Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Островът на трите сестри (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dance Upon the Air, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 113 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2010)
Корекция
maskara (2010)
Сканиране
?

Издание:

Нора Робъртс. Танц във въздуха

ИК „Хермес“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Недка Г.)

Пета глава

Нещата се развиха, както Зак бе очаквал — Хикмън все още се опитваше да докаже колко е велик. Другите трима се бяха огънали и той очакваше Карл да получи парите си от тях на следващата сутрин. Но Хикмън искаше на всяка цена да покаже, че превъзхожда местния шериф по ум и смелост.

От мястото, на което бе застанал на кея, Зак наблюдаваше лодката, която се приближаваше към капаните с омари. „Вече е в нарушение — помисли си, чоплейки слънчогледови семки. — Каране на лодка нощем без запалени светлини. Ще си плати.“

Едва ли глобата щеше да се отрази значително на финансовото състояние на баща му. Зак очакваше хлапето да му създаде неприятности, когато го откара в полицейския участък. Тази нощ щяха да прекарат там няколко часа заедно, единият от тях — зад решетки.

„Е, най-сетне ще му дам урок“, каза си Зак, свали бинокъла и посегна към джобното си фенерче, когато момчето започна да издърпва кошчето за ловене на омари.

Последва силен вик, който стресна Зак. Той щракна фенерчето и насочи светлинния лъч към водата. Над повърхността се стелеше лека мъгла и лодката изглеждаше обгърната от дим. Момчето стоеше изправено и здраво стискаше капана с двете си ръце. Изразът на лицето му издаваше истински ужас.

Преди Зак да успее да извика, момчето хвърли капана нагоре и когато водата се разплиска, залитна и падна в нея.

— Дявол да го вземе! — промърмори Зак, ядосан от перспективата да завърши работния ден, мокър до кости.

Придвижи се до края на кея и грабна спасителен пояс. Момчето повече пищеше, отколкото плуваше, но все пак напредваше към брега. — Ето, Стив. — Зак хвърли пояса.

— Насам, не искам да се хвърлям във водата заради теб.

— Помогнете ми! — момчето махаше с ръце, гълташе вода и се задавяше, но успя да хване спасителния пояс.

— Хапят ме по лицето.

— Почти стигна. — Зак коленичи и подаде ръка. — Хайде излизай, още си цял.

— Главата ми! Главата ми! — Стив се плъзна на кея и треперейки, легна по корем. — Видях главата си в капана. Те ме хапеха по лицето.

— Главата ти все още е на раменете, синко. — Зак приклекна. — Поеми си дъх. Имал си халюцинации — това е. Пийнал си, нали? И се чувстваш малко виновен.

— Аз видях… видях… — Стив седна, с треперещи ръце докосна лицето си, за да се увери, че всичко си е на мястото, и си отдъхна с огромно облекчение.

— Мъгла, мрак, вода. Нищо чудно да ти се привидят подобни неща, особено ако си на няколко бири. Ще се почувстваш много по-добре, когато дадеш на Карл четиридесетте долара. Всъщност какво ще кажеш да отидем да се измиеш, да вземеш портфейла си и да отскочим до дома му? След това ще спиш по-спокойно.

— Да, разбира се — Добре.

— Чудесно. — Зак му помогна да се изправи. — Ще се погрижа да върна лодката обратно. Не се тревожи.

„Това е работа на Миа — помисли си Зак, докато водеше покорното момче далеч от водата. — Трябва да й се признае, че е много изобретателна.“

 

Беше нужно известно време, докато момчето се успокои, после — докато се успокоят и останалите, когато Зак го заведе обратно в квартирата. След това уреди въпроса с Карл и върна лодката. Ето защо в три сутринта дремеше в полицейския участък.

Събуди се два часа по-късно, схванат и ядосан на самия себе си. „Рипли ще поеме първата смяна“, реши той, докато, препъвайки се, отиваше към полицейската кола.

Имаше намерение да се прибере направо у дома, но му бе станало навик да завива покрай жълтата къщичка след края на смяната само за да се увери, че всичко е наред.

Неусетно направи завой и видя, че прозорците й светят. Загриженост и любопитство го накараха да спре и да слезе от колата.

Понеже лампата в кухнята светеше, той се запъти към задната врата. Тъкмо вдигаше ръката си, за да почука, когато съзря Нел, застанала до прозореца, с дълъг остър нож в ръце.

— Ако кажа, че се отбих, защото ми беше на път, няма да ме изкормиш с това, нали?

Ръцете й започнаха да треперят и изпуснаха ножа, които издрънча върху масата.

— Извинявай, изплаших те. Видях, че свети и… Хей, хей! — Когато тя се олюля, Зак се спусна, хвана я за ръцете и й помогна да седне на стола. — Поеми си дъх, наведи глава. Господи, Нел, съжалявам!

Погали я по косата, потупа я по гърба и се запита дали няма да падне на пода, ако се втурне да й донесе чаша вода.

— Всичко е наред, добре съм. Чух стъпки в мрака. Толкова е тихо тук. Усетих, че някой идва към къщата.

Искаше й се да побегне като заек и да не спира. Не си спомняше кога е взела ножа и дори бе учудена, че е способна на това.

— Ще отида да ти донеса вода.

— Не, добре съм. — Чувстваше се засрамена, но все пак успя да се опомни. — Просто не очаквах някой да дойде до вратата.

— Обяснимо е. Още няма пет и половина. — Нел отново вдигна глава. Зак с облекчение забеляза, че лицето и започна да възвръща цвета си. — Какво правиш толкова рано?

— Обикновено съм на крак преди… — Нел подскочи като пружина, когато сигналният часовник на фурната звънна. — Господи! — Засмя се и се тупна с юмрук по гърдите. — Ще бъда късметлийка, ако оцелея по изгрев — слънце при това темпо. Кифличките ми! — викна и бързо стана да ги извади от фурната, за да сложи следващата партида.

— Не предполагах, че започваш работа толкова рано.

Сега, когато се огледа наоколо, Зак се убеди, че тя е на крак от доста време. Нещо къкреше на печката и ухаеше апетитно. На плота имаше голяма купа с тесто. Друга, покрита с кърпа, бе сложена до фурната. Още една бе оставена на масата и очевидно Нел бе разбърквала нещо, преди той да я изплаши до смърт. Продуктите бяха подредени като отряд войници.

— Не предполагах, че работите до толкова късно. — Нел започна да сипва масло в брашното за понички и постепенно се успокои.

— Обикновено не оставам до толкова късно. Снощи имах работа за довършване, а после съм задрямал на стола в офиса. Нел, ако не ми дадеш чаша кафе, ще се разплача, а това ще постави и двама ни в неудобно положение.

— О, извинявайте.

— Ти продължавай да си вършиш работата. Къде са чашите?

— В шкафа отдясно до мивката.

— Искаш ли да налея и на теб?

— Може.

Зак си наля кафе, напълни и нейната чаша и седна до мивката.

— Знаеш ли, тези кифлички не ми изглеждат много добре.

Обгърнала с ръка купата, Нел се обърна. На лицето и се изписа тревога и обида.

— Какво искате да кажете?

— Просто не изглеждат много сполучливи. Защо не ми позволиш да опитам една вместо теб?

Усмихна й се като малко момче и устните на Нел трепнаха.

— О, за бога! Защо просто не помолихте да ви дам?

— Така е по-забавно. Не, не се притеснявай. Мога да си взема и сам. — Избра си кифличка от тавата и опари върховете на пръстите си. Докато я прехвърляше от ръка в ръка, за да изстине, ароматът й му подсказа, че си заслужава. — Със сигурност започвам да изпитвам слабост към твоите боровинкови кифлички, Нел.

— Мистър Байглоу предпочита еклерите със сметана. Каза, че ако му ги правя всеки ден, ще се ожени за мен и ще се преместим в Бимини.

Все още усмихвайки се, Зак разчупи кифличката на две, вдъхна от аромата и каза:

— Силна конкуренция.

Лансфърт Байглоу бе деветдесетгодишен заклет ерген.

Зак наблюдаваше как Нел замесва тестото и го оформя на топка. После извади кифличките от тавата, нареди ги върху решетка да изстинат и отново напълни чашите. Когато сигналният часовник на фурната иззвъня, тя смени тавите и отново се зае да меси тесто за сладки.

— Изработила си добра система — отбеляза той. — Къде си се научила да правиш сладкиши?

— Майка ми… — Нел замълча за миг, за да събере мислите си. Обстановката в тихата кухня, ухаеща на домашен уют, я предразполагаше към откровеност. — Майка ми обичаше да прави сладкиши — каза тя. — А аз събирах рецепти и се учех на техники винаги когато имах възможност.

Зак не искаше да я притеснява и престана да я разпитва за това.

— Можеш ли да правиш от онези рула с канела? Нали се сещаш — с бяла глазура от белтъци и захар?

— Мм.

— И аз понякога ги правя.

— Наистина ли? — Нел започна да реже тестото за крем питите и му хвърли бегъл поглед. „Изглежда толкова… мъжествен“, помисли си. Беше облегнат на плота, кръстосал крака, с чаша кафе в ръка. — Не знаех, че можете да готвите.

— Разбира се, от време на време. Купуваш полуготови рула от пазара, носиш ги у дома, печеш ги, после шприцоваш отгоре глазурата. Нищо работа.

Нел се засмя:

— Трябва да пробвам някой път. — Отиде до хладилника и извади купата с пълнежа.

— Ще ти дам някои напътствия. — Зак допи чашата си и я сложи в мивката. — Мисля, че е по-добре да тръгвам и да не ти се пречкам. Благодаря за кафето.

— Няма защо.

— И за кифличката. Беше превъзходна.

— Радвам се да го чуя.

Нел застана до масата и старателно започна да слага с лъжица от пълнежа в средата на кръгчетата тесто. Когато Зак се приближи към нея, почувства се леко напрегната, но продължи да работи.

— Нел?

Вдигна поглед и пълнежът се изсипа от лъжицата, когато Зак я докосна по бузата.

— Надявам се, че това няма да те забави много — каза той и долепи устните си до нейните.

Тя дори не трепна. Стоеше като вцепенена. Очите й бяха широко отворени и гледаха в неговите уплашено, като на сърна, притисната в засада. Нел забеляза, че устните му са топли и по-меки, отколкото изглеждат. Не я докосна. Краката й биха се подкосили, ако усетеше допира на ръцете му. Но чувстваше само устните му върху своите.

Зак бе готов да срещне гняв или безразличие от нейна страна. Не бе очаквал да изглежда уплашена, а долови скованост и тревога, които всеки момент биха могли да прераснат в страх. Затова не я докосна дори леко по ръката, въпреки че изпитваше силно желание.

Ако тя се отдръпнеше, нямаше да направи нищо, за да я спре. Но абсолютната й неподвижност го озадачи. Зак отстъпи назад и се опита да разсее напрежението с шега, въпреки че стомахът му се сви от възбуда и от гняв към онзи, който я бе наранил.

— Изглежда, проявявам слабост не само към кифличките ти. — Пъхна палците си в предните джобове. — До скоро!

Излезе навън, надявайки се, че целувката и облекчението от това, че си тръгва, ще я накарат да се замисли.

 

Зак нямаше да може да заспи, но се примири с това и реши да изведе Люси за ранно утринно плуване в заливчето. Безкрайната й енергия и игривост му помогнаха да се отърси от тревогите си.

Наблюдаваше Рипли, която свърши с бягането по плажа и се гмурна във водата — „Уверена е — като изгрева на слънцето“, помисли си Зак, докато тя се носеше по вълните. Невинаги знаеше какво се върти в главата й и каква е причината за него, но рядко се безпокоеше за Рипли Тод. Можеше да се справя сама с живота.

Люси се затича да я посрещне, когато тя заплува обратно. И двете мокри, започнаха да се боричкат и да се състезават. После се качиха при него на горната веранда. Люси — за да си легне, изтощена от тичането, а Рипли — да изпие бутилка вода.

— Снощи се обади мама. — Рипли се отпусна на един шезлонг. — Намират се до Големия каньон. Изпращат ни толкова много снимки, които татко е направил с дигиталния фотоапарат, че се боя да започна да ги свалям от Интернет.

— Съжалявам, че изпуснах обаждането.

— Казах им, че преследваш заподозрени — каза тя, след като отпи глътка вода. — Какво стана с крадците на омари? Нещо ново?

— О, да. — Зак седна на люлеещия се стол и й разказа всичко с подробности.

Рипли вдигна лице към небето и се развика:

— Знаех си, че трябва да дойда с теб. Брътвежи на някакъв пиян идиот. За бракониера говоря, не за теб.

— Само си го помислих. Не беше толкова пиян, Рип.

Тя енергично завъртя глава срещу Зак.

— Не започвай. В чудесно настроение съм. Моля те, не го разваляй с приказки за Миа и налудничавите й занимания.

— Както желаеш.

— Отивам да взема душ. Аз ще поема първата смяна. Сигурно си преуморен.

— Добре съм. Слушай… — Но Зак замълча, опитвайки се да намери точните думи.

— Слушам те.

— На път към дома минах покрай жълтата къща. Лампите на Нел светеха и се отбих.

— Аха — с насмешка промълви Рипли.

— Никакъв напредък. Пих чаша кафе с кифличка.

— Горкият Зак. Съжалявам да чуя това.

Друг път той би се засмял, но сега се изчерви и се приближи към парапета.

— Отбиваш се да я видиш почти всеки ден. Приятелки сте, нали?

— Мисля, че доста се сприятелихме. Трудно е човек да не я хареса.

— Жените са склонни да споделят някои неща с приятелките си, нали?

— Вероятно. Искаш да я попитам дали те харесва достатъчно, за да отиде на танци с теб? — Рипли избухна в смях, но спря, когато се обърна и видя израза на лицето му. — Ей, съжалявам! Не знаех, че е сериозно. Какво става?

— Мисля, че й е било причинено зло.

— От мъж ли? — Тя погледна надолу към бутилката с вода. — Това е ужасно.

— Някой кучи син се е отнесъл грубо с нея. Сигурен съм. Не знам дали е потърсила помощ от психоаналитик, но ми се струва, че би се доверила… нали разбираш… на приятелка, Рип. Жена, с която може да разговаря откровено.

— Зак, нали знаеш, че не ме бива за това?

— Аз не съм подходящ да й бъда „приятелка“, Рип. Само опитай… да прекараш известно време с нея. Да излезете с лодката или да отидете да пазарувате, или… — Направи неразбираем жест. — Да си лакирате една на друга ноктите.

— Моля?

— Стига де, не знам какво правите в мистериозните си убежища, когато наоколо няма мъже.

— Бием се с възглавници, само по бельо. — Думите й го развеселиха, както бе очаквала.

— Наистина ли? Боях се, че това са измислици. Е, бъди й приятелка, става ли?

— Струва ми се, че вече си хлътнал.

— Да. Е?

— Добре, ще опитам да се сприятеля с нея.

 

Нел влезе в „Ковън“ точно в пет. Не се оказа мрачно и неприветливо място, на каквото се бе страхувала, че ще попадне. Напротив, беше доста приятно. Светлината бе бледосиня и придаваше лек оттенък на белите цветя в средата на всяка маса.

Масите бяха кръгли, заобиколени от дълбоки кресла и малки дивани. Чашите искряха на лъскавия барплот. Нел току-що бе избрала маса, когато млада сервитьорка с черен костюм сложи пред нея сребърна купа с хрупкави лакомства.

— Да ви донеса ли нещо за пиене?

— Очаквам някого. Само минерална вода засега. Благодаря.

Единствените други клиенти бяха мъж и жена, които внимателно разглеждаха туристическа брошура на „Айлънд турс“, докато пиеха бяло вино и хапваха сирене. Музиката беше тиха и много приличаше на тази, която Миа пускаше в кафенето. Нел се опита да се отпусне на стола, съжалявайки, че не бе взела със себе си книга.

Няколко минути по-късно Миа влезе грациозно, облечена с дълга пола, която се спускаше на дипли около стройните й крака. Носеше книга и махна към бара със свободната си ръка:

— Чаша каберне, Бетси.

— Първата е от Карл Мейси. — Бетси й намигна. — Той я поръча за теб.

— Кажи му, че с удоволствие ще я приема. — Миа седна срещу Нел. — С колата ли дойде?

— Не, пеша.

— Пиеш ли алкохол?

— Понякога.

— Ще пийнеш ли нещо сега? Какво предпочиташ?

— Каберне би било чудесно, благодаря.

— Две чаши, Бетси. Господи, обичам такива неща! — Посегна към купата с лакомства. — Особено онези със сиренето, които приличат на китайски йероглифи. Донесох ти една книга. Подарявам ти я. — Подаде книгата на Нел. — Предполагам, че искаш да прочетеш къде си избрала да живееш.

— Да, разбира се. „Трите сестри: легенди и история“ — прочете тя на корицата. — Благодаря.

— Можеш да се настаниш удобно, да подвиеш крака. Първо, държа да ти кажа, че съм изключително доволна от работата ти.

— Радвам се да го чуя. Приятно ми е да работя в кафенето и книжарницата. Не бих могла да си намеря по-подходяща работа.

— О, значи ти си Нел. — Дочула думите й, докато сервираше виното, Бетси засия. — Не сме се виждали досега, защото когато идвам в кафенето, смяната ти вече е свършила. Ще се опитам да се отбия някога, преди да отворя бара. Сладкишите ти са чудесни.

— Благодаря.

— Имаш ли вест от Джейн, Миа?

— Днес се обади. Тим се е явил на прослушваното и са обнадеждени. Ще работят в хлебарница в Челси, за да си плащат наема.

— Надявам се, че са щастливи.

— Аз — също.

— Оставям ви на спокойствие. Ако имате нужда от нещо, обадете се.

— И така. — Миа вдигна чашата и я допря до тази на Нел. — Slainte!

— Моля?

— Галски тост. Наздраве! — Миа поднесе чашата към устните си, поглеждайки към Нел. — Какво знаеш за вещиците?

— Какви вещици? Като Елизабет Монтгомъри от „Омагьосаната“ или онези, които носят кристали, палят свещи и продават малки шишенца с любовен еликсир?

Миа се засмя и кръстоса крака.

— Всъщност не мислех за Холивуд или за самозванките, които се правят на вещици.

— Не исках да прозвучи обидно. Знам, че има хора, които се отнасят към тези неща много сериозно — като към вид религия, която би трябвало да се уважава.

— Дори и да звучи налудничаво? — попита Миа с лека усмивка.

— Не, нещата, които говориш, не ми се струват налудничави. Разбирам… Спомена за това още първия ден, а после при разговора си с Рипли вчера.

— Добре, значи вече сме наясно, че аз съм вещица. — Миа отново отпи от виното. — Голяма сладурана си, Нел. Упорито се опитваш да обсъждаш това интелигентно, трезво, докато в същото време мислиш, че съм… нека да кажем… ексцентрична. Ще го отложим за момент и ще се върнем назад в историята, за да ти кажа някои основни неща. Нали знаеш за процесите срещу вещиците в Салем?

— Разбира се. Няколко истерични млади момичета, фанатизирани пуритани, тълпата крещи: „Изгорете вещицата!“

— Обесвали са ги — поправи я Миа. — Деветнадесет души — всичките невинни, били обесени през 1692. Един бил премазан, когато отказал да заяви дали е невинен или виновен. Други умрели в затвора. По всяко време е имало преследване на вещици — в Европа, тук, по всички кътчета на света. Дори когато повечето хора престанали да вярват или отказвали да повярват в магьосничеството, имало гонения. Нацизъм, маккартизъм, Ку-клукс-клан и т.н. Това са фанатици с власт, преследващи свои цели, които примамват хора с достатъчно податливо съзнание, за да вършат мръсната работа. — „Само не ме карай да се впускам в подробности“, помисли си. — Днес ще се занимаем с малък отрязък от историята. — Облегна се назад и леко потупа с пръсти по книгата. — Пуританите дошли тук, според техните думи, да търсят религиозна свобода. Разбира се, много от тях само търсели място да утвърдят собственото си влияние, като всяват страх у останалите. В Салем преследвали и убивали слепешката. Нито една от деветнадесетте, чийто живот отнели, не била вещица.

— Хората, които се поддават на предразсъдъци и страх, никога нямат ясен поглед върху нещата.

— Добре казано. Между тях имало три жени, които избрали този остров, за да изживеят живота си и да упражняват уменията си. Силни жени, които помагали на болните и покаялите се. И трите знаели, че не могат дълго да останат там, където живеели. Рано или късно щели да бъдат обвинени и осъдени. И така създали Острова на Трите сестри.

— Създали?

— Говори се, че се срещнали тайно и направили магия. Част от сушата се отцепила. Сега живеем върху онзи къс земя, който те успели да отделят от крайбрежието. Светилище. Убежище. Нали и ти дойде тук, търсейки именно това, Нел?

— Дойдох да си намеря работа.

— И я намери. Трите били известни с имената Въздух, Земя и Огън. Няколко години живели сами, спокойно и в мир. — Самотата ги направила по-слаби. Тази, която се наричала Въздух, пожелала любов.

— Всички желаем това — тихо каза Нел.

— Може би. Мечтаела за красив принц, целият в злато, които да я отведе на някое прекрасно място, където биха могли да живеят щастливо и да имат деца. Била непредпазлива в желанието си, както повечето жени, когато копнеят за нещо. Принцът дошъл и тя видяла само това, че е красив и целият в злато. Заминала с него и напуснала своя рай. Опитала се да бъде добра и покорна съпруга, родила деца и ги обичала. Но не му било достатъчно. Под златното покритие се криел мрак. Започнала да се страхува от него и той подхранвал страха й. Една нощ се вбесил и я убил — само заради това, че е такава, каквато е.

— Тъжна история. — Гърлото на Нел беше пресъхнало, но тя не вдиша чашата си.

— Има и още, но това е достатъчно засега. Всяка от тях има тъжна история с трагичен край. И всяка от трите е оставила потомство. Дете, което да роди дете и т.н. Говори се, че ще дойде време, когато наследничките на сестрите ще се съберат на острова. Всяка от тях трябвало да намери начин да поправи грешката си и да унищожи модела, създаден преди триста години. Ако не успеят, островът щял да потъне в морето. Да изчезне като Атлантида.

— Островите не потъват в морето.

— И обикновено не се създават от три жени — възрази Миа. — Ако повярваш в първото, и второто би ти се сторило правдоподобно.

— Ти вярваш в това. — Нел кимна. — И че си една от наследничките.

— Да, както и ти.

— Аз съм никоя.

— Той го казва, а не ти. Извинявай. — Изведнъж Миа се разкая и сграбчи ръката на Нел, преди тя да успее да се изправи. — Казах, че няма да любопитствам и ще изпълня обещанието си. — Но се безпокоя, като те чувам да казваш, че си никоя. Забрави всичко останало, което ти се е случило досега, но не забравяй коя си и каква си. Ти си интелигентна жена, достатъчно силна, за да се справяш сама с живота. Имаш дарба. Истинска магьосница си в кухнята. Възхищавам ти се.

— Съжалявам. — Нел направи усилие да се успокои и посегна към чашата с вино. — Изумена съм.

— Имала си смелостта да бъдеш самостоятелна. Да дойдеш на непознато място и да станеш част от него.

— Това няма нищо общо със смелост.

— Грешиш. Той не е успял да те пречупи.

— Успя. — Въпреки че не искаше това очите на Нел се напълниха със сълзи. — Просто събрах парчетата и избягах.

— Имала си воля да събереш парчетата, да избягаш и отново да се възстановиш. Не се ли гордееш?

— Не мога да обясня какво преживях.

— Не си длъжна да го правиш. Но рано или късно трябва да осъзнаеш собствената си сила. Няма да се почувстваш пълноценна, докато не го направиш.

— Търся само нормален живот.

— Не можеш да загърбиш възможностите. — Миа й подаде ръка с дланта нагоре и зачака.

Неспособна да устои, Нел също посегна и сложи дланта си върху нейната. Усети топлина и изгаряща сила, но не почувства болка.

— Дарбата е в теб. Ще те науча да я използваш — каза Миа, докато Нел, смаяна, гледаше светлината, която блещукаше между дланите им. — Когато си готова.

 

Рипли огледа плажната ивица и не забеляза нищо нередно. Някакво малко дете внезапно изкрещя:

— Не! Не! Не!

Пронизителният звук раздра въздуха.

„Сигурно прекъсна нечия дрямка“, помисли си тя.

Летовниците бяха налягали върху пясъка, очертавайки територията си с хавлиени кърпи, одеяла, чадъри, сакове, хладилни чанти и портативни касетофони. „Никой вече не идва на плаж ей така — помисли си Рипли. — За един ден на брега вземат багаж, колкото е необходим за пътуване до Европа.“

Това й струваше забавно. Всеки ден отделни двойки и групи измъкваха цялата си собственост от квартирите и хотелските стаи и си правеха временни гнезда на брега. И всеки ден връщаха обратно всички неща, пълни с пясък. Номади на почивка. Бедуините на лятото.

Рипли се отправи към селото. Не носеше нищо друго, освен полицейската си значка, палка, нож и няколко долара. Така животът бе по-лесен.

Зави по главната улица, надявайки се да вечеря нещо набързо. Не бе дежурна, въпреки че едва ли би могло да се каже, че някога тя и Зак са напълно свободни от задължения. С нетърпение очакваше да пийне студена бара и да хапне пица.

Когато забеляза Нел, която стоеше пред хотела и изглеждаше замаяна, тя се поколеба. Моментът бе подходящ да направи опит за сприятеляване.

— Здравей, Нел.

— Какво? О, здравей, Рипли.

— Изглеждаш ми малко не на себе си.

— Добре съм. — „Тя знае къде съм била“, помисли си Нел. Беше абсолютно сигурна в това. — Просто се чувствам малко объркана.

— Дълъг ден, а? Виж, каня се да вечерям някъде. Малко е рано, но умирам от глад. Защо не си разделим една пица? Аз черпя.

— О! — Нел продължи да примигва, като че ли току-що се бе събудила от сън.

— В „Сърфсайд“ правят най-хубавите пици на острова. Е, всъщност това е единственото място, където правят пици, но все пак… Как върви работата в кафенето?

— Добре. — Не й оставаше нищо друго, освен да приеме поканата. Мислите й бяха объркани и би могла да се закълне, че пръстите й все още са изтръпнали. — Харесва ми да работя тук.

— Ти превърна кафенето в заведение от класа — отбеляза Рипли и погледна към книгата в ръцете на Нел. — Четиво за „Вуду“ — ритуалите на острова?

— „Вуду“ О! — Нел смутено се засмя и пъхна книгата под мишница. — Помислих си, че щом живея тук, трябва да знам… как стоят нещата.

— Разбира се. — Рипли отвори вратата на пицарията. — Туристите обичат всички тези мистични измишльотини. Когато настъпи слънцестоенето, тук ще заприиждат маниаци на тема магии. Здравей, Бърт! — Поздрави мъжа зад бара и веднага зае едно празно сепаре.

Все още бе рано, но заведението беше пълно. Джубоксът свиреше с все сила и двата автомата за електронни игри, напъхани в тясната ниша отзад, присветваха и вдигаха невъобразим шум.

— Бърт и съпругата му държат това заведение. — Рипли се раздвижи и протегна краката си на пейката. — Имат пица „Калцоне“, макарони и какви ли не други неща — продължи и побутна менюто към Нел. — Но специалитетът са пиците. Готова ли си да поръчаме?

— Разбира се.

— Чудесно. Има ли нещо от пълнежа, което не обичаш?

Нел прегледа менюто. Защо не можеше да мисли?

— Не.

— Много добре. Ще си вземем една голяма, с много неща отгоре. Това, което не можем да изядем, ще го занеса вкъщи за Зак. Той ще махне гъбите и лука и ще бъде благодарен. Искаш ли бира?

— Не, благодаря, само вода.

— Ей сега ще донеса.

Рипли видя, че няма смисъл да чака да им сервират и сама отиде да даде поръчката. Нел я наблюдаваше как флиртува с високия слаб мъж зад бар плота, как закачи дръжката на слънчевите си очила за яката на ризата си и протегна приятно загорелите си от слънцето ръце, за да вземе питиетата. Тъмните й коси се разлюляха, докато се връщаше към сепарето.

Шумът сякаш изчезна като в сън, подобно на затихващия грохот на морски вълни. Когато Рипли отново седна срещу нея, Нел виждаше как устните й се движат, но не чуваше нищо. Никакъв звук.

После изведнъж всичко стана, както преди.

— … след празника на труда — довърши Рипли и посегна към бирата си.

— Ти си третата. — Нел притисна изтръпналите си ръце една към друга.

— Моля?

— Третата. Ти си третата сестра.

Рипли отвори широко уста, а после стисна устни.

— Това е работа на Миа — каза тя и изпи наведнъж половината от бирата си. — Мен не ме закачайте.

— Не разбирам.

— Няма нищо за разбиране. Просто се откажи! — Рипли сложи чашата обратно на масата и се наведе напред. — Виж какво, Миа може да вярва, в каквото си ще. Може да прави каквото пожелае, стига да не нарушава закона. Не съм длъжна да вярвам в тези неща. Ако ти искаш — твоя работа. Но аз съм тук да хапна пица и да пийна бира.

— Не знам в какво да вярвам. Това те ядосва, а мен само ме обърква.

— Слушай, струва ми се, че си разумна жена. Разумните хора не твърдят наляво и надясно, че са вещици, наследници на други три вещици, които откъснали парче земя от Масачузетс и го превърнали в остров.

— Да, но…

— Никакво „но“. Реалността е реалност, фантазиите са си фантазии. Нека да останем в реалността, защото иначе трябва да се откажа от пицата си. Е, ще се съгласиш ли да излезеш с брат ми?

— Да изляза… — Объркана, Нел прокара ръка през косата си. — Би ли повторила въпроса?

— Зак възнамерява да те покани да излезете. Интересува ли те? Преди да отговориш, нека да ти кажа, че досега е имал доста завоевания, поддържа добра лична хигиена и въпреки че има някои неприятни навици, е доста свестен. И така, добре си помисли. Аз ще взема пицата.

Нел въздъхна и се облегна назад. Бяха й се събрали твърде много неща, върху които да размишлява в тази кратка вечер.