Дебора Райли
Фалшивият годеник (7)

Глава 7

Скъпо дневниче,

Желание. Една съвсем обикновена дума, за да се опише такова сложно чувство.

Съдби са разрушавани заради желанието, семейства са разделяни. Заради него са водени войни и превземани кралства. Мъже са убивани и жени са жертвани в негова чест. В някои случаи дори е променяло курса на историята. То е една от най-могъщите сили на земята.

Тогава защо се притеснявам толкова, че съм болна от тази най-често срещана болест?

Признавам: когато се приближих до него, знаех, че е донжуан. А един джентълмен не се превръща в женкар, без да натрупа богат опит в разпалването на женските страсти. Очакваше се и аз да попадна в лапите на чара му. Но да знам, че рискувам да изпитам желание за първи път и да го изживея са две съвсем различни неща.

А какво ужасно безпокойство ми причинява! Как да си върша работата, когато мислите ми постоянно се объркват от спомена за онази целувка? Как да заспя през нощта, когато изпитвам отново и отново онези усещания? И най-лошото: как ще си намеря съпруг, когато всички бледнеят в сравнение с Хелион?

Желание. Ако питаха мен, би трябвало да го забранят със закон.

Из дневника на госпожица Джейн Мидълтън

17 май 1814

Седнала зад писалището, Джейн разтри слепоочията си, за да премахне болката. Вече няколко дни се опитваше да се пребори с нея, по-точно от деня на свадата й с Хелион.

Проклет мъж! Проваляше всичко. И не само заради ненавременното му нахлуване в библиотеката, тъкмо когато бе успяла да накара господин Барнет да я целуне. Сега всеки евентуален кандидат изпитваше ужас дори да се доближи до нея. Как ще намери съпруг, когато всички се страхуваха да не бъдат извикани на дуел от най-добрия стрелец на Англия? Цялата ситуация бе много дразнеща. Джейн се намръщи. Но честно си призна, че болката й не се дължеше само на липсата на кандидати.

Въпреки желанието й, споменът от онази полуосветена библиотека изгаряше вътрешностите й. Не излъга като каза, че целувката на господин Барнет е била доста приятна. Е, Земята не бе спряла да се върти, но не бе и неприятно. В онзи момент й се струваше достатъчно. И после Хелион я бе взел в обятията си и тя се бе разтопила като ученичка без капка мозък в главата си.

Всяка мисъл за възможни кандидати и причините да се омъжи изчезнаха от съзнанието й. Предаде се на желанието да се наслаждава на огъня, разпален от него. Искаше да я притисне още по-силно към себе си, да сложи край на онази ужасна потребност, която извираше от дълбочината на нейната същност.

Когато замъгленото й съзнание установи, че ръцете му са в деколтето й и я гали с недопустима интимност, тя се върна към действителността. Отблъсна се от него, избяга от библиотеката и се прибра вкъщи. И бягайки, осъзна, че не може да се скрие от истината: нямаше да намери джентълмен, готов да се ожени за нея, докато Хелион е част от живота й.

Как се случи така, че целувките му я омайваха до такава степен, че едва понасяше докосването на друг мъж? Явно трябваше да сложи край на странното им споразумение. Докато той бе наблизо, никога нямаше да избере друг. И колкото по-скоро, толкова по-добре.

Дълбока въздишка прекъсна мислите й. Джейн вдигна поглед и видя Ана, която кръстосваше стаята от прозореца до библиотеката. Приятелката й бе дошла преди половин час, но освен да търка килима от толкова ходене напред-назад, не бе казала нищо. Изглеждаше вглъбена в собствените си мисли.

— Ана, бих желала да седнеш — каза Джейн с ироничен тон. — Завива ми се свят като те гледам.

Ана внезапно спря и се подпря на близкия стол.

— Съжалявам.

— Тревожи ли те нещо?

— Може и така да се каже. Аз… лорд Бидуел.

Джейн се стресна. Вглъбена в собствените си проблеми с Хелион, напълно бе забравила за ексцентричния господин и опасността, която представляваше за репутацията й.

— Небеса! Откри ли нещо?

Ана скръсти ръце в скута си.

— Абсолютно нищо.

— Но ако имаше намерение да ме шантажира, досега трябваше да го направи, нали? — настоя Джейн нетърпеливо, не искаше допълнителни проблеми, вече си имаше достатъчно.

— Кой знае как действа подлия му мозък? — отговори мрачно приятелката й. — Може да изчаква, докато решиш, че си в безопасност, или пък търси нещо компрометиращо, с което да те измъчва, преди да свърши с теб.

— Никак не ме успокояваш.

— Не се бой, аз ще се оправя с него.

Имаше нещо в тона на Ана, което обезпокои Джейн. Момичето имаше приятен характер, бе винаги весела и готова да оцени добрата шега. Сегашното й настроение не бе присъщо за нея. Джейн не искаше приятелката й да попадне в неприятна ситуация по нейна вина.

— Ана.

— Да?

— Не искам да поемаш никакъв риск, за да ме защитиш. Никога няма да си го простя, ако те наранят.

Интересна работа, Ана изглеждаше по-скоро обидена от думите й.

— Не съм дете, Джейн. Способна съм сама да реша какви рискове да поема и да отговарям за действията си.

— Разбира се — Джейн бе още по-сериозна. — Извини ме.

Настъпи мълчание. После от устните на Ана излезе дълбока въздишка.

— Не, аз трябва да се извиня. Днес съм в лошо настроение. Само…

— Какво?

— Само дето този мъж…

Джейн погледна объркано приятелката си. Несъмнено днес бе много различна.

— Лорд Бидуел?

— Да.

— Какво е направил?

Изведнъж бледата кожа на Ана се оцвети в червено.

— Нищо.

Много бавно Джейн се изправи и се насочи към нея. Нещо ставаше между Ана и лорд Бидуел. Нещо интригуващо.

— Ана?

Девойката вдигна глава и срещна прозорливите очи на Джейн.

— Дразни ме неговата надменност — призна накрая. Очите й показваха нещо, което нямаше нищо общо с гнева. — Би ми доставило удоволствие да му се подигравам.

— Сигурна ли си, че това е единственото, което искаш? — попита я внимателно.

— Какво искаш да кажеш?

Джейн замълча за момент, неспособна да реши дали да се меси в проблемите на Ана или не. Само Бог знаеше, че в последно време животът й бе истинско бедствие, така че не бе най-подходящата да дава съвети. Накрая тъжното изражение на приятелката й я принуди да говори, поне можеше да й предложи утеха.

— Привлича те, нали? — попита внимателно.

Ана не можеше да се преструва повече. Бузите й пламнаха при директния въпрос.

— Аз… Господи, да. Не знам как се случи. Той бе врагът и изведнъж… се намирах в обятията му и мислех, че ще припадна. Беше унизително.

Джейн леко се усмихна като чу тази объркана изповед. Преди месец щеше да се подиграва на абсурдната идея, че една разумна жена може да си изгуби ума по нещо толкова нелогично като желанието. Без съмнение, само глупавите и слабохарактерни момичета вярваха на тези глупости. Но сега сърцето й много добре разбираше какво чувства приятелката й.

— Не бъди толкова строга към себе си — промърмори тя.

Сладкото закръглено лице помръкна.

— Не, не съм. Само глупачка би се захласнала по някой донжуан. Една разумна жена би трябвало да се държи на положение, без значение колко вълнуваща е целувката на мъжа.

— Открих, че и най-разумната между жените не е имунизирана срещу чара на един съблазнител.

Ана отвори широко очи, доловила огорчението в думите на Джейн.

— О, скъпа, и ти ли?

Джейн сви рамене.

— Предполагам, че беше неизбежно. Така или иначе, няма да мисля повече за това. Имам по-важни неща за вършене.

— Как върви търсенето? — попита Ана, нетърпелива да смени неудобната тема.

Джейн се замисли за многобройните господа, с които се запозна, откакто Хелион я превърна в обществена знаменитост. Откри, че този факт я натъжава толкова, колкото и увлечението й по известен донжуан.

— Много бавно.

Ана изглеждаше наистина изненадана.

— Но нали те преследва цяла тълпа джентълмени.

— Да, знам.

— Джейн, какво става? — наведе се към нея.

— Май съм станала много взискателна, но…

— Но какво?

Забави се малко, за да обмисли отговора си. Трябваше да признае, че Хелион бе унищожил желанието й за познанство с евентуални кандидати. Но защо? Не бе резултат само на безспорната страст, която събуждаше у нея, както не бе и заради външния му вид. Не. По-скоро се дължеше на начина, по който й говореше, като на равен, а не като на глупаво момиченце. Също и на това, че одобряваше навика на Джейн да нарушава стриктните норми, ограничаващи ролята на жените до сляпо подчинение.

— Предполагам, че ми се иска да открия съпруг с поне минимално количество ум в главата си и който не смята, че щом нося пола, действам като идиот.

Изражението на Ана изразяваше носталгия.

— Да, разбирам те.

Джейн почувства да я полазват тръпки и обви ръце около тялото си.

— Би трябвало да съществува джентълмен с такива качества. Трябва само да имам търпение.

Ана се изправи на крака и докосна нежно ръката на приятелката си.

— Ще го откриеш, Джейн — увери я тя лека усмивка. — А сега трябва да тръгвам. Обещах на леля ми, че ще я придружа на една поетична сбирка. Май съм била в момент на лудост, когато съм приела.

Джейн се засмя. Бе решена да се отърве от усещането, че проектът й е обречен на провал.

— Може би няма да е толкова ужасно.

Ана сложи ръкавиците си с гримаса.

— Поемата е озаглавена „Ода за принца, нашия славен лидер в битката“.

Джейн не можа да сдържи явното потръпване.

— Пфу!

— Точно така! — Ана въздъхна театрално. — Ще се видим довечера.

 

Хелион нетърпеливо крачеше от единия до другия край на салона. Изръмжа и измери с убийствен поглед един джентълмен, който имаше нещастието да се изпречи на пътя му. Бедният човечец се спъна в минаващ слуга, а подносът с чашите шампанско се стовари върху група нищо неподозиращи матрони.

Хелион дори не му обърна внимание. Погледът му, мрачен и зноен, продължаваше да търси из множеството познатата слаба фигура. Къде беше, по дяволите?

Вече трети ден Хелион присъстваше на всяко скучно мероприятие, надявайки се да открие Джейн. Дори няколко пъти отиде до градската й къща, само за да бъде информиран, че госпожица Мидълтън има среща със своите бизнес партньори. В началото се почувства неспокоен, притесняваше се, че горещите му целувки са я уплашили. Все пак тя бе невинна, не бе свикнала със зашеметяващата сила на страстта. Но когато разбра, че съзнателно продължава да го избягва, притеснението му се превърна в необуздана ярост.

Може целувките му да са били горещи, но и тя не остана безучастна. Даже, за един кратък миг му отговори със същата страст. Дори и в момента можеше да усети сатенените устни и крехкото тяло, прилепено към неговото.

Хелион за пореден път огледа балната зала на Марлоу. Враждебното му изражение отблъскваше всички, който искаха да го доближат, дори и най-нахалните. В другия ъгъл на салона видя познати тъмни къдрици в комбинация с ужасна бална рокля. Най-накрая! Това едновременно го успокои и постави нащрек — като хищник, подушил жертвата си.

В момента тя бе сама и въпреки това, той не се поддаде на импулса си да я доближи. След последната им конфронтация си бе научил урока. Затова за момента се задоволи само да я огледа. Строгото й изражение и начинът, по който държеше ветрилото, му показаха, че не е толкова спокойна както обичайно. Усети напрежение в слабата фигура и видя недоверие в погледа. Трябваше да се приближи много внимателно. Една грешна дума и тя щеше да се изпари в нощта. Не бе лесна задача, когато единственото, което желаеше, бе да я вземе в прегръдките си и да се увери, че никога няма да избяга от него.

Старателно промени изражението на лицето си, пое дълбоко дъх и бавно се приближи. За щастие, Джейн изглеждаше заинтересована от танцуващите и не го забеляза до момента, в който застана пред нея.

— Джейн — промърмори той, загледан в меките устни, които нарушаваха сънищата му от доста време. — Май ме избягвате, скъпа.

Тя премигна изненадано при внезапната му поява. После изражението й се вкамени и повдигна брадичка по начин, който не предвещаваше нищо добро.

— Господин Колфилд.

— Мисля, че се разбрахме да ми казвате Хелион.

— Не — каза твърдо. — Вие решихте, че така ще ви наричам, а после очаквахте да го приема.

Той присви очи. Дотук с намерението да внимава. Тя бе решила да го провокира.

— Много добре, Джейн — хвана я здраво под ръка и я поведе към един тъмен ъгъл. — Явно желаете да се караме. Хайде. Да приключваме с това.

— Грешите, господине, нямам какво да ви кажа.

Хелион свъси подозрително вежди. Никога не я бе виждал така решена да скрие емоциите си. Студенината й бе много по-смущаваща от всяка обида.

— Не е практично, имайки предвид, че сме по средата на едно романтично ухажване — отговори той.

Тя въздъхна дълбоко.

— Вече не.

— И какво означава това?

Джейн не издържа на суровия му поглед и отклони очите си към стената.

— Утре ще получите петте хиляди либри, както се разбрахме.

Като чу това, Хелион се вкамени. Пет хиляди либри на негово разположение! Изглеждаше нереално. Без повече кредитори, които да го преследват всеки път, когато си беше вкъщи. Вече нямаше да се страхува, че обществото ще научи за срамното му положение. Нямаше да преглъща гордостта си и да разчита на милостта на чичо си. Единственото, което трябваше да направи, бе да се отдалечи от тази жена завинаги.

Трябваше да танцува от щастие. Вместо това се бореше срещу задушаващия прилив на гняв в гърдите му. Нима госпожица Мидълтън смяташе, че толкова лесно ще се отърве от него? Че може да го освободи като обикновен слуга, заинтересован само от парите й? Приближи се до нея и я прониза с поглед.

— Така ли?

— Да — тя преглътна с усилие, опитвайки се да запази и малкото й останало спокойствие. — Вече постигнахме целта си — имам достатъчно кандидати, между които да избирам. Не е нужно да продължаваме фарса си.

Хелион издаде презрителен звук при това нелепо обяснение.

— Това няма нищо общо с глупавите ви претенденти. И двамата знаем, че нито един от тях не е достоен да стане ваш съпруг, макар че сте инат да го признаете. Искате да приключим сделката, понеже ви целунах и вие ми отговорихте.

Оцветяването по бузите на Джейн показа, че младият мъж има право.

— Не е вярно. Както вече ви казах, не е нужно…

— Сбърках за вас, госпожице Мидълтън — каза той.

— Какво?

— Мислех, че сте смела жена. Една от малкото, която е готова да посрещне всяка трудност с високо вдигната глава — устните му образуваха тънка линия — сега откривам, че в действителност сте страхливка.

Изумрудените й очи изпращаха огън, но тя успя да обуздае темперамента си. Много по-добре от него.

— Имате право на собствено мнение, разбира се.

— Кажете ми, скъпа — промърмори. — От какво се страхувате? От това, че ще ви съблазня или че сте неспособна да ме спрете?

— Нищо подобно — отрече тя през зъби.

— Не умеете да лъжете. Изпитвате ужас от случилото се между нас.

— Вашата арогантност не престава да ме учудва, господин Колфилд.

Без да обръща внимание на тълпата в балната зала, Хелион протегна ръка да погали шията й. Като опитен съблазнител вече бе открил най-чувствителното й място.

— Не смятате ли, че разбирам кога една жена желае целувките ми?

— Единственото ми желание е да си намеря подходящ съпруг.

Усмихна се, като я усети да настръхва при бавната чувствена милувка. Да, това е мястото.

— Лъжкиня.

Тя се облегна на стената и прехапа долната си устна.

— Това е абсурдно. Ще имате парите, които ви обещах. Нашето споразумение свърши.

Хелион притвори очи. А, не. Не е свършило. Нима смяташе, че той наистина ще й позволи да се отдаде на някой негодник, интересуващ се само от богатството й? Че ще наблюдава от далеч как някакъв самовлюбен глупак с непохватни ръце потъпква пламенната й невинност? Да бъде свидетел на това как независимостта й угасва под грубостта на един съпруг, който очаква само послушание? Ще се остави да го обесят, преди да допусне такова престъпление! Тя се нуждаеше от съпруг, който наистина да цени уникалните й качества. Някой, който да я уважава и обожава. Мъж, който да задоволява пламенната й страст. Някой… като него.

Мисълта го разтърси като мълния и го остави зашеметен.

Той? Женен? За тази намусена жена, която го третира като лакей? Самата идея би трябвало да го накара да избяга през най-близката врата и да се заключи в стаята си, докато му мине пристъпа на лудост. Не искаше да се жени! Не желаеше да се свърже за цял живот с една съпруга, която ще иска близост, каквато той не бе способен да даде. И още по-малко с някакво си момиченце, което дори не бе влюбено в него.

Тогава защо, по дяволите, се усмихваше?