Включено в книгата
Оригинално заглавие
Some Like It Wicked, (Пълни авторски права)
Превод от испански
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 130 гласа)
Корекция и форматиране
Xesiona (2010)
Корекция и форматиране
maskara (2010)

Любителски превод от испански език: Ели Атанасова


Глава 1

Скъпо дневниче,

След пристигането ми в Лондон открих, че да присъстваш на бал е равнозначно на това да бъдеш част от театрална постановка. Първо, очаква се, че всички познават своите персонажи и роли на сцената. На по-възрастните кавалери, в повечето случаи глухи, им се отрежда място по-далеч от оркестъра, за да могат да си крещят един на друг, без да пречат на танцуващите. Матроните и вдовиците се поставят на отделно място, където да клюкарстват на воля за репутацията на всеки поканен. Младите контета и дебютантките, надарени от природата с грация и красота, заемат привилегированото място в центъра на сцената и се отдават на флиртуване и танци. На последно място, нещастните девойки, които никой не кани на танц, са събрани в един тъмен ъгъл — те са „увехналите цветя“. И нито един от тези актьори не се осмелява да се отклони от ролята си!

Из дневника на госпожица Джейн Мидълтън

20 април 1814

Госпожица Джейн Мидълтън се чувстваше наистина нещастна. Ненавиждаше Лондон. Мразеше мръсния и тъмен въздух, неговите тесни улички, задръстени с хора, оглушаващия шум, арогантната показност. А най-много от всичко мразеше болезненото и унижаващо мъчение наречено „брачен пазар“, доставящо толкова удоволствие, колкото ваденето на зъб.

Очакванията й не бяха кой знае какви. Знаеше много добре, че не е красавица и е прекалено откровена и пряма за една дама. Беше на двадесет и три години — отдавна преминала възрастта на една истинска дебютантка. Разбира се, бе вярно и това, че притежаваше значително богатство, придружено от едно малко проспериращо имение в Съри. Изглеждаше разумна идеята, че може да се намери някой господин, който да оцени такава придобивка.

Кой би могъл да предположи, че ще я осъдят на момента и ще я обявят за недостойна толкова бързо? Или пък, защото не беше диамант, очакваха тихо да заеме своето място в онзи забравен ъгъл на „увехналите цветя“? Не помагаше и фактът, че нейният очевиден провал стана мотив за забавление на госпожиците, достигнали вече своя социален успех.

Мърдайки неспокойно върху твърдия и неудобен стол, Джейн се опита да не обръща внимание на двете хубавки госпожици, които бяха спрели до групата забравени момичета в тъмния ъгъл. През последните седмици бе изтърпяла множество пренебрежения, обиди и жестоки коментари от страна на госпожиците Феърфакс и Тюли. Изглежда, че изпитваха специално удоволствие да се надсмиват над тези, които вече достатъчно страдаха от презрението на обществото. Джейн веднага разбра, че единствения начин да издържи на дебелашките обиди е като се преструва, че не ги чува.

Действието следваше своя ход и сега беше ред на стройната блондинка госпожица Феърфакс, която пусна една ехидна усмивчица, докато враждебно гледаше към Джейн.

— Наистина, Мариана, не е ли ужасно? Представи си цяла една вечер без нито един господин да те помоли за танц или без дори да кимне с глава към теб. Какъв срам!

Госпожица Тюли, по-висока и с черна коса, смръщи носа си, като че ли е помирисала нещо гнило.

— Просто трябва да разберат, че не са добре дошли!

Джейн стисна ветрилото си толкова силно, че се уплаши да не го счупи. Представи си една вълнуваща сцена — двете префърцунени госпожички са хвърлени насред огромна бала гниещи отпадъци. Или може би варени в казан. На бавен огън.

— Ако само можеше да се забрани да присъстват! В края на краищата, ще бъде за тяхно добро! — продължи госпожица Феърфакс. — Възможно ли е да се забавляват в такава вечер, пълна с обиди и пренебрежение, а?

— Вероятно нямат достатъчно ум, за да видят, че са толкова грозни, че никога няма да привлекат вниманието на някоя добра партия. Трябва да им се признае обаче, че са настойчиви.

— Така де, ама се страхувам, че настойчивостта им няма да е достатъчна да привлече вниманието на господата чак до този мрачен ъгъл.

— Хмм… А може би да — за жабешкото лице Симпсън. Или за бедния пияница лорд Хартстоун. Казват, че миналата седмица помолил една саксия да го удостои с един валс.

— Дори и той не е толкова пиян, че да покани някоя от тях на танц!

Джейн прехапа устната си до кръв. Да, определено желаеше да ги види пържени на бавен огън. С ябълка в пискливите им гърла.

В действителност, тя не се тревожеше много за мнението на околните. Беше загърбила нормите още когато баща й беше настоял да се обучи за бизнеса. Никога не обръщаше внимание на общественото порицание, тъй като се чувстваше достойна, до дълбините на душата си, да застане на височината, на който и да е мъж.

Но това… Призна пред себе си, макар и с нежелание, че за социалното си фиаско, и тя има донякъде вина. След толкова седмици още не бе успяла да привлече вниманието на нито един уважаван господин. Мъжете, честно казано, я отбягваха, като че ли бе болна от шарка.

— Наистина — съгласи се госпожица Тюли. След това, за щастие, насочи вниманието си към другата страна на дансинга. — О, погледни! Та това е Хелион!

С нервен писък госпожица Феърфакс започна да подскача, за да може да зърне най-известната лондонска личност — господин Колфилд, много красив мъж, който караше да туптят сърцата на всички жени в Лондон.

— Сигурна ли си?

— Трудно е да го сбъркаш с друг, нали? — отвърна госпожица Тюли с пресекващ глас.

— Да — съгласи се госпожица Феърфакс, въздишайки дълбоко. — Кой друг може да бъде толкова красив и елегантен?

— Или толкова пленителен.

— Абсолютно божествен!

— За нещастие, никога не обръща внимание на дебютантките. Ето такъв съпруг искам…

Русата й приятелка я погледна злобно.

— Майка ми казва, че някоя умна жена може да го оплете в мрежите си. В края на краищата е само един мъж, способен да се влюби като всеки друг.

Както се предполагаше, госпожица Тюли сбърчи недоволно вежди. Приятелството нямаше място в голямата битка за търсене на съпруг.

— Предполагам, че се мислиш за толкова интелигентна, че да спечелиш сърцето му? — попита с подигравателен тон.

— Ще видим — каза загадъчно. — Хайде! Той никога няма да се доближи до тези бедни създания, трябва ние да отидем там.

Джейн си достави удоволствие, като им хвърли един предизвикателен поглед, докато се отдалечаваха. Достатъчно неприятно бе да търпи безразличието и отхвърлянето от другите, но да бъде обиждана от две момичета без капка ум в главата й се струваше непоносимо. Беше си спечелила уважението на много бизнесмени, които преди смятаха една жена за неспособна да се грижи за собствените си пари. Не можеше да се примири, че лондонското общество я отхвърляше, само защото не бе достатъчно красива като тези две празноглавки.

Стана. Имаше нужда да се отдалечи от жегата и от присмехулните погледи. Господи! Би дала половината си богатство за възможността да се върне към спокойствието на Съри.

 

— Няколко седмици извън града няма да бъде толкова ужасно, Бидълс. Със сигурност ще си намериш компания и, разбира се, винаги ще имаш удоволствието да избягваш скучни балове като този. — Господинът, познат като Хелион[1], се облегна на стената в един ъгъл на претъпканата бална зала.

Имаше няколко версии за придобиването на това име. Възрастните господа бяха убедени, че идва от навика му да скандализира обществото с всевъзможните си палячовщини — бе нарушил спокойствието на един бал в Карлтън Хаус водейки една маймуна, която бързо бе отмъкнала перуката на лорд Осбърн; бе дегизирал любовницата си като мъж и така я бе водил в няколко клуба за джентълмени; бе участвал в някаква долнопробна театрална пиеса, а миналата година се бе появил на сватбата на чичо си облечен в траур.

Дамите на възраст смятаха, че името му идва от навика му да избягва почтените госпожици и явно да предпочита компанията на леки жени и пропаднали вдовици.

Девойките, разбира се, отдаваха прякора му на неговата дяволска хубост. Наистина беше много красив. Косата му блестеше като позлатен сатен и падаше безразборно върху лицето му, сякаш изсечено от ръката на ангел. Имаше широко чело и орлов нос, добре очертани скули, решителна брадичка. Включително и перфектната му фигура изглеждаше като изваяна. А очите му… черни и съблазнителни, бяха очи на прелъстител.

Нищо чудно тогава, че дамите въздишаха замечтано по него, а младите господа се опитваха да имитират маниерите и елегантността му.

Само Хелион знаеше с точност деня, когато придоби аристократичния си прякор. Една дата, останала запечатана в съзнанието му завинаги. Един спомен, който нямаше намерение да разкрива пред никого.

— Скъпи ми приятелю, да не си се побъркал? — промърмори дребният мъж, който го придружаваше. — Знаеш колко ненавиждам провинцията: прекалено чист въздух и кал! По никакъв начин не може да е здравословно за един джентълмен. Да не споменаваме и опасността, която представляват всичките тези мръсни крави, разхождащи се наоколо. Кой знае кога могат да се обърнат и да стъпчат някоя невинна жертва? — потръпна деликатно. — Не, не. Страхувам се, че ми е невъзможно да напусна Лондон в разгара на сезона.

Хелион започна да проявява нетърпение. Също като приятеля си, не изгаряше от желание да остави столицата точно през натоварения със социални ангажименти месец април. Но какво можеше да направи? Безброй кредитори го преследваха без капка милост.

— Страхувам се, че Лондон няма да ми се стори толкова атрактивен иззад стените на Нюгейт.

Лорд Хорацио Бидуел, по-познат като Бидълс, повдигна вежди.

— Чак дотам ли са стигнали проблемите ти?

Хелион се усмихна накриво. Истината бе, че се намираше в голяма каша. Е, не беше първата такава, но може би най-дразнещата.

— Уверявам те, че съм стигнал крайния предел — довери тихо той. — Никога не съм успявал да живея според приходите си, които, честно казано, не са достатъчни и за един рибар, камо ли за такъв елегантен господин като мен. Изглежда разходите ми нямаха значение, докато бях наследника на дука на Фалсдейл. Кредиторите се радваха да заслужат моето внимание, както и аз да задоволя тяхната щедрост. Но сега…

Бидълс, винаги облечен екстравагантно, поднесе бродирана кърпичка към носа си. Всички го смятаха за един от многото суетни контета, населяващи обществото. Но една избрана групичка от приятели можеше да разпознае почти брилянтната му интелигентност, скрита зад тази карикатурна маска.

— Но сега, когато настоящият дук реши да вземе за съпруга жена, чиято възраст е достатъчна да му бъде внучка, вече не си първи в унаследяването, нали?

Хелион се мъчеше да запази безгрижното си изражение. Кой можеше да предположи, че чичо му, един надут глупак, ще реши да се ожени, когато наближаваше седемдесет години? Или, че ще избере за съпруга почти дете?

— Много подло от негова страна, трябва да призная — отвърна със спокоен глас. — Поне можеше да има приличието да не избира невеста, способна да му роди наследник. От сватбата насам разгневени кредитори непрекъснато ме преследват с искане да им платя.

— И не можеш ли да разчиташ на дъртия да се оправи с тази неприятна ситуация?

— Не. — Беше по-добре да избяга в чужбина, отколкото да падне на колене пред стареца.

Бидълс притвори очи. Разбра веднага.

— Така значи. Ако не можеш да разчиташ на чичо си, трябва да намериш друг начин да си набавиш нужните средства. Залаганията са прекалено непредвидими, освен ако не притежаваш дарбата да мамиш. Освен това открих, за мое нещастие, че лотарията не е надежден метод да държиш настрана лешоядите. — Замисли се за момент. — Ааа, но разбира се! Съществува един сигурен начин да си напълниш празната хазна.

— А, така ли? — Хелион се усмихна иронично. — И какъв е той?

— Само трябва да обърнеш малко внимание на дебютантките. Изглежда тази година са доста и всяка от тях носи със себе си забележителна зестра. В действителност, някои дори са безбожно богати. Проблемите ти могат да се решат най-много за месец.

Хелион хвърли едно око на присъстващите и потръпна. Засрамен си призна, че за момент е обмислял идеята да се ожени за някоя богата наследничка. Без съмнение, това щеше да сложи край на настоящите му проблеми и можеше да продължи да се наслаждава на досегашния си живот.

Обаче, незнайно защо, бе отхвърлил идеята. След неочакваната смърт на родителите му не бе споделял живота си с никого. Нямаше братя и сестри, нито близки роднини, с изключение на омразния си чичо. В интерес на истината, не искаше някой да се промъкне в живота му, удовлетворяваха го мимолетните връзки, които поддържаше с любовници и приятели. Не искаше да носи отговорност за щастието на друг. По-специално на някоя романтична влюбена жена, която, без съмнение, ще очаква да й поднесе сърцето си на тепсия.

— Нямам никакво намерение да се продам като стока, дори и за най-високата цена — каза с твърд глас.

— Чудесно описание на сватбения пазар.

— Но точно.

— Ще реши доста от проблемите ти.

— И ще ми донесе други — направи гримаса при вида на госпожиците, смеещи се и кокетничещи из салона. — Да не би да ти харесва да си окован за цял живот за някоя от тях? Не са по-умни от една пуйка!

— Не е смешно, Хелион. Настоявам да не се шегуваш с подобна идея — ужасено отговори Бидълс.

— Точно така! Това означава, че ще трябва да открия друг начин да се сдобия с необходимите средства.

— Аз бих могла да ви помогна.

Мекият женски глас идваше иззад една огромна саксия и както Хелион, така и Бидълс се изненадаха да открият зад нея една дребна слаба девойка, излязла сякаш от нищото.

Хелион, засрамен, прониза с поглед жената. За Бога, къде й бяха обноските? Не си ли даваше сметка колко вулгарно е да се криеш между сенките и да се намесваш в тайните на хората? Макар че си помисли, че не може да я вини дето предпочита тъмните ъгълчета — не притежаваше нито един атрибут, с който да се гордее. Беше прекалено слаба, а прическата съвсем не й отиваше. Единственото, което спасяваше положението, бяха големите зелени очи. Забеляза ги, понеже момичето го гледаше право в лицето, а не с наведена глава, както бе прието.

— Коя, по дяволите, сте вие? — изръмжа той.

— Госпожица Мидълтън — отговори тя, без да се страхува от явното му раздразнение. — Извинете за намесата, но не можах да се направя на глуха.

— Не можахте? Какво нахалство! Да не сте закована за пода? Или пък забравихте да се движите и така да се оттеглите възпитано?

Тя поне имаше приличието да се изчерви. Хелион забеляза, че и това не й отива.

— Не, не бях закована за пода, нито съм забравила как се ходи. Всъщност, имах намерение да ви подслушам.

Откровеността й го завари неподготвен и той смръщи вежди.

— Защо?

Младата дама се запъна за миг, като че ли спореше със себе си, но се изправи и продължи:

— Мисля, че можем взаимно да си помогнем, господин Колфилд.

— Да си помогнем?

— Аз… — погледна над рамото си към присъстващите, които вече хвърляха любопитни погледи към тях, — имам едно предложение за вас.

Хелион се напрегна. По дяволите! Нима тази госпожица си мислеше, че ще го накара да се ожени за нея? Нямаше да бъде първата, използвала нечестни методи за хващане на съпруг.

— Грешите, госпожице Мидълтън — уточни студено той. — Не ме интересува нищо, което може да ми предложи наивна девойка като вас. Нямам нито време, нито нерви да се разправям с дебютантки и с техните намерения.

— Много добре познавам предпочитанията ви към по-светски жени — отговори Джейн с ирония. — Всъщност, цялото общество познава… навиците ви.

— Тогава какво искате?

— Искам да ви направя едно бизнес предложение.

Усмихна се. Какво можеше да знае една жена за бизнеса? Сигурно го смяташе за идиот.

— Още веднъж трябва да ви разочаровам, госпожице Мидълтън. Моят единствен бизнес е удоволствието — добави арогантно.

— Предлагам ви пет хиляди либри[2] — настоя младата жена, без да й мигне окото.

Пет хиляди? Едно истинско богатство! Без съмнение можеше да се отърве от най-върлите си кредитори. И по-важното, спестяваше му унизителната необходимост да се остави на милостта на чичо си. Въпреки това здравият разум му нашепваше, че подобно богатство си имаше цена.

— Много добре, госпожице Мидълтън, имате цялото ми внимание.

— Може би е по-добре да поговорим на по-спокойно място.

Хелион се поколеба — да остане насаме с някоя госпожица можеше да се превърне в катастрофа. Само един писък и ще се озове пред олтара, преди да успее да мигне. От друга страна, не можеше да отрече, че е заинтригуван. Не бе първата, която искаше да го впримчи в брачния хомот, но поне бе най-оригиналната. И без съмнение, той беше прекалено хитър, за да се остави да го хванат, независимо от добрата примка.

— Имате право — съгласи се той с малко крива усмивка. — Не се знае кога някой нахалник ще изскочи иззад високите саксии.

Девойката отново се изчерви, но издаде брадичка с решителен жест.

— Така е.

— Тогава да излезем в градината? — подаде й ръката си той.

Тя се поколеба за момент, преди леко да положи пръстите си върху ръкава му. Хелион погледна многозначително към Бидълс, който с едно неуловимо движение на главата изчезна в навалицата. Щеше да застане на пост в градината за предотвратяване на някоя неприятна изненада.

Без повече думи, Хелион поведе своята странна спътница към терасата, което без съмнение щеше да се превърне в обект на клюки на следващия ден. Но това не го притесни особено — доста го бяха одумвали през последните години.

Веднъж излезли навън, слязоха по извитите стълби и накрая стигнаха усамотението на градината. Макар че не се виждаше и следа от Бидълс, Хелион знаеше, че приятелят му е наблизо.

— Много добре, скъпа, — спря се и я завъртя към себе си, за да може да я вижда на бледата лунна светлина — това е най-удачното място за нашия разговор.

Джейн рязко отдръпна ръката си и той чу как шумно издиша. Явно не бе толкова сигурна в себе си, колкото се представяше. Това го зарадва. Предпочиташе той да държи юздите на ситуацията.

— Добре — размаха ръце тя, сякаш не знаеше какво да прави с тях, а после ги постави на кръста си. — Аз… сещате ли се, че днес след обяд ни представиха?

Погледна я невярващо. За Бога! Нима го беше довела тук, за да му натяква, че я е забравил? По дяволите! Всеки ден му представяха огромен брой дебютантки, кой би могъл да ги запомни всичките!

— В такъв случай смятам, че ви дължа извинение, госпожице Мидълтън. Моите най-искрени извинения за слабата ми памет.

— Не търся извинения, господин Колфилд. Просто исках да ви представя дилемата си.

— Дилема?

— Вие не сте първия джентълмен, на когото се случва — призна тихо. — Ако трябва да съм откровена, нито един от господата не помни името ми. Не, всъщност го помнят, но правят всичко възможно да го забравят на момента.

— Навярно грешите.

— Не, аз съм практична жена, както ще се уверите. Знам, че възрастта ми е по-скоро на стара мома и не съм красива. По-лошо, никога не възпитах у себе си всички онези глупави качества, които се харесват на мъжете, както изглежда. Не се смея като идиот, не кокетнича, нито правя мили гримаси. Откровена съм и предпочитам честността пред флирта.

Тази декларация направи силно впечатление на Хелион. Коя друга жена би приела без заобикалки липсата си на очарование? И още повече пред един ерген. Или беше най-необикновената госпожица, която познаваше, или беше някоя смахната.

Изцяло бе приковала вниманието му. Бавно разгледа лицето й, малко и деликатно. За пръв път забеляза сладостта на пълните й устни и чистотата на линиите й. Не, не беше красавица, но притежаваше някакъв чар, който нямаше да изчезне с годините.

— Разбирам.

— Таях надежда, че богатството ми ще позволи на евентуалните претенденти да забравят многобройните ми дефекти. В случай, че стигнем до уреден брак.

— Искате да се оженят за вас заради парите ви? — попита я учудено.

Младата жена сви рамене, без да отмества погледа си.

— Практична съм, както вече ви обясних. Представяте ли си някой да умира от любов към мен?

Той задържа любезния коментар, който бе на път да изрече. Тази госпожица Мидълтън не беше някоя празноглава дебютантка, не би приела типичните лъжи, свойствени за безличните разговори в обществото. Без съмнение беше интелигентна и достатъчно ексцентрична, за да не изглежда скучна.

И устата й беше атрактивна и чувствена. Уста, която би могла да предложи огромна наслада на мъжа, имащ търпението да я въведе в плътските радости.

— Кой знае какво ви е отредило бъдещето? — отговори накрая.

— Нямам време, за да открия — блясъкът на лунната светлина се отрази в големите й очи, — искам да се омъжа, докато мога да имам деца. По тази причина реших да говоря с вас.

Изпълни го усещане за безпокойство. По лицето на жената се четеше безпогрешно изражение на решителност. Беше жена с цел и в този момент той се намираше на пътя й.

— Решихте да си купите съпруг и се спряхте на мен?

— Да.

Ядоса се. Нима мислеше, че може да го купи, доверявайки му историята си? Или смяташе, че всеки мъж е за продан?

— Предполагам, че трябва да се чувствам поласкан, госпожице Мидълтън, — отговори мрачно, — но ще бъда честен: все още не съм толкова отчаян, че да си закача етикет с цена.

— Какво казахте?

— Няма да се оженя за вас, скъпа, без значение колко голямо е богатството ви — обобщи той.

За негова изненада, тя се разсмя и лицето й се освети с очарователна закачливост.

— О, не, не желая да се омъжа за вас, господин Колфилд.

— Не?

— Разбира се, че не — беше спокойният отговор. — Това, което желая, е един приятен и вежлив съпруг, който да се чувства удобно в имението ми в Съри. Съпруг, който ще се интересува като мен от бизнеса и, може би, с времето, ще се превърне в мой приятел, мой спътник. Не ме интересува някакъв си…

— Какъв?

— Донжуан — прямо отвърна тя.

Добре. С цялата си вежливост го бе поставила на мястото му. Хелион не знаеше дали да се чувства облекчен или обиден. Единственото, което знаеше, бе, че тази особа все повече го интригуваше.

— Изглежда, тази нощ съм малко непохватен, нещо непривично за мен, скъпа. Ако не ме желаете за съпруг, тогава защо ме потърсихте?

— Защото съм „увехнало цвете“.

Той премигна. Небеса! Явно беше смахната!

— Увехнало цвете?

— Това е израз, който се използва за нещастните госпожици, които никой не кани на танц, дори не разговарят с тях.

— Познавам израза — сухо отговори той.

— Откакто дойдох в Лондон, бях изтиквана към тъмните ъгли или поставяна редом със старци на вечерите. Тази ситуация не ми позволява да се запозная с подходящи кавалери, които биха пожелали да се оженят за мен.

И Хелион никога не спираше вниманието си на тази група девойки, отдалечени от зоната за танци. Но пък и много рядко се интересуваше от някоя прилична жена.

— Лош късмет, но с времето ще откриете някой джентълмен, който ще ви е по вкуса.

— И как по-точно ще го постигна? — Джейн остави ръцете си да паднат покрай тялото с измъчен вид. — Изглежда, че не съществува по-ужасна съдба от това да си в компанията на такива жени. Аз съм като един вид болест.

— Болест?

— Която трябва да бъде отбягвана на всяка цена. Предполагам, страхуват се, че моята непопулярност е заразна.

— Май преувеличавате.

— Де да беше така — отговори с мрачен тон. — Досега са ме приближили само един пияница, който бе толкова отчаян за пари, че би се оженил и за самия дявол, и един възрастен господин, който можеше да ми бъде дядо. Останалите възможни кандидати се правят, че не съществувам.

Хелион се загледа в малкото сериозно лице. Очевидно бе, че нейното пребиваване в Лондон се е оказало едно голямо разочарование. И въпреки това, не се бе предала, нямаше сълзи, нито тъга. Само този израз на безпокойство.

— И как мога да ви помогна?

— Искам да ме ухажвате.

— Моля?

— Не можах да не забележа, че сте безспорен лидер в обществото.

— Това е титла без значение, уверявам ви, скъпа моя, — вмъкна той.

— Не е чак без значение — възрази тя, навлажнявайки плътната си долна устна. Хелион установи, че намира жеста за еротичен и неочаквано почувства тръпка между краката си. Проклятие! Защо изведнъж започна да си представя тези усти докосващи кожата му, плъзгащи се по корема му до… — Ако ви видят да говорите с някоя жена или да танцувате с нея, останалите господа веднага се скупчват около нея.

— Мисля, че преувеличавате влиянието ми.

— По никакъв начин. Например, снощи придружихте на вечеря госпожица Валстоун и когато се върна на танцовия подиум, беше обсадена от стотина господа.

Хелион бе достатъчно възпитан, за да не спомене, че госпожица Валстоун беше доста по-хубавка от госпожица Мидълтън, а освен това и изкусна прелъстителка.

— Не е възможно да вярвате, че като се показвате с мен известно време, това ще ви направи кралицата на сезона — вежливо посочи той.

— Не съм глупачка. Уверявам ви, че единствената ми надежда е да разполагам с необходимото време да открия някой господин, когото да уважавам достатъчно, за да се оженя за него. Без съмнение богатството ми ще послужи като стръв.

Хелион смръщи вежди при чутото — явно госпожицата смяташе, че единственото й качество са парите.

— Бихте ли уважавали един мъж, който ви дава името си срещу пари?

Девойката вдигна рамене с безразличие.

— Браковете, основани повече на необходимост, отколкото на чувства, не са толкова необикновено нещо. В действителност, майка ми произлизаше от обедняла аристократична фамилия. Женитбата й с баща ми е била уредена от дядо ми, за да се възстанови семейното наследство, макар че баща ми беше търговец.

— Възможно е и да не са странни, но едва ли са мечтата на едно момиче.

Нотка на носталгия омекоти личицето й и направи очите й по-дълбоки.

— Въпреки, че не е било брак по любов, моите родители изградиха едно истинско приятелство помежду си. Мисля, че уважението, което и двамата изпитваха, е много по-важно, от което и да е мимолетно чувство. И необходимо, ако вземем…

Веждите на Хелион още повече се свиха.

— Ако вземем какво?

Получи се кратко мълчание след резкия въпрос, като че ли тя преценяваше наистина ли се интересува събеседникът й, или просто е учтив. Накрая сви рамене.

— Трябва да знаете, че всеки от тях произлизаше от различни социални сфери и никой член на собствените им групи не ги приемаше. Баща ми не бе добре дошъл между аристокрацията, а майка ми се чувстваше неудобно сред търговците. Но бяха щастливи заедно. И това е, което искам и за мен.

Хелион усети да го обзема някакво напрежение. Думите й му напомняха за собственото му минало: отчуждението, самотата, страхът, че никога няма да намери мястото си в света. Разбра, че за разлика от него тази жена бе намерила пътя си и бе готова да направи каквото е необходимо, за да постигне целите си. Изпита неочаквана завист. Какъв абсурд! Това бедно момиче бе пълен провал в обществото. Сама го признаваше. Даже се чувстваше принудена да си купи съпруг.

И въпреки това…

И въпреки това, дръзкият й план показваше смелост. Не позволяваше на неуспеха да попречи на съня й. Вместо да се върне засрамена вкъщи, както биха постъпили голяма част от подобните на нея особи, тя беше взела юздите в свои ръце, решена да постигне желаното.

Притежаваше ли той подобна смелост? Посрещаше ли проблемите си със същия борбен дух? Учуден, че се чувства спокойно в компанията на една жена, Хелион отвърна поглед. Загледа се за момент върху мраморния фонтан, искрящ на лунната светлина, докато накрая въздъхна дълбоко.

— Госпожице Мидълтън, уважавам позицията ви, логична между другото, по отношение на брака, но се страхувам, че не мога да ви помогна.

Изражението й не разкриваше мислите й, тя продължаваше да го гледа решително.

— Мога ли да попитам защо?

— Винаги съм поддържал линия на необвързване с дебютантките: те са едно усложнение. Ако изведнъж започна да ви ухажвам, цял Лондон ще реши, че ви преследвам заради богатството ви.

Джейн отвори широко очи, като че ли за пръв път преценяваше позицията на Хелион.

— Да, предполагам, че сте прав. Никой няма да е толкова глупав да повярва, че сте се увлекли по мен.

Коментарът предизвика у него горчива усмивка.

— Прекалено пряма сте.

Лицето й се озари от забавна гримаса.

— Да, предполагам, че да. Също като вас, предпочитам да избягвам усложненията. За нещастие, това не е добродетел у една жена.

— Не, май не е — съгласи се той, откривайки с неудоволствие, че започва да й съчувства. Какво ще прави тя, когато той отказваше да й помогне? Ще се върне вкъщи? Или по-лошо, ще намери друг, който може да се възползва от нейната очевидна наивност? — Твърдо ли сте решена да успеете с плана си, госпожице Мидълтън? — внезапно попита, преди да може да задържи думите.

— Трябва да се омъжа този сезон, господин Колфилд. Не мисля, че мога да издържа още една година в Лондон. Честно, бих предпочела бесилката. Ако това означава да ви предложа пет хиляди либри, за да ме погледнат подходящите господа, така да бъде.

— Не гарантирам, че вниманието ми ще ви поднесе желаната възможност.

Тя се усмихна отново с онази усмивка, която стигаше до сърцето му.

— Всяко вложение е едно залагане. Готова съм да поема риска.

— Вие сте уникална, госпожице Мидълтън — промълви той с нисък глас.

— Тогава приемате ли предложението ми?

Хелион замря за секунда. Би трябвало да й отговори, че не. Не беше вярно, че се страхуваше да не го помислят за зестрогонец, това беше само удобно извинение. В края на краищата нямаше нищо лошо да си избереш съпруга, която да донесе богатство на семейството. В действителност, много джентълмени го очакваха, макар че от деликатност не споменаваха такава груба тема. И само Бог знаеше с какво отчаяние се нуждаеше той от парите. Обаче бе прекалено предпазлив, за да се довери изцяло на думите й. Една девственица винаги носеше проблеми, които понякога само бракът можеше да разреши.

— Ще си помисля — съгласи се накрая.

— Благодаря — каза тя и отново постави пръстите си върху ръкава му, като преди това направи лек реверанс. — Трябва да се връщам, преди да са започнали да ме търсят.

С бързи и не много елегантни движения тя се запъти към стълбите. Хелион присви устни, докато наблюдаваше отдалечаването й: движеше се като коняр. И въпреки това…

Макар че й липсваха грация и традиционна красота, у нея имаше нещо. Борбен дух, чистота. И страст към живота, която без съмнение ще се научи да прилага и в леглото. О, да, няма да бъде пасивно мишле, което си затваря очите и изтърпява ласките на мъжа. Ще е негова достойна партньорка, ще дава толкова, колкото и взима.

— Много интригуващо предложение — чу се един глас отзад.

Хелион видя Бидълс, облегнат небрежно на една решетка.

— Всичко ли чу?

— Разбира се!

— И какво мислиш?

— Пет хиляди либри могат достатъчно да те облекчат.

— Да, ако на госпожица Мидълтън може да се има доверие.

— Мислиш, че лъже?

Хелион вдигна за миг поглед, за да види как въпросната госпожица изчезва през вратата към балната зала.

— Не мисля, но след домогванията на отчаяни госпожички и решителни майки да ме оженят през последните десет години, се научих да бъда предпазлив.

— Много мъдро — промърмори Бидълс, а в светлите му очи искреше закачливо пламъче.

— Предпочитам да съм сигурен, че госпожица Мидълтън е тази, за която се представя.

— Добра идея. И как смяташ да го провериш?

— О, не аз, скъпи ми Бидълс. Ти.

— Аз? — премигна изненадано.

— Ако госпожица Мидълтън крие нещо, тъкмо ти си човекът, който ще го открие.

— По дяволите, Хелион, обиждаш ме! Какво може да открие някой като мен?

Младежът започна да се смее. Точно той бе най-умелия шпионин в Англия.

— Не се съмнявам, че би могъл да научиш номера на обувките й или любимия й цвят само за час. Обаче това, което искам да знам, е дали богатството й е толкова голямо, както ме уверява, дали крие някакъв скандал в миналото си и дали е доверила на приятелки желанието си да ме види неин съпруг.

— Смяташ, че става дума за клопка?

Проблемът бе, че не знаеше в какво да вярва. Госпожица Мидълтън не влизаше в никакви рамки. Беше дръзка, интелигентна и способна да вземе в ръце живота си. Беше успяла да докосне някаква струна у него, което го притесняваше. Щеше да бъде глупост, ако не вземеше мерки за сигурност.

— Няма да бъде първата клопка, която ми залагат.

— Нещо друго?

— Да — отговори Хелион с неочаквана решителност. — Искам някаква тайна.

— Тайна?

Хелион се усмихна.

— Приятелю, би трябвало вече да ме познаваш достатъчно, за да знаеш, че никога не залагам, без да държа печелившата карта. Искам да намеря начин да контролирам госпожица Мидълтън, ако се опита да играе нечестно.

Бидълс отметна глава назад и се разсмя.

— Колко си подъл, Хелион! Нищо чудно, че толкова те уважавам.

Бележки

[1] Хелион на колониален английски означава дявол — Б.пр.

[2] римско наименование на старо английска парична единица, предшественичка на паунда — Б.пр.