот на пътя и му заповядва, единствено за собствено забавление, да премахне крайниците си или да си причини някоя друга сериозна повреда. Или пък да си представим, че самият собственик в миг на досада, скука или недоволство, дава на робота такава заповед.

— Справедливо ли е това? Бихме ли се отнесли така към едно животно? И нека да напомня, че животното поне има възможността да се защити. Но ние изначално създадохме роботите си неспособни да вдигнат ръка срещу човек.

— Даже неодушевен предмет, послужил ни добре, може да предизвика загриженост у нас. А роботът съвсем не е безчувствен. Той не е обикновена машина и не е животно. Може да мисли достатъчно добре, за да говори с нас, да разсъждава с нас, да се шегува заедно с нас. Мнозина от нас, прекарали целия си живот с роботи около себе си, започват да ги смятат за приятели… бих се осмелил да кажа — за членове на своите семейства. Ние искрено ги уважаваме, дори сме привързани към тях. Нима искаме твърде много, като се стремим да осигурим на нашите приятели-роботи и официалната защита на закона?

— Щом човек има правото да заповяда на робот каквото и да било, освен да нанесе вреда на човек, би трябвало да има почтеността никога да не заповядва на робот да причинява вреда на друг робот, освен ако безопасността на човешко същество налага неизбежно подобно действие. И несъмнено не бива безпричинно да се заповядва на робот да вреди на себе си. С голямата власт идва и голямата отговорност. Щом роботите имат Трите закона, чрез които хората са защитени, твърде много ли е, ако поискаме хората да се подчиняват на един-два закона за защита на роботите?

Имаше, разбира се, и друга страна в споровете и неин говорител беше не друг, а Джеймз Ван Бурен, адвокатът, оспорвал иска на Ендрю да стане свободен робот в Регионалния съд. Вече стар, но все още жизнен, той защитаваше енергично традиционните схващания в обществото. С присъщия на речите му невъзмутим, уравновесен, разумен стил той оказваше мощна подкрепа на онези, които отричаха, че роботите заслужават каквито и да било „права“:

— Естествено, не подкрепям вандалите, ако по прищявка биха унищожили робот, без да е тяхна собственост, или биха му заповядали да се самоунищожи. Това е престъпление — ясно и несъмнено — и то лесно се наказва по установените юридически процедури. За подобни случаи се нуждаем от специален закон, точно колкото от специален закон против трошенето на прозорци в чужди къщи. Всеобщият закон за неприкосновеността на частната собственост осигурява достатъчна защита.

— А колкото до забранителен закон, дали някой може да унищожи или не, собствения си робот — тук вече навлизаме в съвсем друга територия. В моята юридическа фирма имам роботи и едва ли би ми хрумнало да разруша някой от тях, както не би ми дошло на ум да хвана брадвата и да нацепя на трески бюрото си. И все пак, ще се намери ли някой да оспори правото ми да постъпя според желанието си със своите роботи, бюра или с нещо друго от обзавеждането на собствения ми офис? Може ли Държавата, колкото и безкрайна да е мъдростта й, да дойде при мен и да каже: „Не, Джеймз Ван Бурен, трябва да си мил със своите бюра и да ги предпазваш от повреди. Същото се отнася и за шкафовете — трябва да се отнасяш към тях с уважение, като към приятели. Несъмнено, същото се отнася и до твоите роботи. По никакъв начин, Джеймз Ван Бурен, не можеш да излагаш на опасност своите роботи“.

Ван Бурен млъкна за миг и се усмихна с характерната спокойна усмивка на разсъдлив човек — очевидно примерът е хипотетичен — в действителност той не е от хората, които ще навредят на някого или на нещо.

И продължи:

— Мога да си представя как Джордж Чарни ми възразява, че роботът е коренно различен от едно бюро или шкаф, че роботът е интелигентен и отзивчив, че роботите трябва да бъдат смятани едва ли не за хора. Бих му отговорил, че греши, заблуден поради привързаността си към робота от десетилетия в неговото семейство, и е изгубил представа какво всъщност са роботите.

— Те са машини, приятели мои. Те са инструменти. Те са прибори. Те са най-обикновени технически приспособления и заслужават юридическа защита ни повече, ни по-малко от другите неодушевени предмети. Да, казах неодушевени. Наистина, те могат да говорят, могат да мислят по свой начин, предопределен от програмите им. Но когато убодете робот, потича ли кръв?

— Ако го погъделичкате, ще се разсмее ли? Вярно, роботите имат ръце и усещания, защото така сме ги създали, но нима имат истински човешки пристрастия и чувства? Едва ли. Едва ли! Следователно, нека не бъркаме машините, създадени като човешко подобие, с одушевени същества.

— Налага се да изтъкна, че през настоящия век човечеството стана зависимо от труда на роботите. В света има повече роботи, отколкото хора и общо взето те се занимават с дейности, до които никой от нас не би искал и да се докосне. Те освободиха човечеството от всекидневната досада и затъпяване. Не бива да смесваме проблема за роботите с древните спорове за робството, по-късните спорове за освобождаването на робите и още по-късните спорове за гражданските права на потомците на освободените роби. Иначе ще стигнем до пълен икономически хаос, до времето, когато нашите роботи ще настояват не само за законова защита, но и за независимост от своите притежатели. Онези роби от отминалите векове са били човешки същества, подложени на жестока експлоатация и унижения. Никой не е имал правото да ги държи в робство. Но роботите дойдоха на бял свят, за да ни служат. Според самата си същност те трябва да бъдат използвани — да бъдат не наши приятели, а наши слуги. Защитата на всяка друга гледна точка е заблуда, сантиментален и опасен начин на мислене.

Джордж Чарни беше убедителен оратор, но такъв беше и Джеймз Ван Бурен. Битката се разиграваше не в Законодателното събрание или в Регионалния съд, а по-скоро пред съда на общественото мнение и накрая стигна почти до задънена улица.

Вече имаше доста хора, способни да надмогнат страха или неприязънта към роботите, толкова разпространени допреди две-три поколения, и те приемаха доводите на Джордж. Започваха да се отнасят към своите роботи със симпатия и дори искаха да им осигурят някаква юридическа защита.

Но имаше и други, които се страхуваха, може би не толкова от роботите, колкото от възможните финансови рискове, след като гражданските права бъдат разширени и върху роботите. И призоваваха към предпазливост в тази част на законите.

Така че, когато най-после законите в защита на роботите бяха приети и установени условията кога издадената заповед, нанасяща вреда на робот е закононарушение, те минаха през Регионалното законодателно събрание, върнаха ги за преразглеждане от Регионалния съд и бяха приети, но в променен вид; вече подкрепени от Регионалния съд бяха ратифицирани от Световното законодателно събрание и накрая, след последната апелация на Световния съд, представляваха нещо доста рехаво и умерено. Подлежаха на безкрайни тълкувания и наказанията за нарушение по параграфите бяха прекомерно меки.

Но поне принципът за правата на роботите, установен с решението, дало „свобода“ на Ендрю, се разшири още малко.

Окончателното решение мина през Световния съд в деня, когато умря Малката Мис.

Не беше съвпадение. Малката Мис, макар твърде стара и слаба, се държеше за живота с отчаяна сила през седмиците на заключителните дебати. Едва след като чу за победата, тя се отпусна и се остави на безнадеждния ход на времето.

Когато тя си отиде, Ендрю стоеше до леглото й. Стоеше и гледаше малката съсухрена жена, подпряна на възглавниците, и си мислеше за онези дни преди повече от осемдесет години, когато пристигна в крайбрежното имение на Джералд Мартин и двете момичета го зяпаха, по-малкото се намръщи и каза: „Ен-Дий-Аррр. Не можем да го наричаме така. Какво ще кажете, ако го наричаме Ендрю?“

Отдавна, толкова отдавна. Преди цял живот, поне за Малката Мис. Обаче за Ендрю понякога изглеждаше като миг, сякаш мина съвсем малко време, откакто той, Мис и Малката Мис бродеха по брега под къщата, а той влезе да плува сред вълните, защото го бяха помолили.

Повече от осемдесет години.

Ендрю знаеше, че за човек това е твърде дълго. Лъчисто златна преди много години, косата й стана блестящо бяла, но сега изчезна и последният остатък от блясъка и вече изглеждаше мътна и жалка. Малката Мис наближаваше края на живота си и това беше неизбежно. Не беше болна, просто изхабена, без надежда за поправка. След няколко секунди нямаше да функционира. Ендрю не можеше да си представи света без Малката Мис. Но знаеше, че му предстои да навлезе в такъв свят.

Последната й усмивка беше за него. Последните й думи бяха:

— Ти беше добър с нас, Ендрю.

Тя умря, като държеше ръката му, а нейният син, жена му и техният син стояха на почтително разстояние от робота и старата жена в леглото.