Дебора Райли
Фалшивият годеник (8)

Глава 8

Скъпо дневниче,

Мъже! Има ли по-неразбираеми същества? Имат цялата власт и свобода на света. Получават добро образование и заемат постове, от които могат да променят хода на историята. Могат да станат артисти, поети, изследователи. Не са ограничени от безброй досадни условности. И въпреки всички славни възможности, те избират задкулисните игри в парламента, прекарват безцелно времето си в игрални салони и публични домове, уважават повече негодника пред интелектуалеца.

Но най-смущаващо, разбира се, е поведението им към жените. Как е възможно един мъж в определен момент да е очарователен съблазнител, а в следващия — да се превърне в арогантен негодник? Как може днес да се държи като разумно човешко същество, а утре — като душевноболен?

Как може да се преструва, че ти е приятел, а после внезапно да се превърне във враг?

Из дневника на госпожица Джейн Мидълтън

22 май 1814

Предатели. Изменници. Отвратителни, проклети… мъже.

Изправена между сенките, които с нетърпение очакваше да напусне в началото на сезона, Джейн наблюдаваше танцуващите двойки с цинизъм. Как толкова бързо бе изпаднала в немилост? Преди по-малко от седмица бе приключила споразумението си с Хелион. Само пет кратки дни от онази вечер, в която той я изостави по средата на бала. Обществото можеше и да е непостоянно, но това бе нелепо.

Къде отидоха всички онези настоятелни обожатели, които я уверяваха във вечна любов? Които се кълняха, че биха умрели, ако не получат поне един валс? Които й обещаваха целия свят само срещу една усмивка? Всички сякаш бяха забравили името й. Не търсеха вниманието й. Отново се бе превърнала в невзрачната и обикновена госпожица Джейн Мидълтън. Девойката, забравена в ъглите, заразната за обществото.

Ядосано отвори ветрилото от слонова кост.

— Всички да вървят по дяволите — процеди през зъби.

— А, Джейн, колко хубаво! Май имаш същия късмет като мен: придружиха те вежливо до този тъмен ъгъл — каза Ана, опитвайки се да повдигне дълбоко изрязаното си деколте. Тя се срамуваше от щедрия си бюст, без значение колко пъти Джейн бе изказвала женската си завист. — Лейди Валанс те увери, че това е идеалното място да наблюдаваш тържеството, понеже е далеч от задушаващото множество, нали?

Джейн смръщи вежди с огорчение, не искаше да си спомня колко умело я заточиха тук.

— Предупреждавам те, че съм в лошо настроение, Ана.

Една иронична усмивка цъфна на лицето на приятелката й.

— Така си и мислех, съдейки по червения цвят на бузите ти.

— Червен ли?

— Розов? Тъмночервен? — Наклони главата си на една страна. — Ядосано розов?

— Ядосано розов? — Джейн облещи очи. — Това изобщо не е цвят.

— Разбира се, че е. Нашият уважаван принц го потвърди.

— Колко смешно! — Джейн продължи да наблюдава усмихнатите двойки наоколо. — Не се изненадвам, че Лондон ми се вижда толкова скучен — пълен е с шутове с празни глави.

Замълчаха. После Ана се приближи, за да не я чуят околните.

— Ще ми кажеш ли някога какво се случи между теб и Хелион?

Ветрилото от слонова кост се счупи на две. С въздишка на досада Джейн хвърли остатъците в саксията на една ужасна палма. Проклятие! Какво й ставаше? Не, че Хелион й липсваше. Нито, че копнееше за гласа му или за хитрото пламъче в тъмните му очи. Бе твърде практична за подобни глупости. Само бе разочарована от лекомислието на мъжете. Тъгата в сърцето й нямаше нищо общо с Хелион. Изобщо нищо.

— Нищо не се е случило — отговори твърдо. — Просто сметнах, че е настъпил подходящия момент и сложих край на фарса ни.

Ана погледна невярващо приятелката си.

— Казваш, че отношенията ти с Хелион са били чисто професионални.

— Така беше.

— Тогава…

Въздишка на крайно раздразнение излезе от устните на Джейн. Понякога й се искаше да раздруса приятелката си.

— Какво, по дяволите, се опитваш да кажеш?

— Познавам те, Джейн. Ти никога, ама никога не проваляш сделка.

Не успя да се удържи и се разсмя. Наистина! Ако ръководеше бизнес делата си по същия начин, сега щеше да проси по улиците.

— Предполагам, че сбърках в много отношения. Не знаех, че мъжете са такива негодници. Не мога да си обясня защо една разумна жена ще иска да се свърже с толкова бедни духом и непредвидими същества.

— Несъмнено, защото сме глупачки.

— Така е.

Изведнъж Ана отвори широко очи и възкликна:

— О, не!

— Какво има?

— Ето ти едно дуо глупачки.

Джейн усети сърцето й да се свива при вида на госпожица Феърфакс и неразделната й приятелка госпожица Тюли, които се приближаваха решително към тъмния ъгъл. Дори и от разстояние можеше да забележи злобата им.

— Явно искат да се подиграват на завръщането ми към „увехналите цветя“ в тъмния ъгъл. Умираха си от завист, когато Хелион ме ухажваше.

Събеседничката й измърмори някакво проклятие, по-подобаващо на прост моряк, отколкото на фина дама, и добави:

— Някой ден ще им дам да се разберат на тези двете.

Джейн се усмихна, представяйки си госпожиците с разкървавени носове и насинени очи. Даже сви ръце в юмруци. Да, някой ден…

— Де да беше възможно! — въздъхна.

Приятелката й направи крачка към нея и положи ръка на рамото й.

— Дори и да не мога да им разбия носовете, поне мога да им отвлека вниманието, докато избягаш.

— Не е необходимо, не ме е страх от тях.

— Знам — отговори весело. — Но предвид лошото ти настроение, не мисля, че една среща с тези двете е разумна идея. Ще ми бъде много неприятно да те видя осъдена за убийство, макар и да го заслужават.

Джейн отвори уста да спори, но разбра, че Ана има право. В душата й бушуваха разочарование, гняв и някакво странно чувство на загуба. Идеалната комбинация за започване на скандал. Май не бе най-добрият начин за привличане на потенциални кандидати.

— Най-добре да те послушам — съгласи се тъжно тя, докато хвърляше последен заплашителен поглед към дуото. — Ще бъда в градината.

— Ще се видим там, след като изчистя ъгъла от нежелани особи.

Джейн кимна с глава в знак на съгласие и се отправи към най-близката врата. Поне не се притесняваше, че ще я забавят приказливи „приятелки“ или нетърпеливи за танц господа. Сега можеше да се придвижва в навалицата, без да я забелязват. Можеше да се съблече гола и да свири на виолончело, без някой да си даде сметка. Сега, когато Хелион бе загубил интерес към нея.

Мъката заплашваше да превземе сърцето й, но благодарение на дългогодишната практика, Джейн решително я отхвърли: такова излишно чувство бе непродуктивно за нейните планове. Освен това, предпочиташе да умре, отколкото да позволи на лицемерното общество да разбере, че може да я нарани. С тази смела мисъл девойката отвори вратата и пристъпи сред спокойната тишина на градината.

Вдишваше дълбоко, докато се разхождаше из тесните алеи. Наоколо имаше тъжни розови храсти и малки фонтанчета, които сякаш нямаха сили да изтласкват водата нагоре. Нищо общо с градините й в Съри, гордостта на майка й, пълни с уханни цветя, живописни пътечки и гръцки статуи, ограждащи огромната лятна къща. Имаше и една беседка, светилище на майка й, когато Джейн бе още дете. Не бе построена, за да впечатлява посетителите, или пък, за да прикрие факта, че баща й е търговец. Просто майка й обожаваше красотата и се грижеше да създава такава обстановка за семейството.

Младата жена въздъхна. Това беше, което наистина й липсваше — безграничната любов, с която я обгръщаха родителите й, и която се простираше и върху дома и градината.

Без определена цел, Джейн навлезе в изкуствена малка пещера, където можеше да намери спокойствие и тишина. Нощ като тази бе необичайна за Лондон. За първи път небето бе ясно, без тъмните облаци, предвещаващи дъжд. Даже и мъглата бе изчезнала. Джейн пое дълбоко дъх и се загледа в звездите.

— „Дните са нощи за мен, ако не те видя, а нощите са дни, когато идваш в сънищата ми“.

Дълбокият глас накара Джейн да подскочи от изненада. Погледна назад и видя Хелион да идва по пътеката. С вид на ангел, с черен костюм, с коса, блестяща на лунната светлина. Джейн се напрегна при вида му. Дори се опита да избяга, но той усети паниката й и със скоростта на сокол я взе в обятията си.

— Не, не бягайте, Джейн — нареди й с нисък напрегнат глас. — Трябва да говоря с вас.

Тъй като бе здраво приклещена между ръцете му, успя само да стисне зъби. Инстинктът й я подтикваше да се предаде, да вдиша дълбоко аромата му, да се притисне още по-силно към тялото му. Не го послуша, а се опита да се успокои, да игнорира сладката възбуда, която я обземаше.

— Не знаех, че сте тук — нервно промълви.

Тъмните му очи обходиха лицето й и се спряха на съблазнителните малки устни.

— Дойдох преди малко и ви видях да излизате в градината. Какво друго бих могъл да направя, освен да ви последвам?

Джейн се почувства засрамена. Точно той ли трябваше да я види как се измъква като страхливка?

— О, добре.

— Какво се е случило? Нещо ви тревожи, скъпа моя.

— Аз… — сърцето й прескочи един удар, когато ръцете му се спуснаха по гърба й. — Разбира се, че не.

Той се усмихна на объркването й. Ръцете му дръзко продължаваха да я галят, отприщвайки неподозирани усещания в тялото й.

— Джейн, наистина не можете да лъжете — промърмори.

Тя сподави една въздишка, когато дланите му обхванаха извивката на бедрата й и я привлече към коравото си тяло.

— Хелион…

Протестът й го накара само още повече да затегне прегръдката. Усети дъха му, топъл и сладък, да предизвиква устните й.

— Боже, колко ми липсваше през последната седмица! — призна той, освобождавайки се от формалностите.

Замаяна, Джейн забелязваше само допира на мускулестите му крака през фината коприна на роклята и близостта на устата му.

— На… истина ли?

— Беше непоносимо — Хелион я притисна към напълно възбуденото си тяло. — Не си давах сметка колко ми е приятна компанията ти, докато не се отърва от мен. Много жестоко от твоя страна, скъпа моя.

Джейн преглътна със затруднение. Не й достигаше въздух.

— Това е смешно. Не мисля, че си се сещал за мен дори и за момент.

— Трябва да призная, скъпа моя, че макар и да обичаш да контролираш положението, не можеш да знаеш какви са чувствата ми.

Джейн се опита да се задържи за ръцете му. Сладките му думи я омайваха толкова, колкото и милувките му. В действителност, дори още повече, ако бе възможно. Искаше й се да вярва, че му е липсвала, че е открил, че тя е нещо повече от обикновена грозновата девойка. Че е страдал също като нея през последната седмица. Искаше да повярва, че интересът му е истински. За нещастие, баща й я бе обучил добре: никога не приемай подаръци без първо да попиташ за цената. И винаги имаше такава.

— Какво искаш от мен? — промълви.

Хелион шепнеше, докато полагаше влажни целувки на шията й, а после и върху треперещите устни:

— Искам да те докосвам… да те целувам… Искам да те чуя… да казваш, че и аз ти липсвах.

— Хелион, не — опита се да отстъпи назад. Непоносимата сладост на думите му заплашваше да удави сърцето й. — Не мога да мисля, когато ме целуваш.

След като му отказваше устните си, той насочи вниманието си към чувствителната извивка на шията й. С голямо внимание продължи да изследва все по-надолу, като в същото време потриваше набъбналата си мъжественост в нейната мекота.

— Какво има да му мислиш?

Джейн изстена от удоволствие. Усети някаква божествена топлина да се разлива по тялото й с изненадваща бързина.

— Нашата сделка приключи.

— Добре — с палеца си докосна мястото, където пулсът й биеше бясно. — Сега ще знаеш, че те целувам, защото го искам, а не заради споразумението.

Тя се вкопчи в него с още по-голяма сила. Защо изведнъж й се подкосиха краката? Защо потръпваше всеки път, когато тези подлудяващи устни откриеха ново място за вниманието си?

— Това не е правилно — опита се да убеди повече себе си, отколкото Хелион.

Дрезгавият му смях предизвика тръпки по гърба й.

— Правилно? Как може една целувка да не е правилна? И те уверявам, че имам намерение да стигна много по-далеч. Искаш ли да ти кажа как ще целувам сладките ти гърди? Как пръстите ми ще изследват бедрата ти и ще те карат да стенеш от удоволствие?

— Не, Хелион. Тук съм, за да си намеря съпруг, а не…

— Шшт — заповяда той. После, сякаш думите й бяха освободили досега контролираното му желание, вдигна глава и се нахвърли върху устните й с невъздържана страст.

 

— Но, господине! За какво може да се интересува джентълмен като вас от един обикновен търговец?

Бидълс отговори с очарователна усмивка. По лицето му не се забелязваха часовете, прекарани в библиотеката на лейди Валанс в очакване да се появи възпълния господин, с почти оплешивяла глава и огромен крив нос. Нито, че бе открил слабостта на въпросния господин към коняка и че рано или късно ще отиде в библиотеката като пчела в търсене на нектар. Нито, че бе готов да използва този наивник като пешка в играта си на шах. Сипа по една щедра доза от коняка на лейди Валанс и за двамата и прекоси стаята, за да предложи чаша на своя събеседник.

— Аз? — усети неприятна тръпка, когато силната напитка изгори вътрешностите му. — Изобщо не ме интересува. Просто миналата седмица някои господа споменаха името му. Харесва им да се информират за хората, които могат да се окажат полезни в даден момент.

На Нютън му трябваше известно време, за да асимилира намека. Не бе от най-умните. В действителност, обикновено се държеше като глупак. И по тази причина бе точно човекът за Бидълс. Не само защото също бе търговец, а и защото бе от типа хора, борещи се с всякакви средства да се причислят към доброто общество. Би направил всичко, за да спечели благоразположението на такава светска личност като лорд Бидуел.

— Ясно. Искате да кажете, че вие ще им продадете информацията?

Бидълс потръпна при такава липса на финес, но усмивката се запази на лицето му. Остави чашата си и извади бродирана кърпичка от ръкава.

— Информацията е като всяка друга стока. За нещастие, стойността й зависи от това, какво е готова да заплати ответната страна за нея.

— А, разбира се. Да, да, ясно — събеседникът му нервно облиза устни. — Какво искате да знаете за господин Емерсън?

Проблемът на Бидълс бе, че не знае какво търси. Единственото, което имаше, бе фактура на някаква компания „Емерсън и синове“, намерена на бюрото на Джейн.

— Разбрах, че е в текстилната индустрия — каза накрая. — Доходен бизнес.

Нютън сбърчи чело.

— Предполагам. Има скромна фирма в Чийпсайд и много синове.

— Само скромна?

— Ами… не е някой Мидас, ако това имате предвид.

Бидълс разсеяно поднесе кърпичката към носа си.

— Да е имал някакви затруднения?

Нютън изглежда се засегна от въпроса.

— Искате да кажете със закона ли, сър?

— Или пък финансови.

Мъжът помълча, като че ли се колебаеше между лоялността към колега и желанието да угоди на високопоставен член на обществото.

— Носеше се слух преди години, че е продал некачествен материал за военни униформи — призна накрая. — Но си беше само слух, разбира се, дело на нечестен конкурент.

Бидълс сви устни. Така, така. Изглежда, че подозренията му са основателни.

— Не смятате, че се занимава с тъмни сделки, така ли?

— Не — Нютън го погледна сурово. — Както той, така и Джордж Мидълтън винаги са били честни. Както ви казах, беше само слух.

— Мидълтън — Бидълс изпита неочаквано задоволство. — Ето ни един наистина успял човек. Дъщеря му се намира в Лондон за сезона, разбрах.

— Добро момиче. Майка й бе дъщеря на дук, знаете ли?

— Невероятно! — Бидълс се опитваше да изглежда изненадан, но и да върне разговора към същината му. — Емерсън и Мидълтън бяха съдружници, нали?

Нютън повдигна рамене.

— По-скоро конкуренти, макар че винаги са били големи приятели.

— Разбирам.

Възрастният мъж премигна, явно изпитваше неудобство да клюкарства за хора, които смяташе за свои приятели.

— Това ли е всичко?

— О, да — отговори Бидълс с най-чаровната си усмивка. — Благодаря за информацията. Няма да забравя помощта ви.

Пълното лице светна от облекчение.

— Да, да, на мен винаги може да се разчита. Лека нощ, милорд.

Направи смешен поклон, остави чашата си и побърза да излезе. Бидълс го изпрати с мълчание. Имаше доста неща да анализира, после щеше да реши как да действа. Засега искаше само да напусне бала по най-бързия начин и да си намери по-приятно занимание.

Точно в този момент чу слаб шум от другата страна на отворената врата. Тихомълком прекоси стаята и се долепи до стената. После бавно се приближи към отвора, сграбчи натрапника и го дръпна навътре. Чу се сподавен писък.

Ана Халифакс се изчерви от срам, докато той се хилеше насреща й.

— Добре, добре, да видим какво имаме тук?

— Господине! Почти умрях от страх!

Бидълс я погледна развеселен.

— Знаете ли, скъпа моя, тъкмо си търсех някоя услужлива дама да ме отърве от скуката. — С рязко движение затвори вратата и я хвана през кръста. Идеята да търси други забавления се изпари. Какво по-забавно от това да провокира едно същество, което не само разпалваше страстите му, но и интригуваше ума му? — Кажете ми, моя сладка Ана, последвахте ме с намерението да подслушате разговора ми, нали?

— Аз… — Нервна и засрамена, девойката притисна ръце към гърдите си. — Не, разбира се.

Той се усмихна при вида на големите й уплашени очи.

— Добре. Значи сте тук с една определена цел.

Момичето навлажни устни по начин, който му се стори много съблазнителен.

— За каква цел говорите?

Бидълс измърка като котка, докато притискаше апетитното й тяло.

— Очевидно ме последвахте с намерението да си откраднете няколко целувки. Отлична идея. — Задържа дъха си, като видя пламъка на желание в сините очи. — О, да, много ми харесва.