Нора Робъртс
Танц във въздуха (9)

Осма глава

— Миа, може ли да поговоря с теб?

Десет минути преди отварянето Нел бързо слезе долу. Лулу вече бе регистрирала поръчките по пощата и й хвърли типичния си подозрителен поглед, докато Миа оглеждаше етажерка с нови книги.

— Разбира се. Какво ти хрумна?

— Ами аз… — Магазинът бе малък и почти празен, така че Лулу би чула всяка дума. — Може ли да се качим за минута в твоя офис?

— И тук е добре. Не се оставяй Лулу да те смущава с киселото си лице. — Миа подреди на пирамида няколко новопристигнали летни издания. — Тя се притеснява, че ще ме молиш за заем, и естествено, понеже съм лекомислена и с добро сърце, ще ти позволя да ме ограбиш и ще умра в мизерия и самота. Нали така, Лу?

Лулу само подсмръкна и тръсна ключовете върху счетоводната книга.

— О, не става въпрос за пари. Никога не бих… след като си толкова… По дяволите!

Нел зарови юмруци в косата си, дръпна я, докато болката премина в гръбначния й стълб, а после решително се обърна към Лулу:

— Разбирам, че си загрижена за Миа и нямаш причина да ми се довериш. Идвам неизвестно откъде, нямам нищо и съм тук едва от месец. Но аз не съм крадла и използвачка. Нося отговорността си тук и ще продължавам да я нося. И ако Миа ме помоли да сервирам сандвичи, стъпила на един крак, пеейки „Янки Дудъл“ бих направила всичко възможно да го изпълня. Защото дойдох от никъде, без нищо, а тя ми даде шанс.

Лулу отново подсмръкна.

— Самата аз виждам това. Вярно е, че откакто си тук, бизнесът потръгна. Не съм казала, че не носиш отговорността си — изрече тя. — Все пак ще те държа под око.

— Чудесно. Разбрахме се.

— Стига сантименталности! — Миа леко докосна миглите си. — Ще ми се размаже гримът. — Отдръпна се от екрана на компютъра и одобрително кимна. — А сега кажи за какво искаш да разговаряме, Нел.

— Мисис Мейси ще организира парти по случай годишнината от сватбата си следващия месец. Иска да й бъде доставена качествена храна.

— Да, знам. Ще те подлуди с прищевките и въпросите си, но ще се справиш.

— Не се съгласих да… Само го обсъдихме вчера. Не знаех, че вече си чула, че ме е помолила. Исках първо да поговоря с теб.

— Островът е малък, мълвата се разнася. Не е необходимо да разговаряш с мен за странична работа, Нел. — Помисли си, че трябва да поръча повече ритуални свещи. По време на слънцестоенето се предлагаха в изобилие, но не и сега, в навечерието на църковни празници. Очевидно бе кое събужда по-голям интерес у хората. — Можеш да разполагаш със свободното си време — добави тя.

— Просто исках да ти кажа, че ако се заема с това ще, се отрази на работата ми тук.

— Не ми се вярва, особено след като повиша заплатата ти. — Миа погледна часовника си. — Време е за отваряне, Лу.

— Ще повишиш заплатата ми?

— Заслужила си го. Наех те на изпитателен срок, но той свърши. — Отвори вратата, качи се да пусне музикалната уредба. — Как мина вечерята ти със Зак снощи? — шеговито попита Миа. — Както ти казах, островът е малък.

— Чудесно. Беше само приятелска вечеря.

— Хубаво момче — каза Лулу. — И много свястно.

— Нямам намерение да го съблазнявам.

— Тогава значи нещо с теб не е наред. — Лулу побутна сребърните рамки на очилата си надолу и погледна над тях. Този поглед бе нейна запазена марка. — Ако бях с няколко години по-млада, щях да си поставя за цел да го съблазня. Има прекрасни ръце и навярно знае как да ги използва.

— Не се и съмнявам — спокойно каза Миа. — Но не карай Нел да се изчервява. Докъде бях стигнала? Попитах за годишнината на Гладис и за вечерята със Зак, споменах за увеличението на заплатата. — Замълча за миг и потърка устни. — О, да. Нел, исках да те попитам дали имаш религиозни или политически предубеждения относно козметиката и бижутата.

Нел не знаеше как да реагира на този въпрос и само намусено отвърна:

— Не.

— Това е успокоение. Ето виж. — Миа свали висящите сребърни обеци от ушите си и й ги подаде. — Носи тези. Ако някой те попита откъде си ги взела, кажи, че са от магазин „Всичко, което блести“, през две врати надолу по улицата. Често правим реклама на други фирми от острова. Ще ми ги върнеш в края на смяната. Утре може да сложиш малко руж, а може би червило и очна линия.

— Нямам.

— Съжалявам. — Миа повдигна ръка към гърдите си, залитна и се подпря на бар плота. — Ще припадна. Искаш да кажеш, че нямаш никакво червило?

Нел леко се усмихна и от двете страни на устните й се образуваха едва забележими трапчинки.

— Така е, за съжаление.

— Лулу, трябва да помогнем на тази жена. Наш дълг е. Спешна доставка, побързай!

Лулу изкриви устни в кисела усмивка и измъкна изпод барплота голяма козметична чанта.

— Тя има хубава кожа.

— Няма смисъл да го обсъждаме, Лу. Ела с мен! — нареди тя на Нел.

— А кафенето? Редовните клиенти ще дойдат всеки момент.

— Аз действам бързо и съм много добра. Хайде да вървим! — Миа сграбчи ръката на Нел и я повлече към тоалетната.

След десет минути Нел вече обслужваше първите клиенти: със сребърни обици на ушите, червило с цвят на праскова върху устните и умело нанесена сива очна линия.

Приятно бе отново да се чувства женствена.

 

Прие да осигури доставката на храна и стисна палци. Когато Зак я покани да излязат на нощно плаване с лодката, тя се съгласи и почувства прилив на сили.

Един клиент я попита дали може да направи торта с форма на балерина за рожден ден и Нел отвърна, че за нея би било удоволствие. Похарчи хонорара си за деня за чифт обици.

Когато мълвата се разнесе, получи поръчка да достави храна в стил пикник на тържество за двадесет души по случай Четвърти юли и десет кутии пакетирани сандвичи за кратко плаване с лодка.

Нел разхвърля по масата бележници, папки и менюта. Малко по малко бе започнала в дома си малък бизнес. Огледа се наоколо и реши, че мястото е напълно подходящо.

Хвърли поглед към вратата, където се чу припряно почукване, и с удоволствие покани Рипли да влезе.

— Можеш ли да ми отделиш една минута?

— Разбира се, сядай. Да те почерпя нещо?

— Не се притеснявай. — Рипли седна и повдигна Диего, който душеше обувките й. — Меню ли съставяш?

— Трябва да организирам доставките на храна. Ако имах компютър… Бих продала душата си за професионален миксер и двата крака — за кухненски робот. Но засега се справям с това, с което разполагам.

— Защо не използваш компютъра в книжарницата?

— Миа вече прави достатъчно за мен.

— Както и да е. Слушай, на Четвърти юли имам среща. Инцидентна, защото двамата със Зак така или иначе ще бъдем дежурни през цялата нощ. Фойерверките и бирата понякога доста развеселяват хората.

— Нямам търпение да видя тези фойерверки. Всички казват, че са много ефектни.

— Да, подготовката им отнема доста време. Мъжът, с когото имам среща, е консултант по сигурността на континента. От доста време ме сваля и реших да приема поканата.

— Рипли, това е толкова романтично! Нямам думи.

— Той изглежда доста добре — продължи Рипли и почеса Диего зад ушичките. — Всяка интимна среща след фойерверки носи огнен потенциал, ако разбираш за какво намеквам. От доста време не съм имала подобни изживявания. Между другото говорихме да си направим нощен пикник и бях принудена да поема ангажимента да осигуря храната. Държа да го впечатля и не искам преди това да го отровя.

— Романтичен пикник за двама — отбеляза Нел. — Храната вегетарианска ли да бъде или с месо?

— С месо. Не прекалено претенциозна, става ли? — Рипли взе зрънце грозде от купата с плодове на масата и го сложи в устата си. — Не искам да се заинтересува повече от храната, отколкото от мен.

— Приемам. Ще я вземеш ли или искаш да бъде доставена?

— Това е много хубаво. — Развеселена, тя откъсна още едно зърно грозде. — Мога да я взема. Ще може ли да се уреди за по-малко от петдесет долара?

— Да. Кажи му да вземе охладено бяло вино. Ако имаш кошница за пикник…

— Имахме някъде една.

— Отлично. Донеси я и ще я подредим. Храната ще бъде осигурена. Останалото зависи от теб.

— Мога да се справя с това. Знаеш ли, ако искаш, ще поразпитам наоколо да видя дали би могла да купиш компютър втора употреба.

— Би било чудесно. Радвам се, че се отби. — Нел се изправи и извади две чаши. — Боях се, че си ми ядосана.

— Не, не на теб. Онази тема ме вбесява. Смятам, че е ужасно да пълниш главите на хората с глупости. Започна да се изразяваш като… — Рипли погледна към остъклената врата и се намръщи. — Като говорим за вълка…

— Не пълня ничия глава с глупости. Защо да си навличам неприятности? — Миа влезе тържествуващо и остави една бележка на плота. — Телефонно съобщение за теб, Нел. Гладис и последната й идея за партито.

— Съжалявам. Нямаш време всеки път да притичваш дотук. Пак ще говоря с нея и обещавам, че ще се погрижа да си прекарам телефон.

— Не се притеснявай. Исках да се поразходя, иначе щях да го оставя за утре. Бих пийнала чаша от тази лимонада.

— Тя има нужда от компютър — троснато каза Рипли. — Не иска да използва онзи в книжарницата, за да не те притеснява.

— Рипли, Миа, чудесно се справям и така.

— Спокойно може да използва компютъра в книжарницата, когато е свободен — обърна се Миа към Рипли. — И няма нужда ти да ни посредничиш.

— Не би имало нужда, ако ти не се опитваше да й втълпяваш психарските си щуротии.

— „Психарски щуротии“ — звучи като име на посредствена рок група и няма нищо общо с мен. Но все пак е по-добре от сляпото, упорито отричане. Познанието винаги е по-добро от невежеството.

— Искаш ли да ти покажа какво е невежество? — извика Рипли и скочи на крака.

— Спрете, спрете! — Разтреперана, Нел застана между тях. — Нелепо е. Винаги ли се държите така помежду си?

— Да. — Миа вдигна чашата си и отпи глътка. — На нас това ни харесва, нали, заместник-шериф Тод?

— С удоволствие бях ти избила някой зъб, но тогава трябва сама да се арестувам.

— Опитай. — Миа вирна брадичка. — Обещавам, че няма да повдигна обвинение.

— Никой няма да удря никого. Не и в моята къща.

Миа изведнъж съжали за думите си, остави чашата и разтърка ръката на Нел. Беше стегната и твърда като стомана.

— Съжалявам, малка сестричке. Рипли и аз отдавна имаме навик да се дразним. Но вече няма да те караме да заставаш помежду ни. Нали, Рипли? Не е честно.

— Има неща, за които двете сме съгласни. Ако двете се озовем по едно и също време тук, това е неутрална зона. Никакви битки.

— Съгласна съм. — Миа вдигна втората чаша и я подаде на Рипли. — Ето. Виждаш ли, Нел, вече ни влияеш положително. — Подаде третата чаша на нея. — За положителното влияние!

Рипли се поколеба и леко се покашля.

Застанали в кръг, трите докоснаха чашите си. При допира на евтиния порцелан от магазина за стоки с намалени цени те иззвънтяха като камбанки. Звукът бе ясен, подобен на тихо ромолене на фонтан.

Миа леко се усмихна, а Нел избухна в смях.

— По дяволите! — промърмори Рипли и изпи лимонадата на един дъх. — Мразя това.

 

Към острова се стичаха хора, пристигащи за тържествата по случай Четвърти юли. По парапетите на фериботите се вееха американски знамена, докато пътниците се придвижваха към сушата и обратно. Знамена висяха от стрехите на къщите по главната улица и се полюшваха весело, докато туристите и жителите на острова се тълпяха по улиците и плажовете.

За Нел това бе всичко друго, но не и празник. Все пак изпълнението на поръчките не пречеше на приповдигнатото й настроение. Не само имаше работа, които обичаше, а имаше и свой собствен бизнес, с което се гордееше.

„Денят на независимостта“, помисли си тя. Би мога да го превърне в ден на своята независимост.

За първи път от девет месеца насам бе започнала да крои планове за бъдещето, което включваше банкови смети, доставки по пощата и лична собственост, която не би могла да се събере в чувал или раница, както бе досега.

„Нормален, смислен живот“, помисли си, когато спря пред витрината на един бутик. Манекенът беше облечен с леки лети панталони на релефни сини и бели райета и прозрачно горнище с дълбоко изрязано деколте. Бели сандали с каишки, които изглеждаха интересни и по необикновен начин украсяваха краката му.

Нел прехапа устни. Надницата сякаш натежа в джоба й. Напомни си, че това винаги бе проблем за нея. Ако имаше десет долара, би намерила начин да похарчи девет от тях. Беше се научила как да спестява, да икономисва, да се простира според чергата си.

Отдавна не си бе купувала нищо ново и хубаво. Миа й бе намекнала доста настоятелно, че трябва да отделя известно време за външността си, преди да отиде на работа. Освен това желателно бе да изглежда добре и когато върши страничната си работа, свързана с доставка на храна. Щом имаше намерение да става бизнес дама, трябваше да се облича, както подобава. На острова това означаваше непринудено. И все пак, макар и с неофициално облекло, би могла да изглежда привлекателна.

От друга страна, по-практично и разумно бе да спести парите и да ги инвестира в кухненско оборудване. Повече се нуждаете от кухненски робот, отколкото от сандали.

— Добрия ангел ли ще послушаш или лошия?

— Миа. — Леко смутена, че бе уловена да си мечтае за чифт обувки, Нел се засмя. — Стресна ме.

— Чудесни сандали. На разпродажба са.

— Наистина ли?

Миа почука по стъклото точно под етикета, където пишеше „Разпродажба“.

— Любимата ми дума. Надушвам възможностите, Нел. Хайде да ги купим!

— О, не мога. Нямам нужда от нищо.

— Напротив, имаш нужда от тях. — Миа отметна назад косата си, стисна здраво Нел за лакътя — като майка упорито дете. — Обувки се купуват не само поради нужда, а за удоволствие. Знаеш ли колко чифта обувки имам?

— Не.

— Аз също — отвърна Миа и насила накара Нел да влезе в магазина. — Чудесно. Имат от панталоните в бонбоненорозово. Биха ти отивали чудесно. Шести размер ли носиш?

— Да. Но трябва да спестявам за кухненски робот. — Все пак протегна ръка да пипне материята на панталоните, които Миа издърпа от закачалката. — Толкова са меки!

— Пробвай ги с това. — Миа се обърна и откри чудесно горнище, плътно прилепнало, без гръб, което се връзваше на врата. — Не забравяй да свалиш сутиена. Имаш малки крака. Тридесет и шести номер ли носиш?

— Да. — Нел хвърли бегъл поглед към етикетите с цените. Макар и намалени, все пак бяха доста по-високи от това, което бе успяла да спести от месеци насам, и запротестира, когато Миа я напъха зад завесата на пробната. — Това, че ще ги пробвам, не значи, че ще ги купя — прошепна си тя, докато сваляше обикновените са памучни панталони.

„Миа е права, че розовото ми отива“, каза си, докато обуваше панталоните. Яркият цвят повдигаше настроението. Но що се отнасяше до горнището, мненията им се разминаваха. Струваше й се малко неприлично да носи нещо толкова прилепнало без сутиен. А гърбът — обърна се да се огледа отзад и видя, че всъщност няма гръб. Евън никога не би и позволил да носи нещо толкова разголено и съблазнително.

Нел се ядосва на себе си заради тази мисъл. „Заличи това име от съзнанието си!“, заповяда си.

— Как се чувстваш там вътре?

— Харесва ми. Миа, комплектът е прекрасен, но не мисля, че…

Преди да успее да довърши, Миа със замах дръпна завесите. В едната си ръка държеше сандалите, а с показалеца на другата леко потърка устни.

— Отлично! Младежко, секси, подходящо, шик. Обуй сандалите. Видях една малка чантичка. Много е подходяща. Връщам се веднага.

„Като че ли съм на военен поход под командването на генерал — ветеран“, помисли си Нел. Като на обикновен редник, не й оставаше друго, освен да се подчинява на заповеди.

След около двадесет минути износените й дънки, тениската и маратонките бяха натъпкани в пазарска торбичка. Останалата част от парите й бе сложена в малка колкото като длан чантичка, която бе преметната през рамо и се опираше върху новите й панталони, развявани около краката й от игривия бриз.

— Как се чувстваш?

— Виновна. Но все пак чудесно. — Нел раздвижи пръстите си в новите сандали.

— Това ще свърши работа. Да купим и подходящи обеци.

Нел престана да се съпротивлява. Все пак бе Денят на независимостта. Хареса си обици от розов кварц във форма на капка още щом ги видя.

— Какво има в обиците, та карат човек да се чувства толкова уверен в себе си?

— Украшенията по тялото показват, че ние държим на него и се очаква и другите да го забележат. А сега — хайде да се разходим покрай брега и да видим какви ще бъдат реакциите.

Нел докосна с пръсти бледорозовите камъчета, който се полюшваха от ушите й.

— Може ли да ти задам един въпрос?

— Казвай.

— Тук съм вече от месец, а през цялото време не съм те видяла с никого. Имам предвид — приятел. Мъжка компания.

— В момента никой не представлява интерес за мен. — Миа си направи сянка с ръка и прокара бегъл поглед по плажа. — Да, имаше някой. Отдавна. Но това беше на друг етап от живота ми.

— Обичаше ли го?

— Да, много.

— Съжалявам. Не биваше де се ровя в личния ти живот.

— Не е тайна — промълви Миа едва чуто. — Дълго лекувах раните си. Обичам да бъда сама, да контролирам съдбата си, да вземам решения и да правя собствен избор. Връзката с друг човек изисква известни жертви, а аз съм себична по натура.

— Това не е истина.

— Има различни степени на великодушие. — Мие закрачи напред, повдигайки лице, за да усети полъха на бриза. — Но това не е синоним на алтруизъм. Постъпвам така, както е в мой интерес. Не намирам, че това е нещо, за което трябва да се извинявам.

— От опит знам какво означава егоизъм. Миа, ти може да постъпваш така, както искаш, но никога не си наранявала никого хладнокръвно. Наблюдавам как се отнасяш с хората. Те ти имат доверие.

— Да не причиняваш вреда е отговорност, произтичаща от дарбата, която ми е дадена. И с теб е същото.

— Не вярвам в това. Аз съм слаба.

— Ето защо си съпричастна към онези, които изпитват болка или отчаяние. Нищо не ни се случва без определена цел, сестричке. Това, което ни кара да постъпваме така, е ключът към истинската ни същност.

Нел погледна към морето, където се плъзгаха лодки, хора се надбягваха с водни ски, а плувците весело се бореха с вълните. „Бих могла да отхвърля това, което чувам и което ще бъде поискано от мен“, помисли си Нел.

Можеше да има спокоен и нормален живот тук. А може би и нещо повече.

— В нощта, когато ти гостувах по време на слънцестоенето, те видях на скалите и си казах, че сънувам.

Миа не се обърна, а просто продължи спокойно да гледа към океана.

— Нима отказваш да повярваш, че е истина?

— Не съм напълно сигурна. Аз мечтаех за това място още от дете. Виждах го в сънищата си. Дълго време ги отхвърлях. Когато видях рисунката — скалите, фара, къщата — реших, че трябва да дойда тук. Имах чувството, че накрая ми е позволено да се върна у дома. — Обърна се и погледна Миа. — Някога вярвах в приказки. Но от опит узнах, че те не съществуват. Платих тежка цена за това.

„Аз също“, помисли си Миа. Никой мъж не бе вдигал ръка срещу нея, но имаше и други начини да те засегнат и наранят.

— Животът не е приказка и дарбата има своята цена.

Нел почувства, че я побиват тръпки. По-лесно бе да отхвърля това, по-безопасно бе да избяга.

Една лодка изстреля ракета към небето, която весело изсвистя и избухна в светлина, разпръсната на малки златисти точици, които се разсеяха. Чуха се развълнувани детски възгласи.

— Каза, че можеш да ме научиш.

Миа въздъхна. Толкова много зависеше от това!

— И ще го направя.

Обърнаха се да погледат следващата ракета, която се издигна нагоре.

— Ще останеш ли да погледаш фойерверките? — попита Нел.

— Не, мога да ги наблюдавам от моите скали. Там е по-спокойно. Освен това не искам да се чувствам излишна.

— Излишна?

— Дами. — Зак се приближи към тях. Беше един от редките случаи, когато бе закачил шерифската си значка на ризата. — Налага се да ви помоля да се преместите. Две красиви жени, стоящи на брега, създават опасност за сигурността.

— Нали е сладък? — Миа посегна да докосне лицето му и шумно го целуна. — Когато бях в трети клас, мечтаех да се омъжа за него и да живея в пясъчен замък.

— Можеше да ми го кажеш.

— Ти бе хлътнал по Хестър Бърмингъм.

— Не, само изпитвах страстни чувства към блестящия й червен велосипед. Когато навърших дванадесет, аз също получих от Дядо Коледа такъв и Хестър престана да присъства в моя малък свят.

— Мъжете са негодници.

— Може би, но аз все още карам велосипед, а Хестър има близначки и микробус. Общо взето — щастлив край.

— Хестър все още се заглежда по задника ти — отбеляза Миа и не скри задоволството си, когато Зак остана с отворена уста. — Е, аз си тръгвам. Радвайте се на фойерверките.

— Тази жена винаги успява да каже последната дума — промърмори Зак. — И докато човек успее да си развърже езика, нея вече я няма. Впрочем изглеждаш чудесно.

— Благодаря. — Нел се завъртя с ръце на талията. — Доста се охарчих.

— Но си заслужава. Нека аз да нося това. — Той измъкна пазарската чанта от ръката й.

— Трябва да я занеса вкъщи и да нагледам някои неща.

— Мога да повървя в тази посока. Надявах се днес да те срещна. Чух, че си била много заета да разнасяш картофена салата из целия остров.

— Наложи се да направя двадесет килограма от нея и толкова пържени пилета, че да опразня птицефермите за месеци напред.

— Предполагам, че все нещичко е останало.

Трапчинките й станаха по-дълбоки.

— Може би.

— Почти не намерих време да хапна. Контрол на движението, патрулиране по плажа. Трябваше да натрия носа на няколко хлапета, които мислеха, че е много забавно да хвърлят фишеци в кофите за смет и да гледат как избухват. Конфискувах толкова фишеци, бенгалски огън и ракети, че мога да направя цяла революция. И съм само на два хотдога.

— Не е справедливо.

— Права си, не е. Забелязах няколко от твоите кутии с опакована суха храна за обяд. Стори ми се, че вътре има ябълков лай.

— Наблюдателен си. Вероятно ще намеря няколко пилешки бутчета и малко картофена салата, дори да отрежа от ябълковия пай и да ги изпратя на неуморния служител на обществото.

— С това би заслужила данъчно облекчение. Трябва да надзиравам изстрелването на фойерверките. — Зак спря в края на улицата. — Обикновено започват около девет. — Остави чантата и прокара длани нагоре по голите й ръце. — Обичайно привършват около девет и половина, десет без петнадесет. С Рипли хвърляхме ези-тура и аз изгубих, така че ще трябва да направя последната обиколка из острова, за да се уверя, че никой не е пострадал от огъня. Искаш ли да те откарам?

— Не бих отказала.

Пръстите му се движеха нагоре-надолу по гърба й.

— Ще ми направиш ли една услуга? Сложи ръце на раменете ми. Искам този път, като те целуна, да ме прегърнеш.

— Зак… — Нел си пое дъх. — Аз също искам този път да ме прегърнеш.

Той обви ръце около нея, а тя преплете пръсти на тила му. За миг застанаха неподвижни, тръпнещи в очакване. Устните им се докоснаха, отдръпнаха се и отново се сляха. Тя простена и жадно се притисна към него.

Не биваше да се отдава на страстта. Дори когато се пробуждаше желанието й за живот, бе внимателна. Поне досега. Нел желаеше допира на това стегнато мъжко тяло, дъха на назряващия копнеж, топлината му. Нежния танц на езиците, възбуждащото докосване на зъбите, трепета от усещането как сърцето му бие до нейното. Задъха се от наслада, когато Зак за миг промени положението на устните си.

Отново започна да я целува с още по-голяма страст. Тя разпалваше до болка желанието му и през тялото му преминаваха пулсиращи тръпки. От гърлото й се изтръгваха леки, мамещи звуци, а кръвта й кипеше. Кожата й бе като горещ сатен и докато я докосваше с ръцете си, в съзнанието му се пораждаха еротични образи и копнежи за страстна нощ.

Зак смътно чу избухването на още една ракета и одобрителни възгласи откъм плажа зад гърба си. Би могъл да я откара до къщата й за две минути и на третата тя да лежи гола до него.

— Нел. — Останал без дъх, почти отчаян, прекъсна целувката. Тя му се усмихна. Очите й бяха тъмни, изпълнени с доверие и блаженство. — Нел — отново каза той, наклони челото си и го допря до нейното. Знаеше, че има моменти, когато човек може да вземе това, което желае, но и други, в които е по-добре да почака. — Трябва да направя обиколката си.

— Добре.

Вдигна чантата и й я подаде.

— Ще се върнеш ли?

— Да, ще се върна.

Нел се понесе към къщата с леки стъпки, сякаш краката и не докосваха земята.