Нора Робъртс
Танц във въздуха (18)

Седемнадесета глава

— Загубих го. Разруших всичко.

Нел седеше в разкошната всекидневна на Миа, пред буйния огън в камината, и отпиваше лековит чай от канела. Изис бе изтегнала топлото си грациозно тяло в скута й като меко одеяло. Но нищо не можеше да подобри настроението й.

— Може би просто си го наранила. Не се е случило нищо фатално.

— Не мога да поправя това, Миа. Всичко, което ми каза, беше вярно. Не искам да мисля така, но е самата истина. Нямах право да позволя нещата да станат толкова сериозни.

— Нямам подръка власеница, но съм убедена, че можем да изгладим нещата. — Пред смаяния поглед на Нел Миа кокетно повдигна едното си рамо. — Съчувствам и на двама ви. Факт е, че сте влюбени и че всеки от вас е постъпил така, както смята, че е правилно. Помежду ви има нещо, което не на всички е отредено да изпитат. Няма за какво да съжаляваш.

— Не съжалявам, че го обичам и че споделя чувствата ми. Съжалявам за много други неща, но не и за това.

— Тогава всичко е наред. Трябва да предприемеш следващата стъпка.

— Няма следваща стъпка, защото по закон съм свързана с друг. Дори ако Евън реши да се разведе с мен, без да се срещаме лице в лице, пак не мога да се омъжа за Зак. Самоличността ми е фалшива.

— Подробности.

— Не и за него.

— Да, права си. — Миа почука с добре поддържаните си нокти по чашата, докато обмисляше нещо. — Зак си е такъв, вижда някои неща само в черно и бяло. Съжалявам, че не помислих за това по-рано и не те предупредих. Познавам го добре — продължи тя, след като се изправи и се протегна. — Не предвидих, че толкова скоро ще поиска да узаконите връзката си. Не съм много веща по интимните въпроси. — Наля си още чай, замислено се разходи из стаята и отпи глътка.

Имаше два дивана, тапицирани в зелен цвят, които биха примамили всеки да се отпусне върху тях. Бяха отрупани с меки лъскави възглавнички. Материята бе особено важна, защото когато ставаше въпрос за отдих, Миа държеше на лукса.

В стаята имаше много антики, тъй като тя предпочиташе старите пред новите неща, освен ако не ставаше въпрос за техническо оборудване. Килимите, постлани върху кестеновия паркет на пода, бяха поизбелели. Навсякъде имаше цветя в скъпи кристални вази или в пъстро изрисувани бутилки без особена стойност. Някои от свещите, с които се бе обградила във всяка стая, бяха запалени. Белите — за успокоение.

— Наранила си го двойно, Нел. Веднъж, защото не си се хвърлила в обятията му от радост, когато ти е предложил. — Миа замълча и повдигна вежди. — Казах ти, че не съм веща в тази област, но е напълно естествено един мъж да бъде сърдит, когато предлага на любимата си брак, а тя отговаря: „Не, благодаря.“

— Не съм пълна идиотка, Миа.

— Разбира се, скъпа. Съжалявам. — Макар и леко развеселена от хапливия й тон, Миа застана зад дивана и погали косите й със съчувствие. — Бих казала, че си го наранила дори тройно. Засегнала си чувството му за чест. Изведнъж е разбрал, че е навлязъл в чужда територия.

— О, нима? Аз не съм преследван дивеч.

— Зак е човек с принципи. Всъщност убедена съм, че би ги нарушил, дори ако знаеше. Ако ти му бе разкрила истината. Щеше да приеме обстоятелствата, защото те обича и желае да изпита облекчение, че си се измъкнала от ужасяващата ситуация. Но трудно ще преглътне факта, че си го държала в неведение и си допуснала сляпо да се влюби в теб.

— Защо не може да проумее, че бракът ми с Евън не означава нищо за мен? Аз вече не съм Хелън Ремингтън.

— Утеха ли искаш или истината? — рязко попита Миа.

— Не мога да получа и двете. Нека бъде истината.

— Ти си го накарала да се почувства измамен. Освен това си му казала, че нямаш намерение да прекратиш брака.

— Не мога…

— Изслушай ме. Без да го прекратиш, не може да има ново начало. Изборът е твой, Нел. Никой не е взел това решение вместо теб. Не даваш възможност на Зак да се застъпи за теб, да се изправите срещу проблемите ти заедно или както навярно би предпочел — да застане пред теб, лице в лице с твоя демон, Нел. — Седна до нея и хвана ръцете й. — Нима мислиш, че Зак носи полицейска значка за развлечение, заради жалката заплата или заради властта?

— Не. Но той не може да разбере на какво е способен Евън. Миа, у този човек се таи лудост. Хладна лудост, необяснима и за мен, която не би се спряла пред нищо.

— Повечето хора смятат думата зло за много драматична — каза Миа, — а всъщност е съвсем проста.

— Да. — Развързаха се няколко възела. Досега би трябвало да е проумяла, че не е нужно да обяснява това на Миа. — Той не може да разбере и че потръпвам само при мисълта отново да видя Евън, да чуя гласа му. Мисля, че този път бих рухнала.

— Не си толкова слаба.

Нел поклати глава.

— Той… пред него сякаш се смалявам. Не знам дали разбираш какво искам да кажа.

— Разбирам. Искаш ли магия, талисман, който да те предпазва от единия мъж и да ти помогне да имаш другия?

Миа протегна ръка и погали лъскавия гръб на Изис. Котката повдигна глава и погледна стопанката си в очите — сякаш с разбиране, а после се сви на кълбо.

— Има неща, които могат да се направят — разпалено заговори тя, — за закрила, концентриране и усилване на енергията. Но най-важна е силата, която е в самата теб, Нел. Засега… — Свали сребърния медальон от врата си. — Дала си талисмана си на Зак, а аз ще ти дам един от своите. Бил е на прабаба ми.

— Не мога да ти го отнема.

— Назаем — каза Миа и закачи медальона на врата на Нел. — Прабаба ми е била много хитра вещица. Намерила си богат съпруг, натрупала състояние на борсата и успяла да го задържи, за което съм й безкрайно благодарна. Не бих понесла да живея в бедност. Била е и лечителка, преди на острова да пристигне дипломиран медик. Лекувала брадавици, израждала бебета, зашивала рани и помогнала на половината жители на селото, когато избухнала опасна грипна епидемия.

— Забележително. Какво означава издълбаният надпис?

— Знаци от древен език, подобни на онези върху свещените камъни в Ирландия. Означават смелост. Сега, след като ти дадох смелостта си, приеми моя съвет: поспи! Остави го да се бори с чувствата си, докато и ти изясниш своите. Когато отидеш при него — колкото и да те обича, той няма да дойде при теб, — трябва да бъдеш наясно какво желаеш и какво си готова да сториш, за да го получиш.

 

— Държиш се като идиот, Зак.

— Добре. Ще млъкнеш ли най-сетне?

Рипли смяташе, че като негова сестра има правото да не изпълни тази негова молба.

— Слушай, знам, че е постъпила ужасно. Но нима не желаеш да узнаеш защо? — Удари с длани по бюрото му и се наведе, за да го накара да срещне погледа й. — Не ти ли се иска да я притиснеш и да й зададеш безброй въпроси, докато не получиш обяснение защо не е прекратила брака си?

— Имаше предостатъчно време да ми каже, ако бе пожелала.

Той се съсредоточи върху екрана на компютъра си. Не бе пътувал отвъд морето само за да купи годежния пръстен. Беше свидетелствал по съдебно дело и сега, след като бе приключило, можеше да актуализира информацията си.

Рипли издаде звук, среден между ръмжене и вик.

— Подлудяваш ме. Не знам как самият ти все още не си полудял. Влюбен си в омъжена жена.

Спести й убийствения поглед.

— Този факт е съвършено ясен в съзнанието ми в момента. Върви да патрулираш!

— Очевидно е, че тя не иска да има нищо общо с другия мъж. Напуснала го е. Очевидно е и че е луда по теб, както и ти по нея. Откога е тук, от пет месеца? По всичко личи, че има намерение да се установи на острова. Каквото и да е преживяла по-рано, то вече е минало.

— Тя е законно омъжена. Не мога да си го обясня.

— Да, да. Мистър Почтеност. — Възхищаваше се на моралните му принципи, но понякога я ядосваха. — Остави нещата за известно време такива, каквито са. Защо трябва да се жениш за нея за бога? О, почакай, забравих с кого разговарям. Но ако искаш съвета ми…

— Не, благодаря.

— Добре. Пържи се в собствения си сос тогава. — Грабна якето си, но след миг отново го остави. — Съжалявам. Не мога да гледам как страдаш.

Зак знаеше това и престана да се преструва, че е съсредоточен върху файловете. Нервно потърка чело.

— Не мога да изградя съвместен живот с жена, чиято връзка с друг мъж все още не е приключила. Не мога да спя с нея, щом е законно омъжена. Толкова обичам Нел, че не бих могъл да продължа да се срещам с нея, без да очаквам брак, семеен уют и деца. Не съм способен на това.

— Знам. — Тя се приближи, сложи ръце на раменете му и зарови брадичка в косите му. — Може би аз бих го приела. — Въпреки че не можеше да си представи да обича някого толкова силно, че да бъде изправена пред подобен избор. — Но разбирам, че ти не можеш. Единственото, което ми се струва трудно за разбиране, е защо, щом я обичаш и желаеш, не искаш да получиш обяснение. Заслужаваш да знаеш цялата истина.

— Няма да я разпитвам — не само защото не действам по този начин, а и защото имам чувството, че човекът, за когото е омъжена, все още има силно влияние върху нея.

— Зак. — Рипли извърна глава и потърка буза в косите му. — Хрумвало ли ти е, че може би се страхува да се разведе?

— Да. — Стомахът му внезапно се сви. — Стигнах до този извод около три сутринта. Истина е, че се боря с много различни чувства. Но това не променя положението. Тя е омъжена и не ми го каза. Явно не вярва, че може да разчита на мен, каквото и да се случи. — Посегна и стисна ръката й в своята.

Така ги завари Нел, когато отвори вратата. Рипли я стрелна с укорителен поглед, а Зак дори не вдигна очи.

— Трябва да поговоря с теб насаме. Моля те.

Рипли инстинктивно стисна ръката му, но Зак раздвижи своята.

— Сестра ми тъкмо тръгваше да патрулира.

— О, да, отпращаш ме точно когато става най-интересно.

Докато обличаше якето си, й хрумна, че именно в моменти като този се казва, че напрежението се долавя във въздуха. Разсея го Бетси, която подаде глава през врата.

— Шериф Тод… Здравейте Нел, Рипли. Шерифе, Бил и Ед Сътър се сбиха пред хотела. Изглеждат доста настървени.

— Ще ги разтърва.

След тези думи на Рипли Зак стана:

— Не. Двамата ще ги разтървем.

Братята Сътър или налитаха на бой, за да бранят семейната чест, или се вкопчваха един в друг с неистова омраза. И двамата имаха телосложения на бикове и той реши, че е най-добре да не оставя Рипли да застава сама между тях. Само за миг погледна към Нел, преди да излезе:

— Трябва да почакаш.

Побиха я хладни тръпки и тя потърка ръце. Трудно бе да понесе леден поглед от мъж, способен на такава топлота. Нямаше да й бъде лесно с него. Странно защо, предишната вечер бе убедена, че ще прояви разбиране към нея. Очакваше търпеливо да я изслуша, да изпита съчувствие и да я прегърне.

Щом остана сама в участъка, Нел осъзна, че това е било заблуда, която сега напълно изчезна. Беше дошла тук, преглъщайки гордостта си, рискувайки да загуби душевния си мир и равновесие, а в отговор бе получила един-единствен леден поглед. Е, тогава може би трябваше да се откаже.

Отвори вратата и преди да измине няколко крачки, видя и чу суматохата на улицата. Застинала на място, със скръстени ръце, проследи грозната сцена.

Двама едри мъже с късо подстригани коси блъскаха кореми един в друг и сипеха ругатни. На безопасно разстояние се бе събрала тълпа зяпачи, някои от които, изглежда, бяха избрали страна в двубоя и крещяха имената им. Зак и Рипли вече си бяха проправили път сред хората и казаха нещо, което не достигна до слуха й, но укроти тълпата поне за миг. Думите им нямаха особено въздействие върху братята Сътър, които размахваха юмруци един срещу друг.

Нел потръпна, когато видя първия удар с юмрук. Чуха се по-силни викове, които отекнаха в ушите и като грохота на морските вълни. Погледът й се премрежи.

Зак изви назад ръцете на единия мъж, а Рипли — на другия. И двамата бяха извадили белезниците. Последва блъскане, ругатни и закани.

Изведнъж единият от братята рязко се изви към другия, но не успя да го улучи и юмрукът му се стовари върху лицето на Зак.

Нел видя как Зак разтърси глава и цялата тълпа затаи дъх. Всички застинаха като на стопкадър.

Вече тичаше натам, когато отново настъпи раздвижване и глъчка.

— По дяволите, Ед! Арестуван си — Зак и Рипли едновременно закопчаха белезниците. — Ти също, Бил. За назидание. И двамата сте луди за връзване. Всички да се разотиват и да си гледат работата! — нареди Зак, докато водеше Ед между хората.

Изведнъж съзря Нел, която стоеше на тротоара като подплашена сърна. Отново изрече проклятие.

— Хайде, шерифе, знаеш, че не исках да ударя теб.

— Все едно кого си искал да удариш. — Но Зак промени мнението си, когато усети вкус на кръв в устата си. — Току-що нападна полицай.

— Той започна всичко това.

— Не е вярно — отвърна Бил, докато Рипли бързо го водеше напред. — Но със сигурност аз ще го довърша, когато ми се удаде удобен случай.

— И кого ще повикаш на помощ?

— Млъкни! — заповяда му Рипли. — Вие сте двама четиридесетгодишни хулигани.

— Ед го удари с юмрук, защо замъквате и мен?

— И двамата сте нарушители на обществения ред. Ако искате да трошите главите си, правете го у дома, а не на улицата.

— Няма да ни отведете в ареста, нали? — Поуспокоен, щом видя какво го очаква, Ед го удари на молба: — Хайде, Зак, знаеш, че жена ми ще ми одере кожата, ако ме затвориш. В края на краищата това е семейна работа.

— Не и когато става на моята улица и когато лицето ми е пострадало. — Долната му челюст гневно трепереше. Въведе Ед право в участъка и го заключи в една от малките арестантски килии. — Ще имаш малко време да се поохладиш, докато дойде време да се обадя на жена ти. Дали ще бъде толкова загрижена, че да дойде и да те освободи под гаранция — това си с нейна работа.

— Същото се отнася и за теб — весело каза Рипли на Бил, докато сваляше белезниците му и го буташе към килията.

Щом вратите на килията бяха затворени и заключени, тя изтупа ръцете си от праха.

— Ще напиша подробен доклад. Печатам по-бавно от теб. Ще се обадя и на съпругите, въпреки че подозирам, че ще научат за това още преди да се заема с доклада.

— Да. — Зак гневно изтри устата си с ръка и я изцапа с кръв.

— Ще трябва да сложиш лед на челюстта си, а също и на устната. Ед Сътър има огромен юмрук. Хей, Нел, защо не отведеш нашия герой у вас и не му дадеш малко лед?

Зак не бе забелязал, че Нел е влязла. Бавно се обърна и втренчено се загледа в нея, докато тя стоеше на прага на отворената врата.

— Да, разбира се — съгласи се Нел.

— Оттатък има лед, мога и сам да се погрижа.

— По-добре е да стоиш на разстояние от Ед — посъветва го Рипли. — Иначе ще се изкушиш да отключиш килията и да му върнеш удара с юмрук.

— Може би.

Нел забеляза, че погледът му вече не е толкова хладен. Гледаше я с топлите си зелени очи. Тя навлажни устни.

— Ледът ще помогне да спадне отокът, а малко чай от розмарин може да облекчи болката.

— Чудесно! — Главата му вече бучеше. Крайно време бе да приключи с този случай. — Двеста и петдесет долара глоба за двамата! — Обърна се рязко към Рипли. — Или двадесет дни затвор. Ако това не им хареса, допълни официалната заповед за арест и могат да се обърнат към съда.

— Да, шефе. — Рипли засия, когато Зак излезе навън. „Прекрасно!“ помисли си. Случката разведри настроението й.

Двамата мълчаливо вървяха към къщата. Нел не знаеше какво да каже и как да го каже. Този гневен Зак й се струваше не по-малко странен от студения Зак по-рано. Явно в момента нямаше особено желание да се занимава с нея. Знаеше колко време ще му бъде необходимо, за да се успокои след удара по лицето.

Все пак ударът бе нанесен отблизо, а освен че бе разтърсил глава и изведнъж бе станал избухлив, не бе реагирал по никакъв друг начин.

Хората често казваха за някого, че е по-издръжлив, отколкото изглежда. Това несъмнено важеше за Закари Тод.

Нел отвори вратата на къщата и все още мълчалива, влезе в кухнята и започна да приготвя компрес от лед в найлонова торбичка, увита в тънка кърпа.

— Благодаря. Ще ти върна кърпата.

Тъкмо бе взела чайника, за да направи чай, когато го погледна и примигна.

— Къде отиваш?

— Да разсея този гняв, доколкото мога.

Нел разбра, че няма друг избор и остави чайника.

— Ще дойда с теб.

— Не искаш да бъдеш с мен точно сега, аз — също.

Беше изненадана да открие, че понякога една плесница е за предпочитане пред думите.

— Това няма да помогне. Имаме да си кажем някои неща и колкото по-дълго отлагаме, толкова по-трудно ще бъде. — Отвори вратата на кухнята и зачака. — Нека да опитаме в гората. Да обсъдим нещата на неутрална територия.

Не бе взел якето си, а след дъжда, който бе валял предната вечер, температурите се бяха понижили. Но, изглежда, нямаше нищо против. Нел му хвърли бегъл поглед, докато се отправяха към малката й горичка:

— Този леден компрес няма да ти помогне, ако не го използваш.

Зак го притисна към наранената си челюст и се почувства малко неловко.

— Когато дойдох тук през лятото, се чудех как би ми се отразила една разходка през есента — с всичките багри и първите признаци на застудяване. Когато живеех в Калифорния, ми липсваха студът и смяната на сезоните. — Нел леко въздъхна, а после продължи: — Живях в Калифорния три години. Предимно в Лос Анджелис, въпреки че прекарвахме доста време в къщата в Монтерей. Предпочитах я, но се научих да крия това от него, защото щеше да намери претекст да прекрати пътуванията на север. Обичаше да намира хитри начини да ме наказва.

— Все пак си се омъжила за него.

— Да, омъжих се. Беше красив, романтичен, умен и богат. Помислих си, че е дошъл моят принц и ще заживеем щастливо. Бях заслепена, поласкана и влюбена. Доста се постара, за да ме накара да се влюбя в него. Няма смисъл да се впускам в подробности. Навярно се досещаш за някои от тях. Беше жесток — както за дребни неща, така и в истинския смисъл на думата. Караше ме да се чувствам толкова нищожна, че накрая сякаш почти изчезнах. Когато ме удари… първия път, за мен бе шок. Никой преди не ме бе удрял. В този момент трябваше да си тръгна — или поне да опитам. Макар че никога нямаше да ми позволи, трябваше да опитам. Но бяхме женени само от няколко месеца и някак си ме бе накарал да повярвам, че съм го заслужила. Защото съм глупава, непохватна или разсеяна. За най-различни неща. Беше ме дресирал като куче. Не се гордея с това.

— Потърси ли помощ?

В горичката бе толкова тихо, че се чуваха стъпките им по вече застланата с окапала шума земя.

— Не веднага. Знаех, че съществува такъв вид насилие. Бях чела статии, истории. Но това не се отнасяше за мен. Не бях част от този цикъл. Произхождах от добро, стабилно семейство, бях омъжена за интелигентен, преуспяващ мъж. Живеех в голяма красива къща, имах прислуга. — Пъхна ръка в джоба си. Беше си направила магическа торбичка за кураж и внимателно я бе завързала със седем възела. Започна да я мачка с пръсти и това й помогна да успокои нервите си. — Причината за тези наказания бе, че правя грешки. Мислех си, че щом веднъж се науча, всичко ще бъде наред. Но ставаше все по-лошо и не можех да продължавам да се самозалъгвам. Една нощ ме повлече за косата нагоре по стълбите. Тогава имах дълга коса — поясни тя. — Помислих си, че ще ме пребие, ще ме изнасили и после ще ме убие. Не направи нито едно от тези неща. Но осъзнах, че би могъл да ги направи, а аз нямаше да бъда в състояние да го спра. Отидох в полицията, но той е влиятелен човек с големи връзки. Имах няколко синини — нищо сериозно. Те не предприеха нищо.

При тези думи Зак пламна:

— Трябвало е да те отведат в приют за жертви на домашно насилие.

— Според тях бях богата, разглезена жена — кукла, която създава неприятности. Няма значение — отегчено продължи Нел. — Където и да ме отведяха, щеше да ме намери. Веднъж избягах и той ме откри. Платих си за това. Накара ме да разбера нещо съществено: че му принадлежа и никога не бих могла да го напусна. Където и да отидех, щеше да ме намери, защото ме обичаше. — При тези думи я побиха хладни тръпки. Спря и се обърна с лице към Зак. — Неговата представа за любовта бе такава. Извън всякакви правила и граници. Егоистична, студена, маниакална, силна. Би предпочел да ме види мъртва, отколкото да ми позволи да го напусна. Не преувеличавам.

— Вярвам ти. Но си избягала.

— Защото мисли, че съм мъртва.

Без да влага емоции, Нел му разказа какво бе сторила, за да се отърве от веригите.

— Господи, Нел! — Зак хвърли торбичката с леда на земята. — Цяло чудо е, че не си се самоубила.

— И да оцелеех, и да загинех, щях да бъда свободна. Още в мига, когато колата прелетя над скалите, започнах пътуването си към този остров и към теб.

Зак изпита силно желание да я докосне, но не бе напълно сигурен дали това ще бъде ласка или буйно разтърсване и пъхна ръце в джобовете си.

— Имах право да знам, когато нещата между нас започнаха да се задълбочават.

— Не очаквах, че ще стане така.

— Но стана. Ако не си разбрала накъде вървят, значи си глупачка.

— Не съм глупачка. — Гласът й издаде гняв. — Може би съм сгрешила, но не съм глупава. Не очаквах, че ще се влюбя в теб. Не го желаех, дори не мислех, че изобщо ще се обвържа с теб. Ти ме преследваше.

— Няма значение как, но е факт, че се случи. Ти знаеше как стоят нещата между нас, но не ми каза.

— Лъжкиня съм — спокойно каза Нел. — Измамих те, държах се ужасно. Но никога повече не ме наричай глупачка.

— Мили боже!

Объркан, Зак се отдръпна и вдигна поглед към небето.

— Никога повече няма да позволя на някого да ме унижава и подценява. И няма да допусна да бъда пренебрегвана, докато благоволиш отново да ми обърнеш внимание.

Обзет от любопитство, той се обърна и я изгледа втренчено:

— Така ли мислиш, че стоят нещата?

— Да, точно това се опитвам да ти кажа. Много мислих, откакто ти си тръгна вчера. Няма да хленча и да се свивам в ъгъла, защото си ми сърдит. Това е оскърбително и за двама ни.

— Три пъти ура!

— О, върви по дяволите!

Зак се завъртя и пристъпи към нея. Стомахът й се сви от ужас, дланите й се изпотиха, но остана на мястото си.

— Моментът не е подходящ да започваш спор с мен, особено когато не си права.

— Не съм права само от твоя гледна точка. Съжалявам, че те нараних, но не мога да върна времето назад и да променя фактите.

— Не, не можеш. Затова да продължим напред. Има ли още нещо, което би трябвало да знам?

— Жената, която се хвърли с колата от онази скала се казваше Хелън Ремингтън. Мисис Евън Ремингтън. Повече не отговарям на това име. То не изразява моята същност.

— Ремингтън — тихо каза Зак. Очевидно бе, че напряга ума си, за да си спомни къде е чувал това име. — Важна клечка от Холивуд.

— Точно така.

— Успяла си да избягаш възможно най-далеч.

— Така е. Никога няма да се върна. Открих, че тук мога да водя живота, който искам.

— С мен или без мен?

За първи път, откакто бе започнала да разказва историята си, стомахът й се сви.

— От теб зависи.

— Не, не зависи от мен. Знаеш какво е моето желание. Сега е твой ред да кажеш какво искаш.

— Искам теб и ти го знаеш.

— Тогава трябва да довършиш това, което си започнала. Да подадеш молба за развод.

— Не мога. Нима не си чул нищо от разказа ми?

— Всяка дума, дори нещата, които не каза. — Част от него изпитваше желание да я утеши, да я приласкае, да я защити. Да й каже, че вече нищо от миналото й няма значение. Но всъщност имаше. — Не можеш да изживееш живота си в непрекъснато озъртане. Аз — също. Първо, защото е мъчително, и второ, светът не е толкова голям. Не можеш да бъдеш сигурна, че няма да те открие. Ако това се случи и се изплашиш, отново ли ще избягаш?

— Мина повече от година, откакто си тръгнах. Няма да ме открие, ако мисли, че съм мъртва.

— Никога не можеш да бъдеш сигурна. Трябва да приключиш с това, но няма да го направиш сама. Няма да му позволя да те докосне. Тук не е негова територия — каза Зак и повдигна с пръст брадичката й. — Моя е.

— Подценяваш го.

— Не мисля така. Смятам, че нито аз, нито Рипли, нито Миа сме за подценяване. И много други жители на острова, които биха се застъпили за теб.

— Не знам дали съм в състояние да сторя това, за което ме молиш. Вече повече от година правя всичко възможно да не открие, че съм жива и къде се намирам. Не знам дали ще намеря сили отново да се изправя срещу него. Имам нужда от време да помисля.

— Добре. Когато решиш, кажи ми. — Зак се спря, за да свали от лицето си торбичката с леда, който вече бе почти разтопен. Болката в челюстта не го интересуваше особено и той отвори торбичката и изсипа съдържанието й. — Щом не искаш да се омъжиш за мен, Нел, приемам го. Но след като помислиш върху всичко това, бих искал да узная решението ти.

— Обичам те. Нямам нужда да го обмислям.

Зак дълго стоя, загледан в нея, в тихата гора, където листата на дърветата бяха запазили ярките си багри, а във въздуха все още се долавяше ароматът на вчерашния дъжд.

Хвана я за ръцете.

— Ще те изпратя до дома.