Нора Робъртс
Танц във въздуха (14)

Тринадесета глава

Последните седмици на лятото минаха като насън. Дните на Нел бяха запълнени с работа, с планове за вече приети заявки и предложения за нови.

Щом времето се променеше, тя щеше да загуби летните си клиенти. Затова трябваше да прояви далновидност и грижливо да се приготви за зимата.

Упорито търсеше поръчки за тържества, за неделните състезания по боулинг, за зимни излети. Жителите на острова все по-често се обръщаха към нея по повод различни събития — големи и малки — и това им се струваше напълно естествено.

Почти всички нощи прекарваше със Зак. Преди да настъпи върховният момент на близост, обикновено започваха с вечеря на свещи на открито, предприемаха ободряващи нощни плавания с лодката, а после се отдаваха на продължителна любовна игра в удобното й легло.

Веднъж запали червени свещи за повече страст — и наистина си струваше.

Поне две вечери в седмицата работеше с Миа, която я посвещаваше в различни ритуали, а призори печеше сладкиши в малката си кухня.

Най-сетне имаше живота, за който винаги бе мечтала. Чувстваше сила, която струеше от нея като разтопено сребро, а любовта я изпълваше с топлота и я караше да сияе.

Имаше моменти, когато Нел усещаше как Зак тихо и спокойно я наблюдава, сякаш очаква нещо. Тогава я обземаше чувство за вина. Всеки път, когато проявеше малодушие и не обърнеше внимание на тези погледи, и двамата оставаха разочаровани.

Намираше разумно оправдание за това. Беше щастлива, имаше право на спокойствие и радост. Само преди година бе рискувала живота си и по-скоро би се разделила с него, отколкото да го изживее в капан и във вечен страх. Месеци наред се бе крила, бе живяла сама, винаги на път, подозрителна към всеки шум. Нощ след нощ се бе будила от кошмари, обляна в хладна пот. Ако заключеше това време в кутия и изхвърлеше ключа, никой не би имал право да я упрекне. Единствено настоящето бе от значение за нея. Даваше на Зак всичко, което можеше за момента. Беше така убедена в сигурността на убежището си на Трий Систърс, както в неизбежността на смяната на сезоните.

С последните каталози за кухненски уреди и новия брой на списание за кулинарно изкуство под мишница, Нел излезе от пощата и се отправи надолу по главната улица към пазара. Курортистите си бяха заминали и на тяхно място пристигаха туристи, изгарящи от желание да разгледат растителността на Нова Англия, когато е най-пищна.

Не би могла да ги упрекне. Островът бе покрит с великолепни ярки багри. Всяка сутрин от прозореца на кухнята си самата тя наблюдаваше как листата на дърветата в градината й стават огненочервени. Понякога вечер се разхождаше по плажа просто за да види как над водата се спуска мъгла, която забулва шамандурите и се стели над безкрайната морска шир.

Сутрин земята заблестяваше от лека слана, която се разтопяваше още при появата на първите слънчеви лъчи и се превръщаше в малки капчици по стръковете трева, подобни на сълзи върху мигли.

Понякога валеше проливен дъжд, след който целият свят заблестяваше, сякаш се намира под стъклен купол. Нел също бе под този купол — защитена, на сигурно място, далеч от забързания свят отвъд морето.

Духаше хладен вятър, който проникваше през пуловера й. Махна с ръка, когато съзря познати лица, спря се на кръстовището, за да изчака преминаващите коли, и после с безгрижна походки навлезе в пазара да купи свински котлети, които бе решила да приготви за вечеря.

 

Памела Стивънс, която случайно се бе озовала на острова заедно със съпруга си Доналд, издаде лек вик на изненада и свали прозореца на наетото BMW.

— Няма да спра пред нито един от тези магазини, Памела, колкото и необикновени да са. Почакай да намеря подходящо място за паркиране.

— Току-що видях призрак.

Тя се отпусна на седалката и сложи ръка на гърдите си.

— Наоколо има вещици, а не призраци.

— Не, не, Доналд. Хелън Ремингтън, съпругата на Евън Ремингтън. Кълна се, току-що видях духа й.

— Едва ли би дошла чак тук да преследва някого. Няма ли поне едно свободно място за паркиране?

— Не се шегувам. Тази жена е нейна двойничка, като изключим косата и дрехите. Хелън никога не би облякла такъв ужасен пуловер. — Памела подаде глава през прозореца, като се стараеше да не изпуска пазара от погледа си. — Спри, Доналд! Трябва да се върна и да я погледна отблизо.

— Веднага щом намеря място за паркиране.

— Изглеждаше точно като нея — повтори Памела. — Толкова е странно, че ме макара да подскоча. Горката Хелън! Аз бях една от последните, които разговаряха с нея преди онзи ужасен инцидент.

— Повтори това поне сто пъти през първите шест месеца след катастрофата.

— Такова нещо не може да се забрави. — Памела изправи гръб на седалката и вирна нос. — Бях много привързана към нея. С Евън бяха чудесна двойка. Тя беше толкова млада, хубава и жизнена! Щом се случи нещо трагично като това, то те кара да осъзнаеш, че животът може да се промени само за миг.

 

Когато Памела успя да убеди съпруга си да се върнат до пазара, Нел вече изваждаше покупките и се колебаеше дали да приготви кускус, или да опита новия пикантен сос като добавка към нарязани на дебели парчета червени картофи. Реши да помисли по-късно, пусна албум ни Аланис Морисет на портативния стереокасетофон, който Зак й бе оставил, и се настани удобно с кулинарното списание.

Докато хрупаше ябълка, Нел извади бележника си и започна да нахвърли идеите, които и хрумнаха, след като прочете статията, посветена на артишока. После се прехвърли на рубриката за австралийските вина и обърна специално внимание на мнението на автора за най-добрите цени.

Звукът от приближаващи стъпки не я изненада неприятно. Напротив, изпита топло чувство, когато вдигна поглед и видя Зак да влиза.

— Не е ли малко рано за пазителя на реда и закони да сметне, че вече е приключил работата си за днес?

— Разменихме се с Рипли.

— Какво има в кутията?

— Подарък.

— За мен?

Нел отмести бележника, стана, бързо се приближи към плота и ахна от удивление. Изведнъж се почувства изпълнена с любов и привързаност към него.

— Кухненски робот! — С благоговение прокара ръка по кутията така, както някоя друга жена би докоснала палто от визон. — О, господи!

— Според майка ми, ако някой мъж подари на жена нещо, което се включва в електрически контакт, по-добре да си направи застраховка „Живот“. Но мисля, че в случая това правило не важи.

— Този е най-добрият на пазара. Отдавна мечтаех да си го купя.

— Няколко пъти забелязах, че го гледаш влюбено в каталога.

Нел се хвърли в прегръдките му и обсипа лицето му с целувки.

— Наистина нямам нужда от застраховка „Живот“. Страхотен е, страхотен е, страхотен е! — Тя завърши с шумна целувка, а после скочи от ръцете му и се зае да разопакова кутията. — Но е безбожно скъп! Не би трябвало — да приемам такъв скъп подарък просто така, без повод, но ще го направя, защото не мога да устоя на изкушението.

— Би било невъзпитано да откажеш. Освен това не е „просто така“. Един ден по-рано е, но няма значение. Честит рожден ден!

— Рожденият ми ден е през април, но няма да споря, защото… — Осъзна грешката си. Рождената дата на Хелън Ремингтън бе през април, а навсякъде бе записано, че Нел Чанинг е родена на деветнадесети септември. — Не знам къде е умът ми. — Дланите й се изпотиха и тя припряно ги избърса в джинсите си. — Толкова съм заета, че забравих за собствения си рожден ден.

Радостта на Зак от реакцията, с която бе приела подаръка му, изведнъж се изпари.

— Не прави това! Едно е да премълчаваш някои неща за себе си, а съвсем друго да ме лъжеш право в лицето.

— Съжалявам. — Нел силно прехапа устни и се почувства засрамена.

— Аз също. — Зак повдигна брадичката й, за да го погледне в очите. — Все още очаквам да направиш първата крачка, Нел, но ти не се решаваш. Спиш с мен и в леглото нямаш задръжки. Споделяш какво възнамеряваш да правиш утре и ме изслушваш, когато ти разказвам за себе си, но отказваш да говориш за своето минало. — Беше се опитал да не отдава значение на това, да убеди самия себе си, както бе казал на Рипли, че за него миналото й не е важно. Но сега, когато се изправи лице в лице с проблема, не можеше да се преструва. — Ти ме допусна в живота си още в деня, когато стъпи на острова.

Това бе самата истина. Какъв смисъл имаше да отрича.

— За мен животът започна, когато пристигнах тук. Нищо преди това няма значение.

— Ако е така, не би трябвало да ме лъжеш.

Нел усети, че я обзема паника. Опита се да я прикрие, нанасяйки контраудар:

— Какво значение има дали рожденият ми ден е утре, след месец, или преди шест месеца? Нима е толкова важно?

— Важното е, че ми нямаш доверие. Трудно ми е, Нел, защото съм влюбена теб.

— О, Зак, не можеш…

— Влюбен съм в теб — повтори той и я хвана за ръце. — И ти го знаеш.

Разбира се, това беше самата истина.

— Но не знам как да постъпя, какво да правя с чувствата си към теб. Не е толкова лесно да ти се доверя. Не и за мен.

— Искаш да се съглася, но не желаеш да ми кажеш защо не е толкова лесно. Играй честно, Нел!

— Не мога. — Една сълза се отрони и се търкулна по бузата й. — Съжалявам.

— Щом е така, значи взаимно се залъгваме.

Зак се отдръпна от нея и си тръгна.

 

Решението да почука на вратата на Зак бе едно от най-трудните, които Нел бе вземала. Доста време се бе колебала, изпълнена с гняв. Сама бе виновна за положението, в което бе изпаднала, и нямаше кой друг да я измъкне.

Застана пред входната врата на къщата, защото й се стори по-официално, отколкото да мине през плажа и да се изкачи по стълбичките. Преди да почука, потърка с пръсти един тюркоаз, който бе сложила в джоба си, за да й вдъхне кураж. Макар и да не бе убедена, че такива неща помагат, в случая поне не можеха да навредят. Вдигна ръка, но отново я отпусна и се ядоса на себе си. На предната веранда имаше стар люлееш се стол и саксия с мушкато, което бе попарено от сланата и имаше жалък вид. Ако го бе забелязала, преди времето да захлади би убедила Зак да го прибере вътре.

Продължаваше да се колебае. Най-накрая решително изправи гръб и почука.

Когато никой не отвори, изпита смесено чувство на облекчение и огорчение. Тъкмо когато се отказа и понечи да си тръгне, вратата се отвори. На прага застана Рипли облечена с клин, отрязан точно под коленете, и тениска, по която се виждаха следи от пот. Изгледа хладно Нел и се облегна на касата на вратата.

— Не бях сигурна дали наистина съм чула, че някой чука. Вдигах гири, а и бях пуснала музика.

— Надявах се да разговарям със Зак.

— Да, точно това си помислих. Здравата си го ядосала, а това изисква доста голямо усилие. Аз от години се опитвам и не успявам, но ти навярно имаш вроден талант.

Нел пъхна ръка в джоба си и стисна тюркоаза. Трябваше да мине през охраната, за да стигне до целта.

— Знам, че ми е ядосан, и с пълно право. Но нима нямам право да се извиня?

— Разбира се, само че ако започнеш да се задавяш от ридания и молби, ще ядосаш мен. А аз съм много по коравосърдечна от Зак.

— Нямам намерение да хленча и да умолявам. — Докато пристъпваше напред, Нел започна да губи самообладание. — А и не мисля, че Зак би искал да посредничиш помежду ни. Аз също не искам.

— Радвам се за теб. — Доволна, Рипли се отместя, за да пусне Нел вътре. — На задната веранда е. Гледа мрачно през телескопа и пие бира. Но преди да се качиш и да кажеш каквото и да било, ще ти кажа нещо. Зак би могъл да проучи произхода ти, да разнищи историята ти. Аз бих постъпила така. Но той е човек с принципи и не би го направил.

Чувството за вина, което се бе загнездило у Нел, когато Зак си бе тръгнал, започна още повече да я терзае.

— Би сметнал това за оскърбително.

— Точно така. Но аз нямам подобни скрупули. Помири се с него, иначе ще си имаш работа с мен.

— Разбрах.

— Харесвам те и уважавам хората, които се занимават с бизнес. Но когато си навлечеш гнева на някого от рода Тод, не можеш да се измъкнеш. Предупреждавам те честно. — Рипли се отправи към стълбите, които водеха към втория етаж. — Вземи си бира, като минеш през кухнята. Трябва да довърша докладите си.

Нел пропусна да вземе бирата, въпреки че с удоволствие би изпила голяма чаша с ледена вода, за да угаси пожара в гърлото си. Мина през доста разхвърляната всекидневна, после през също толкова разхвърляната кухня и се изкачи по външните стълби на верандата.

Зак седеше на голям стол, избелял от слънцето, стискаше бутилка бира между краката си и бе насочил телескопа към звездите.

Усети присъствието й, но си даде вид, че не я забелязва. Тя ухаеше на праскови и явно бе притеснена.

— Ядосан си ми — и си го заслужавам. Но знам, че държиш на честността и ще ме изслушаш.

— Може би утре ще бъда настроен за честност. Защо не наминеш тогава — за по-сигурно?

— Ще рискувам. — Нел се питаше дали той осъзнава колко много означава това за нея. — Да, излъгах. Често ми се е налагало, доста добре се справям и отново бих го направила. Трябваше да избирам между честността и оцеляването — и все още е така. Затова няма да ти кажа всичко, което искаш и заслужаваш да знаеш. Съжалявам.

— Ако между двама души няма доверие, няма смисъл да бъдат заедно.

— Лесно ти е да го кажеш, Зак. — Когато той откъсна очи от звездите и се обърна към нея, изгарящият му поглед я накара да се приближи. Сърцето й биеше лудо. Не изпитваше страх, че би могъл да я удари, само се боеше, че никога не ще пожелае да я докосне отново. — Така е, по дяволите, за теб е лесно! Ти имаш своето място тук. Винаги си го имал и не се налага да се бориш за него.

— Ако имам място тук — каза Зак с внимателно премерен тон, — то е, защото съм го заслужил. Също като всички останали.

— Различно е, защото ти си имал солидна основа и градиш върху нея. Няколко месеца работих неуморно, за да заслужа своето място тук — и го постигнах, но това е различно.

— Добре, може би е така. Но ние с теб започнахме върху една и съща основа, Нел, що се отнася до нещата, които градяхме заедно.

Градяхме, помисли си Нел, а не градим. Щом бе решил да се преструва на непреклонен, неин бе изборът дали да държи на своето, или да направи първата крача. Реши, че едва ли е по-трудно, отколкото да изхвърчи с колата си от скалата.

— Три години живях с мъж, който ме нараняваше. Не бяха само шамарите и блъскането. Този вид рани не траят дълго. Но имаше и други. — Нел почувства нужда да си отдъхне за малко, за да разсее напрежението, което сковаваше гърдите й. — Непрекъснато потъпкваше увереността ми, самоуважението ми, смелостта ми, правото ми на избор. Правеше го толкова умело, че твърде късно осъзнах какво става всъщност. Не е лесно отново да изградиш тези неща — и все още не съм успяла напълно. Трудно бе да се реша да дойда на острова, трудно бе и да намина тази вечер. Не биваше да те допускам до себе си и нямах такова намерение, но близостта с теб ме караше отново да се чувствам нормална.

— Това е въведение към чудесна реч. Защо не седнеш и просто не ми разкажеш всичко?

— Направих каквото трябваше, за да избягам от него. Нямам намерение да се извинявам.

— Не искам това от теб.

— Няма да се впускам в подробности. — Тя се обърна, облегна се на парапета и се загледа в тъмното море. — Ще ти кажа, че сякаш живеех в някаква яма, която ставаше все по-дълбока и все по-студена. Винаги когато се опитвах да изпълзя, той ме блъсваше обратно надолу.

— Все пак си намерила начин.

— Няма да се върна обратно. Готова съм на всичко — да избягам, където и да е, но няма да се върна. Затова лъжех, заблуждавах, дори наруших закона. И те нараних. — Нел се обърна. — Съжалявам единствено за последното. — Каза това предизвикателно, почти гневно, обърната с гръб към него, здраво стиснала парапета с ръцете си.

„Ужасът и смелостта се борят в нея“, помисли си Зак.

— Мислиш ли, че не бих те разбрал?

— Зак. — Нел вдигна ръце, после ги отпусна. — Самата аз все още не мога да си го обясня. Когато го срещнах, аз бях слабохарактерна. Не бях жертва, която чака да бъде експлоатирана. Семейството ми беше здраво и стабилно, имах добро образование, бях независима и помагах в семейния бизнес. Преди това имаше други мъже в живота ми. Нормални връзки, но нито една по-сериозна. После бях манипулирана, малтретирана и впримчена в клопка.

„Горкото момиче!“, помисли си Зак, както когато бе започнала да се държи странно в кафенето.

— Защо все още обвиняваш себе си?

Въпросът я свари неподготвена. В първия миг озадачено втренчи поглед в него:

— Не знам. — Приближи се и седна на съседния стол.

— Нека следващата ти стъпка бъде да престанеш да търсиш вината у себе си. — Зак каза това спокойно и отпи глътка бира. Все още бе малко ядосан на Нел, но у него назряваше нов гняв към непознатия мъж, който я бе наранил така жестоко. Помисли си, че по-късно би могъл да го излее върху боксовата круша на Рипли. — Защо не ми разкажеш за семейството си? — предложи и й подаде да отпие от бирата. — Вече знаеш, че майка ми изобщо не умее да готви, а баща ми обича да снима интересни неща с новия си фотоапарат. Израснали са тук, на острова, оженили са се и имат две деца. Със сестра ми се познаваш лично.

— Баща ми служеше в армията. Беше подполковник.

— Значи си била дете на военен. — Нел поклати глава, когато й предложи бира, и той отпи още една глътка. — Видяла си доста свят, а?

— Да, често се местехме. Баща ми обичаше да получава нови назначения, да се справя с нови неща. Беше добър човек, много уравновесен, с чудесна топла усмивка. Обичаше старите филми на Маркс Брадърс и сандвичи с фъстъчено масло. Боже мой! — Гърлото й се сви от мъка, гласът й заглъхна и сякаш в стомаха й се отвори кървяща рана. — Мина толкова време, а ми се струва, че е било вчера.

— Когато обичаш някого, не преставаш да мислиш за него. Аз все още понякога мисля за баба си. — Зак хвана ръката й и я задържа в своята. — Когато си спомня за нея, усещам ухание на мента и лавандула. Почина, когато бях на четиринадесет години.

Как бе успял да я разбере толкова добре? „Това е най-пленителното у него“, помисли си тя.

— Баща ми загина във войната в Залива. Мислех, че е неуязвим. Винаги ми се е струвал такъв. Всички казваха, че е добър воин, но аз си го спомням само като добър баща. Винаги ме изслушваше, когато чувствах нужда да му разкажа нещо. Беше честен и справедлив, със свои принципи, които имаха много по-голямо значение за него от общоприетите правила. Той… Господи! — Нел обърна глава, за да погледне Зак в лицето. — Направо съм поразена колко много приличаш на него. Истински би те харесал, шериф Тод.

— Съжалявам, че не съм имал шанс да го познавам. — Зак насочи телескопа към нея. — Защо не погледнеш да видим какво ще откриеш там горе?

Нел наведе глава към окуляра и заразглежда звездите.

— Прости ли ми?

— Да кажем, че имаме малък напредък в тази посока.

— Радвам се, че е така, защото в противен случай Рипли щеше да ме изрита.

— Страхотно я бива за това.

— Тя те обича. Винаги съм искала да имам брат или сестра. С майка ми бяхме много близки и мисля, че след загубата на баща ми се сближихме още повече. Но винаги съм искала сестра. Майка ми би ти харесала. Беше упорита, остроумна и обичаше да се шегува. Когато остана вдовица, започна свой собствен бизнес от нулата и успя да го направи преуспяващ.

— Прилича ми на някого, когото познавам.

Нел едва забележимо се усмихна.

— Татко казваше, че съм се метнала на нея. Зак, сега съм такава, каквато бях преди. Трите години помежду бяха временно отклонение. Не можеш да си представиш каква бях станала през това загубено време. Аз самата не мога да повярвам.

— Може би е трябвало да минеш през всичко това, за да стигнеш, където си сега.

— Може би. — Светлината, която минаваше през телескопа, затрептя и очите й се замъглиха. — Имам усещането, че винаги съм се стремяла насам. При всяко преместване в детството си се оглеждах наоколо и си мислех: „Не, не е това. Все още не е.“ В деня, когато пристигнах с ферибота и съзрях острова, разбрах, че моето място е тук.

Зак повдигна ръката й, чиито пръсти бяха преплетени с неговите, и я целуна.

— В деня, когато те видях зад щанда в кафенето, и аз разбрах това.

Нагоре по ръката й премина тръпка, която я прониза право в сърцето.

— Имам сериозни проблеми, Зак — Не мога да бъда напълно откровена за тях. Не искам да обърквам и твоя живот.

— Стигнал съм твърде далече, Нел. Прекалено късно е да се тревожа за това. Влюбен съм в теб.

Нова тръпка премина през тялото й.

— Има толкова много неща, които не знаеш, че само едно от тях е достатъчно, за да промениш мнението си.

— Явно не вярваш в силата на чувствата ми.

— О, не е така! — Нел издърпа ръката си и се изправи. В решителни моменти предпочиташе да бъде на крака. — Има и нещо друго, което трябва да ти кажа и не очаквам да ме разбереш и да го приемеш.

— Клептоманка си.

— Не.

— Таен агент на нелегална китайска групировка.

Нел се разсмя:

— Не, Зак…

— Почакай, имам още едно предположение. Ти си една от онези поклоннички на „Стар трек“, които знаят наизуст диалозите от всички епизоди.

— Не, само от първата поредица.

— Е, добре тогава — предавам се.

— Аз съм вещица.

— О, знам това.

— Не използвам думата като евфемизъм за непоносим характер — нетърпеливо каза Нел. — Имам предвид в буквалния смисъл. Магии, заклинания — такива неща. Магьосница.

— Да, разбрах го, когато танцуваше гола на моравата и излъчваше светлина — като свещ. Нел, прекарал съм целия си живот на Трий Систърс. Нима очакваш да бъда смаян или да се кръстя, за да се пазя от злото?

Не бе сигурна дали изпита облекчение или разочарование от реакцията му и се намръщи.

— Предполагах, че това ще те подразни.

— Само за момент — призна Зак. — Но щом живея с Рип, подобни неща не могат да ме шокират. Разбира се, тя не се занимава с това от години. Ако ми беше казала, че си ми направила любовна магия, може би щях малко да се ядосам.

— Разбира се, че не съм. Дори не знам как се прави. Просто… в момента се уча.

— Нещо като магьосница — чирак. — Двамата се развеселиха и Зак се изправи. — Предполагам, че не след дълго Миа ще те посвети в тайните на занаята.

„Нищо ли не може да изненада този човек?“

— Преди няколко нощи накарах Луната да слезе ниско.

— Какво значи това, по дяволиите? Все едно. Не разбирам много от метафизика. Аз съм обикновен човек, Нел.

Зак прокара длани нагоре и надолу по ръцете й, което й подейства едновременно възбуждащо и успокояващо.

— Не, не си.

— Поне съм достатъчно разумен, за да осъзная, че стоя тук с една хубава жена и хабя напразно лунната светлина. — Наклони се, притегли я към себе си и жадно впи устни в нейните.

Когато Нел наклони глава назад и обви ръце около врата му, Зак се завъртя и я поведе към стъклената врата.

— Искам да те отведа в леглото си и да се любя с теб — с дъщерята на военен, които прилича на майка си. — Отвори вратата и придърпа Нел вътре. — Наистина те обичам.

„Знам това — помисли си тя. — Както и че си способен на искрено съчувствие.“ Зак можеше да й даде много. Близостта му и изпълваше със страстно желание. Когато я докосна, Нел почувства онзи познат трепет и лека, приятна болка. Копнежът й за дом и уют бе задоволен.

Движеха се бавно и леко в един ритъм. Беше готови да разтвори сърцето и тяло го си за него.

Кожата й настръхна при допира на пръстите му. Неудържимият порив, който я тласкаше към него, я накара да издаде въздишка на наслада. Когато устните им отново се срещнаха тя вложи в тая целувка всичко, което чувстваше. Това, което не можеше да му каже с думи, можеше да разкрие със сърцето и тялото си.

Зак плъзна устни по рамото й и с възхищение проследи стегнатите мускули и изящната извивка на ключицата й. Уханието й го опияняваше, изпитваше толкова силна нужда да вдъхва от него, колкото от поредното глътка въздух. Стигна до гърдите й и ги обходи с устни и език, докато сърцето й започна да бие силно като безкрайния пулс на морето. Когато ударите се учестиха, Нел се надигна под тялото му и останала без дъх, леко простена. Без да бърза Зак се спусна надолу, плъзгайки пръсти и устни по нежната й кожа. Долови трепета й, докато самият той изгаряше от неутолимо желание.

Ръцете й инстинктивно се вкопчиха в чаршафите, когато повдигна бедрата й и й достави наслада с език. Безмилостно я тласна към върха на възбудата и я накара да извика. Нел изхлипа. Кожата й бе влажна и хлъзгава, когато се претърколи заедно с него върху измачканите и събрани чаршафи. Въздухът около нея трептеше като нажежен, а тялото й сякаш бе пещ, загрята до краен предел.

— Зак…

— Още не! Още не!

Беше луд по нея. Жадуваше за плътта й, за допира на ръцете й. На бледата лунна светлина, която нахлуваше през прозореца, тялото й изглеждаше неземно — бяло като мрамор, топло и изгарящо от еротично желание. Когато леко докосна със зъби шията й, го обзе още по-силен копнеж. Устните й жадно търсеха неговите, тялото й се мяташе. Тя отново издаде вик и потръпна, докато пръстите му все повече разпалваха чувствеността й.

Загубила контрол и разсъдък, Нел светкавично се носеше към върха на блаженството. Би могла да се закълне, че леглото се върти в кръг с шеметна бързина, докато притискаше тялото на Зак между бедрата си. Извивайки се надолу към него, страстно го целуна, а после се надигна, сложи ръцете си зад главата и сякаш полетя.

Зак протегна ръка, пръстите му безпомощно се плъзнаха надолу по напрегнатите й бедра. Кръвта му бушуваше и нахлуваше в главата му като порой. В този миг виждаше само очите й — горещи като два сини пламъка и ярки като скъпоценни камъни. Той се надигна, долепи устни до гърдите й и безпомощно се отпусна до нея.