Дебора Райли
Фалшивият годеник (11)

Глава 11

Скъпо дневниче,

За двадесет и три години мисля, че съм опознала тялото си. Знам, че е прекалено слабо и лишено от привлекателни извивки. Движи се с енергично нетърпение, без значение колко пъти практикува елегантна походка. С две думи, повече е функционално, отколкото красиво. Но се научих да го приемам и да ценя доброто здраве и силното телосложение, с които съм надарена.

Обаче, когато Хелион нахлу в живота ми, си дадох сметка, че тялото може да се превърне в предател, че отказва да изпълнява заповедите на мозъка. Достатъчно е той да е наблизо и сърцето ми бие в лудешки ритъм, дланите ми се изпотяват и треперят с копнеж. Дори на моменти трябва да си напомням да дишам.

Из дневника на госпожица Джейн Мидълтън

27 май 1814

Джейн седеше на края на седалката, потопена в напрегнато мълчание. Призна пред себе си, че не бързият ход на конете бе причината за нейния страх. Нито посоката, която бяха поели — покрайнините на Лондон. Ако наистина искаше да се ожени за нея, никога нямаше да предизвика скандал, който да съсипе репутацията й. Истината бе, че не можеше да остане спокойна в близост до този мъж.

Всяко движение на екипажа я подхвърляше към силните му бедра. С всяко вдишване получаваше и доза от аромата му, мъжки и топъл. И въпреки, че бе забила поглед напред, усещаше очите му да оглеждат профила й. Тялото й изгаряше от срам, мускулите й се напрягаха, а сърцето й щеше да излезе от гърдите.

Проклятие! Сигурно бе полудяла, след като се остави Ана да я убеди да му даде възможност.

Вярно е, че харесваше компанията му и неговата изобретателност. Оценяваше способността му да се отнася с нея като с независима и интелигентна жена. И бе поласкана (човешко е все пак), че е привлякла интереса на най-желания от всички жени на Англия мъж. Божественият Хелион искаше да се ожени за нея! За Джейн Мидълтън — жената, която винаги отстраняваха и забравяха. Жената, която не канеха на танц или на разходка в градината. Жената, която съжаляваха. Без съмнение, този късмет би трябвало да й повдигне самочувствието.

Но да разглеждаш рационално Хелион като възможен кандидат бе едно, а друго — да седиш до него с треперещо тяло. Как да прецени разумно, когато мислите й я водеха по непродуктивни пътища? Пътища на страсти и удоволствия.

Джейн вече знаеше, че го иска като любовник. Но дали можеше да й бъде и другар, доверен приятел? Време беше да действа разумно.

— Колко още ще пътуваме? — попита, като се опитваше да изглежда спокойна.

Разбра, че усилията й са напразни. Негодникът знаеше как сърцето й се блъскаше да излезе от гърдите, а тялото й бе кълбо от нерви.

— Не много — отговори неопределено, докато контролираше мощните сиви коне през натоварения трафик. — А и минаваме покрай живописни места. Мислех, че ще ти хареса.

Джейн сподави една язвителна усмивка — опитваше се да я управлява като проклетите си коне. Но какво пък — помнеше, че й харесват чистия въздух и зелените поля.

— Винаги е приятно да излезеш от Лондон.

— Е, и в града не е лошо.

Джейн направи гримаса.

— Мирише лошо.

Хелион отметна глава назад и се засмя.

— Добре де, не отричам. Защо не ми разкажеш за имението ти в Съри? По-добре ли мирише?

— Разбира се. През пролетта из въздуха се носи аромата на цветя, а зиме вятърът довява мирис на море.

— Звучи добре. Нямам търпение да го видя.

Изведнъж в главата й зазвуча аларма. Нима си мислеше, че с женитбата си ще спечели великолепно елегантно имение?

— Повечето хора го смятат за малко. Не е толкова величествено, колкото си мислиш. Имаме само шепа арендатори, а къщата изобщо не е като тези, с които си свикнал…

— Достатъчно, Джейн — погледна я сурово. — Не ме отблъскваш с тези глупости.

Тя премигна, уж невинно.

— Какви глупости?

— Опитваш се да ме убедиш, че имението ти не е нищо повече от малка и грозна колиба — отговори той. — Няма да промениш решението ми да се оженя за теб, а и е обида към дома ти.

— Казах истината, не е голямо — изражението й омекна при мисълта за родното място. — Но паркът е добре поддържан, а градините са толкова красиви, че ти спират дъха. Баща ми често казваше, че майка ми явно е вълшебница, за да сътвори такава красота.

— Ти работиш ли в градината?

— Не — усмихна се тя. — Не наследих магията на майка ми. Дори само да мина покрай някое цвете и то увяхва. Затова имам няколко талантливи градинари, които ги поддържат в състоянието, в което тя ги остави.

Той й се усмихна, преди отново да насочи вниманието си към пътя.

— И къщата?

Джейн си представи старата тухлена постройка с двете й широки крила и галерия от колони.

— Не е голяма, но притежава стил. Баща ми се шегуваше, че един по-силен порив на вятъра ще я събори и тогава ще я замести с елегантна италианска конструкция. Разбира се, не би се осмелил. И двамата обичаха къщата, въпреки димящите камини и течащите покриви.

— Очите ти добиват особен блясък, когато говориш за баща си — промърмори той.

— Беше много специален. Не само създаде финансова империя, благодарение на ума и трудолюбието си, но и постоянно ни доказваше, на мен и на майка ми, че сме най-важното нещо в живота му. Никога не бе прекалено зает да ми помогне в ученето или да ме научи да яздя. Казваше, че мъж, който пренебрегва семейството си, заради трупането на пари, губи истинския смисъл на живота.

Хелион слушаше думите й с голямо внимание.

— Явно е бил човек, достоен за възхищение.

— Да.

— А майка ти?

Джейн не разбираше внезапния му интерес към семейството й, затова се ограничи да свие рамене.

— Беше много приятна жена с добро сърце — натъжи си при спомена, — може би прекалено добро.

— Какво имаш предвид?

— Не можеше да приеме, че родителите й са я оженили за баща ми, заради богатството му, а после я отхвърляха, понеже е търговец. — Загледа се в обширните ливади, заменили градския пейзаж на Лондон. — От друга страна и фамилията на баща ми не се чувстваше удобно в компанията на една аристократка. Така че майка ми цял живот бе самотна, на границата между два свята.

— А ти? Чувстваше ли се изолирана? — поиска да узнае той.

Джейн се замисли за детството си. Несъмнено е имало и тъжни моменти, но най-яркият й спомен бе за момиченце, безгранично обичано от родителите си.

— Понякога се питах защо нямам братовчеди, които да посещавам като останалите деца, или защо не ме канят в по-аристократичните домове в околността. Но за едно дете не е толкова очевидно, че е отритнато от елита. Докато имах родителите си, аз бях щастлива.

— Сигурно много си страдала от тяхната загуба.

— Да. За първи път разбрах какво е да си сам. — Ръцете й се вкопчиха в полите и мъката се върна отново. — Не можех да спя от болката и тишината. Исках само… някой да ме прегърне.

Думите й докоснаха някаква рана в душата му.

— Затова ли дойде в Лондон да си търсиш съпруг? — попита задавено.

— Отчасти, пък и бях дала дума на баща ми.

Настъпи тишина, нарушавана само от тропота на копитата и далечната песен на някоя птица. Джейн се опита да седи неподвижно. Не бе лесно да отвориш скрити рани. Но мислеше, че трябва да бъдат споделени с мъжа, който искаше да е неин съпруг.

— Ти си удивителна жена, Джейн Мидълтън — осмели се да наруши мълчанието Хелион. Изглеждаше развълнуван.

Джейн се опита да не се изчервява от думите му.

— Какво?

— Не познавам друга, осмелила се да организира собствения си сезон в Лондон — от наемането на къща, до намирането на кандидат. Това показва изключителна смелост.

Опасни чувства завладяха сърцето на младото момиче. Когато се оглеждаше в тези тъмни очи, тя бе смела, дръзка, специална. Каквато цял живот бе искала да бъде.

О, по дяволите!

— По-скоро бе глупаво от моя страна. Не си представях колко ще е трудно, иначе и армията на Наполеон нямаше да ме изкара от Съри.

— Изобщо не ти вярвам. Можеше да напуснеш Лондон веднага, но ти отказа да се предадеш, остана и се бори, за да заемеш мястото си в обществото.

— Не смятам, че усилията ми се увенчаха с успех. Едва престана да ми обръщаш внимание и отново започнаха да ме избягват.

— Временно явление. Сигурен съм, че щеше да преодолееш всяко препятствие. Сега няма нужда да се притесняваме повече за това. Като моя съпруга ще бъдеш една от лидерките на обществото.

Погледите им се кръстосаха. „Дишай, Джейн, дишай“ — заповяда си.

— Много си настоятелен, Хелион — успя да отрони.

Усмивката му предизвика хиляди иглички по тялото й.

— Достатъчно, за да спечеля упоритото ти сърце, любов моя.

Джейн бързо отклони поглед встрани. По-добре да брои пеперуди и да се наслаждава на пейзажа, отколкото да мисли за този господин, така решен да й бъде съпруг. Въздъхна с облекчение, когато Хелион замълча и не се възползва от ситуацията. Това й даде възможност да подреди мислите си и да отпусне напрегнатите мускули.

След няколко километра се почувства достатъчно спокойна, за да съзерцава прекрасния му профил, огрян от слънчевите лъчи.

— Много ли остава? — попита.

— Всъщност, вече пристигнахме.

Джейн се огледа и видя огромна каменна постройка и голям брой екипажи, пристигащи или в очакване пред конюшните.

— Странноприемница?

Хелион умело насочи конете през портала към задната част на широкия двор.

— А, не просто странноприемница — поправи я, — а една от най-елегантните в цяла Англия. Никой не е живял наистина, ако не е пробвал пая с месо на „Лисица и грозде“.

Въпреки суматохата из двора и конюшните, имаше известен ред в хаоса, което говореше за проспериращ собственик с ясни идеи за бъдещето. Джейн още не разбираше защо Хелион я доведе тук, освен ако…

Сърцето й трепна от умиление и едва сдържан ентусиазъм. Разбира се, „Лисица и грозде“! Бе чула за това място, когато правеше проучванията си през последните седмици. Както каза и Хелион, бе най-известната странноприемница в областта. Сети се, че веднъж спомена за желанието си да я посети. Сега й се удаваше възможност да разбере как си е спечелила славата. И, може би, да построи собствена странноприемница със същия стил.

— О, Хелион!

Той се усмихна на очевидния й ентусиазъм.

— Доволна ли си?

— Аз… — Джейн се опитваше да се освободи от странния възел, който се формираше в гърлото й — … не мога да повярвам, че си организирал всичко това.

— Не бе толкова трудно, скъпа — увери я сладко.

— Не това — вдигна ръка, — а, че си разбрал колко означава за мен посещението на такова чудесно място, че изобщо си се сетил за моя интерес към странноприемниците. Повечето мъже предпочитат да не обръщат внимание на странния ми вкус. Ще видя със собствените ми очи една от най-успешните, което ще ми е от голяма полза, когато дойде време за моята собствена.

— А… да… разбира се — примигна Хелион. — Знам колко важен е за теб бизнесът.

Сърцето на Джейн омекна още малко.

— Никой друг мъж, с изключение на баща ми, не би помислил подобно нещо.

— Значи не съм единственият. Горд съм, че ме сравняваш с него.

При тези сладки думи Джейн задържа дъха си. После, без напълно да осъзнава какво прави, се наведе към него и целуна бузата му. Може би този мъж струваше повече, отколкото тя си мислеше.

— Благодаря ти, Хелион — промърмори.

Направи го спонтанно, без да помисли за хаоса, който предизвикваше всеки контакт с него в цялото й тяло. Напомни си слабостта, която я обхващаше. Побърза да се отдръпне, но бе спряна от две силни ръце, които я задържаха срещу твърдото мъжко тяло.

— О, не! — прошепнаха устните му в ухото й. — Чаках прекалено дълго да ме целунеш, за да позволя да избягаш толкова бързо.

— Хелион…

Целуна нежно слепоочието й.

— Нямаш си и идея, нали?

— За какво?

— С какво отчаяние искам да усетя устните ти върху кожата си.

Пръстите й инстинктивно се вкопчиха в реверите на сакото му. Лесно бе да си представи огромното удоволствие, което би изпитала… Нейните устни върху неговите, после надолу по шията до…

О, Боже! Джейн неспокойно се раздвижи, изгаряйки от желание.

— Абсурдно е.

— И аз това си повтарям — съгласи се той разсеяно. — Мъж на моите години и с такъв опит не би трябвало да се измъчва нощем в леглото си като ученик, усетил първите си пориви на страст. Нито да има такива възбуждащи фантазии за сладкото ти малко тяло и какво бих направил, ако е под моето…

— Искате ли да отведем конете ви в конюшните, господине?

Мъжкият глас прекъсна магията и показа на Джейн, че са изложени пред погледите на десетките слуги и гости наоколо. Нещо, което бе забравила. В същия момент Хелион се отдръпна с учудващо изчервяване по високите си скули.

— Проклятие! — промърмори. — Май ще трябва да оставим този вълнуващ разговор за по-късно.

По-късно? Джейн прекара език по изтръпналите си устни. Много лоша идея.

 

Хелион се усмихна изненадано. За Бога! Какво се случи?

Всичко бе започнало добре. След като бяха излезли от Лондон, Джейн се бе показала като склонна, добре разположена спътница. Не само склонна, но и уязвима, когато говореше за семейството и дома си. Дори когато дойдоха в „Лисица и грозде“ го погледна с такава радост, че сърцето му се изпълни с надежда. В този момент си помисли, че е планирал перфектния романтичен следобед.

Разходка из красивите околности. Частен салон в известна странноприемница, където да споделят обяда си в интимна обстановка. В джоба си носеше медальон с негова къдрица, който да й подари в знак на любов. Имаше ли нещо по-романтично? Не трябваше ли да бъде тотално запленена?

Но въпреки всичките му планове и интриги, тя успя да го обърка. Както винаги.

Благодари на Бога, че имаше мозък в главата си, за да не стане някое нещастие. Остави Джейн да го чака в антрето и отиде да говори със съдържателя. Собственикът добре познаваше знатните особи и техните навици и след няколко пошушнати думи и малък подкуп се съгласи на една бърза обиколка из сградата, последвана от частен обяд.

Поне той си мислеше, че обиколката ще е бърза.

Докато следваше ентусиазираната Джейн и съдържателя, Хелион си даде сметка, че напълно са го забравили. Трудно за възприемане от човек, който привличаше вниманието в момента, в който влизаше някъде. Не си спомняше друг случай, когато да се е чувствал тъй незначителен. И никога в компанията на някакво момиченце, разбира се. Колко пъти е съжалявал за количеството дебютантки, които се изпречваха на пътя му? Или за многото вдовици, опитващи се да го примамят към женитба? Сега разбираше, че е приемал за даденост несъмнения си ефект върху другия пол. И ако беше някой по-несигурен в себе си, щеше да се обиди от явното пренебрежение от страна на бъдещата си булка. Вместо това, Хелион остави настрана наранената си мъжка гордост, решително и без съжаление.

Този момент принадлежеше на Джейн. Скоро щеше да има възможност да привлече цялото й внимание. И цял живот занапред.

Освен това му доставяше удоволствие да я наблюдава, докато разглеждаше странноприемницата. Напрегнатата, малко непохватна жена, която обитаваше тъмните ъгли по салоните, бе изчезнала. Нямаше я и нервната госпожица, която подскачаше при всеки комплимент. На нейно място се появи една енергична и доминираща жена, която се движеше от едно място на друго с концентрацията на генерал на бойното поле.

Хелион не познаваше тази страна от личността на Джейн, но откри, че го очарова.

В държанието й имаше компетентност, което спечели уважението и на слугите, и на съдържателя. Очарованието й премахваше всякакво неудобство от факта, че обсъждат с жена делови въпроси, запазена територия само за мъже. Чаровен ентусиазъм придаваше красота на деликатните й черти. Хелион забеляза блясък в големите й очи и нежно оцветяване на страните й, когато задаваше безброй въпроси на готвачката — от цената на картофите, до най-добрия начин за съхраняване на брашното.

Внезапна топлина обля тялото му. Джейн щеше да бъде също толкова пламенна и в леглото, обещаваше един перверзен глас у него. Лицето й ще се зачерви от страст, очите й ще потъмнеят от възбуда, а това слабо тяло ще гори от желание, когато бавно и внимателно я направи своя.

Разтърсван от горещи вълни, Хелион се приближи и взе ръката й в своята. Достатъчно я бе споделял за днес. Сега я искаше единствено за себе си. Насаме. Заедно. Да задоволи поне част от напрегнатото желание.

— Господин Паркър, мисля, че резервирах обяд — намеси се с любезен глас.

Плешивият съдържател примигна неразбиращо.

— О, да… извинете — каза и вдигна оправдаващо ръце. — Боя се, че ви забравихме. Не се среща често такъв прозорлив инвеститор, който се интересува от скромната ми странноприемница. Трябва да благодаря на госпожица Мидълтън за приятния разговор.

— Да, наистина, тя е уникална — със собственически жест Хелион придърпа изчервената Джейн към себе си. — И несъмнено много гладна след такава натоварваща сутрин.

Схващайки намека, съдържателят направи знак на две момичета да вземат подносите с храната. След това ги поведе по стълбите към определения за тях частен салон.

Хелион запази мълчание, докато преминаваха през общите помещения и скришом наблюдаваше жената до него. Може би Джейн щеше да откаже да остане насаме с него. Забеляза, че е разсеяна, явно с идеите си за своя странноприемница, разходни книги и печалби.

Въздъхна печално. Трябваше да е доволен, че не се налага да я понесе ритаща и пищяща на гръб, за да обядват. Но откри, че все повече го дразни способността й така лесно да го изхвърля от мислите си. Всяка друга би се притеснила, ако я водеха в частен салон с известен съблазнител, или би била поне предпазлива, дори уплашена. Всичко друго бе за предпочитане пред това безочливо пренебрежение.

Чувствайки се като хищник, който преследва трудна за хващане жертва, Хелион отведе Джейн до вратата, която господин Паркър държеше отворена.

— Всичко е както пожелахте — каза съдържателят, хвърляйки бърз поглед към стаята. Имаше малка масичка със столове и тапицирано канапе до прозореца. — Ако ви трябва нещо, само позвънете.

Хелион кимна с глава, изчака мъжът да напусне дискретно стаята и затвори вратата след него. Най-накрая сами! Усети тръпки по тялото си, но успя да ги заглуши. Първо обяда и после съблазняването… винаги когато обядваха бързо. Много бързо.

С елегантно движение Хелион настани спътницата си на единия от столовете, а после зае своето място. Започна да отхлупва множеството блюда, наредени върху ленената покривка.

— Да видим, с какво мога да те изкуша? Пъстърва в крем сос, филе с гъби, суфле, моркови с медена глазура?

Джейн гледаше претрупаната маса с изненада.

— Боже Господи, всичко изглежда много вкусно!

— Тогава, от всичко по малко — взе една чиния и я напълни с различни вкуснотии. Постави я пред нея и напълни чашата й с вино. — Изглежда доста си огладняла, а?

— Всъщност, не си давах сметка досега — усмихна се сладко, без да осъзнава, че до момента го бе игнорирала напълно. Но това бе на път да се промени. — Трябва да призная, че умирам от глад.

Хелион огледа деликатното й лице.

— И аз.

Джейн примигна, сякаш изведнъж осъзна желанието, което го изгаряше.

— А… господин Паркър е толкова любезен да ни предложи такова пиршество.

— Не казах, че съм гладен за филе или пъстърва — поправи я мрачно той. — Господин Паркър не може да ми предложи нещото, което ще задоволи апетита ми.

Джейн навлажни устни. Вече не се чувстваше защитена от мислите си.

— Хелион…

— Яж си обяда, скъпа моя, — прекъсна я той, облегна се назад и опита от виното. — Имаме цял следобед да заситим апетита ми.