Мерилайл Роджърс
Реликвата (4)

Глава втора

Церемонията приключи и за първи път откакто преподобният Джей Ел Филипс бе започнал, Лиз вдигна поглед от мястото, където баща й лежеше неподвижно след преживяния удар и изглеждаше така сякаш щеше да се задуши под натрупаните върху него множество одеяла. Дукът с леденото изражение, сега вече — какъв ужас! — неин съпруг, се стараеше да не изглежда по-доволен от нея самата.

Като се вгледа в прекрасните очи на своята съпруга, Грей призна пред себе си колко се различаваше тя от жената, която си бе представял; бе пълната противоположност на първата му съпруга — Камелия, бледа и крехка, както подсказваше и името й. Споменът за бялата кожа и удивително златистата коса хвърли сянка от болка по студеното му изражение.

Лиз забеляза това и съвършено изваяните вежди се срещнаха и набърчиха позлатеното от слънцето чело. Макар и висока на ръст, сега, когато бе застанала до непроницаемия дук и когато той леко я привлече към себе си, тя сякаш изчезваше в могъщата му прегръдка. Въпреки предварителните инструкции на преподобния отец, тя бе неподготвена за целувката му. Цялото й същество се преобърна, когато устните му срещнаха нейните и се притиснаха. Как бе възможно този толкова студен мъж да запали така устните и? Демон! Прекалено красивият дук бе наистина опасен!

Грей се залюля от вкуса на необиграната, но напълно неподправена страст на странната хубавица, докато за Лиз преживяването бе разстройващо противоречиво. Собствената й реакция й се струваше чужда и както сама се увери, крайно неприятна. Тя решително се овладя с помощта на отрезвяващата мисъл за баща си и потискащото съзнание за задължението си към него, което решително проваляше собствените й планове за бъдещето. През изтеклите няколко решаващи часа, от момента на отказа й до този момент, грубо се бяха намесили в сценария, който тя предвиждаше за собствения си живот и го бяха обърнали с главата надолу.

Стоически стискайки все още парещите си устни, Лиз си припомни, че тя би дала много повече от обич към болния си баща.

„Слава богу, свърши се.“ Самуел отхвърли от себе си тежките одеяла, скочи от леглото и съблече пижамата си, под която бе напълно облечен.

— Когато проклетата снежна буря забави Лиз, се страхувах, че всичко е загубено, но ние успяхме. Нали, Грейсън? — гърленият му глас в никакъв случай не изглеждаше сподавен заради кърпата, която плътно опасваше гърлото и част от лицето му.

Лиз премигна шокирана при вида на „болния“ си баща, който изведнъж прояви завидно здраве и заизбърсва болестната си бледнина. Пудра? Бяла пудра! Тя бе повярвала! Повярвала на този грим, с който на сцената създаваха илюзия за реалност. Трик, който всяка жена, полагаща грижи за постигане на изключително важния ефект на млечнобялата кожа, би разобличила на секундата.

Грей бе не по-малко изненадан; би могъл да намери невероятната сцена за забавна, ако самият той не се бе почувствал изигран. Стискайки юмруци, Лиз се обърна към единственият мъж на света, на когото бе имала пълно доверие.

— Ти се подигра с мен! — Сините очи засвяткаха от ярост. — Собственият ми баща ме накара да изглеждам като глупачка! Глупачка и още нещо, което презирам дори повече — съпруга.

— Хайде Лизи, агънцето ми — Самуел отмахна мръсната кърпа и протегна ръце към раменете на дъщеря си. — Знаеш, че никога не бих направил нещо, което би било лошо за теб. Никога. Просто съм ти намерил съпруг, какъвто твоите съученички биха били безумно щастливи да спечелят.

Грей се почувства отвратен, когато думите на Самуел потънаха в тишината. Въпреки, че те може би изразяваха добри намерения и нищо повече, той бе неволен съучастник в нелепа постановка. Нещо повече, не му харесваше да присъства при разгорещените пререкания между баща и дъщеря. Тези американци нямаха никакво чувство за благоприличие, никакви задръжки, които можеха да предотвратят излагането на личните им недоразумения на показ пред преподобния отец и още по-лошо, пред двамата прислужници, които просто попиваха прибързано разменените между тях думи.

С ъгълчето на окото си Лиз забеляза гримасата на дука и се досети за причината й. Тя ни най-малко не съжаляваше за това. Би била безкрайно доволна, ако можеше целият свят да разбере, че тази женитба е един фарс. Лиз се освободи от прегръдката на баща си.

— В такъв случай е трябвало да запознаеш бившите ми съученички с него! — Гневният й поглед смрази ръцете, които отново се протягаха към нея. — Ти ме предаде! Възползва се от моята загриженост, от най-нежните чувства, на които съм способна, за да ме подмамиш към тази… тази женитба. Отне ми всичко, което обичах, всичко — от Дабъл Ейч до бащата, за когото смятах, че ме обича достатъчно, за да се съобразява с моето желание за независим живот в Уайоминг.

Лицето на Самуел побеля, този път без помощта на пудра.

— Лизи, аз наистина те обичам. Обичам те толкова много, че направих всичко това заради теб — гласът му трепереше умоляващо. — А и не съм ти взел ранчото. Наистина, според условията на брачния договор, Дабъл Ейч преминава изключително в твои ръце. Това е моят сватбен подарък за теб.

— Така ли? Че за какво може да ми е Дабъл Ейч сега, когато според сделката, която си сключил, аз ще бъда далеч от родното си място… и от ранчото си.

Ако не бяха строгите обществени правила, които никой джентълмен не би пренебрегнал, дори и да не му се налагаше (по политически причини) да бди за неопетнената си репутация. Грей би бил повече от склонен да позволи на младоженката да отиде в нецивилизованото си ранчо в Уайоминг. Тя очевидно предпочиташе неговите пущинаци пред положението, към което много жени от неговата аристократична английска среда се стремяха, положение, което явно тя не бе способна да оцени. Добрите маниери му бяха наложили въздържането от по-раншно намесване в разногласието между неговите домакини, но всяко нещо си има граници, а в случая те бяха преминати.

— Мис Джоунс — Грей се обърна към млада прислужница с изцъклени очи, която стоеше, зашеметена от вълнение, — бихте ли се погрижили жена ми да бъде облечена за заминаването ни след час?

Лиз видя как мис Сара Джоунс се изпъна и неохотно сведе любопитните си очи, като се поклони почтително. Почти виждаше какви връзки се осъществяват в механизма на този, макар и млад, мозък изцяло посветен на клюката. Бе сигурна, че вече е свързала тази неочаквана измама с причината за подозрителната болест на Марни и отказа й да присъства като свидетел на всичко това. Устните на Лиз се свиха в гримаса на отвращение. Знаеше, че верният Дейвис никога няма да повтори пред никого подробностите от разгорещения спор между баща и дъщеря, но Сара щеше да го направи. Лиз тръгна надолу по коридора като знаеше, че сега, както вървеше след нея Сара, без съмнение мислено изгаряше от нетърпение да привлече вниманието на онези от долния етаж с пикантната случка.

Когато Сара влезе, Лиз затръшна вратата с крак. Ожесточеното покушение срещу вратата, незаслужила с нищо подобно отношение, не помогна… но й олекна!

— Роклята ви за път е изпрана и ширитите й са зашити там, където се бяха разкъсали.

Лиз погледна към леглото, от което Сара взе роклята, носена от нея във влака на път за насам. Нейният тъмнозелен цвят бе така практичен, както и скромният й модел. Но вместо да изрази одобрение, както обикновено, когато Лиз я взе, за да я огледа, ръцете й трепереха. Онзи изблик на гняв, от който й бе олекнало, бе изплашил Сара.

— Прощавай за избухването ми, Сара — Лиз сви извинително рамене. — Страхувам се, че перспективата за предстоящото неочаквано заминаване ме изнерви повече, отколкото ми се ще да призная.

Лиз изведнъж осъзна, че казаното разкрива прекалено много и веднага заговори отново, опитвайки се със закъснение да ограничи обхвата на догадките на момичето.

— Никога не съм се качвала на кораб — да не говорим за огромен метален трансатлантик.

Като потисна все още незатихналото си раздразнение, Лиз отправи към любопитната прислужничка една подкупваща усмивка.

— За мен идеята, че нещо, изработено от толкова желязо, в действителност не потъва, е против всякаква логика.

Сара кимна в знак на съгласие. Не че имаше и най-далечната възможност да провери тази теория. Нетърпелива да приключи със задълженията си, за да разнесе клюката долу, Сара сложи настрана зелената рокля и побърза да помогне на Елизабет да свали сватбената рокля и да се облече за първата част от дългото си пътуване.

Докато Сара сгъваше вече забравената дреха в един куфар, Лиз отново прехапа долната си устна. Смътните очертания на масивен океански лайнер застрашително изпълниха съзнанието й. След не повече от час, тя и онзи опасен, демонично красив дук щяха да са на борда на едно чудовище, задвижвано от пара, което ги чакаше на пристанището, за да ги пренесе през Атлантика.

 

— Елизабет, готова ли сте?

Лиз се втренчи с ужас в свързващата врата между нейната и неговата каюта. Два часа след напускането на пристанището и ето че вече звъняха за вечеря.

Готова? Не! Не бе готова!

— Един мо… ох!… — тя не успя да довърши, тъй като се блъсна в едно бюро, за щастие добре закрепено за пода.

Океанът нощем бе неспокоен и това отвратително постоянно клатушкане от една страна на друга превръщаше и едно най-просто обличане в предизвикателство по-голямо и от яздене на най-опърничавия жребец от конюшнята на Дабъл Ейч. При това свалянето на практичните дрехи за пътуване бе само един от подвизите, които изискваха от нея. Като се държеше за бюрото, тя се опита да заговори отново. Този път успя да процеди един отговор на въпроса на своя мъчител, докато същевременно се измъкна от зелената рокля.

— Ще бъда готова след един момент.

Във всеки случай крайно скромните й дрехи, шити за една по-ранна възраст, бяха без многобройни волани, и без множество редички от малки копченца, които украсяваха облеклата на модните жени. Лиз предпочиташе удобството на своите дрехи. Като остави току-що съблечената рокля в краката си, докато здраво се държеше с една ръка за ръба на бюрото, с другата измъкна още една момичешка рокля.

— Мога ли да ви предложа помощта си при закопчаването на роклята?

Тъй като имаше значителен опит с подобни, често мъчителни за изпълнение задачи, Грей с основание предположи, че може да помогне, и направи предложението си без задни мисли.

Лиз не вярваше, че е способен да прояви такъв алтруизъм, и странно как вратата не се подпали под нейния гневен поглед.

— Не, не можете!

Как смееше той? След като откри, че за тях бе резервиран апартамент с две отделни спални, Лиз бе убедена, че успешно е избегнала първото препятствие. Откритието, че дукът е достатъчно чувствителен, за да не я вкарва насилствено в плашещи я интимности, за първи път бе омекотило отношението й към младоженеца. И сега това „мило“ предложение да изпълни една толкова лична услуга отново я настрои срещу него.

— Аз просто предложих услугите си — лекият смях, който съпътстваше това изявление още повече увеличи гнева й, — тъй като зная, че не сте прислужничка на дама, за да вършите това сама.

Хуморът бе единствената надежда на Грей да се справи със ситуацията. И въпреки, че Елизабет едва ли повярва на това, не само тя бе недоволна от положението, до което бяха доведени и двамата.

Съпругата му в никакъв случай не бе онази, за която Грей си бе представял, че ще се ожени и щеше да е необходимо време и внимателен подход, за да свикне с тази мисъл. Въпреки това обаче, не можеше да отрече пред себе си, че физически Елизабет съвсем не бе непривлекателна — просто не бе подходяща за дукеса. Не само заради пиперливия си език и предизвикателното си поведение, но също и защото бе мислил да си избере жена, която не би представлявала заплаха за емоционалното му равновесие. Грей бе преживял достатъчно радости от любовта и болка от загубата. Търсеше спокоен живот, незастрашен от нито едно от двете нежелани чувства, които със сигурност довеждаха до разочарование или до красивата илюзия за щастие, неизбежно опровергавана от истинската реалност.

Докато от едната страна на свързващата врата Грей размишляваше върху бъдещето на тяхната връзка, от другата Лиз излезе от кръга на падналата рокля, за да се облегне на стената. Като ругаеше на ум, тя напъха неколцината копчета в съответните им илици. Тъкмо в това време вторият и последен звънец за вечеря би; тя отвори вратата — съвсем не навреме. Една наистина голяма вълна наклони кораба. Лиз се озова в ръцете на съпруга си, който я държеше в здравата си прегръдка, като се мъчеше да запази равновесието и на двамата.

За да прикрие вълнението си от съприкосновението си с нейното повече от добре оформено тяло. Грей погледна неприязнено към фигурата, отново неподходящо облечена.

Лиз схвана неодобрението му толкова ясно, сякаш го бе изрекъл. Лицето й пламна наново и тя разгорещено започна да се защитава.

— Като тръгнах на изток, нямах никакво намерение да предприемам пътешествие по море, а камо ли да се женя за англичанин с вирнат нос.

Лицето на Грейс се вкамени, а в очите му заблестяха ледени висулки.

Лиз се засмя с горчиво задоволство. Студенината на дука я удовлетвори. Заслужаваше си целенасочено да поддържа леденото му отношение към себе си и да не допуска топлината на несъмнения му чар да проникне през защитната й стена, за която не бе сигурна, че ще устои на подобно нападение. Една решителна тръпка изкриви още повече усмивката на устните й. Ако даваше свобода на изблиците на нрава си, който толкова сигурно го отблъскваше, може би ще успее да постигне целта си.

— Освен това — пренебрежително добави Лиз, — съмнявам се, че ще ви харесат повече бричовете от еленова кожа, с които ходя из ранчото. Единствените дрехи, които притежавам, са, освен тази рокля, още два костюма за път и роклите, останали в Ню Йорк още от училищните ми години.

Това не бе истина, поне не цялата истина. Лиз имаше и известно количество селски дрехи в Дабъл Ейч, но това, което каза, със сигурност имаше по-голям ефект.

— Не мога да ти съчувствам, че след като ме измами да се омъжа за теб, като част от сделката, която си сключил заради богатството на баща ми, теб са те натресли с такова бреме, каквото представлявам за теб. — Тя махна с ръка. — А аз няма да се променя, за да стана по-приемлива в твоите очи.

— Преди да се срещнем снощи, ми внушиха, че вие приемате… и то на драго сърце мерките, които баща ви взема за вашето бъдеще.

— Ами! — Лиз изпухтя съвсем не като дама. — По-скоро бих се доверила на гърмяща змия, отколкото да вярвам на вашите приказки. Освен това, знаете как се чувствах преди церемонията днес сутринта.

— Да — светлината на газената лампа, закачена на стената, се разпръскваше над гладко вчесаната черна коса, когато Грей кимна утвърдително.

— Но аз също бях измамен от представлението на баща ви. Извърших нещо, което иначе никога не бих сторил. Това, че се ожених за Вас, независимо от факта, че неговото твърдение за вашето съгласие се оказа невярно, показва, че не съм мерзавец, който може да обърне гръб на болен човек и да остави дъщеря му сама на света.

Той й отправи най-ледената си усмивка, от която Лиз потръпна, сякаш я лъхна неговата студенина.

— Уверявам ви, че не съм по-доволен от Вас от изхода на тази сделка, сключена и изпълнена чрез измама. Но независимо от обстоятелствата или човека, виновни за това, ние сме женени.

Лиз бе изненадана, както никога преди това. Увереността й в неговата непочтеност се разколеба и тя не можеше да не признае, че той изглеждаше истински раздразнен от ситуацията.

— Отдавна трябваше да се отправим към вечерята, но няма да продължим, преди да се закълнете в гроба на майка си, че поне ще се стараете да се държите учтиво в обществото.

Начинът, по който я погледна, не остави у Лиз никакво съмнение, че той смята маниерите й за непоправимо лоши. Това, както и студените му думи, отново й върнаха поразклатената за момент сигурност в безчестната му природа. Тя отново пламна. Ако Грейсън Брант, високопоставеният и могъщ дук, смяташе, че тя просто ще се примири с намеците му, че тя бе някаква дива варварка, неспособна на добри маниери… Ами, той заслужаваше да получи урок по това изкуство. Тя не обърна внимание на факта, че това бе пълен обрат спрямо първоначалния й план да поддържа леденото му отношение чрез грубо поведение.

— Съгласна съм, че вече трябва да тръгваме или ще закъснеем за вечеря и за да не направим впечатление, добре ще е да не се бавим повече — меките тонове на лекия й упрек бяха съпътствани от такава сладка усмивка, че той я погледна подозрително, но незабавно й подаде ръката си и я отведе от апартамента.

— Вече съм предприел някои мерки, за да компенсирам вашата липса на дрехи, достойни за дукесата на Ашли — тихо проговори Грей, докато си проправяха път по коридора и той се забавяше на всеки няколко крачки, за да даде възможност на Лиз да закрепя баланса си.

Макар да оценяваше загрижеността, която проявяваше дукът, това накара все пак Лиз да се почувства тромава в сравнение с него. Въпреки ледената си овладяност, той се движеше с гъвкавата грация на голяма черна пантера.

— Като стигнем до Ливърпул, ще сменим кораба и ще отпътуваме направо за Париж — продължи Грей. — Телеграфирал съм в Рю дьо ла Пе. След като му водя дукеса, която се нуждае от попълване на гардероба, мосю Шарл Уърт несъмнено ще ни посрещне добре.

По подробното описание на крайната цел на пътуването им бе ясно, че дукът я бе сметнал за прекалено необразована, за да предположи, че тя не знае кой бе известният човек. Това не бе така. Дори и по време на годините си, прекарани в относителна откъснатост от света в училището на мис Браун, тя бе чувала съученичките й да говорят за известния дизайнер с благоговейно възхищение. Баща й беше прав. Всяка от тях би дала всичко, за да се намира в нейното положение — омъжена за благородник, и то дук, и на път за Париж, където Уърт ще направи за нея не една рокля, а цял гардероб. Въпреки това, ако бе възможно, Лиз по-скоро би се върнала в Дабъл Ейч.

Първокласната трапезария, блестяща от светлината, пречупена през стъклените чаши със столче и сребърните прибори, бе почти пълна и тъй като все още пристигаха хора, тяхното закъснение остана незабелязано. Настаниха ги на маса за четирима и като приближиха, човекът, който седеше там, стана учтиво.

— Ашли — русият, тъмноок джентълмен се усмихна приветствено, — не съм и предполагал, че сте от тази страна на Атлантика.

Лиз почувства едва забележимото притисване на ръката й, но усмивката на дука не разкри нищо от откровеното му отношение към човека. Реакцията му бе странна, много странна. Лиз инстинктивно се почувства неловко при изражението на лицето на непознатия.

— Ако знаех, бихме могли да се срещнем на вечеря или за някоя вечерна разходка, като онези, които споделяхме в Оксфорд. Той се ухили на Лиз и добави:

— Добре си живеехме. Спомняш ли си, когато…

Непознатият прекъсна при звука от деликатното покашляне на дамата. Това бе леко напомняне както за нейното присъствие, така и за това какво изисканите мъже могат и не могат да си позволят да дискутират в присъствието на дама.

Познатият на Грей хвърли на Лиз една очевидно извинителна усмивка и изостави темата в полза на друга, по-безобидна.

— Радвам се да открия приятели, с които бихме могли да се виждаме по време на нашето пътуване.

Като мислеше за реакцията на мъжа до себе си към този човек, Лиз се запита не бе ли прекалено самонадеяно от негова страна да обявява Грей за свой приятел, а какво остава за непозната като нея.

— Елизабет, позволи ми да ти представя Лорънс Бъри, граф Хейтън. — Сребристият поглед се прехвърли от съпругата към самообявилия се приятел. — Хейтън, запознай се с моята съпруга Елизабет.

Русите вежди се повдигнаха.

— Женен? Не съм предполагал, че отново иде си сложиш веригите.

Отново? Лиз бе изненадана от новината за бивша съпруга, но не толкова, за да не забележи, че графът внимателно взе ръката й и я докосна леко с устни. Това бе напълно приемливо упражнение по добри маниери, като се изключи бързото намигване, което последва. Макар и разсеяна, Лиз отговори по единствения възможен за една изискана дама начин. Тя го пренебрегна и зае мястото, в което Грей я настани.

Следваха блюдо след блюдо и масите около тях започнаха да се изпразват. Хората, които ставаха, изглеждаха видимо засегнати от морското вълнение, но това не се случи с Лиз и нейната компания. Все пак, след като часове си бе сдържала езика, за да не се изразява така, както на малко жени и на още по-малко младоженки бе позволено, и след като поупражни правилата на етикета, на които я бяха научили в училището на мис Браун, Лиз почувства облекчение, когато вечерята приключи. Докато дукът ставаше, за да я отведе обратно до каютата, другият заговори.

— Очарован съм от запознанството си с Вас, Елизабет — Хейтън стана и пое ръката на Лиз, този път, за да я целуне за сбогом. — Осмелявам се да се надявам, че ще ме считате за ваш приятел.

Усетила мигновената студенина, с която съпругът й реагира на тази покана, Лиз разбра, че най-уместният отговор е хладна усмивка. Но след наложеното си дълго въздържание, тя не можеше да потисне дяволитото си желание да го жегне.

— Ако ще бъдем приятели, Лорънс, тогава, моля, наричайте ме Лизи. Както всичките ми приятели.

— Вашите американски приятели — веднага се намеси Грей с желанието да поскастри безцеремонната си жена. Както в този случай, така и отсега нататък, поривът, подтикнал я да направи публична сцена, щеше да бъде заплаха за положението му в цивилизованото общество и за неговото емоционално равновесие. Като притисна ръката й в своята, с покровителствена усмивка, спокойно й посочи грешката в мисленето й.

— Лизи не е подходящо прозвище за дукесата на Ашли.

Лиз разбра, че двете кратки изречения бяха пълно отрицание на целта, заради която бе прекарала часове наред в съобразяване със скучния етикет. И без това нейният преизтънчен съпруг едва ли бе впечатлен от положените от нея усилия по време на вечерята.

Хейтън отстъпи встрани, за да им направи път, но когато те минаваха покрай него, той смигна съучастнически на Лиз. Това повторно намигване я накара да се замисли дали поканата му за приятелство не бе акт на върховна глупост.

Лиз бе посвикнала с клатенето на кораба и така на Грей не му бе толкова трудно да я придружава, както преди вечеря. Никой не проговори по пътя към апартамента. Лиз копнееше да остане сама, като смяташе, че всеки ще се оттегли в своята спалня. Смяташе? Не, вярваше, дори се молеше да стане така. Но бе обречена на разочарование — независимо от леката съпротива, пантерата я поведе към стаята с креслата, която бе обща за двамата и внимателно затвори вратата, зад която останаха само двамата… сами.

— Налага се да поговорим откровено с Вас — за много неща.

Но вместо да говори, Грей се заразхожда като котка, преследваща жертвата си, и едва след като мина известно време, внезапно се обърна към съпругата си, чието напрежение бе нараствало с всяка негова стъпка.

— Първо — започна рязко той, като не спря да крачи — Хейтън не е човек, подходящ да ви бъде приятел.

Въпреки че сама бе стигнала до този извод, Лиз настръхна и пламна от смесицата от страх и вълнение, което той бе предизвикал у нея. Опитът на Грей да контролира избора й на приятели преобърна собственото й решение да се държи на разстояние от графа. Не би го потърсила сама, но и не би отблъснала опитите му да общува с нея, което той несъмнено щеше да направи.

— По-нататък — Грей спря пред жена си, — крайно време е да обсъдим очакванията на всеки от нас от нашия съюз.

Защо, сепна се Лиз, бе смятала, че дискусията ще бъде изцяло едностранна — че той ще й каже само какво очаква от нея и ще нехае за нейните желания. Докато Грей продължаваше, устните й се присвиха в упорство, заради което баща й я подкачаше години наред.

— Както и двамата се съгласихме вече, никой от нас не е желал този съюз…

— О, но вие сте го желали — моментално го обори Лиз. — Подписали сте споразумение с баща ми да се ожените за мене, въпреки че не бяхте ме виждали, заради наследството ми.

— Която не бях виждал, да, но…

Смутен от умението й да напада най-слабите моменти в неговите доводи, Грей продължи да се движи предпазливо по острието на бръснач, а една сребърна светкавица проблесна в погледа му.

— За да взема решението си, аз поисках и ми бе дадено напълно неточно описание, да не кажа и пълни лъжи, по отношение на външността ви, и особено за характера ви. Ако знаех истината, нямаше за никое богатство на света да ви избера за своя съпруга.

Тази жена бе наистина пълната противоположност на онази, която бе търсил, и той бе съвсем искрен.

Неимоверно съкрушена от презрението на красивия си съпруг, Лиз хвърли яростен поглед към ледените очи, които я изследваха от глава до пети и безцеремонно преценяха недостатъците й.

— Можем да поискаме анулиране — гневно заяви Лиз в отговор със скоростта и силата на картечен изстрел, уверена, че това е разрешението на тяхната дилема, разрешение, което може да избави и двамата от тяхното мъчение.

— Не, не можем! — леденото възражение на Грей с лекота отхвърли предложението й. — Не и след като публично те представих за своя жена.

— Не и на някого, от когото зависи това.

Макар и да направи отчаян опит да се измъкне, Лиз бе осенена от едно смущаващо прозрение: ако се разделят, ще й липсва войната на остроумие и, разбира се, самият вид на този унищожителен мъж, който можеше и вече бе успял напълно да разруши обикновено непоклатимото й равновесие.

— О, от граф Хейтън зависи повече, отколкото ми се ще да призная. — Грей забеляза странното й изражение, широко отворените й очи, втренчени в него, сякаш на мястото му бе застанало някакво митично същество, но продължи да следва неоспоримия си аргумент, който не й оставяше никакви основания да смята, че има изход. — Нещо повече, няма съмнение, че Хейтън изгаря от нетърпение да разкаже както новината за нашия съюз, така и да направи детайлен отчет за нашата среща на всеки, който би се заинтересувал. И повярвайте ми, много от тях ще го попият със задоволство, граничещо със злоба.

Лиз схвана логиката на думите му, но скорошното откритие на предателските си чувства така я завладя, че тя се отпусна на едно от меките кресла.

— Ние сме, както вие тактично се изразихте, вързани един за друг. Но има правила, според които аз трябва да живея и с които и моята дукеса е длъжна да се съобразява — изискване, което смятам, че не сте в състояние да изпълните. Изглеждате неспособна да се съобразявате дори и с основните правила на добрите маниери.

Това я жегна дълбоко особено след старанията, които положи по време на безкрайната вечеря.

— И нещо още по-неприятно — и уверявам ви, че е така и за двамата — аз трябва да имам наследник и вие трябва да ми го осигурите.

Това грубо заявление събуди най-страшните подозрения на Лиз. Но още по-лошо от безцеремонното му съобщение бе обидата от заявената неприязън към нея и в същото време настояването му тя да се подчини. Лиз скочи и отвърна на удара му, като се насочи към мястото, което за две години във фермата бе установила, че е най-уязвимото на мъжете.

— Толкова си студен, че и пещ не би могла да те разтопи, да не говорим, че изобщо не си способен на онази топлина, която е необходима, за да станеш баща на дете.

Като пряко опровержение на обвинението й сивият поглед потъмня и в очите му, заприличали на горещи въглени, запламтя едва удържим огън.

— Студен?

Тази единствена дума на Грей не прозвуча като въпрос. И това стана ясно от чувствената усмивка, появила се, за да стопи леда. Много го бяха наричали така, но това, че тази жена го направи, така го жегна, че го подтикна към необмислено действие.

Едно вътрешно предупреждение да се оттегли се надигна у Лиз, но тя се почувства прикована на място от притегателната сила на сребристия поглед. За първи път в живота си се озова в плътната прегръдка на мъж, който не й бе роднина. Безмилостно я завлече към неподозираната огнена стихия под плътния лед на повърхността, огън, достатъчно мощен, за да стопи съпротивата й, когато той надвеси тъмната си сила над устните й в няколко мъчително кратки целувки.

Сега повторно и още по-пълно Грей вкуси от главозамайващото сладко вино на невинност и тревога по устните на младата си съпруга. Това инстинктивно го преизпълни с нежност, за да я съблазни отвъд пределите на страха и в тези на удоволствието.

Мъжът, когото още в първия момент на запознанството им Лиз бе преценила като опасност за самообладанието, на която и да е жена, лесно я подведе да забрави първоначалното си намерение за съпротива. Отдавайки се на унищожителната му целувка и лишена от способността да разсъждава рационално, тя се разтопи в него. Странен, див, слаб вик се изтръгна от гърлото й. Трепереща от необходимостта да бъде още по-близо до него, тя се притисна плътно към високата му фигура.

Грей забрави защо бе започнал това, забрави яда си към нея, остана да съществува само желанието да бъде близо до мекото й тяло, да пие от опияняващия прасковен нектар на устните й. И когато задълбочи целувката, дива и завладяваща сила запрати Лиз още по-надълбоко в огнения въртоп и я прилепи към него в нещо подобно на отчаяна безразсъдност, когато…

За щастие равномерното поклащане на кораба се наруши в полза на Лиз. Ако преди я бе хвърлило в ръцете на Грей, сега сякаш за изкупление я освободи. Едва след като бе на разстояние от арогантния мъж и от неговия коварен чар, тя почувства камшика на предателството спрямо себе си. Лиз смело използва единственото отбранително оръжие в арсенала си, макар и то да бе доказало своята неблагонадеждност.

— Може да притежаваш парите на баща ми, но проклета да бъда, ако някога притежаваш мен!

За да избяга от възможността той да й докаже несъстоятелността на твърдението й, Лиз се втурна в стаята си и я залости; така бе сигурна, че той няма да може да се приближи до нея… поне не тази нощ.

Докато Грей разтърсваше глава, за да разсее мъглата на страстта, раздразнението му отново го разгневи. Той вкопчи ръцете си една в друга. Така водеше вътрешна борба, от една страна, срещу желанието и от друга срещу яростта, предизвикана наново от това, че тя отблъсна една страст, която, без съмнение, бе споделила.

Последвалата проява на неуправляемия й характер и език, който никоя дама не би използвала, само потвърди един по-рано констатиран факт. Никога не би посмял да представи Елизабет в цивилизованото Лондонско общество или на соарета на членове на парламента. Не, най-добре би било да я остави в къщата в провинцията, докато сестра му Юфемия, с нейния дългогодишен опит, продължи да се грижи за тази в Лондон.

Елизабет, разбира се, трябваше да разбере, че законите, управляващи съпругите в неговата родина са съвсем различни от тези, валидни за нейната необлагородена страна. Грей се спря пред масата и от единия сребърен щанд, прикрепен за полираната й повърхност, взе една гарафа и си наля силно уиски. В действителност Елизабет му принадлежеше с душа и тяло. Всички жени бяха собственост на мъжете си. И тя щеше да бъде принудена да прави всичко, което той изискваше. Той глътна питието на един дъх и си наля второ, преди да започне да се разхожда отново.

Не се беше натрапил на жена, която не го искаше. И това стана ясно. Въпреки това, отвратен от загубата си на контрол преди малко, той се закле никога повече да не позволява на пламенната й природа да взривява стената от станалата пословична за него ледена уравновесеност. Вместо това ще използва опита си, за да я подчини и да насочи природата й в една по-полезна посока, тази, която ще му осигури наследник.

Преди смъртта на баща си той бе водил безотговорния живот на безделен благородник, пренебрегвайки мъдрия съвет на стария и противопоставяйки се на опитите му да го вкара в правия път. Но смъртта безвъзвратно бе разбила красивата стъкленица на младостта на Грей с нейните безкрайни партита й безгрижни удоволствия. Тогава грубата действителност го застави да поеме на раменете си отрезвяващата отговорност за наследството, която включваше редица необходими стъпки — от женитба до място в камарата на лордовете. Въпреки всичко бе имал възможност да натрупа повече от достатъчно опит по време на нехайната си младост, а също и по-късно от тайните си връзки с жени, за да бъде напълно сигурен, че ще успее да пречупи съпротивата на младата си жена.

Като се огледа раздразнено наоколо из полуосветената стая, той рязко се обърна и излезе от апартамента. В салона за пушене щеше да намери компания по-благоразположена към джентълмен с добро възпитание.

— Ашли, не го ли вземаш прекалено навътре? — Хейтън зае мястото до Грей и се наведе да надникне в блуждаещите сребристи очи под кичурите тъмна коса, падащи на челото му. Графът мислено потри ръце от необичайната гледка. Никога, дори когато като млади вършеха лудории извън университета, не бе виждал Грей да пие толкова много.

— Хейтън, ти знаеш старче — Грей заваляше думите и виждаше другите като през мъгла, — имам опит. Никога не съм насилвал жена. И никога не ще го направя.

Хейтън, който се бе ограничил само до две бири, имаше бистър поглед и не откъсваше очи от рядката гледка — Ашли насмукан до забрава, Ашли — самотен младоженец. Графът едва не изрева от задоволство, че по някаква приумица на съдбата той се бе случил тук в същия този момент.

— Точно така, няма нужда да насилваш жените. Те просто се тълпят пред теб, опитвайки се да привлекат твоето внимание и да стопят пословичната ти студенина, да се разкрият пред теб, за да направиш избора си и да им докажеш собствената им глупост.

— Няма да се наложи да насилвам и жена си. Ще стопя Лизи.

Черната коса проблесна, когато Грей отхвърли назад глава, за да глътне още едно силно питие на един дъх.

Чрез успокояващи увещания и от време на време с по някоя дума, подпомагаща трудноразбираемия изказ на Грей, Хейтън изкопчи от него разказа за опърничавата младоженка.