Мерилайл Роджърс
Реликвата (7)

Глава пета

Последните от поканените от лорд и лейди Кардингтън гости бяха пристигнали и спрели в украсеното с гирлянди антре. Един сребрист поглед гледаше как мъже в строги черни и бели вечерни костюми и жени в разточителни рокли се носеха с бързо сменящите се ритми на любимия танц на принца. Що се отнасяше до Грей, той не понасяше „Триумфа“, смяташе, че по-скоро подхожда за танцувална, отколкото за бална зала на благородници.

Бе нетърпелив да се срещне със сър Дейвид, стария семеен приятел, който към края на съкратената зимна парламентарна сесия бе изразил готовност да подпомогне един проект на Грей в камарата на общините. Непредвидени обстоятелства бяха попречили на Грей да говори със сър Дейвид предната вечер, но сега бе сигурен, че човекът ще бъде тук, нещо, което би осмислило задължението му да присъства на този бал.

Тъкмо когато Грей реши, че въпросният мъж може би се намира или в залата за закуски от другия край на коридора, или в онази за задушевни разговори, ритъмът на танца се смени отново, за да открие една двойка. Всички мисли за сър Дейвид бяха забравени, а принудената усмивка на Грей се превърна в ледено изражение.

Явно заслепеният принц Албърт Едуард танцуваше с една зашеметяваща хубавица. Те се носеха в ритъма точно към входа… и към Грей. Улавящи цялата светлина на полилеите, червените къдрици пламтяха в огненото великолепие на една глава, чиято царствена поза противоречеше на грейналите в усмивка розови устни. Грей не откъсваше поглед от жена си, която, в удивителното черно творение на Уърт, изпълняваше с лекота енергичните стъпки на „Триумфа“ заедно с принца на Уелс.

Когато царската особа, когото приятелите наричаха Бърти, забеляза вечно сериозния съпруг на тази нова чаровница, спря на място само на крачка от него. При това оркестърът бе длъжен също да спре и последните звуци замряха. Гостите се оживиха в очакване на развоя.

Лиз се огледа за причината на това прекъсване, вече усещайки погледа на студените очи върху себе си. Изглежда страховете й от реакцията на Грей се сбъдваха. Сърцето й заби силно, но тя не можеше да каже дали заради шока от внезапния сблъсък или заради това, че почувства с нова сила унищожителната красота на съпруга си. Не че имаше значение кое точно, след като така и така тя не можеше да направи нищо, освен да остане като парализирана, докато сцената се разиграваше пред нея.

— Приеми поздравленията ми, Ашли, за големия ти късмет да си намериш такава очарователна съпруга.

Грижливо подстриганата и леко прошарена брада не бяха в състояние да придадат изисканост на това топчесто лице. Не че това имаше значение при неговото положение.

— Благодаря ви, ваше височество — отвърна Грей с поклон. Знаеше, че всички в залата гледаха, готови да използват всяка подробност от този поклон като гориво за клюката седмици напред.

Докато принцът се обръщаше към музикантите, за да им даде сигнал да продължат, Грей с раздразнение преценяваше новосъздалата се ситуация. Благодарение на тази кратка размяна на думи жена му бе станала хита на сезона. Сега той не можеше да я върне обратно в имението Ашли. След официалното й въвеждане в обществото от принца, без съмнение щяха да я канят на всяко възможно събитие, а те бяха стотици. Перспективата беше обезкуражаваща, тъй като, познавайки вече Елизабет, той се страхуваше до смърт, че в един момент от идните седмици тя можеше да направи нещо, което ще опетни едно старо и уважавано име. Щеше да се наложи да я следи непрекъснато, да я придружава навсякъде. Това бе бъдещето, което, с отвращение осъзна Грей, не му бе толкова неприятно, колкото бе смятал.

Емоциите отново разтърсиха Лиз, когато в края на танца принцът галантно я отведе до ъгъла, в който Грей чакаше с вид на ледена статуя. Тя бе завладяна от чувството, че е спечелила, защото знаеше, че одобрението на царската особа щеше да попречи на съпруга й безцеремонно да я изпрати обратно в провинцията. Така че битката бе спечелена. А дали беше съвсем така? И какво точно бе спечелила? Честната й природа й подсказваше, че победата бе напразна. Тя бе заседнала с един враждебно настроен съпруг в средата на бурята от обществени събития, чиито дълбоки и мътни води, страхуваше се Лиз можеха да се окажат толкова коварни, че в сравнение с тях презряното от нея Нюйоркско общество би изглеждало само като една кална локвичка.

— Сега, Лизи, социалните ми задължения изискват да ви върна на съпруга ви, а аз да танцувам с други — приветлива усмивка придружи тези високопарни думи на принца. — Но оставам с надеждата, че ще ви виждам на бъдещите събрания. Може би на партито у лейди Делмар този уикенд?

Грей се ядоса, че жена му е казала на принца името, което знаеше, че той не харесва. Като чу обаче предложението, той цял изтръпна, сякаш му бяха зашлевили плесница. За него бе ясно, че друга покана бе дискретно скрита в изречената, но знаеше, че наивната му съпруга американка не би могла да схване намека.

— Съжалявам, ваше височество — умело отклони опасното предложение Грей. — Жалко наистина, че Лилибет и аз няма да можем да дойдем. Тъй като ми е трудно да отсъствам от Лондон по време на сесиите на парламента, които са през седмицата, остават ми само уикендите за решаване на някои наложителни въпроси в имението.

Лиз гледаше отстрани изумително красивия си съпруг — определено най-красивият от всички присъстващи мъже. Лилибет? Повтори си на ум името тя. Колко добре прозвуча то при неговия плътен глас. Но едва забележимата гневна гримаса, която смрази за момент привлекателните черти, й подсказа раздразнението му от това, че принцът я бе нарекъл Лизи. Това несправедливо раздразнение възпламени отново темперамента й, изгаряйки без остатък зародилите се угризения заради дръзките й действия. Граф Хейтън бе танцувал с нея първия танц и той бе човекът, който я представи на принца. Нещо повече, той бе настоял тя да го нарича Лорънс и бе казал на негово височество съкратения вариант на името й. При тези обстоятелства дори и Грей не би могъл да изисква от нея да откаже на принца позволението да се обръща към нея с малко име, още повече, че самият той бе настоял тя да го нарича Бърти.

Във всеки случай, фактът, че се бе осмелила да се противопостави на решението на Грей да я остави в Ашли Хол, несъмнено щеше да го убеди, че тя бе способна на всичко. Достатъчно бе да се замисли за непочтените средства на баща й, за да си обясни нейните като семейна черта и да затвърди ниското си мнение за нея, която толкова се различаваше от неговите очаквания. Тази мисъл едва не я обезкуражи, но тя не желаеше да се чувства виновна за това, че съпругът й, който я бе изоставил, сега така несправедливо я обвиняваше за нещо толкова дребно. За нещастие обаче нейната решителност не бе достатъчна, за да не й позволи да я заболи от това, че той й приписа още една вина.

— А, добре — благо се усмихна Бърти на дука, при което завиши глас, за да е сигурен, че ще бъде чут от една болезнено слаба жена на средна възраст, която се навърташе наоколо. — Поне, сигурен съм, че нейна светлост ще бъде добре дошла на чая в Холсън Хаус утре следобед.

Преди някой от двамата да отговори, дочулата разговора им пристъпи напред. Лейди Холсън бързаше да отправи покана заедно с обещанието, че рано на другата сутрин нейна светлост ще получи официална писмена покана, както и лейди Юфемия и дъщеря й.

Принцът се усмихна одобрително и поведе лейди Холсън към танцуващите двойки. В същото време Лиз бе поканена от изискан мъж в униформа, когото тя намери за много внушителен, макар и да не можеше да разбере какъв бе рангът му. Поглеждайки към мрачния си съпруг, Лиз кимна и грациозно прие ръката в бяла ръкавица.

През следващите два часа тя танцуваше с най-различни мъже на всякаква възраст. Лицата на всички тях се сливаха в съзнанието й. Притесняваше се, че може по-късно да се изложи, като няма да е в състояние да си спомни името на нито един, освен Лорънс, който бе настоял да танцува за втори път с нея. Но нито веднъж съпругът й не си направи труда да я поведе към блестящия мраморен кръг. За Лиз това означаваше подчертано, макар и деликатно отблъскване.

Щеше му се да не се налага, но въпреки това Грей остана на края на дансинга, като не изпускаше от поглед кралицата на бала. Покрай стените бяха наредени столове за придружителките на младите момичета и вдовиците на благородници. Лейди Юфемия беше там. За щастие няколко други мъже също нито танцуваха, нито се оттегляха в залата, в която мъжете обичаха да прекарват времето си в сериозни дискусии. Заслушан с едно ухо в оплакванията на един отдавна уволнил се генерал за неправилния подход към зулусите, Грей наблюдаваше една разгръщаща се пред очите му любопитна сцена.

Когато оркестърът забави ритъма, един дребен, пълничък мъж в напреднала възраст пристъпи решително към Лиз. С един заплашителен поглед на черните си очи, които едва се виждаха от тлъстите гънки около тях, човечето отпрати много по-младия мъж, също пристъпил да покани Лиз.

— Аз съм маркиз Поксуел — заяви победителят в безмълвното състезание, след като противникът му се сля с ненамаляващото количество хора на дансинга. — И моля ваша светлост да ме удостои с честта за този танц.

Развеселена от лекотата, с която този по-стар, но явно влиятелен мъж бе прогонил красивия младеж, Лиз склони. Той пое ръката й и Лиз прие като предизвикателство да валсира с толкова по-нисък от нея кавалер, че брадичката й бе на едно ниво с върха на напълно плешивата му глава. Още повече, че след няколко стъпки той започна да издиша йод трудната задача да бъде в ритъма дори на това бавно темпо.

— Миналия сезон… — той не издържа повече и забави темпото до изпълнението на една четвърт от стъпките. Това му позволи да говори, за да постигне целта, заради която се бе впуснал в тази иначе омразна му дейност — аз направих предложение на вашата племенница и бях насърчен да го подновя през тази година. — Главата му се дръпна доста назад, за да погледне настойчиво бляскавия поглед на дукесата. — Това е, разбира се мнението на втората й майка. Потърсих ви, за да ви попитам за вашето.

Лиз едва не се препъна. О, тя го разпозна като някогашния кандидат на Дру още в момента, в който той се бе представил, но не бе очаквала тази директна молба от един непознат.

— Пристигнах в Англия само преди няколко дни и все още се ориентирам. — Усмихна му се съжалително тя. — Страхувам се, че досега не съм имала много възможности да си съставя мнение за семейството на съпруга си.

— Но без съмнение сте се запознали с девойката?

— Да, наистина, запознах се лейди Друзила, както и с втората й майка. Но всичко, което мога да ви кажа със сигурност е, че лейди Юфемия подкрепя вашето предложение със значителната тежест на своето влияние.

Старият пер кимна с глава, при което бузите му се разтресоха.

Гледката даде на често неуважителното чувство за хумор на Лиз ексцентрична насока, което рискуваше да провали и без това трудната задача да владее изражението си. Тя гледаше към човека, плешив и с гънки отпусната плът от брадичката чак до гърдите, блестящо облечен в богато бродирана жилетка от една по-ранна епоха, и й се стори, че вижда пуйка. Да, точно така, пуйка, също като онази, която готвачът на Дабъл Ейч държеше в курника зад плевника. Тя овладя напиращия в гърлото й смях, но не успя да угаси присмеха в очите си.

Лорд Поксуел не забеляза нищо. Бе доволен от отговора и от това, че танцът свърши. След което, както може да се очаква от един старомоден и благопристоен мъж, отведе дамата до мястото, където беше семейството й, по-точно, където бе лейди Юфемия. Но като разбра, че напразно се надява за един поглед от страна на младата жена, която бе темата на разговора им, набързо се извини и бавно се отправи към друга групичка.

След оттеглянето на маркиза вниманието на лейди Юфемия се насочи към дукесата, чието присъствие бе неочаквано и нежелано. Както бе седнала сред група недоброжелателно настроени почтени жени, всички принадлежащи към една отживяла и по-строга епоха, тя повдигна цененето си и погледна със зле прикрита неприязън към шокиращата рокля на американката.

Лиз се усмихна предизвикателно, макар и да заговори с най-сладкия си тон.

— Виждам, че одобрявате забележителния вкус на брат си. Заедно с мосю Уърт обсъдиха всяка подробност на тази дреха.

След като се наслади на реакцията на Юфемия, чиито очи станаха студени като гранит, а гръдта й се наду от възмущение, изпълвайки докрай корсета, Лиз невинно прехвърли вниманието си върху танцуващите двойки.

Тази вечер Лиз бе открила един изненадващ факт: че в тези събирания на обществото имаше много забавни моменти, от които можеше да се извлече известно удоволствие. За съжаление имаше и моменти на съкрушителна скука — тогава, когато партньорът ти се впуснеше надълго и нашироко да обяснява по какви специални начини можеха да бъдат избегнати неудачните ходове на командването при исторически войни.

— Къде витаете, скъпа? — засмя се гласът, който зададе въпроса.

Опомняйки се, Лиз се обърна послушно към граф Хейтън, който стоеше смущаващо близо.

— Извинете, възхищавах се на съвършените стъпки на танцьорите.

Извинението беше глупаво, но свърши работа.

— Елате — примами я Хейтън с обигран чар. — Позволете ми да ви отведа към дансинга, за да прибавите изумителния си тоалет към общата композиция.

Докато зад любезната усмивка криеше чувството си на безпомощност, Лиз погледна към ръката, която той й подаде, така сякаш й бе подал отрова. С предложението си за трети танц той я поставяше в ужасно неловко положение и трябва да знаеше, че това е така. Тя присви очи, а в същото време усещаше съвсем ясно пренебрежително укорителния поглед на лейди Юфемия върху себе си.

Лиз знаеше, че трябва да откаже, но не бе сигурна как точно да го направи, за да не излезе грубо. Грей ловко я спаси от тази необходимост.

— Страхувам се, че няма да стане, стари приятелю. Последният танц на Лилибет принадлежи на съпруга й — без да дочака отговор, Грей пое Лиз в прегръдката си и я понесе в такт с валсовия ритъм.

С намерение да му благодари, Лиз погледна към ледено обвиняващия му поглед. Той очевидно не се съмняваше, че тя бе възнамерявала да приеме поканата на графа. Тя си припомни, че мнението на Грей за нейната нетактичност не бе нищо ново, но все пак с разтърсване на глава се опита да се отърве от болезненото усещане, което се породи у нея.

При вида на отчаяното движение на огнената глава и отпускането на рамене в знак на поражение, Грей се почувства виновен за това, че е попарил настроението на буйната жена. Не искаше това. Погледът му се замъгли от нежност и той леко стисна малките пръсти в голямата си длан, докато тя най-сетне отново погледна нагоре.

Лиз затаи дъх в объркване при безпрецедентната топлина на нежната мъгла, докато тълпата около тях постепенно избледня. Оставила се на водачеството на Грей и носена от танца, Лиз усещаше топлината му едновременно през ръкавицата и през сакото му. Макар и едва да се докосваха, телата им се движеха в пълна хармония. Опиянителната сила на неговата близост я потапяше в едно въодушевление, което, заедно с осезателното напрежение между двамата, ги пренесе в някакъв техен свят, в който те се разбираха без думи. Когато музиката свърши, им бе трудно да спрат, а за нея, невъзможно да се откъсне.

Грей бе не по-малко погълнат от магията на момента, отколкото красавицата в ръцете му, но мисълта, че любопитни очи не ги изпускат от наблюдение, го накара рязко да се освободи от невидимите нишки, с които тя го бе оплела. Те завършиха танца почти на същото място, от което бяха тръгнали — на няколко стъпки от недоволната си сестра и любопитните й приятелки. Почувства се грубо изтръгнат от приятното си убежище, Грей реши, че вече е време да избягат от тълпата.

— Време е да се сбогуваме с лорд и лейди Кардингтън.

Като погледна надолу, той видя, че разширените сини очи все още го гледат. Саркастична усмивка се изписа по лицето му, докато в същото време я побутна лекичко, за да я подсети да се обърне към сводестата врата, където отново стояха домакините им.

Когато той я взе под ръка, Лиз си спомни, че все още не е изпълнила една своя задача и се обърна към сестра му.

— Лейди Юфемия, щях да забравя да ви уведомя, че лорд Поксуел ми каза колко е щастлив да види Друзила отново в града. Той добави, че би било истинска благодат да види девойката… — съвършената имитация на интонацията на маркиза, както и на старомодния му изказ предизвика изблик на смях у една ниска пълничка лейди, която бе наблизо и въпреки, че бе с гръб, очевидно подслушваше — особено, ако му се позволи отново да я ухажва.

Като се питаше дали мъжът до нея потискаше напиращ смях, Лиз пренебрегна както изхилването на подслушвачката, така и ледения поглед на Юфемия. Това, което бе казала Лиз, си бе лъжа, но от благороден характер. Тя придаде повече достоверност чрез сполучливата имитация, която лейди Юфемия несъмнено бе схванала като обидна подигравка, каквато можеше да очаква от една недодялана американка, новачка в обществото. Целта беше, в случай, че благородната дама допуснеше тази информация до съзнанието си, да се почувства принудена да прости за неподчинението на дъщеря си. Както и да я убеди, че ще трябва да разреши на девойката да остане в града.

Грей бе поразен от жена си и удивително точното имитиране и трудно потискаше смеха си. Тя бе уловила безпогрешно снизходителното превъзходство в поведението на мъжа. За нещастие между публиката й беше и лейди Оксли, най-голямата клюкарка в цял Лондон. Единственото, което можеше да направи, за да предотврати опасността от влошаване на създалото се положение, бе да свали Елизабет от тази прекалено публична сцена. После, когато останеха сами в кабинета му в Брант Хаус, той щеше отново да внуши на тази невъзможна жена чувството за респект и за достойнство, което подобаваше на положението на дукеса Ашли.

Като постави ръката си върху нейната, Грей се спря да говори със сестра си, за да я уведоми как ще се разпределят, независимо от нейните предпочитания.

— Аз и нейна светлост ще се качим в каретата, в която пристигнахме с Вас. Това оставя само една възможност — вие и Дру да се качите заедно с Тимъти в другата и да го закарате до квартирата му, преди да се приберете в Брант Хаус.

Като котка, която надушва опасност, макар и временно успокоена от новината, че лорд Поксуел подновява ухажванията си, Юфемия настръхна наново. Тя погледна гневно към Грей, явно възмутена от разпределянето на Дру и Тимъти в тясното пространство на една карета.

Лиз знаеше, че другата жена не смееше публично да се противопостави на братовата си заповед. Но в гневното й изражение прочете решителното обещание, че после, като се приберяха в къщи, нямаше да му спести някои неща.

Така, както я бе приковал към себе си, Лиз почти нямаше избор и когато той се обърна, и тя трябваше да го последва към изхода. Истината бе, че не й се оставаше повече. При това разбра още нещо: че събития от подобен род могат да бъдат не по-малко уморителни от един цял ден работа на фермата Дабъл Ейч. Боляха я краката и раменете и тя си тръгваше с най-голяма охота.

Докато минаваха покрай множество хора, някои скупчени на групи покрай стените, други все още на дансинга, тя улови погледа на Дру, която се стараеше да укроти майчиния си гняв. По време на бала Дру бе танцувала с много партньори, но Лиз забеляза как сега тя хитро наруши обичая да избягва лорд Поксуел, за да приеме предложението му за последния валс. Когато маркизът върнеше Дру на лейди Юфемия, както непременно щеше да направи в края на танца, това би било огромна стъпка напред към целта й да остане в Лондон.

Непознат глас прекъсна мислите на Лиз и закова дука, а по този начин и нея, на място.

— Грейсън, стари друже. Къде си се крил цяла вечер?

Набит, малко по-висок от Лиз човек бе препречил пътя им. Престорено възмущение повдигна черните вежди, които биеха на очи заради неуместното си присъствие на една глава с изцяло бели коси.

Грей се изненада. Това бе мъжът, когото бе търсил, докато не зърна Елизабет. Този поглед бе прогонил всякаква мисъл за стария приятел ма баща му… и за нуждата от предварително обсъждане с него на въпроса, който щяха да предложат за дискусия; още един грях на сметката й.

— Търсих те на всички наши обичайни места, знаеш ли? — съжалително каза мъжът. — Ходих и при масите за бакара зад бюфета в стаята за закуски, и в стаята за разговори, където се водят обикновено любимите ти политически дебати. Но ти не беше там.

Маси за бакара? Лиз се зачуди. Бакара трябва да бе същата онази хазартна игра, за която бе разбрала, че е любима на тези аристократи и много различна от покера, на който тя бе играла с момчетата от фермата. Вероятно този човек бе прекарал вечерта тъкмо при игралните маси. Така отличаващ се с вида си, той със сигурност не е бил сред танцуващите или сред тяхната публика в балната зала, която тя изобщо не бе напускала, макар че не един партньор й бе предлагал да изпият по чаша плодов пунш в салона за закуски.

— Елизабет, позволете ми да ви представя един стар семеен приятел, сър Дейвид Ренуик. Дейвид, запознайте се със съпругата ми.

Лиз се усмихна любезно и протегна ръка. Бе сигурна, че през цялата вечер не бе виждала този мъж. Видът му бе толкова необикновен, че несъмнено би се откроявал сред тълпата от хора.

— Съпруга? — Сър Дейвид тържествено целуна ръката на Лиз, преди да се обърне отново към Грей. — Считам се за обиден. Не си си направил труда да ми изпратиш покана за сватбеното тържество? Какво би казал баща ти за такава обида на неговия приятел от училище?

— Стана съвсем набързо, сър Дейвид — пое инициативата Лиз, като знаеше, че американският й акцент щеше да изясни ситуацията.

— Боя се, Дейвид, че по това време не сме били на една и съща страна на Атлантика — иронична усмивка изкривяваше устните на Грей, докато той изричаше пестеливото обяснение, без да дава повече подробности в този час и на такова публично място.

Лиз се приготви за преценящия поглед, който се бе научила да очаква след толкова запознанства тази вечер. След миг критично присвити очи щяха да я измерят от глава до пети, сякаш искаха да отгатнат цената й. Но това не се случи. Вместо това към нея бе отправена широка добронамерена усмивка и сърдечни поздравления и към двамата.

След като прие доброжелателните слова на приятеля си, Грей побърза да зачекне темата, заради която бе дошъл на бала.

— Трябва да поговорим за предложения законопроект, Дейвид.

— Тъкмо затова те търсих — сър Дейвид кимна толкова енергично, че бялата му коса падна над черните вежди, които придаваха уникалност на лицето му. — Какво ще кажеш да се срещнем утре сутринта? Преди първи петли.

— О! — засмя се Грей. — Не толкова рано, или ще трябва да започнем още сега.

— Да, май си прав. — Сър Дейвид погледна към огромните прозорци на отсрещната страна и с изненада откри, че нощните сенки започваха да се разсейват. — Добре. Нека да си определим четири часа за сън и след това да се срещнем в клуба.

Сега, когато се бяха разбрали, Грей и Дейвид заедно с Лиз помежду им тръгнаха към изхода, където техните домакини се сбогуваха с гостите и приемаха поздравления за успешно проведения прием.

Докато двамата мъже решаваха кога и къде да се срещнат, Лиз бе видяла как Юфемия бе извела Дру и Тимъти от салона зала. Те, маркиз Поксуел, както и повечето от другите гости, си бяха тръгнали. Утрото не бе далеч, когато най-сетне Грей помогна на жена си да се качи в каретата, чиято врата, гравирана с герба на дука, бе отворена от лакей в блестящата ливрея на Ашли в абаносово и алено червено.

Затворена в луксозното превозно средство, сама срещу прекалено очарователния си съпруг, Лиз осъзна колко лесно бе стопил трезвия й разсъдък и воля на дансинга. С желанието да не допусне ново разголване на слабостта си, тя потърси някакво средство да се освободи от такива мисли, които той неизбежно предизвикваше у нея. Докато разсеяно измъкваше едната си ръкавица, тя отново стана жертва на своя будещ съжаление навик да изтърсва първото нещо, което й идваше на ума.

— Никога преди не бях чувала това име Лилибет.

Едновременно усещайки силата на присъствието й и опасността на емоцията, Грей сви рамене и се взря в тъмнината, където бледата светлина на зараждащото се утро бе започнала да придава все по-определени очертания на предметите.

— Това е едно съвсем обикновено умалително за Елизабет.

Обикновено? Лиз се вцепени. Това, почувства тя, идваше да й покаже колко без значение бе тя за него. С невиждащ поглед, насочен през прозореца на отсрещната страна, Лиз реши да потвърди мнението му за своята обикновеност, като направи едно признание.

— А на мен ми харесва. След кратка пауза добави: — Благодаря.

По този начин той трябваше да разбере какъв сноб бе и да се убеди в благородството на тази „обикновена“ жена.

Изненадан, Грей се обърна заинтригуван към тази абсолютно уникална жена, чиито поразителни цветове не преставаха да пламтят дори и на слабата светлина на превалящата нощ.

— Така някога наричах моята прабаба по майчина линия.

Нежните нотки, прокраднали се в гласа му, привлякоха вниманието на Лиз и тя се обърна да види погледа му, лишен от защитна маска и отново забулен от нежна мъгла. Нищо никога не се развиваше според очакванията й, когато ставаше въпрос за него. Завладя я чувство на вина заради това, че го бе разбрала погрешно. Понечи да се извини.

В следващия миг каретата внезапно се обърна на една страна. Силен стържещ звук проряза слуха й и тя полетя към отсрещната седалка. Спря се върху мощната гръд на Грей. Той я прихвана със здравите си ръце и в същия момент удари главата си в рамката на вратата.