Дебора Райли
Фалшивият годеник (12)

Глава 12

Скъпо дневниче,

Кръстопътищата изглеждат много романтично: среща на две съдби, внезапен избор, който променя един живот завинаги, възможност за избор на нова посока… Но всъщност крият опасност. Човек се събужда сутрин и си мисли, че ще изживее още един чудесен ден. И изведнъж, без предупреждение, се появява кръстопът и цялото му бъдеще виси на косъм.

Кръстопътищата…

По-добре да се представят на дръзките и смелите, а не на бедните души, които искат спокоен и предначертан живот.

Из дневника на госпожица Джейн Мидълтън

28 май 1814

Въпреки пронизващия поглед, който не се откъсваше от нея, Джейн се наслаждаваше на вкусния обяд. Докато довършваше остатъците от ябълковия пай дори си мислеше как да привлече готвачката на „Лисица и грозде“. Кулинарен майстор като нея щеше да бъде много ценна придобивка за собствената й странноприемница, когато я отвореше. Би гарантирало постоянна клиентела. Можеше да я изкуши, като й купи къщичка, размишляваше тя. Или с обещание за работа на най-големия й син, безработен в момента.

Мъжки смях наруши мислите й. Джейн премигна и погледна към спътника си, който, безгрижно облегнат на мястото си, отпиваше от виното. Отново се напрегна при вида на пронизващите му очи. В съзнанието й се появи образа на полузаспал хищник, готов да се нахвърли върху жертвата си. И не бе сигурна, че иска да се съпротивлява на лова. Надявайки се изражението й да не показва моментната атака на лудост, Джейн остави настрана салфетката и прочисти гърло.

— Мога ли да попитам на какво се смееш?

— Питах се как е възможно такъв малък човек да яде толкова много. Противоречи на всякаква логика.

Не очакваше да чуе това. Страните й се изчервиха.

— О, извинявай. Гувернантката ми винаги ме предупреждаваше да не показвам апетита си. Казваше, че един джентълмен предпочита да вярва, че истинската дама се храни от въздуха. А баща ми пък настояваше, че няма смисъл да харчи куп пари за готвач — французин, ако жените му не могат да се наслаждават на лукса.

Хелион се наведе напред, остави чашата си и преди тя да успее да предвиди намерението му, хвана здраво пръстите й.

— Не се оплаквам, любов моя, — промърмори, като целуваше ръката й. — Напълно съм съгласен с мъдрия ти баща. Въпреки съмнителните възгледи на гувернантката ти, повечето мъже оценяваме жените с добър апетит. Говори за провокираща чувственост.

Сърцето й подскочи, когато той започна да облизва пръстите й. По дяволите, не играеше честно!

— Наистина?

— О, да. И аз вече познавам твоята. — Погледът му я приковаваше. — Същата тази страст ме кара да горя и ми напомня непрекъснато колко те желая.

— Хелион…

— Свърши ли с храната? — прекъсна я с дрезгав глас.

— Да, но…

Думите й се превърнаха във вик на изненада, когато той стана и с едно движение я издърпа от стола й, за да я притисне към гърдите си. Не можеше да се преструва, че не разбира намеренията му. Желанието бе изписано на всяка от прекрасните черти.

— Хелион, момичетата скоро ще се върнат да раздигат масата.

Вместо отговор я заведе до вратата и постави резето. После се настаниха удобно между възглавниците на канапето. Скоро Джейн се видя седнала в скута му, обгърната здраво от силни ръце.

— Никой няма да ни притеснява — обяви усмихнато, доволен от хитростта си.

С всяка фибра на тялото си Джейн усещаше твърдите мускули и мъжкия аромат. Опита се да заповяда на мозъка си да мисли.

— Само, ако разбият вратата — успя да промълви.

Той сви устни, докато я галеше по гърба.

— Отпусни се, любов моя. Освен с отличната си храна, „Лисица и грозде“ са известни и със своята дискретност. Прислугата получава щедро заплащане, за да не разпространява клюки.

— Ще го имам предвид, когато наемам персонал за собствената ми странноприемница.

Тъмните очи проблеснаха предупредително.

— Не.

— Какво? — Джейн примигна изненадано.

— За днес вече достатъчно говори за бизнес. Сега е време за удоволствие.

Без предупреждение я положи на възглавниците и почти легна върху нея. Свали шапката й и я захвърли настрана.

Джейн знаеше, че трябва да протестира. Очевидно Хелион нарочно я бе довел тук, с цел да я съблазни. Но една част от нея не искаше да се оплаква, а да бъде с него. Искаше да чувства тежестта му, да разбере накъде водят тези прекрасни усещания. Искаше ръцете му да галят голата й кожа, да сложи край на болезнената необходимост, която я измъчваше.

— И какво удоволствие имаш предвид?

Той бързо свали фибите, които придържаха косата й и вплете пръсти в нея.

— Решението е в твои ръце.

— Аз решавам?

Изражението на Хелион се помрачи като видя пламналото й лице.

— Смяташ ме за донжуан и мошеник. Не мога да го отрека. Познавал съм много жени, които са ми доставяли плътски наслади. Някои ще кажат — прекалено. А с теб… — бавно поклати глава — с теб е различно.

Нещо в тона му накара сърцето й да подскочи.

— Защо?

— Не мога да го обясня. В началото предполагах, че е заради твоята невинност — призна той. — Не съм свикнал с уважавани девственици, така да се каже. Но колкото повече съм с теб, толкова по-голямо е подозрението ми, че чувствам нещо повече.

Много нежно Хелион поднесе една копринена къдрица към извивката на гърдите й, като предизвика тръпки на възбуда по цялото й тяло.

— И какво подозираш? — думите й бяха едва доловим шепот.

Хелион спря и я погледна притеснено.

— Че те искам. Искам и ти да ме желаеш толкова. Искам да удовлетворя желанията ти, да си щастлива, когато си с мен. Искам те и това ме ужасява.

Джейн отвори широко очи, думите се забиваха право в сърцето й. Опита се да спре издайническите сълзи. Протегна ръце и обви шията му.

— О, Хелион!

Погледът му потъмня, докато бавно се навеждаше към нея.

— Господи, Джейн, ако не те целуна веднага, ще полудея.

— Да — прошепна тя, а пръстите й се вплетоха в златните къдрици, за да го приближат към нея.

Не му трябваше друга покана. Много бавно устните му погалиха нейните, тръпнещи в очакване, преди да се потопят в настоятелна целувка. Джейн изстена, главата й бучеше, а кръвта препускаше с бясна скорост във вените й. Боже, как я възбуждаше! Сякаш усетил някаква несигурност у нея, Хелион отслаби натиска, докато накрая целуваше само крайчеца на устните й.

— Трябва да си призная още нещо.

Все още неспособна да мисли нормално, Джейн преглътна с усилие.

— Какво?

— Когато днес те наблюдавах да обикаляш странноприемницата, имах желание да те сваля на пода и да те любя дивашки.

Джейн се напрегна, тъй като мислеше, че й се подиграва. Интересът й към бизнес делата можеше само да отблъсне мъжете.

— Не е смешно.

— Говоря сериозно. — Притвори замечтано очи, докато леко галеше гърдата й. — Имаше нещо невероятно еротично да те гледам как се превръщаш в господарка на ситуацията. Който е казал, че жените са слабия пол, не те е виждал в битка.

— Това е абсурдно!

Той тихо изръмжа и я притисна към бедрата си, за да усети възбудата му.

— Да ти изглеждам абсурден? — Доволната усмивка, която Джейн не можа да сдържи, виждайки как му въздейства, още повече го разпали. — Когато се оженим, ще наредя да построят специално помещение в близост до офиса ти. Подозирам, че доста често ще го използваме.

— Хелион — тя сви вежди предупредително — общото ни бъдеще още не е решено.

Опасната му усмивка погали предизвикателно тялото й и накара кожата й да настръхне.

— Напротив, зверчето ми, решено е. Без съмнение. От момента, в който се появи иззад онази саксия, съдбата ни бе предопределена. Който вярва в съдбата, би казал, че женитбата ни е била написана на небето.

Джейн задържа дъха си, макар че някаква логична част от нея отхвърли думите като нелепи. „Написана на небето?“ Бе глупаво, разбира се. Но виждаше как я изяжда с поглед, натежал от желание, което се отразяваше и в нейното. Не можеше да отрече, че имаше нещо в този мъж, което пленяваше сетивата й. Дали бе желание, любов или просто лудост, не можеше да каже. Може би и трите заедно.

— Ти също го усещаш, нали, Джейн? — пръстите му продължаваха да изследват деколтето й.

Пое си дълбоко въздух, преди да е признала нещо, за което не бе готова.

— Не вярвам в съдбата. Бъдещето ни се решава от нас самите, от действията ни.

— Винаги прагматична! — усмихна се дяволито. — Но животът не е само това, което можем да видим, пипнем или опитаме. А сърцето? Нима ти решаваш как да отговори? Как си обясняваш вярата, надеждата или любовта?

Плъзна пръст под тънката муселинена риза и докосна зърното й, което я накара да подскочи от удоволствие. Опита се да протестира.

— Хелион! Не мога да философствам, когато ме докосваш по този начин.

— Добре, тогава мисли за това — заповяда й и започна да покрива с горещи целувки шията, раменете, устните й. Ръцете му се опитваха да смъкнат горната част на роклята й. — Искам да те видя гола и тръпнеща под мен.

Тялото й се разтърси от конвулсия при тези думи, сърцето й се качи в гърлото, а кожата й настръхна.

— Вече треперя.

Жестът, с който я погали, бе много сериозен, като че се концентрираше дълбоко в нежния контакт между тях.

— Колко си крехка! Винаги изглеждаш толкова смела и енергична, че забравям колко си малка. Не искам да те нараня.

Изпълни я трогателна сладост и всичките й съмнения се разсеяха. Дори и да не знаеше все още какво й е отредила съдбата, поне знаеше с абсолютна сигурност, че в този момент иска Хелион. И нищо друго да не получи от него, ще й остане това и споменът за днешния ден.

— Няма да ме нараниш — отрони с въздишка.

Хелион хвана лицето й, а палецът му галеше долната й устна.

— Сигурна ли си, Джейн? Това ли е, което искаш?

Даваше й възможност да избяга, въпреки, че чертите му се напрягаха все повече, като че ли щеше да експлодира от желание. В отговор Джейн постави ръка на сърцето му, което се блъскаше като обезумяло.

— Сигурна съм.

Той издаде нисък стон и зарови лице в косите й.

— Кажи го, любов моя. Кажи, че ме желаеш, нужно ми е да чуя думите.

— Желая те, Хелион.

Тонът й бе толкова спокоен, че изненада и двамата. Той изстена и я целуна с нетърпение, докато се освобождаваше от сакото и жилетката си. Скоро ги последваха връзката и ризата. Джейн едва забеляза усилията му — бе опиянена от устните, които сега изследваха извивката на шията и галеха нежно мястото на пулса й.

После той хвана ръцете й и ги положи на гърдите си.

— Докосни ме — помоли с дрезгав глас. — От дълго време копнея за допира ти по кожата ми.

Джейн изкусително раздвижи ръце по добре оформените мускули. Бе очарована да забележи как той задържа дъха си от удоволствие. Да я желае по този начин бе още по-възбуждащо от всеки афродизиак.

— Боже мой! — възкликна Хелион, потърси устата й я зацелува с болезнена нужда.

Джейн се извиваше и триеше инстинктивно бедра срещу възбуденото мъжко тяло. Не бе сигурна какво търси, но искаше повече. С неспокойна нужда раздвижи ръце по раменете му и изстена, когато жадните мъжки устни завладяха шията й.

— Хелион… — задъхваше се, без да разбере защо той удължава мъчението.

— О, любов моя… От толкова време те желая и искам да правя любов с теб, както съм си мечтал нощ след нощ.

Докато й говореше, ръцете му се спуснаха по гърба й, за да развържат връзките. С лекота я освободи първо от роклята, а после и от долната ленена риза.

— Боже! — задържа дъха си, оглеждайки голата й фигура. — Прекрасна си!

Джейн стисна силно клепачи. Зърната й настръхнаха в предчувствие за устата му. Може би заблуждаваше сама себе си, но в този момент наистина се чувстваше прекрасна. Всяка тръпка на силното мъжко тяло, всеки бесен удар на сърцето му я убеждаваха, че я желае. Това възхитително чувствено чудовище я искаше. Нея, Джейн Мидълтън. Усмихна се доволно, но веднага след това прехапа устни, усетила влажна топлина върху зърното си. Хелион я галеше с език, докато от устните й не се изтръгна стон на нетърпение. Вплела ръце в косите му, искаше още и още.

Той задоволи молбата й, облизвайки нежно, без да спира, а тя се мяташе под него в плен на изгарящото удоволствие. Дори не забеляза как сръчните му ръце махнаха чорапите и обувките й. Всъщност, тя самата ги изрита настрана и така позволи на мъжките пръсти неограничена свобода да изследват бедрата й, а после и топлата влага между тях.

Не бе готова за прилива на внезапно удоволствие и нададе вик на изненада, когато усети течна топлина да навлажнява пръстите му.

— О! — изчерви се от неудобство.

Изправен на лакът, Хелион изстена, без да спира да дразни сладкото чувствено място.

— Толкова си топла, толкова си сладка… — мърмореше.

— Аз… — беше й трудно да държи очите си отворени, докато цялото й тяло бе концентрирано във все по-нарастващото напрежение, зараждащо се в дълбините й — не знам какво да правя.

Очите му трескаво проблеснаха.

— Искаш ли да ти покажа?

— Да.

С плавно движение Хелион хвана ръката й и я придвижи към предната част на панталоните си. Тя задържа дъха си, почувствала твърдата подутина отпред, но не се поколеба да се заеме с копчетата. След последното членът му изскочи, корав и търсещ, и Джейн внимателно погали гладката кожа. Хелион стисна зъби и издаде ниско ръмжене, докато се движеше срещу ръката й. После с бързи движения захвърли ботушите и панталоните, за да покрие тялото й със своето.

— Господи… ще ме умориш от удоволствие — изпъшка.

Джейн остана да лежи мирно. Попиваше прекрасното усещане за голата плът и допира на твърдата мъжественост върху бедрото й. Нещо дълбоко в нея крещеше за удовлетворение. Тялото й се нагоди към непознатата тежест, отвори крака и обгърна бедрата му.

— Не искам да те нараня, Джейн… — каза той с дрезгав глас.

— Моля те, Хелион, не спирай — прекъсна го и потърка тяло.

Тогава той я хвана за бедрата, впи устните си в нейните в изгаряща целувка и бавно и внимателно навлезе в нея. В един момент Джейн се напрегна, присви леко очи и започна да диша на пресекулки. Бе пронизал девствеността й. Усетил напрежението й, Хелион спря, излезе от нея и се насочи надолу.

Дразнеше и облизваше зърната й, поставяше влажни целувки по корема и вътрешната част на бедрата й. Костваше й огромно усилие да диша, след като усети огненият език да вкусва от най-интимните й части и да си играе с центъра на удоволствието. Бе учудена от дързостта му и искаше да протестира. Искаше, но само за част от секундата. После мислеше, че ще умре, ако той престане с мъченията си.

Усещанията бяха толкова изтънчени и еротични, че можеше само да се извива, стенейки. Той продължи с дръзките си милувки докато усети, че е готова отново да го приеме. Покри тялото й, навлезе в топлата й влажност и продължи ритмичните мощни движения. Пламъкът избухна с нова сила. Много нежно той я целуна по слепоочието, тихо й шепнеше нещо, галеше я, докато тя се изви нагоре и му позволи да я обладае по-навътре. Тогава започна да се движи в нея с бавни плавни движения, които предизвикваха бурни вълни от желание, обливащи ги като водопад.

Джейн няколко пъти бе мислила как ще се чувства в този момент, но нищо, абсолютно нищо не би могло да я подготви за божествения миг, в който се носеше на гребена на вълната. От гърлото й излезе възторжен вик и бе захвърлена главоломно на върха на абсолютното задоволство.

Усети, че Хелион замря, понесен от същите усещания, после потрепери от силата на освобождението и падна върху нея с накъсана въздишка.

— Моя си — прошепна срещу влажната й кожа, а ръката му почиваше върху гърдата й.

 

Античната къща в едно от лондонските предградия беше символ на солидната английска традиция: червени тухли, ограда от ковано желязо, градина с подредени розови храсти, лъсната брава. За повечето хора къщата излъчваше респект. За лорд Бидуел представляваше претенциозния предвидим характер на неговите обитатели, достатъчно, за да го накара да избяга.

За късмет на деликатната му чувствителност, рядко му се налагаше да си има работа с такива хора. Но днес нямаше този късмет. Трябваше му информация, която можеше да му даде само някой, свързан с Министерството на войната. Нелека задача, тъй като тези досадници приемаха без съмнение услугите му на шпионин, но в същото време не одобряваха съмнителния му морал.

Подготвен да предложи привлекателен подкуп, Бидълс устоя на изкушението да се вмъкне през мазето и позвъни на предната врата. Предаде на стария майордом, който му отвори, визитката си и го изчака да се отдалечи по коридора. Последва го само след секунди, тъй като не бе готов да си загуби сутринта заради някакъв педантичен глупак.

Бидълс се спря до вратата, на крачка зад майордома, който влезе в библиотеката и подаде визитката му на един мъж, седнал зад огромно дъбово бюро.

Лорд Карсън, подобно на повечето знатни англичани, беше висок и як, с коремче, прогресивно нарастващо с плешивината на главата му. Лицето му бе квадратно и червендалесто, знак за слабостта му към хубавата храна и виното. Но притежаваше известна доза интелигентност, което улесняваше работата на Бидълс.

Скрит между сенките, видя как лорд Карсън поема визитката и лицето му още повече се зачервява.

— Бидуел — изгрухтя. — Проклятие! Този дявол с лице на плъх. Кажи му, че не съм вкъщи, Потер. Или още по-добре, че съм умрял и гния в семейната гробница.

Бидълс излезе от укритието си с усмивка, изненадвайки домакина си.

— А, Карсън, изглеждаш много добре за разлагащ се труп. Е, малко съсипан, но това трябваше да се очаква.

Оглеждайки неодобрително зеленото сако и жълтите панталони на посетителя си, Карсън посочи към близката врата.

— Вън, преди да съм наредил да те изхвърлят!

— Хайде, стари приятелю, идвам с подарък. — Бидълс вдигна една бутилка. — Любимият ти коняк, отлежал.

Карсън въздъхна примирено, като не преставаше да гледа бутилката.

— Троянският ти кон, предполагам.

— Имам само няколко въпроса — Бидълс се усмихна с малкото невинност, която имаше.

— И това би трябвало да ме успокои? Последният път, когато имаше „само няколко въпроса“, се събудих с пистолет, опрян в гърдите ми.

— Успях да хвана негодника, Карсън, а ти получи личните благодарности на принца за заслугите си.

Възрастният господин сви вежди с огорчение.

— След като прекарах петнадесет дни възстановявайки се от уплахата. Не, не, вече съм прекалено стар за игричките ти.

— Уверявам те, че е безопасно.

— Имаме различни представи за опасност, Бидуел.

Бидълс постави ръка на сърцето си, тази с бутилката.

— Заклевам се в любимото си сако.

След едно продължително мълчание, Карсън въздъхна и протегна ръка към бутилката.

— По дяволите, дай ми този коняк! Мисля, че ще ми е необходима една глътка. — С отработен жест измъкна тапата и щедро си наля. — Какво искаш да знаеш?

С привидна незаинтересованост, Бидълс сви рамене.

— Какво знаеш за някой си господин Мидълтън?

— Мидълтън? Името ми е познато.

— От Съри е и е успял да се ожени за дъщеря на лорд.

— А, да… — Карсън отпи от коняка. — Имаше нещо… По дяволите, беше преди години.

— Нещо свързано с униформи — подсети го Бидълс.

— Точно така — напълни отново чашата си. — Имаше обвинения за лошо качество и дори слухове, че е получил пари за униформи, които не е предоставил. Мръсна сделка.

— И без съмнение, скандалът е бил потулен. Не си ли спомняш как господин Мидълтън е избягнал правосъдието?

— Не знам със сигурност — отпи от силния алкохол. — Или лордът е потушил слуховете, или Мидълтън е бил достатъчно прозорлив, за да раздели печалбите с хората, които са могли да прикрият престъплението.

И двете обяснения звучаха разумно, но не вършеха работа на Бидълс, трябваха му факти.

— Някаква идея кои биха могли да са тези господа?

Карсън остави чашата си със силен звук.

— Разбира се, че не. А и вече зададе достатъчно въпроси. Време е да си ходиш.

— А ако ти предложа един кашон от тази превъзходна напитка?

— Спести си го. Сега си върви, преди да се сетя колко не те харесвам.

За момент Бидълс обмисли възможността да измъкне още информация, но после се отказа и направи лек поклон. Опитът го бе научил, че не съществуваше по-упорито магаре от знатен англичанин с титла.

— За мен беше чест, както винаги, Карсън.

— Не си прави труда да поддържаш контакт, Бидълс — изръмжа домакинът му.

Изправяйки се, Бидълс се усмихна иронично.

— А, но кой може да каже какво ни чака в бъдеще, милорд? До тогава.

С тези думи Бидълс излезе през вратата и се запъти към къщата си в Мейфеър.

Унесен в мислите си, не обръщаше внимание нито на трафика, нито на къщите, нито на хората по улиците. Поне докато не забеляза, че се е отклонил няколко преки от маршрута си. Намали скоростта на коня си, за да разпознае квартала. Какво му ставаше? Можеше да прекоси Лондон със завързани очи. Без да споменаваме Париж, Рим или Брюксел. Как можеше да се загуби на километър от собствения си дом? Само когато видя старата къща, скрита зад един висок храст, си даде сметка къде се намира.

Побиха го тръпки. Познаваше къщата. Бе прекарал не една нощ да я наблюдава, скрит зад храста, и той не знаеше по каква причина. Сякаш бе обсебен от това място. Едно много неприятно предположение, тъй като зад тези дебели стени живееше госпожица Ана Халифакс.

— Проклятие! — промърмори, дърпайки юздите с по-голяма сила от необходимото.

Уважаваните госпожици никога не обсебваха мислите му. Никога. Бяха като прокажени за волните ергени като него. Макар че имаше устни сладки като мед и извивки, заради които един мъж би продал душата си…

— Проклятие!