Нора Робъртс
Танц във въздуха (3)

Втора глава

Нел забеляза, че селцето прилича на Бригадуун от произведението на Натаниел Хоторн. Преди да отиде до пазара, бе успяла да го разгледа. От месеци си повтаряше, че е в безопасност и е свободна. Но за първи път, бродейки из красивите улички със старомодни къщи, вдишвайки от морския въздух и слушайки силните гласове на жителите на Нова Англия, наистина се почувства сигурна в свободата си.

Никой не я познаваше, но щяха да я опознаят. Щяха да научат за Нел Чанинг, умната готвачка, която живее в къщичка в гората. Би могла да се установи тук, да намери приятели, да има бъдеще. Нищо от миналото и не можеше да я достигне. Един ден тя щеше да бъде неизменна част от този остров — както тясната пощенска станция с избелели дървени стени или туристическият център, облицован със стари глинени тухли, и дългото солидно пристанище, където рибарите носеха ежедневния улов.

За да отпразнува новото начало, Нел си купи комплект камбанки с формата на звезди, които видя на витрината на един магазин. Това бе първата й покупка за собствено удоволствие от година насам.

Прекара първата си нощ на острова в прекрасното легло, изпълнена с щастие, заслушана в звъна на камбанките и шума на морето.

Стана преди изгрев — слънце, изгаряща от нетърпение да започне. Докато супата къкреше, разточи тестото за сладките. Беше похарчила всичките си пари, включително аванса и значителна част от заплатата за следващия месец, за кухненски принадлежности. Това нямаше значение. Беше готова да вложи всичко, за да направи най-доброто, на което е способна. Миа Девлин — нейната благодетелка — никога нямаше да има причина да съжалява, че я е наела.

Кухнята бе точно такава, за каквато бе мечтала, а не идеална според нечии други представи. Когато й останеше време, щеше да отиде до градинарския център на острова, за да вземе семена. Някои от тях щеше да засее в сандъчета на перваза на прозореца, всички на едно място, както обичаше да прави с другите неща. Нищо, абсолютно нищо в дома й нямаше да бъде еднообразно, съвършено и помпозно. Нямаше да има мрамор, море от стъкло и внушителни саксии с ужасни екзотични цветя, без топлота и аромат. Нямаше…

„Престани!“, каза си тя. Беше време да спре да си напомня какъв не бива да бъде домът й и да се замисли какъв трябва да бъде. Миналото щеше да я преследва, докато не затвореше плътно вратата след себе си и не пуснеше резето.

Когато слънцето се показа и огря източните прозорци, тя пъхна първата партида сладки във фурната. Спомни си за червендалестата жена, която й бе помогнала на пазара. Доркас Бърмингъм. „Какво прекрасно старомодно име!“, помисли си Нел. Продавачката бе изпълнена с добронамереност и любопитство. По-рано Нел се дразнеше от любопитството на хората и това я бе накарало да се затвори в себе си. Но сега бе в състояние да бъбри, да отговаря нехайно на някои въпроси, а други да избягва.

Сладките изстиваха на решетката и бе ред кифличките да отидат във фурната. Когато кухнята се изпълни със светлина, Нел запя, за да посрещне настъпващия ден.

 

Лулу скръсти ръце пред мършавите си гърди. Миа знаеше, че по този начин се опитва да си придаде заплашителен вид. Тъй като бе висока метър и петдесет и тежеше четиридесет и пет килограма с мокри дрехи, трябваше да се потруди доста, за да изглежда заплашително.

— Не знаеш нищо за нея.

— Знам, че е самотна, търси работа и попадна на подходящото място в подходящото време.

— Не е тукашна. Не можеш просто да наемеш една непозната, да й дадеш пари назаем и квартира, без дори да провериш произхода й. Няма нито една препоръка, Миа. Нито една. Откъде би могла да знаеш, че не е психопатка, бягаща от закона?

— Пак си чела някой криминален роман, нали?

Лулу се намръщи, но на миловидното и лице тази гримаса приличаше по-скоро на горчива усмивка.

— На света има лоши хора.

— Да, има. — Миа отпечата на принтера бланка за поръчка, която свали от компютъра. — Без тях не би имало нито баланс в живота ни, нито предизвикателство. Нел бяга от нещо, Лу, но не от закона. И съдбата я е насочила насам. Тя я доведе при мен.

— Но понякога съдбата забива нож в гърба ти.

— Много добре знам това. — С разпечатките в ръка, Миа се отправи към офиса си, следвана по петите от Лулу. Само фактът, че Лулу Кабът почти я бе отгледала, възпря Миа да не й каже да си гледа работата. — Би трябвало да ти с известно, че мога да се пазя.

— Щом приемаш съмнителни непознати на работа, явно не си толкова предпазлива.

— Тя не е заблудена, а търсеща. Има разлика. Почувствах нещо — добави Миа, докато слизаше по стълбите, за да попълни поръчките. — Когато се поуспокои, ще я опозная по-отблизо.

— Поне поискай препоръка.

Миа повдигна вежди, щом чу задната врата да се отваря.

— Току-що получих една. Точна е. Не я тормози, Лулу. Изглежда чувствителна. Е, добро утро, Нел.

— Добро утро. — Нел бързо влезе с покрити подноси в ръце. — Паркирах колата си отзад. Нямате нищо против, нали?

— Не, разбира се. Имаш ли нужда от помощ?

— О, не благодаря. Напъхала съм всичко в колата.

— Лулу, това е Нел. Можете да се опознаете по-късно.

— Приятно ми е, Лулу. Ще започна да подреждам.

— Добре, върви. — Миа изчака, докато Нел се качи на горния етаж. — Изглежда опасна, нали?

Лулу стисна зъби:

— Понякога външността заблуждава.

След няколко минути Нел отново изтича надолу по стълбите. Беше облечена със снежнобяла тениска, пъхната в джинсите. Върху нея бе закачила златния си медальон, който приличаше на талисман.

— Включих машината. Следващия път като сляза, ще ви донеса кафе, но не знам как го обичате.

— За мен чисто, с мляко и захар — за Лу. Благодаря.

— Имате ли нещо против да не се качвате в кафенето, преди да свърша с подреждането? Бих искала да погледнете, когато всичко е готово. Така че само… — Запъти се обратно към вратата с поруменяло лице и каза: — Почакайте. Става ли?

— Старае се да се хареса — изкоментира Миа, докато двете с Лулу попълваха поръчките. — Изгаря от нетърпение за работа. Това определено са наклонности на психопат. Повикай ченгетата.

— Млъкни!

След двадесет минути, задъхана и тръпнеща от вълнение, Нел слезе отново по стълбите.

— Сега можеш ли да се качиш? Все още имам време да разместя нещата, ако не ти харесва подредбата им. О, би ли се качила и ти, Лу? Миа каза, че си запозната с всичко в магазина, така че би могла да споделиш мнението си.

— Хм. — Лулу с неохота спря да маркира поръчките. — Кафенето не е моя територия. — Но сви рамене и последва Миа и Нел нагоре по стълбите.

Витрината бе препълнена с богато украсени пасти, кифлички и сладкиши, поръсени със златисти стафиди. Имаше многоетажна торта с лъскава шоколадова глазура и дантели от разбита сметана, бисквити с големина на мъжка длан. От кухнята се носеше ароматът на къкрещата супа. На дъската за менюто грижливо бяха изписани специалитетите за деня. Чашите бяха излъскани до блясък, кафето ухаеше неустоимо, а бледосиният буркан с канелени пръчици бе сложен на тезгяха.

Миа запристъпва напред-назад пред витрината — като генерал, който инспектира военните части, докато Нел едва се сдържаше да не закърши ръце:

— Още не съм подредила салатите и не съм сложила супата. Помислих си, че е по-добре да изчакам до единадесет часа, защото сутринта хората биха предпочели сладкишите. Отзад, в кухнята, има още от плодовата пита и шоколадови сладки с орехи, но не съм ги подредила, за да не изглежда претрупано. Освен това те са по-подходящи за обяд и следобед. Изложих тортата сега, защото се надявам клиентите да я забележат и да се отбият по-късно да си вземат по някое парче. Но мога да разместя подредбата, ако предпочитате… — Спря да говори, когато Миа повдигна пръст.

— Да опитаме от плодовата пита.

— О, разбира се. Само почакайте да донеса малко от кухнята. — Втурна се натам и се върна обратно с парче плодова пита върху хартиена салфетка.

Без да каже нищо, Миа го раздели на две и подаде половината на Лулу. Когато отхапа първата хапка, тя се усмихна.

— И това ако не е препоръка! — промърмори, после се обърна към Нел: — Ако не престанеш да трепериш, клиентите ще си помислят, че си нервна, защото с храната нещо не е наред. Няма да си поръчат и ще пропуснат нещо много специално. Имаш дарба, Нел.

— Харесва ли ти? — Нел въздъхна с облекчение. — Опитах от всичко по малко тази сутрин и сега ми е лошо — добави и прокара ръка по корема си. — Исках всичко да бъде както трябва.

— Наистина е така. Сега се отпусни, защото ако се разнесе мълвата, че имаме гений в кухнята, ще ти се струпа доста работа.

Нел не знаеше дали мълвата вече е тръгнала, но скоро бе твърде заета, за да мисли за страховете си. Преди десет и половина се наложи отново да зареди кафе машината и да допълни подносите. Всеки път, когато касата иззвънеше, я обземаше вълнение. А когато я помолиха за половин дузина кифлички за един клиент, който твърдеше, че никога не е опитвал по-хубави, Нел едва се въздържа да не затанцува.

— Благодаря, пак заповядайте.

Сияеща, тя се обърна към следващия клиент. Първото впечатление на Зак от нея бе, че е хубава блондинка с бяла престилка, широка усмивка и трапчинки. Това доста му допадна и закачливо й се усмихна в отговор:

— Чух за кифличките, но не и за усмивката.

— Тя е безплатна. Ще платите само за кифличките.

— Ще взема една с боровинки. И чисто дълго кафе в пластмасова чашка. Казвам се Зак. Зак Тод.

— Нел.

Тя взе една чашка. Не бе нужно да поглежда крадешком към него. Опитът я бе научил бързо да чете по лицата на хората и да ги запомня. Докато пълнеше чашката, неговото все още бе в съзнанието й.

Беше мургаво, с леки ветрилообразни бръчици около проницателните му зелени очи. Имаше широка долна челюст и диагонален белег на брадичката, който събуди любопитството й. Кестенява, немного дълга коса с малки къдрици, вече леко изсветлели от юнското слънце. Носът му бе правилен, а когато се усмихнеше, се виждаше леко изкривен преден зъб.

Лицето му й се стори честно. Изглеждаше открит и приветлив човек. Тя сложи кафето на тезгяха и му хвърли още един поглед, докато издърпваше кифличка от подноса.

Имаше широки рамене и силни ръце. Ризата му, избеляла от слънцето, бе с навити ръкави. Ръката, която обхвана чашката с кафе, бе едра и с широка длан. Нел бе склонна да се доверява на мъже с големи ръце. Нежните, с тънки пръсти бяха онези, които можеха да нанасят смъртоносни удари.

— Само една ли? — попита, докато слагаше кифличката в хартиен пакет.

— Засега една ми стига. Говори се, че си пристигнала на острова едва вчера.

— Доста бързо се е разчуло според мен. — Нел маркира поръчката на касата и с удоволствие забеляза как той отвори пакета и помириса кифличката.

— Ще се разчуе из целия остров, ако е толкова вкусна, колкото ухае. Откъде си?

— От Бостън.

Той вдигна глава.

— Не ми прилича на бостънски. Имам предвид акцента — обясни, когато Нел го погледна втренчено.

— О! — Спокойно взе парите му. — Не съм отраснала в Бостън. Родена съм в малко градче в Средния запад, в околностите на Кълъмбъс. Но много съм се местила. — Усмихна се и му подаде рестото и касовия фиш. — Предполагам, че затова акцентът ми не е характерен за определено място.

— Сигурно е така.

— Здравейте, шерифе.

Зак хвърли поглед през рамо и кимна.

— Здравейте, мис Мейси.

— Говорихте ли с Пит Стахр за кучето му?

— Точно там отивам.

— Ако това псе отново влезе в розите ми, ще се търкаля мъртво. Каква работа има да се отърква в прането ми? Трябва отново да го пера. Иначе обичам кучетата не по-малко от съседа си.

— Добре, госпожо.

— Но Пит трябва да го държи вързано.

— Ще говоря с него тази сутрин. Трябва да си вземете една от тези кифлички, мис Мейси.

— Влязох само за книга. — Но погледна към витрината и присви устни. — Наистина изглеждат вкусни. Ти сигурно си новото момиче.

— Да. — Нел усета парене в гърлото. Боеше се, че гласът й ще издаде вълнението и. — Казвам се Нел. Мога ли да ви предложа нещо?

— Ще седна на чаша чай с парче плодова пита. Имам слабост към хубавите сладкиши. Чаят да не бъде от онзи в пакетчетата, а истински портокалов. Кажете на Пит да държи кучето си далеч от прането ми — отново се обърна мис Мейси към шерифа. — Иначе той ще го пере.

— Да, госпожо. — Зак се усмихна на Нел и преднамерено задържа поглед върху лицето й. Забеляза как пребледня, когато Гладис Мейси го нарече шерифе. — Приятно ми е, че се запознахме, Нел.

Тя кимна леко и шерифът забеляза безуспешните й опити да скрие, че ръцете й треперят. Запита се какво ли кара хубаво момиче като нея да се страхува от закона. После, докато слизаше по стълбите, си помисли, че някои хора изпитват инстинктивен страх при среща с полицай.

Зак огледа приземния стаж, забеляза Миа, която зареждаше полиците в секцията за детективски романи, и си помисли, че не е зле да й зададе няколко непринудени въпроса.

— Днес тук е много оживено.

— Аха. — Тя продължи да подрежда книгите по местата, но без да се обръща. — Надявам се да стане още по-оживено. Наближава разгарът на сезона, а аз имам тайно оръжие в кафенето.

— Току-що се запознах с нея. Дала си й под наем жълтата къща.

— Да, така е.

— Провери ли трудовата й биография и препоръките?

— Виж какво, Зак. — Миа се завъртя и понеже бе на високи токчета, застана почти очи в очи с него. Потупа го дръзко по бузата. — Приятели сме от доста време. Достатъчно дълго, за да ти кажа да си гледаш работата. Не искам да се качваш в кафенето и да разпитваш служителите ми.

— Добре. Ще я замъкна в полицейския участък и ще извадя гумения маркуч.

Миа се усмихна, после се наклони и леко го целуна по бузата.

— Ах ти, колко си жесток! Не се тревожи за Нел. Тя не търси неприятности.

— Потръпна, когато разбра, че съм шериф.

— Скъпи, толкова си привлекателен, че караш всички момичета да треперят.

— Но това не важи за теб — възрази той.

— Много знаеш. А сега си върви и ме остави да си гледам работата.

— Тръгвам. И аз имам задължения. Трябва да смъмря Пит Стахр заради миризливото му куче.

— Шериф Тод, толкова си смел! — Миа примигна. — Какво щяхме да правим ние, хората на острова, без теб и решителната ти сестра? Кой щеше да ни защитава?

— Ха-ха. Рипли трябва да пристигне с обедния ферибот. Ще натоваря нея с кучешкия случай.

— Изтече ли вече седмицата? — Миа направи гримаса и отново се залови с подреждането. — Е, нищо хубаво не трае вечно.

— Няма отново да ви разтървавам. По-скоро бих заел с кучето на Пит.

Тя се засмя, но щом Зак си тръгна, погледна към стълбите и се замисли за Нел.

По-късно сутринта реши да се качи горе. Нел вече бе изложила салатите и супата на барплота, явно очаквайки обедните клиенти. Миа забеляза, че салатите изглеждат пресни и съблазнителни, а уханието на супата можеше да изкуши всеки, влязъл в заведението.

— Как вървят нещата?

— Чудесно. Най-накрая стана малко по-спокойно. — Нел избърса ръце в престилката си. — Тази сутрин търсенето е голямо. Кифличките водят в състезанието, а плодовата пита плътно ги следва.

— Сега си в почивка — каза Миа. — Аз ще се погрижа, ако някой дойде, стига да не поиска нещо от тази дяволска машина. — Влезе в кухнята, отпусна се на един стол и кръстоса крака. — Отбий се в офиса ми, когато свърши смяната ти. Трябва да подпишеш трудовия договор.

— Добре. Помислих върху утрешното меню.

— После ще обсъдим и него. Защо не пийнеш чаша кафе и не се отпуснеш?

— Не, благодаря, и без кафе съм твърде нервна. — Нел отвори хладилника и извади бутилка минерална вода.

— Настани ли се вече в къщата?

— Не беше трудно. Не помня някога да съм спала по-добре и да съм се събуждала по-бодра. През отворените прозорци чувах шума на вълните. Като приспивна песен е. Видя ли изгрева тази сутрин? Беше поразителен.

— Ти ще ми разкажеш. Обикновено го пропускам. Не се будя толкова рано. — Протегна ръка и за изненада на Нел, поиска бутилката с вода, за да отпие глътка. — Чух, че си се запознала със Зак Тод.

— Така ли? — Нел грабна една кърпа и започна да излъсква фурната. — О, шериф Тод ли? Да, поръча си кафе в пластмасова чашка и боровинкова кифличка.

— Фамилия Тод живее на острова от столетия и Закари е един от най-добрите. Много е мил — многозначително вметна Миа. — Грижовен и добър, без да е досаден.

— Той твой… — Думата приятел не й се стори твърде подходяща за жена като Миа. — Имате ли връзка?

— Романтична ли? Не. — Миа подаде обратно бутилката на Нел. — Много е добър за мен. Все пак имах малко увлечение по него, когато бях на петнайсет или шестнайсет години. Готин е, както навярно си забелязала.

— Мъжете не ме интересуват.

— Разбирам. И затова ли бягаш? От някой мъж? — Тъй като Нел не отговори, Миа се изправи. — Е, когато имаш настроение да говориш за това, аз съм отлична слушателка и мога да проявявам съчувствие.

— Оценявам всичко, което правиш за мен, Миа. Просто искам да си върша работата.

— Съгласна съм. — Камбанката звънна, явно някой бе влязъл. — Не, ти си в почивка — напомни и Миа, преди Нел да побърза да излезе от кухнята. — Аз ще поработя в кафенето известно време. И не бъди толкова тъжна, малка сестричке. Сега не си длъжна да отговаряш пред никого, освен пред самата себе си.

Изпитвайки странно облекчение, Нел остана на мястото си и се заслуша в напевния глас на Миа, докато разговаряше с клиентите. В момента в магазина се чуваха звуци на флейта и се долавяха някакви флуиди. Би могла да затвори очи и да си представи, че утре ще бъде тук, на същото място. Дори след година. Спокойна и доволна. Пълноценна и щастлива.

Нямаше причина да бъде тъжна и уплашена и да се безпокои от шерифа. Той нямаше за цел да се рови в миналото й. А ако все пак го направеше, какво щеше да открие? Беше се постарала да заличи следите си. Не, повече нямаше да се крие. Беше избягала тук и щеше да остане.

Допи водата и излезе от кухнята точно в момента, когато Миа се обърна. Часовникът започна да отброява обедните часове с бавен, малко досаден тон.

Подът под краката й сякаш затрепери, а светлината стана по-ярка. В главата и зазвуча музика, като че ли хиляди струни от арфа затрептяха едновременно. Можеше да се закълне, че усети върху лицето си полъха на горещ вятър, който развя косите й. Долови мирис на восък и свежа пръст.

Всичко наоколо затрептя и се завъртя. В следващия миг отново придоби първоначалния си вид, сякаш нищо не е станало.

Нел разтърси глава, за да проясни съзнанието си, и осъзна, че стои срещу Миа и се взира в дълбоките й сиви очи.

— Какво стана? Земетресение ли? — Дори когато каза това, забеляза, че никой друг не е обезпокоен. Хората сновяха насам-натам, някои седяха, разговаряха, отпиваха от питиетата си. — Помислих си… почувствах…

— Да, знам. — Гласът на Миа бе тих, но Нел долови известна острота, която не бе чувала преди. — Е, това обяснява нещата.

— Какво обяснява?

Потресена, Нел сграбчи ръката на Миа и усети, че я прониза някаква сила.

— По-късно ще поговорим за това. Сега пристига обедният ферибот. — „И Рипли се връща“, помисли си. И трите отново бяха на острова. — Ще имаме много работа. Сервирай супата, Нел — тихо каза тя и се отдалечи.

 

Не се случваше често Миа да бъде изненадана и това не и хареса. Силата на съкровеното преживяване, което имаше с Нел, се оказа много по-голяма, отколкото бе очаквала, и я обзе безпокойство. Би трябвало да бъде готова за това. Тя най-добре от всички знаеше, вярваше и разбираше какъв обрат е взела съдбата преди толкова много години. И какъв обрат би настъпил сега.

Все пак да вярва в съдбата не означаваше просто да стои и да се остави да бъде победена. Можеше и трябваше да предприеме някакви действия. Но трябваше да помисли и да намери решение.

Какво, за бога, би могла да направи, когато бе обвързана с една упорита глупачка, която непрекъснато отричаше силата си, и едно уплашено зайче, което не знаеше, че притежава такава?

Затвори се в офиса си и закрачи напред-назад. Рядко пускаше музика тук. Това бе място за бизнес и тя съзнателно го държеше изолирано и без особен лукс. „Но всяко правило има изключение“, каза си. Погълната от тези мисли, взе кристалната сфера от полицата и я постави на бюрото. Стори й се забавно да я види наред с телефона и компютъра. Все пак магьосничеството не отричаше прогреса, а понякога прогресът отричаше магьосничеството.

Постави ръце от двете страни на сферата и се съсредоточи.

— На този остров три сестри чертаят своите съдби. Видение да се яви. Каква е тя ми покажи.

Сферата заблещука и се завъртя. В средата, подобно на фигури във вода, тя съзря себе си, Нел и Рипли. Виждаше се кръгът в сянката на дърветата и горящият огън. Дърветата също изглеждаха като обхванати от пламъци, но това бяха цветовете на есента. Кръглата луна бе обгърната в сияние.

Между дърветата се появи още една сянка. Беше на красив мъж с огнени очи.

Кръгът се разкъса, Нел побягна, но мъжът я настигна и я удари. Тя се разби като стъкло на хиляди парченца. Небето се разтвори, проблесна светкавица и се чу гръм, Миа успя да види в сферата пороен дъжд, гората и острова, който рухваше в морето. Спря и сложи ръце на кръста си.

— Нима винаги не става така? — каза с гняв. — Мъжете развалят всичко. Е, ще видим тази работа. — Сложи сферата обратно върху полицата. — Ще разнищим тази история.

 

Когато Нел почука на вратата, Миа тъкмо приключваше с канцеларската работа.

— Съвсем навреме — каза тя, докато изключваше компютъра. — Много приятен навик. Трябва да попълниш тези формуляри. — Посочи към малката купчина документи върху бюрото. — Сложих им вчерашна дата. Как е обедната навалица?

— Спокойно е. — Нел седна. Докато попълваше документите, ръцете й вече не се потяха. Име, дата на раждане, номер на осигуровката. Тези основни данни и цифри бяха нейни. Сама се бе погрижила за това. — Пег всеки момент ще се появи. Съставих утрешното меню.

— Мм. — Миа взе сгънатия лист, който Нел извади от джоба си, и го прочете, докато тя попълваше формулярите. — Изглежда добре. Струва ми се, че имаш по-смели идеи от тези на Джейн.

— Твърде смели?

— Не, харесват ми. Е, какво ще правиш до края на деня? — Миа прегледа набързо първия попълнен формуляр. — Нел, без инициал за второ име, Чанинг? Разходи се по брега, поработи в градината. Може да поскиташ из гората около къщата. Има малко поточе, където по това време на годината растат диви кандилки, а на по-дълбоката сянка — папрат. Човек би помислил, че сред тях се крият феи.

— Не ми приличаш на човек, който би търсил срамежливи феи.

Устните на Миа се изкривиха:

— Все още не се познаваме добре. Трите сестри живеят в легендите, а горите крият много тайни. Знаеш ли историята за Трите сестри?

— Не.

— Ще ти я разкажа някой ден, когато имаме време за приказки и предания. Но засега би трябвало да си вън — на светло и на чист въздух.

— Миа, какво се случи преди малко, на обяд?

— Ти ми кажи. Какво мислиш, че се случи?

— Стори ми се, че земята потрепери, но не беше това. Светлината се промени, въздухът — също. Нещо като… енергиен взрив. — Усети, че думите й звучат глупаво, но продължи: — Ти също я почувства, но другите — не. Никой не усети нищо необичайно.

— Повечето хора очакват обикновени неща и получават именно това.

— Ако ми задаваш гатанка, не мога да я отгатна. — Нел нетърпеливо сведе поглед към краката си. — Ти не бе изненадана от това. Малко раздразнена, но не и изненадана.

Миа отново седна. Изглеждаше заинтригувана и повдигна вежди.

— Близо си до истината. Можеш доста добре да четеш по лицата на хората.

— Това е начин за оцеляване.

— Проницателна си — продължи Миа — Какво се случи? Предполагам, че би могло да се нарече съединяване. Какво се случва, когато три положителни заряда се окажат на едно и също място по едно и също време?

Нел поклати глава:

— Нямам представа.

— Нито пък аз. Но съм любопитна да открия. Нещо като разпознаване на себеподобен, не мислиш ли? Аз те познах.

Кръвта на Нел се смрази и кожата й настръхна:

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

— Не коя си и откъде си, а каква си — тихо каза Миа. — Можеш да ми се довериш, понеже уважавам правото ти на личен живот. Няма да надничам в миналото ти, Нел. Интересувам се от бъдещето.

Нел отвори уста. Едва сдържа желанието си да сподели цялата истина за себе си. Всичко, от което бе избягала, което я преследваше. За да осъществи замисъла си, бе оставила съдбата си в чужди ръце. Но никога нямаше да го направи отново.

— Утре ще сервирам пролетна зеленчукова супа, пиле, тиквички и сандвичи. Нищо по-сложно.

— Това е добро начало. Следобед си почини. — Миа изчака, докато Нел стигна до вратата. — Нел? Ако продължиш да се страхуваш, той ще те победи.

— Пет пари не давам кой ще победи — отвърна Нел. Излезе бързо и затвори вратата след себе си.