Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Островът на трите сестри (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dance Upon the Air, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 113 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2010)
Корекция
maskara (2010)
Сканиране
?

Издание:

Нора Робъртс. Танц във въздуха

ИК „Хермес“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Недка Г.)

Първа глава

Остров Трий Систърс, Юни 2001

Тя не престана да се взира право пред себе си в хълмистата местност, покрита със зеленина, която постепенно започваше да разкрива тайните си. И, разбира се — във фара. Какво би представлявал един остров по крайбрежието на Нова Англия без своята „бойна кула“? Фарът бе ослепително бял и се издигаше върху острата скала. „Точно такъв си го представях“, помисли си Нел.

Близо до него имаше сива каменна къща, огряна от ярката слънчева светлина. Беше със заострен покрив, фронтони и балкон, навярно заобикалящ целия горен етаж.

Беше виждала снимки на Фара на сестрите и къщата, здраво стъпила в подножието му. Точно една от тях, която бе привлякла вниманието й в малък магазин на сушата, я бе накарала импулсивно да се запъти към ферибота.

Само два месеца след като нейният щателно подготвен план я бе направил свободна, бе започнала шестмесечното си скитане, следвайки инстинкта си. Всеки миг от онези първи два месеца бе живяла в ужас. После ужасът бе преминал в непрестанна тревога и друг страх, мъчителен почти като глад, че ще загуби това, което отново е намерила.

Беше умряла, за да започне нов живот.

Сега бе уморена от бягане, криене и от усещането, че е изгубена сред тълпите в големите градове. Искаше да има дом. Нима не бе искала това цял живот? Дом, корени, семейство, приятели. Близък човек, който да не я съди прекалено сурово.

Може би щеше да намери част от това тук, на този малък къс земя сред морето. Със сигурност не би могла да стигне по-далеч от Лос Анджелис, освен ако напусне страната.

Дори и да не успееше да си намери работа на острова, все пак би могла да прекара няколко дни тук. Кратка почивка от непрестанното скитане би й се отразила добре. Можеше да се наслаждава на каменистите плажове, на малкото селце, да се катери по скалите и да броди из гъстата гора. Беше се научила да цени всеки миг от живота си и никога нямаше да забрави това.

Пленена от разпръснатите дървени къщички, закътани зад пристанището, тя се облегна на металния парапет на ферибота и остави вятъра да развява косите й. Отново бяха в естествения си светлорус цвят. Докато бягаше, ги бе подстригала късо, като на момче, беше се простила с дългите къдрици и ги бе боядисала в тъмнокафяво. През изминалите месеци периодично бе сменяла цвета — яркочервен, гарваново черен, светлокафяв. Все още бяха доста къси и съвсем прави.

Хрумна й, че тази промяна е била първата стъпка обратно към собствената й същност.

Евън бе харесвал косите й дълги, с буйни къдрици. Понякога я бе влачил за тях по пода и надолу по стълбите, използвайки ги като вериги.

Не, никога нямаше отново да ги пусне дълги!

Побиха я тръпки и хвърли поглед през рамо, оглеждайки колите и хората. Устата й пресъхна и гърлото й пламна, докато търсеше сред тях висок, строен мъж с пригладени коси и светли очи с хладен израз.

Нямаше го, разбира се. Намираше се на хиляда километри оттук. За него тя бе мъртва. Нима не й бе казвал стотици пъти, че единствено смъртта би могла да я избави?

Хелън Ремингтън бе мъртва, а Нел Чанинг можеше да живее.

Разгневена на самата себе си, че макар и за миг мислено се върна назад, Нел се опита да се успокои. Вдъхна бавно от соления влажен въздух и се наслади на свободата си.

Отпусна рамене и на устните и се появи колеблива усмивка. Стоеше до парапета — дребничка, с изсветлели от слънцето коси, които весело танцуваха около гладкото й лице. Устните й бяха бледи и нежни, леко извити нагоре, а на бузите имаше едва забележими трапчинки. Кожата и бе поруменяла от задоволство.

Беше без грим, което също бе съзнателно взето решение. Част от нея все още искаше да се скрие, чувстваше се преследвана и бе направила всичко възможно да остане незабелязана.

Някога бе смятана за красавица и поддържаше външния си вид, както подобава. Обличаше се, както я съветваха, носеше изискани скъпи дрехи, доста секси, избирани от мъж, който твърдеше, че я обича повече от всичко на света. Знаеше какво е да чувства допира на коприна до кожата си и нехайно да закопчава диамантено колие на врата си — Хелън Ремингтън познаваше всички привилегии, които даваше огромното богатство.

Но три години бе живяла в страх и страдание.

Нел бе облечена със семпла памучна риза и избелели джинси. Краката й се чувстваха удобно в евтините бели маратонки. Единственото й бижу бе старинен медальон — спомен от майка й. Някои неща бяха твърде скъпи за нея, за да ги остави в миналото.

Когато фериботът бавно се приближи към пристанището, тя се върна до колата си. Пристигна на острова с малка чанта с лични вещи, купен на старо ръждясал „Буик“ и 208 долара на свое име.

Не би могла да се чувства по-щастлива.

„Едва ли има място — помисли си тя, когато паркира колата до пристанището, слезе и тръгна пеша, — където разкошните дворци и блясъкът на Бевърли Хилс да са така непознати, както тук“. Осъзна, че никое друго кътче на света не би й се сторило толкова близко до истинската и душевна същност, колкото това малко, живописно селце. Къщите и магазините бяха скромни и спретнати, с избеляла от морската сол и слънцето боя. Чистите калдъръмени улички криволичеха нагоре по хълмистия терен или се спускаха стръмно към пристанището.

Градините бяха поддържани с любов, сякаш плевелите тук се смятаха за нещо незаконно. Зад дървените огради се чуваше кучешки лай, а децата караха червени и електрикови велосипеди.

На пристанището кипеше усилена работа. Виждаха се лодки и мрежи, мъже с червендалести лица и високи гумени ботуши. До ноздрите й достигна миризма на риба и пот.

Изкачи се по хълма и се обърна да погледне назад. Оттам можеше да посъзерцава лодките, които сновяха покрай залива, и малката сърповидна ивица пясък, където бе пълно с хора, излегнали се върху хавлиени кърпи, и други, които енергично размахваха ръце над вълните. Малък червен трамвай, на който с бели букви бе написано: „Обиколка на Острова на Трите сестри“, бързо се пълнеше с туристи, носещи камери.

Нел предположи, че риболовът и туризмът са единствените източници на приходи за острова. Благодарение на предприемаческия си усет, местните жители устояваха на капризите на морето и времето и островът оцеляваше и процъфтяваше със свое собствено темпо. „Това се нарича кураж“, помисли си тя. Доста време й бе нужно да събере своя.

Главната улица пресичаше хълма. От двете страни бяха разположени магазини, ресторанти и офиси — вероятно на местни фирми. Реши, че не е зле да се отбие в някой от ресторантите. Можеше да постъпи на работа като сервитьорка или готвачка за бързи поръчки, поне за летния сезон. Ако си намереше работа, би могла да потърси и квартира. Можеше да остане. След няколко месеца хората щяха да я познават, да й махат с ръка и да я наричат по име. Беше й омръзнало да се чувства чужда, да няма с кого да поговори, никой да не го е грижа за нея.

Спря, за да разгледа хотела. За разлика от другите сгради, той бе от камък, а не от дърво. Беше на три етажа, с железни балкони с парапети от ковано желязо и заострен покрив и не можеше да се отрече, че изглежда романтично. Името напълно му подхождаше: „Омагьосаният хан“.

Би било добре да си намери работа тук — като сервитьорка в трапезарията или камериерка. Работата бе на първо място в дневния ред. Но не се реши да влезе вътре и да се заеме с това. Имаше нужда от малко време, преди да пристъпи към действие.

„Вятърничава си — би казал Евън. — Твърде лекомислена си, за да се справяш сама в живота, Хелън. Благодари на Бога, че ме имаш да се грижа за теб.“

Гласът му звучеше толкова ясно в ушите й, че тези думи й подействаха потискащо и увереността, която бавно бе започнала да си възвръща, едва не я напусна. Обърна се решително и се отправи в противоположната посока.

Щеше да потърси проклетата работа, щом бъде готова за това, но първо искаше да поскита, преструвайки се на туристка, и да разгледа всичко. Когато опознаеше главната улица, щеше да се върне до колата и да обиколи целия остров. Дори нямаше да се отбие в туристическата агенция, за да купи карта.

Следвайки инстинкта си, тя придърпа нагоре раницата и пресече улицата. Мина покрай магазините за ръчно изработени сувенири, спирайки се пред витрините. Наслаждаваше се на хубавите неща и безцелно разглеждаше рафтовете. Някой ден, когато отново се установеше някъде, щеше да създаде свой дом точно както й харесва — пълен с дрънкулки и цветове.

Един магазин, в който продаваха сладолед, я накара да се засмее. Имаше кръгли стъклени масички и бели железни столове. На една от тях седеше семейство от четирима души, които се смееха, загребваха с лъжички сметаната и я разбъркваха с малките захарни пръчици, поръсени отгоре. Момче с бяла шапка и престилка седеше зад тезгяха, а момиче с плътно прилепнали отрязани джинси флиртуваше с него, докато умуваше какво да поръча.

Нел запечата сцената в съзнанието си и продължи.

Щом стигна до книжарницата, тя се спря и въздъхна. Домът й щеше да бъде пълен и с книги, но не колекция от редки оригинални издания, които никога няма да бъдат отворени и прочетени. Щеше да има стари, изподраскани книги, ново евтини романчета с лъскани корици, пълни със заплетени истории. Всъщност с това можеше да започне сега. Един булеварден роман нямаше да натежи много в раницата й.

Вдигна поглед от витрината към изписания с готически букви надпис върху стъклото — „Кафене — книжарница“. Това бе чудесно: би могла да порови из рафтовете, да намери забавно четиво и да го прегледа на чаша кафе.

Влезе вътре, усети аромат на цветя и подправки и чу музика на гайди и арфи. „Не само хотелът е вълшебен“, помисли си Нел в мига, а който прекрачи прага.

По тъмносините лавици имаше книги с най-различни цветово и форми. От тавана над главата й проблясваха малки светли петна, подобни на звезди. Тезгяхът, върху който се намираше касата, представляваше стар дъбов шкаф с издълбани крилати феи и лунни сърпове.

Зад него на висок стол седеше жена с тъмни, късо подстригани коси и лениво прелистваше книга. Тя вдигна поглед и намести очилата си за четене със сребърни рамки.

— Добро утро. Мога ли да ви помогна?

— Просто искам да разгледам, ако не възразявате.

— Приятно разглеждане. Уведомете ме, ако мога да ви помогна да намерите нещо.

Щом продавачката отново се зае с книгата, Нел започна да обикаля. В другия край на помещението, срещу каменната камина, видя два великолепни стола. На масичката между тях имаше лампа с формата на жена с високо вдигнати ръце. По полиците бяха наредени дребни украшения, статуетки от оцветен камък, кристални яйца, дракони. Бавно пристъпи покрай лавица с книги без особена стойност от едната стрина, срещу които бяха поставени редица свещи. В задната част имаше стълби, водещи към втория стаж. Изкачи се и откри още книги, дрънкулки, а там беше и кафенето.

Близо до предния прозорец имаше няколко маси от полирано дърво, а на стъклена витрина до вътрешната стена съблазнително бяха подредени внушително количество пасти, сандвичи и димящ супник. Цените бяха поставени на горната страна и й се сториха достъпни. Нел си помисли, че не е зле да хапне и супа преди кафето.

Приближи се и чу гласове, които идваха от отворената врата зад витрината:

— Джейн, това е нелепо и напълно безразсъдно.

— Не е. То е големият шанс на Тим да се махне от този проклет остров. Ще се възползваме.

— Едно прослушване за пиеса, която вероятно ще бъде представена на Бродуей, не би могло да се нарече „голям шанс“. И двамата ще бъдете без работа. Няма да…

— Ще заминем, Миа. Предупредих те, че днес ще работя до обяд и не те подведох.

— Каза ми го преди по-малко от двадесет и четири часа.

В тона, с който бяха изречени последните думи, се долови раздразнение. Плътният глас й се стори приятен. Нел не можа да се въздържи и се приближи още повече.

— Как ще се грижа за кафенето, по дяволите, като няма кой да готви?

— Мислиш само за себе си, нали? Дори не можеш да ни пожелаеш късмет.

— Джейн, пожелавам ви да се случи чудо, защото точно това ще ви бъде нужно. Не, почакай, не си тръгвай обидена!

Нел долови движение зад вратата и се отдръпна, но все още чуваше разговора.

— Пази се и бъди щастлива! О, по дяволите! Бог да те благослови, Джейн!

— Благодаря. — Чу се силно подсмърчане. — Наистина съжалявам, че те оставям в такъв момент, но Тим трябва да направи това, а аз чувствам нужда да бъда с него, така че… Ще ми липсваш, Миа. Ще ти пиша.

Нел успя да се пъхне зад лавиците точно в мига, когато ридаещата жена изтича от стаята и се втурна надолу по стълбите.

„Добре дошло за мен, а?“ Погледна към вратата и примигна, обзета от възхищение.

Жената, която стоеше на прага, бе като видение. Нел не можа да измисли друга дума, с която да я опише. Пищните коси с цвят на есенни листа се спускаха ни червеникавозлатисти вълни върху раменете й. Носеше дълга синя рокля без ръкави и около китките на голите й ръце блестяха гривни. Очите й, в които проблясваше гняв, бяха сиви и се открояваха върху красивото й лице. Изваяни скули, сочни устни с ярко червило. Кожа като… Нел бе чувала да сравняват нечия кожа с алабастър, но за първи път виждаше такава. Жената бе висока, стройна и грациозна и изглеждаше безупречно.

Нел хвърли поглед към масите в кафенето, за да види дали някой друг от клиентите, които се мотаеха тук, изпитва същото възхищение. Но като че ли никой не бе забелязал жената и гнева, който кипеше в нея като вряща вода в чайник.

Придвижи се малко навън, за да вижда по-добре, и непознатата я прониза с поглед.

— Здравейте. Мога ли да ви помота?

— Мислех си… Бих искала чаша капучино и купичка супа, ако обичате.

В очите на Миа се изписа раздразнение и сякаш бе готова да изпрати Нел обратно зад полиците.

— Със супата мога да се справя. Днес имаме крем супа от омари. Боя се, че машината за еспресо е свръх възможностите ми.

Нел погледна към красивата машина, изработена от мед и месинг, и леко потръпна.

— Мога и сама да си го направя.

— Знаеш как се борави с това нещо?

— Да, разбира се.

Миа се замисли, даде знак на Нел и тя бързо се озова зад тезгяха.

— Мога да направя едно и за вас.

— Защо не? — „Малко смело зайче“, помисли си Миа, докато наблюдаваше как Нел се заема с машината. — Какво те води насам? На екскурзия ли си?

— Не, о! — Нел поруменя, сещайки се за раницата си. — Не, просто разузнавам. Търся работа и квартира.

— А!

— Извинете, знам, че звучи невъзпитано, но подслушах… разговора ви. Ако правилно съм разбрала, вие сте в затруднено положение. Мога да готвя.

Миа остана загледана в машината, докато започна да излиза пара и се чу съскане.

— Наистина ли?

— Много добра готвачка съм. — Нел й предложи чаша кафе с пяна. — Занимавала съм се с доставка на храна по домовете, работила съм във фурна за хляб и като сервитьорка. Умея да приготвям храна и да я сервирам.

— На колко години си?

— На двадесет и осем.

— Имаш ли криминално досие?

Нел почти избухна в смях, за миг в очите й се появиха закачливи пламъчета.

— Не, досадно честна съм, надеждна работничка и готвачка с фантазия. — „Недей да бръщолевиш, недей да бръщолевиш!“, заповяда си тя, но като че ли не можеше да спре. — Имам нужда от работа, защото искам да живея на острова. Бих искала да работя тук, защото харесвам книгите и веднага щом влязох в магазина ви, атмосферата ми допадна.

Заинтригувана, Миа леко наклони плава:

— И какво беше усещането?

— Че тук ще ми се удаде възможност.

„Отличен отговор“, помисли си Миа.

— Вярващ ли във възможностите?

Нел се замисли.

— Да, бях принудена да свикна.

— Извинете. — До тезгяха се приближиха мъж и жена. — Бихме искали два мексикански сладкиша с глазура и два еклера.

— Разбира се, момент. — Миа се обърна към Нел: — Наета си. Престилките са отзад. По-късно ще обсъдим подробностите. — Отпи от капучиното. — Браво! — похвали я и й направи път. — О, как се казваш?

— Нел. Нел Чанинг.

— Добре дошла на остров Трий Систърс, Нел Чанинг.

 

Миа Девлин управляваше кафенето така, както управляваше живота си. С вроден вкус и до голяма степен — за свое собствено удоволствие. Беше хитра бизнес дама, която обичаше да печели. Но винаги сама вземаше решенията си. Отхвърляше всичко, което я отегчава, и преследваше това, което я интересува. В момента Нел Чанинг я бе заинтригувала.

Ако Нел бе преувеличила с уменията си, Миа би могла да я уволни също толкова бързо, колкото я бе наела, и нямаше да съжалява. Би могла да й помогне да си намери работа другаде. Не би отнело много време и не би попречило на бизнеса й.

Беше предприела тази стъпка само защото нещо у Нел я бе привлякло, когато сините й очи бяха срещнали нейните.

„Наранена невинност.“ Това бе предположението на Миа в първия миг, а тя безрезервно се доверяваше на първите си впечатления. „Както и дарба — помисли си тя, — въпреки че самоувереността й е малко разклатена.“

Щом се преоблече и започна работа в кафенето, Нел се ориентира в обстановката.

Миа я наблюдаваше през целия следобед и забеляза, че добре се справя с поръчките, с клиентите, с касата и с мистериозната кафе машина.

Би трябвало да я накара да промени начина си на обличане. Износените джинси бяха нещо обичайно на острова, но според Миа бяха твърде старомодни.

Доволна, Миа влезе в кухнята на кафенето. Направи и впечатление, че плотовете и приборите са чисти. Джейн не умееше да подрежда, въпреки че носеше повечето сладкиши вече приготвени.

— Нел?

Нел, която бе застанала до загорялата фурна и я изстъргваше, се сепна и рязко се обърна. Бузите й поруменяха, когато погледна към Миа и младата жена до нея.

— Да не би да те стреснах? Това е Пег. Тя работи втора смяна — от два до седем.

— О, здравей!

— Здравей! Господи, не мога да повярвам, че Джейн и Тим просто заминават. Ню Йорк! — В гласа на Пег се доловиха нотки на завист. Беше ниска и наперена, с изсветляла от слънцето гъста къдрава коса. — Джейн правеше страхотни кифлички с боровинки.

— Да, но нея и боровинковите й кифлички вече ги няма. Сега трябва да говоря с Нел, така че се налага ти да се грижиш за кафенето.

— Няма проблем. После ще си поговорим, Нел.

— Нека отидем в офиса ми да обсъдим подробностите. Лятно време работим от десет до седем. През зимата съкращаваме работното време и затваряме в пет. Пег предпочита следобедната смяна. Обича да ходи на партита и не може да става рано. Във всеки случай ще имам нужда от теб сутринта, преди да започнем да сервираме в десет.

— Това ме устройва. — Нел последва Миа нагоре по едно друго стълбище. Осъзна, че не е обърнала достатъчно внимание — не бе забелязала, че магазинът има и трети етаж. Преди няколко месеца не би пропуснала такава подробност: би проверила цялата сграда, изходите. „Да се отпуснеш не означава да станеш нехаен“, напомни си тя. Трябваше да бъде готова по всяко време отново да избяга.

Минаха през голям склад с множество полици за книги, задръстен с кашони, и влязоха в офиса на Миа.

„Старото бюро от черешово дърво много й подхожда“, помисли си Нел. Предполагаше, че Миа се движи сред изискано общество. Тук имаше цветя, за които, изглежда, се полагаха доста грижи, малки късчета кристали и полирани камъни, поставени в стъкленици. Наред със стилните мебели имаше последен модел компютър, факс и полици с каталози на издателски къщи. Миа й посочи стол и седна зад бюрото.

— Е, вече прекара няколко часа в кафенето и видя какъв вид храна предлагаме — Всеки ден има сандвич „специалитет на заведението“, супа за деня и скромен избор от други сандвичи, два-три вида студени предястия, пасти, сладкиши, бишкоти. Преди оставях на готвачката да определя менюто. Съгласна ли си с това?

— Да, госпожо.

— Моля те, аз съм само с година по-голяма от теб. Наричай ме Миа — Преди да се уверя, че работата ще потръгне, бих искала да съставяш менюто за следващия ден с мое одобрение. — Извади бележник от чекмеджето и й го подаде. — Би ли написала какво предлагаш за утре?

Нел почувства, че я обзема паника и пръстите й затрепериха. Пое си дълбоко дъх, изчака умът й да се избистри и започна да пише.

— Мисля, че по това време на годината супите би трябвало да са леки. Зеленчукова „Консоме“, салата с тортелини, зрял фасул и скариди. Бих приготвила плънка от пилешко месо с подправки за сандвича — специалитет и няколко вида зеленчуци, но трябва да видя с какво разполагаме според сезона. Мога да направя плодова пита, но отново зависи от наличните плодове. Еклерите са много популярни, така че предлагам да приготвя двойно повече. Торта на шест пласта с шоколад и сметана. Страхотни кифлички с боровинки, а също така и с орехи. Бишкотите с лешници са на привършване. Бисквити? Шоколадовите винаги са предпочитани. Вместо трети вид бисквити, предлагам неустоимите си тройни шоколадови сладки с орехи.

— Кое от това можеш да приготвиш на място?

— Предполагам, че всичко. Но ако имате намерение пастите и кифличките да се сервират още при отварянето в десет, ще трябва да започна работа около шест.

— А ако имаш своя собствена кухня?

— О, би било истинска фантазия! Ще мога да приготвям част от менюто предната вечер, а сутринта ще бъде прясно изпечено.

— Хм. Колко пари имаш, Нел Чанинг?

— Достатъчно.

— Не се засягай — шеговито я посъветва Миа. — Мога да ти дам сто долара аванс от заплатата, която като начало е седем долара на час. Ще регистрираш ежедневно часовете за пазаруване и готвене. Ще записваш всички покупки на сметката на заведението. Искам разписките ежедневно.

Когато Нел понечи да каже нещо, Миа просто вдигна тънкия си пръст с лакиран в коралов цвят нокът:

— Почакай. Задълженията ти включват да сервираш и почистваш масите, когато има навалица, и да помагаш на клиентите в отделението за книги на твоя етаж, когато има затишие. Ще имаш две почивки по половин час, свободен ден в неделя и 15% отстъпка върху покупките като на служител, но не се включват храната и напитките, които — ако не се окажеш твърде лакома — ще бъдат безплатни. Наясно ли си?

— Да, но…

— Добре. Аз съм тук всеки ден. Ако имаш някакъв въпрос или проблем, с който не можеш да се справиш, обади се. Ако не съм на разположение, обърни се към Лулу. Обикновено е зад тезгяха на приземния етаж и знае всичко. Струва ми се, че схващаш бързо, но ако не знаеш отговора, не се страхувай да попиташ. Доколкото разбрах, търсиш къде да отседнеш.

— Да. — Сякаш внезапно я лъхна бурен вятър. — Надявам се да…

— Ела с мен. — Миа извади връзка ключове от бюрото и запристъпва към вратата. Нел забеляза, че носи елегантни обувки с тънки токчета. Когато слязоха на приземния стаж, тя се запъти право към задната врата и се провикна: — Лулу! Връщам се след десет минути.

Чувствайки се неловко, Нел я последва. Минаха през задния изход и излязоха в малка градина, посипана с речни камъни. Голяма черна котка, която се припичаше на слънце, примигна с блестящото си златисто око към Миа, когато тя пъргаво я прескочи.

— Това е Изис. Няма да те притеснява.

— Много е красива. Градината ваше дело ли е?

— Да. Истинският дом не може без цветя. О, не съм попитала дали имаш транспорт.

— Да, имам кола, но едва ли би могла да се нарече транспорт.

— Ще свърши работа. Няма да ти се наложи да ходиш далече, но би било трудно всеки ден да носиш покупките пеша.

Щом стигнаха до края на градината, Миа зави наляво, мина с бързи стъпки покрай задните врати на магазините и се отправи към няколко спретнати къщи.

— Мисис… Извинете, не знам фамилното ви име.

— Девлин, но ти казах да ме наричаш Миа.

— Миа, благодаря за работата и шанса, който ми даваш. Мога да ти обещая, че няма да съжаляваш. Но… бих ли могла да попитам къде отиваме?

— Трябва да се настаниш някъде. — Зави зад ъгъла, спря и направи жест: — Това би трябвало да свърши работа.

От другата страна на тясната странична уличка се виждаше малка жълта къща, която приличаше на весел слънчев лъч в края на редица ниски дървета. Капаците на прозорците бяха бели, както и парапетът на тясната веранда. Отпред имаше цветя, сред които лятото сякаш танцуваше в разноцветни багри. Беше в края на пътя, сред тревна площ, закътана под шарената сянка на дърветата.

— Твоя ли е? — попита Нел.

— Да, засега. — Подрънквайки с ключовете, Миа закрачи по каменната пътека. — Купих я миналата пролет.

Не знаеше какво я бе накарало да го направи. „Инвестиция“, беше си казала тогава. Въпреки че бе бизнес дама до мозъка на костите, досега не бе правила опит да даде къщата под наем. Изчакваше, но реши, че най-сетне е намерила подходящия човек. Отключи входната врата и отстъпи назад.

— Била е благословена.

— Моля?

Миа само кимна:

— Заповядай.

Мебелировката бе оскъдна. Обикновен диван, който се нуждаеше от нова тапицерия, широк стол, отрупан с възглавници, и няколко разхвърляни маси.

— Спалните са от другата страна, но онази, която е отляво, е по-подходяща за офис или кабинет. Банята е малка, но прелестна, а кухнята е модернизирана и би могла да свърши добра работа. Намира се отзад. Понякога работя в градината, но са нужни повече грижи. Напрежението е слабо, но фурната работи добре. Ще бъдеш много доволна, когато дойде януари и запалиш камината.

— Чудесна е. — Нел не можа да се въздържи и надникна в спалнята, където имаше хубаво легло с бели железни табли. — Прилича на приказна къщичка. Сигурно ти е приятно да живееш тук.

— Аз не живея тук, ти ще живееш.

Нел бавно се обърна. Миа стоеше в средата на малката стая и стискаше в ръце ключовете. Косите й сякаш сияеха на светлината, която проникваше през двата прозореца.

— Не разбирам.

— Имаш нужда от квартира и аз ти я предлагам. Предпочитам да живея на скалите. Засега това е твоят дом. Не го ли усещаш?

Нел бе щастлива и същевременно — кълбо от нерви. В момента, в който прекрачи прага на къщата, изпита желание да се изтегне като котката, която се припичаше на слънце.

— Мога да остана тук?

— Животът ти е бил труден, нали? — промърмори Миа. — Трябва да се радваш на възможността за добро бъдеще. Ще плащаш наем, защото човек не може да оцени стойността на нищо, което е безплатно. Срока ще определим според датата за получаване на заплатата. Настани се. Ще трябва да се върнеш да подпишеш документите и да доуточним някои други неща. Но това може да почака до утре сутринта. Пазарът на острова е най-доброто място, откъдето можеш да купиш продукти за утрешното меню. Ще ги уведомя, че ще отидеш, така че може да напазаруваш за сметка на кафенето. Тенджери, тигани и каквито и други разходи да направиш, ще се издължа в края на месеца. Надявам се да видя теб и творенията ти точно в девет и половина. — Спря да говори и сложи ключовете в отпуснатата ръка на Нел. — Някакви въпроси?

— Толкова много, че се чудя откъде да започна. Не знам как да ти благодаря.

— Не си хаби сълзите, сестричке — отвърна Миа. — Твърде скъпоценни са. Ще се наложи здравата да поработиш, за да се устроиш тук.

— Нямам търпение да започна. — Нел подаде ръка. — Благодаря, Миа.

Ръцете им се докоснаха и между тях проблесна искра, която бързо изчезна. Нел се засмя и се пошегува:

— Сигурно във въздуха има натрупано много статично електричество или нещо друго.

— По-скоро — нещо друго. Е, добре дошла у дома, Нел. — Миа се обърна и се запъти към вратата.

— Миа. — От вълнение гърлото й се сви до болка. — Казах, че къщата сякаш е приказна. Сигурно ти си моята добра кръстница — фея.

Миа й отвърна с ослепителна усмивка.

— Скоро ще откриеш, че съвсем не съм такава. Аз съм най-обикновена вещица. Не забравяй да ми донесеш разписките — добави тя и тихо затвори вратата след себе си.