Включено в книгите:
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3 (× 1 глас)
Сканиране
Диан Жон (2010)
Разпознаване и корекция
moosehead (2010)

Издание:

Добри Жотев. Избрани творби за деца

Издателство „Български писател“, София, 1971

Редактор: Кръстьо Станишев

Художник: Стоян Илиев


Дядо отглеждаше много хубави коне. Те имаха буйни гриви, дълги опашки и тънки крака. Най-красива от тях беше Нелка — гордостта на стареца. И досега си я спомням — вие тънката си шия, стройните й нозе стъпват сякаш не на твърдата земя, а в памук. Тя имаше огненочервен цвят, с бяло през половината ноздра и средата на челото.

Дядо яздеше Нелка само на големи празници, да речем, когато имаше сбор в съседното село или когато роднини вдигаха тежка сватба. В такива случаи той вчесваше грижливо гривата и опашката й. Извеждаше я на двора и поставяше върху неспокойния й гръб леко червено седло. Облечен в най-новите си шаячни дрехи с кафеникава кожена капа на главата, слагаше крак в лъскавото стреме и — хоп! — отгоре й. Когато ставаше дума за кобилата, старецът не можеше да се нахвали от нея и все я наричаше „моята Нелка“.

Не по-малко от дядо я обичах и аз и нищо, че не я наричах „моята Нелка“, тя беше много повече моя, отколкото негова. Нали аз я пасях, водех я на водопой — с две думи, яздех я всеки ден.

Нелка не беше само красавица, а и бързонога. Нямаше кон измежду най-бързите селски коне, който да й се опре. На всички надбягвания излизаше първа. Тогава, разбира се, яздех аз. След всяка победа на Нелка старият човек не можеше да си намери място от гордост. Събираше мъжете от цялата махала, черпеше ги с греяна ракия и току повтаряше:

— Моята Нелка никъде я няма!

В деня на едно такова надбягване времето бе лошо. Валя дъжд, изведнъж стегна студ и лъсна поледица. Дядо се уплаши:

— Не може, я виж каква е пързалка. Малък си още — ще се утрепеш!

Като чух думите му, краката ми се подкосиха. Ударих на молба:

— Деденце, пусни ме, няма да падна! Всяка година препускам, пък падал ли съм някога?

— Не — държеше на своето старецът, — лани, по лани времето беше хубаво, а сега, я погледай!

Отчаях се съвсем, отидох в дъното на двора, седнах на една греда и започнах да бърша очите си. Плача и гледам как отсреща на Равна лъка вече извеждат конете, които ще участвуват в надбягването.

Баба, трогната от сълзите ми, излезе на прага и оттам малко несмело заукорява дядо:

— Какъв човек си, пусни детето, я го виж, като болно е!

Старецът се разфуча:

— Ти си го разглезила него, та за нищо циври, ти!

Не стига това, ами тръгна към баба с вдигнати пестници. Уплашена, тя хлътна в къщи. Но дядо се отказа от побойническите си намерения, върна се на двора, повъртя се малко и влезе в тъмния обор. Надникнах предпазливо и видях, че той вчесва Нелка. Досетих се — готви я за надбягването. Подскочих от радост.

Но радостта не трая дълго. Хрумна ми, че дядо може да даде кобилата на вуйчо Владо. Той беше възрастен човек и старецът му имаше доверие. Ами сега? Заплаках отново, но тоя път пред вратата на обора. Плача аз, а дядо не ме и поглежда, мълчи и приготвя Нелка. Украси сплетената й опашка и грива с разноцветни конци. С чесалото направи по шията и хълбоците й красиви квадратчета. Колкото беше хубава, още по-хубава стана Нелка. Гледам я и очите ми ще изскочат от плач.

Защурах се натам-насам из двора. Какво мислеше старецът? Отсреща на Равна лъка надбягването започна!

Най-после дядо изведе Нелка. Стоях сред двора като осъден. Той ме изгледа изниско и сърдито заяви:

— На̀, качвай се и мисли му само ако направиш някоя пакост!

Сложих крак в стремето и за миг се намерих на гърба на кобилата. Отлетях на Равна лъка, но там надбягването току-що бе свършило. Първенец излязъл Алчо, черният кон от Йорговата махала. Едър и силен беше той. Когато препускаше, земята се огъваше под копитата му. Хората ми се присмяха:

— Брей, много си подранил!

— Нищо — настоявах аз, — ще се надпрепускам с Алчо.

— Не може така — възпротивиха се мнозина.

Тогава стопанинът на черния кон се обади:

— Съгласен съм. Да ги надбягваме! Ако моят Алчо надбяга и Нелка, славата му ще бъде по-голяма!

Хората помислиха, помислиха, па отсякоха:

— Добре, щом си рекъл, надбягвайте се!

Нелка и Алчо застанаха един до друг. Тя, лека като омара, той, набит и силен, удря с копита, пръхти нетърпеливо, а очите му горят като пещи.

Дадоха знак. Препуснахме. Трябваше да изминем километър, на определено място да обърнем конете и да се върнем там, откъдето сме тръгнали. Който пристигнеше по-напред, щеше да бъде победителят.

Наведох се над тънката шия на Нелка. Тя препускаше устремно. Едвам усещах как нозете й досягат земята. До нея, без да изостава, прокопитваше пръстта черният Алчо. Когато стъпваше на камък, изпод копитата му излитаха искри.

Прелетяхме определения километър, без да вземе преднина никой от конете. Дойде време да спрем, да се обърнем и да препуснем обратно. Дръпнах юздата на Нелка. Тя изведнъж намали и се закова на място. Обърнах я светкавично. Алчо притопурка и докато да спре и да се обърне, загуби време. Нелка взе преднина. Но черният кон напрегна неизчерпаемите си сили, застигна я и постепенно я задмина. Тогава Нелка, която не беше свикнала да гледа конска опашка отпреде си, устреми шия и аз усетих как в ушите ми вятърът заблъска по-силно. Стори ми се, че тя се откъсна от земята и полетя ниско, ниско над нея. Настигна Алчо. Изравниха се. Надмина го.

Тъкмо тогава, се случи нещо страшно. Черният кон се подхлъзна, падна на глава, подви врата си и повече не мръдна. Ездачът му се преметна през него, падна и ударил се силно, с мъка се вдигна. Дотичаха хората, но конят беше мъртъв.

След това надбягване дядо не събра съседите да ги черпи с греяна ракия, задето Нелка и тая година бе излязла първа. Мъчно му беше за черния Алчо.

Десет месеца по-късно загина и Нелка.

Трябваше, да отида до съседното село, за да поканя наши роднини на сватба. Женеше се вуйчо Владо. Взех павурчето с ракия и възседнах Нелка. Беше краят на декември. Почти нямаше сняг, но денят бе студен и мъглив. Пристигнах около обяд. Поканих роднините на сватба и според обичая им поднесох павурчето да сръбнат ракия. Радваха ми се те, нагостиха ме, а след това ме изпратиха.

На връщане задуха остър вятър, примесен със зърнест сняг. Нелка се носеше в лек галоп. Бях забил глава в гривата й, защото ледените зърна удряха в лицето ми. Равномерният бяг на кобилата ме унасяше в дрямка. Изведнъж тя се изправи на задните си крака. Неподготвен, едвам се задържах на гърба й. Надникнах от едната страна на шията й и видях вълк. Нелка остро изцвили. Дръпнах юздата й, тя се върна две-три крачки, вълкът пристъпи към нас. Подкарах я, тя тръгна напред, вълкът отстъпи. Разбрах, хищникът може да ни върти така цял ден и цяла нощ, докато останем без сили. Мъчех се да накарам Нелка да застане на едно място, но това беше невъзможно. Зверът не изпускаше от очи не кобилата, а мен. Смяташе ме, види се, за по-опасен от нея. Реших да го смутя, като подкарам ужасеното добиче право срещу него. Пришпорих силно кобилата. Тя изцвили и диво се хвърли напред. Вълкът отскочи вдясно. Скокът му беше толкова ловък, че аз не можах да го проследя. Както се намираше пред нас, той изведнъж се оказа на друго място. Нелка започна да се хвърля като кенгуру. Веднъж, втори път. При второто скачане нещо изпука в кръста й. Хищникът беше вече зад нас.

На никое надбягване Нелка не бе препускала така. Около мен всичко се завъртя. Не смеех да се обърна. Ако вълкът хукне подире ни — няма да му избягаме. Бърза е Нелка, бърза, но вълците тичат по-бързо. Стори ми се, че зад нас се чува дишането на звяра. Трескаво извърнах глава — гонеше ни. Виждах как, макар и бавно, той ни застига. Погледнах напред, селото беше близо.

Това ни спаси. Преди гладният звяр да ни доближи толкова, че да може да скочи върху нас, ние навлязохме в една от махалите. Изскочиха кучета. Вълкът спря — пътят му беше преграден.

Дръпнах юздата на Нелка, за да намаля скоростта, но разбрах, че тя я е захапала със зъби. Не можех да я управлявам. След малко влязохме в нашия двор. Там кобилата спря, изправи се на задните си крака и ужасена извърна глава. Цялата трепереше. По гърдите и хълбоците й се стичаше обилна пяна. Въведох я в обора. Тя постоя малко и легна. Не взе никаква храна.

Нелка лежа така два дни и на третия умря.

Край
Читателите на „Нелка“ са прочели и: