Мерилайл Роджърс
Реликвата (6)

Глава четвърта

Гневът на Лиз премина във въодушевление, когато мощният жребец я понесе с невъобразима скорост по зелените поляни. Вятърът издуха фибите от червената коса, която, изведнъж на свобода, се превърна в ярък флаг, развяващ се зад нея, докато животното намали при навлизането им под хладната сянка на гората.

— Коя сте вие? — я запита внезапно мъжки глас, идващ отпред. — И защо сте на най-хубавия жребец на братовчед ми?

Като подръпваше животното за юздите, за да спре напълно, Лиз с любопитство започна да изучава младия мъж, който стоеше на тясната пътечка и бе приблизително на нейната възраст. Процеждащите се през клоните слънчеви лъчи осветяваха кафявата коса, придавайки й по-светъл оттенък, а една намръщена гримаса измести обичайната топлина на това лице. Лиз се изненада. Бяха й казали за племенница, но никой не бе споменавал за братовчед.

— Аз съм дукесата на Ашли — развеселена от неговата проява на лоялност, лицето на Лиз грейна в усмивка и незабавно отвърна на предизвикателството. — А вие кой сте?

Този отговор определено сепна стража на пътечката. Недоумението, изпълващо тъмния поглед, докато преценяваше съмнителния вид на тази лейди, изрази скептичното му отношение.

— Не, Тимъти. Сигурно казва истината.

При тези, изречени с плах тон думи, иззад рамото на младежа свенливо се подаде симпатично, кръгло женско лице, около което падаха тъмни къдрици.

— Мама очаква завръщането на Грейсън от няколко дена.

Лиз, която никога не се въздържаше от смели предположения — защото те обикновено се оказваха верни — сега бе сигурна, че това нежно момиче трябва да е нейната съмишленичка в Ашли Хол.

— Ако е така, защо не си ми казала по-рано?

Нежно укорителните думи на младежа навеждаха на мисълта, че той смяташе това мило момиче със състрадателна природа за способно да измисля историйки, за да го накара да омекне. Но тя се обоснова с жар, която укрепи гласа й.

— Защото мама едва тази сутрин пожела да ми каже, че чичо вероятно ще доведе за съпруга една от недодяланите американки.

При внезапното осъзнаване на непреднамерената обида, която бе нанесла на новопристигналата, страните й, зад кичури измъкната от плитката коса, се заляха от чаровна руменина.

— Да — засмя се Лиз, като се спускаше с лекота от гърба на черния жребец. — Аз съм тази недодялана американка.

Щедрата й усмивка се поизкриви, когато се замисли и откри, че според техните разбирания тя вероятно съответстваше съвсем точно на подобно описание.

— Не обръщайте внимание на прибързаните предсказания на леля Юфемия — засрамен, младежът бързаше да се разкае заради първоначалното си недоверие и да се опита да попречи случилото се да засегне бъдещото им приятелство. — Тя е класически сноб, предубедена към всичко, което не се е практикувало от времето на Завоевателя до наши дни, и към всеки, от вените, на когото не би протекла кръв, толкова синя, колкото без съмнение би потекла от нейните собствени.

— Не си прав. — Задръжките, които обикновено сковаваха Дру, се бяха разчупили от непринудения смях на чужденката и тя тупна с малкото си краче по скоро поникналата трева и листата, останали там от миналата есен. — Мама подкрепя реформите на чичо за бедните.

Младият човек се извърна, за да се усмихне мило на тъмнокосото момиче, но това не намали сарказма в думите му, когато каза:

— Всичко за братята бедни — дотолкова, доколкото това е традиционната роля на господаря, който благоволява да оказва помощ на по-низшите.

— Не обръщай внимание на този нещастник. — Момичето потупа закачливо другаря си по ръката и мина напред, за да застане до него. — Чичо Грей е искрен, като се опитва да помогне за подобряването на живота на всички — и не само на тези в нашата околност, но и на онези в лондонските бедни квартали.

Сгълчаният по този чаровен начин младеж прие разкаяно изражение.

— Вярно е. Чичо Грей е искрен.

Като вдигна ръка към устата си и леко се наклони напред той прошепна:

— Това, което казах за леля Юфемия, също е вярно.

Лиз бе изненадана от неочакваните си разкрития за достойните за уважение усилия на Грей по отношение на онзи същия „мравуняк“, към когото тя бе смятала, че той е равнодушен.

С шеговито пренебрежение към своя другар момичето пристъпи напред, за да се представи, както трябва.

— Аз съм Друзила Елуей, заварена дъщеря на лейди Юфемия и племенница на дука.

Тя изтънчено разпъна полата от фин лен на чудесната розова всекидневна рокля и направи нисък поклон.

— Очарована съм да се запозная с Вас, мис Елуей.

Пародирайки една изключително неприятна и арогантна представителка на висшето общество, която бе имала нещастието да срещне в Ню Йорк, Лиз кимна леко, сви устни и вдигна надменно брадичка. Снизходителното изражение явно бе добре познато и тук, в Англия, тъй като това предизвика бурния смях на нейната публика.

— А този безподобен младеж — за да придаде благоприличен тон на запознаването, Друзила изтри веселието от лицето си и хвърли на младия човек строг неодобрителен поглед, който не успя нито да укроти пламъчетата, танцуващи в очите й, нито да изличи от гласа й нотките на топла привързаност и гордост — е Тимъти Брант, братовчед на дук Ашли и председател на камарата на лордовете.

Обектът на това представяне се обърна към Лиз с гримаса и гореща молба.

— Моля ви, не ме наричайте мистър Брант. Членовете на семейството ми го правят само когато са ми ядосани.

— Което не се случва рядко — прошепна Друзила, като на свой ред се наведе напред.

— А как тогава да ви наричам? — запита Лиз докато разсеяно галеше по врата удивително търпеливия жребец.

Младата жена отговори вместо своя другар.

— Тимъти, разбира се, а аз съм просто Дру.

— Или Сили^[1] — Тимъти се ухили на момичето, което погледна назад с разтапяща топлина. — Така я наричам… повече й подхожда, макар и официално да е лейди Друзила.

Дотолкова, доколкото момичето бе от фамилията на един дук, титлата й не изненада Лиз. И още, това не можеше да я заблуди относно закачливо невинните, но непринудено — искрени прояви на един флирт, който обещаваше да прерасне в по-дълбока връзка, отколкото предполагаше роднинството между двама братовчеди, макар и некръвни. Когато забелязаха и схванаха значението на погледа й, двамата се почувстваха неловко. Тя разсея смущението им, като махна широко с ръка към себе си и отново поде стария разговор.

— Аз съм Елизабет Хюс — или поне бях. — Ръката й се отпусна безцелно, а раменете й се свиха в признание на една много важна подробност. — Сега и аз съм Брант, но се надявам, че ще ме наричате Лиз. Или Лизи, както ме наричат най-близките ми приятели.

— Лизи? — повтори Тимъти, като се взря с вид на медитиращ мъдрец в клоните, които почти се сключваха над главите им. — Лизи — повтори пак той, сякаш изпробваше как звучи името. — Харесва ми.

Въпреки че й стана забавно от тази палячовщина, Лиз се почувства длъжна да направи признание.

— Откровено казано, трябва да ви предупредя, че на вашия братовчед, моя съпруг, решително не му харесва.

— Аха! — като че ли със задоволство възкликна Тимъти. — В такъв случай искам да знаете, че точно така ще ви наричам.

— Не се ли разбирате с дука? — директна по природа, Лиз изстреля въпроса, без да потърси по-деликатен начин да получи желаната информация.

Тимъти малко се сепна от резкия въпрос.

— Разбираме се сравнително добре.

Той отново вдигна поглед към откъслеците небе, които се виждаха между скоро поникналите листа. Посегна нагоре, откъсна малка клонка и внимателно заизучава нежната й кора така, сякаш в нея се съдържаха тайните на вселената.

— Моят баща и този на Грей бяха братя и близки приятели. Наистина толкова близки, че изглеждаше съвсем естествено това, че бяха заедно, те и съпругите им, когато загинаха… в злополука на яхтата преди десет години. Като глава на фамилията Брант, Грей стана мой настойник. Никога не съм се съмнявал в добрите му намерения. Просто невинаги се съгласявам с него и невинаги се съобразявам с това, което той смята, че е най-доброто за мен.

Лиз кимна с разбиране. Тя отново загали копринената кожа на жребеца, като се взираше в стройния мъж, който, независимо от светлия цвят на косата си, имаше типичната за фамилията Брант волева брадичка, високи скули и грация на движенията. Очевидно Грейсън бе предначертал за младия човек перспективи, които той не можеше да приеме без резерви, така както и баща й бе насочил бъдещето й в нежелана посока. И колко далече я бе отвела тя.

— Разбирам ви по-добре, отколкото можете да си представите, Тимъти.

Тимъти посрещна уверението й със смесица от съмнение и любопитство. Убедена, че би било добре да се сприятели с двама от едно семейство, което се управляваше от други двама, които не я одобряваха, Лиз реши да им обясни как точно се бяха стекли обстоятелствата в живота й.

— Елате, нека да седнем и да ви разкажа.

Тя завърза коня, посочи към малка полянка, чиято мека трева бе освежена от утринния дъжд и изсушена от следобедното слънце. След като тримата се настаниха на земята — жените с прилично прибрани под себе си крака, а мъжът удобно изтегнал своите — Лиз започна историята си.

— Моят баща, като собственик на ферма за едър рогат добитък и на железница, е много богат. — Това признание за щастие не впечатли тези англичани, както несъмнено би впечатлило един среден американец. Зарадвана от това, Лиз се почувства свободна да говори открито. — Никога не съм се съмнявала, че ме обича, и все пак той предреши бъдещето ми така, както той смяташе за най-добре, и след това чрез измама ме изпрати тук, макар да знаеше, че предпочитам да съм на друго място.

Лиз се сети, че идеята за това, че една жена може да е недоволна, когато има бленуваното от много други положение на съпруга на дук — и то млад и красив — бе трудна за разбиране. Но тя упорито продължи с разказа за Дабъл Ейч и им разкри историята за срамната роля, която баща й бе изиграл, за да я подмами да се омъжи, както и за скоропостижното си презокеанско пътуване.

— Така — заключи Лиз — дукът получи това, което търсеше в Америка. Получи богатството на баща ми, за да се разполага с него, както намери за добре. Но за нещастие — и това е факт, който, убедена съм, той счита за досаден — получи и мен в добавка.

Заради вътрешно присъщата си вярност Дру отвори уста да защити чичо си, но Лиз с горчива усмивка вдигна ръка, за да предотврати този безполезен опит.

— Това, което аз получавам в замяна, е неоспоримата истина, че моят съпруг ме оставя сама сред строгите обичаи и непознатата обстановка на едно място, пълно с чужди хора.

— Ние не сме чужди хора — прекъсна я Тимъти с окуражаваща усмивка. — Вече не сме.

Като жена, която никога не се предаваше на самосъжалението или на мрачните мисли, Лиз отблъсна представата, която нарисува с думите си и отвърна с ослепителна усмивка.

— Все пак… — започна несигурно Друзила.

Лиз веднага заподозря, че това бе колебливо встъпление към деликатен съвет, какъвто можеше да очаква от момиче, отгледано според строги норми на поведение. Тя се усмихна, макар и малко накриво.

— Има едно ограничение, което може би ще се налага да съблюдавате. — Дру нервно набра полата си, сякаш това можеше да й помогне да набере смелост. — Недейте да яздите като мъж или рискувате да шокирате околията.

— Не бих го направила и днес, ако чичо ви не ме беше вбесил — Лиз се усмихна извинително и посочи към огнената си грива, която се бе разплела по време на лудото яздене. — Родена съм с лесно възпламенима природа, която гори така, както и косата ми. Но макар че предпочитам да яздя така и в моето ранчо в Уайоминг да имам няколко чифта поли от еленова кожа, разцепени по средата, за да мога да яздя в далеч по-удобното положение — не бих отправила подобно предизвикателство към тукашните правила — една палава усмивка надви извинителната. — Поне в този първи ден.

— Ще запомним за лесно възпламенимата ви природа и ще се постараем да останем във вашия списък от приятели. Нали така, Сили? — Тимъти потисна усмивката си, когато очите му се опулиха в пародия на страх. — Понеже по всичко личи, че сте не по-лош стрелец, отколкото ездач. — При това той отметна глава назад и по-светлите кичури в косата му привлякоха слънцето. — Зная няколко мъже и нито една жена, които могат да се справят с Миднайт, както вие го правихте.

— Аз наистина стрелям добре — потвърди Лиз, свивайки рамене, за да смекчи това, което инак можеше да се разбере като хвалба. — На ранчото това бе единственият начин да се оправиш с крадци на добитък и други мерзавци.

Това споменаване веднага възбуди вълнение. Не у Тимъти, както може би очакваше Лиз, а у миловидното плахо момиче до него.

— Влизали ли сте в схватка с крадци на добитък? — попита Дру с благоговеещ тон.

— Ти пак си чела тези евтини долнопробни книжки, така ли е? — запита я Тимъти и сви устни с престорено отвращение. — Ако майка ти ги намери, ще те накаже да останеш в Ашли Хол за през целия сезон.

Дру изгледа гневно този, който я прекъсна, но това трая кратко. В следващия момент тя се обърна в очакване към Лиз.

Осъзнавайки, че сега, след като бе започнала, нямаше друг избор, освен да задоволи любопитството на момичето, Лиз склони великодушно и не без известно удоволствие.

— Лично съм се сблъсквала с крадци само веднъж. Иначе, това е задължение на надзирателя ми и на другите момчета. Но в този случай яздих заедно с тях до южните пасбища, за да проверя дали…

Разказът на Лиз скоро омагьоса и двамата й слушатели с описанията на безкрайните пространства, където свободно пуснатият добитък изкушаваше тези, които нямаха морални задръжки. Дру така поглъщаше ефектния разказ, че когато той свърши, тя едва ли не бе разочарована, че злодеите не бяха застреляни на място, а вместо това заловени и завлечени при шерифа, а по-късно изпратени на съд.

— Така че вие виждате — завърши в заключение Лиз. — Макар че посещавах училището на мис Браун за млади момичета, прилежно залягах над френския и немския, учех какви прибори се използват на всякакви официални вечери и тънкостите при уреждането на подобни събития, аз предпочитах да бъда в моето ранчо. Там аз решавам кога и дали ще ходя в града — тя се ухили. — И яздя като мъж… и няма кой да ми забрани. В Дабъл Ейч аз съм свободна, не съм подчинена на никого — било той момче от ранчото или дук.

— Не сте ли имали втора майка? — Дру наклони главата с черните къдрици настрана. Сега, след като историята бе приключила, тя се интересуваше много повече от тази очевидна липса, отколкото от теорията на новата й леля за независимостта на жената.

Лиз бе хваната неподготвена от внезапния въпрос, който съживи спомена за потъналия й в скръб баща. Едно проблясване от далечното минало, детското й объркване, останало достатъчно ярко в спомена, напълни гласа й с дълбока мъка.

— Баща ми бе съкрушен от смъртта на майка ми. Тогава аз бях едва на дванадесет. И все още ми се струва, че не я е преживял — сви рамене тя, но замъглените от тъга очи опровергаха небрежния жест. — Той бе преследван като всеки с подобно богатство. Но баща ми се изплъзваше от жени — хищници и на мене ми доверяваше, че не би се решил да се ожени повторно.

Като се отърси от тъжния спомен за дома, Лиз решително се обърна към другарите си.

— Стига толкова за мен. Кажете нещо за себе си. Дру?

— Не помня майка си.

Дру се концентрира върху едно стръкче трева, което бе отделила от другите.

— Умряла е, когато съм била пеленаче и баща ми се е оженил за лейди Юфемия година по-късно.

Сякаш боейки се, че изречено по този начин, казаното звучи като критика, Дру вдигна поглед и открито го насочи към все още замъглените тюркоазни очи с намерението да се опита да оправдае резултата, ако не самото деяние.

— Моята история няма нищо общо с онези приказки от детството. Никоя истинска майка не би могла да ме обсипе с повече любов от втората ми майка. Наистина това, което ми тежи, не е, че съм лишена от любов, тъй като няма съмнение, че тя ме обича… може би прекалено много.

Като забеляза лекото смръщване на Лиз и схванала какво любопитство може да е предизвикало у нея твърдението й, Дру обясни.

— Точно както баща ви се е намесил в избора ви, мама се опитва да ми наложи избор, който смята за най-добър за мен.

Лиз бе изненадана, но не прекалено много. Макар че бе разказала историята си с мисълта, че е много сродна с борбата за независимост на Тимъти, сега изглеждаше, че Дру страда от същото. Защо всички родители и настойници бяха толкова сигурни кое е най-доброто, толкова сигурни, че си присвояваха правото да променят избрания от друг път?

— На Сили й е забранено да посещава приемите и дори да се появява в града, преди да се разкае за това, че е отказала предложението на застаряващия маркиз Поксуел през миналия сезон — Тимъти направи това съобщение с очевидно отвращение.

Дру деликатно продължи да разказва преди младият човек да е загубил контрол над себе си и да каже повече, отколкото трябва.

— Изглежда, че майка ми, с пословичния си такт и несъмнено свръхдоза ласкателства, е успяла да убеди обидения пер да припише моето деяние на характерната за младостта вятърничавост. В резултат той е намекнал за готовността си не само да ми прости, но и отново да ми окаже честта.

В тези думи Лиз долови поражение, но и едно неприязнено раздразнение, което Дру потискаше само заради истинската си привързаност към виновницата за него. Лицето на Тимъти бе лишено от обичайната си топлина при тревожните перспективи, които той простичко изложи — списък от чудовищни изисквания, с които се очакваше тя да се съобрази.

— Само след като Сили обещае да приеме вниманието на маркиза, да се престори на поласкана и да се съгласи, ако бъде удостоена повторно с честта за предложение за женитба, тогава тя ще бъде приета в къщата на фамилия Брант на Гросвънър Скуеър.

— Ако мама знаеше, че Тимъти е тук сега, щеше да получи апоплектичен припадък.

Изглежда Дру се бе отклонила от предмета на разговор и когато осъзна колко много разкриваше с това, тя се изчерви наново и захапа меката си розова устна.

Докато Лиз не се съмняваше, че отказът на маркиза бе основен момент на разногласие между лейди Юфемия и нейната заварена дъщеря, същевременно бе сигурна, че в последното изречение на Дру лежеше причината за по-дълбок конфликт.

За да опипа почвата, Лиз зададе въпрос с престорено недоумение.

— Тимъти, а ти като един Брант нима нямаш право да бъдеш тук?

— Имението Ашли принадлежи безусловно на този, който държи титлата. Независимо от това, след като Грей стана мой настойник, аз прекарах детството си, както и ваканциите си, тук. Винаги съм бил добре дошъл… до последния сезон, когато и чичо, и леля настояха да огранича посещенията си само до онези, за които съм получил официална покана.

Устните на Тимъти се изкривиха болезнено, но като видя огънчетата, пламнали в сините очи, се усмихна и каза:

— Не обвинявам Грей. Наистина. Не обвинявам дори леля Юфемия. Тя приема присърце отговорността си за Сили, а Грей се чувства задължен да подкрепи решенията на сестра си. Моите перспективи са всичко друго, но не и това, което тя търси у един кандидат за ръката на дъщеря си. Наистина, аз нямам нищо… с изключение на скромния доход от дяла на родителите ми и известния респект, който се полага на моето недобре платено положение като председател на камарата на лордовете.

— Но той има перспективи — запали се Дру и го хвана за раменете. — Ще се кандидатира за представител на нашия регион в парламента. И ще спечели, зная, че ще спечели.

— Още едно лошо платено положение — прекъсна я Тимъти, но Дру не му обърна внимание и продължи.

— Имам наследство от имението на баща ми, което чака момента на омъжването ми. С него смятам да подкрепя каузата ма Тимъти.

— Не, няма да направиш това! — твърдо отказа Тимъти, докато нежно потупваше ръката на Дру. — Самата ти мисъл за подобен план ще ни лиши от надеждата за съвместно бъдеще. А и не бих позволил това да се случи — той смекчи строгите думи с нежна усмивка. — Трябва да пазиш наследството за нашите деца.

Първоначално Дру изглеждаше готова да спори, но споменаването за деца разтопи бунтарското й изражение в поредното очарователно изчервяване и замечтан поглед.

След няколко мълчаливи минути Лиз нежно побутна двамата, които бяха на път да се изключат от външния свят.

— Казахте защо не бива да сте тук, но не и защо сте тук.

— Сега, когато сесията на парламента наближава, заради положението ми в камарата на лордовете чичо ми и леля ми вярват, че съм в Лондон. И поради това ние със Сили можем да се срещаме, макар и тайно. През последната седмица отседнах в Тилтън Армз в селото и се срещаме тук всеки ден — засмените му очи станаха сериозни, а изражението мрачно. — Въпреки всичко утре по това време ще трябва да съм на път за града. Това ще бъде в навечерието на церемониалното откриване от кралицата на сесията на парламента и очакваната от всички вечер, през която лорд и лейди Кардингтън ще бъдат домакини на първия голям бал за сезона.

Лиз складира информацията за бала и откриването на парламента в един ъгъл на съзнанието си и се върна на по-важния въпрос.

— Вие сте били осъдени на изгнание от семейството заради Дру… така ли е?

Това не бе точно въпрос и Тимъти, все още разстроен, кимна енергично.

— Ние се обичаме! Пламенно заяви Дру. — Но макар и да съм сигурна, че ще успеем да убедим чичо Грей да се съгласи с нашата женитба, мама не ще поиска и да чуе за това. Тя е твърдо решена, понеже баща ми е бил маркиз и титлата е преминала към един далечен братовчед, в никакъв случай да не се оженя за човек от по-долно потекло.

— Докато аз, като син на по-млад брат, не притежавам никаква титла. — Тимъти съжалително разпери ръце. — Нито имам изгледи да се сдобия с такава, въпреки, предполагаемия ми благороден произход.

— Не и ако чичо Грей се сдобие с наследник.

Ужасен от неволния намек на любимата си, Тимъти побърза да поправи впечатлението на новата дукеса.

— Не бих желал титла на такава цена. — Той хвърли критичен поглед към Дру. — И трябва да кажа, Сили, че времето е много неподходящо за предложение на такава една възможност.

Страните на Дру се заляха от руменина, още по-ярка от преди, но отново сгълча Тимъти:

— Езикът ти е ужасен и това е една от причините, поради които мама не те одобрява.

Въпреки че лекото смръщване на тъмните вежди предизвика извинителната гримаса на Тимъти, Дру, без да губи повече време, погледна новата си леля с молба за разбиране.

— Обичам чичо Грей. И двамата го обичаме.

Лиз знаеше, че двамата се чувстват неловко заради споменаването на наследника, който се предполагаше, че тя трябва да даде. Тя махна с ръка и ги разсея с въпроси за бала, споменат от Тимъти. Скоро им предложи дързък план, който, за нейна изненада, спечели веднага безрезервната подкрепа на плахата Дру. Тимъти се поколеба, несъмнено преценявайки риска за кариерата си, но също се съгласи с плана, който щеше да ги накара да се чувстват свободни — поне в продължение на една възторжена нощ. Още повече, че това беше свобода, чиято цена, изразяваща се във вина, Лиз бе предложила да плати.

 

Лиз бе отново удобно разположена в луксозна карета. Но този път се наслаждаваше на всяка подробност — от удобството на меките кожени седалки до меката светлина, разнасяща се от газовата лампа в края на абаносовата карета.

За първи път в живота си Лиз съзнаваше в какво бе облечена и бе уверена в начина, по който изглеждаше. Преди да отиде в Париж интересът на Лиз към модата започваше и свършваше с прегръщането на идеята на американския запад за разцепените поли, които улесняваха язденето. Но по време на престоя си на Рю дьо ла Пе тя разви благоговейно възхищение към Шарл Уърт. Великият царедворец бе изпълнил предсказанието на Грей и бе й отделил много внимание, което, както много хора я уверяваха, бе особена чест. Мосю Уърт с магическа пръчка — разбивайки правилата, които Лиз прилагаше, с цел да компенсира ярките си цветове — бе създал творения, които направиха чудеса с външния й вид. В новия й гардероб имаше дрехи във всякакви уникални цветове — от лъскаво прасковено до искрящо синьо-зелено. Имаше и дрехи за всевъзможни случаи.

Да, Уърт наистина бе магьосник. Иначе не би могъл от прекалено живописната здравенячка да направи първокласна красавица, каквато тя се чувстваше в това екстравагантно творение — черна бална рокля, която той считаше за венеца на своята работа. С всяка нейна стъпка брилянтният й оттенък проблясваше като светкавица в нощно небе. В съчетание със сапфирите на Ашли тя бе просто главозамайваща.

Блуждаещите мисли на Лиз бяха събрани от звука на конските копита, първо по твърдо отъпканата земя и после по неравните улици на града, докато накрая закънтяха по паважа на площадите, където живееха благородниците с титла.

— Пристигнахме — жизнерадостното оповестяване на Тимъти не успя да прикрие нервната му тревога от това, което възнамеряваше да направи.

Лиз бе видяла официалната покана, която той бе получил. Бе написана с медни букви на фина хартия. Проблемът бе, че нито тя, нито Дру не бяха получили покани, но Лиз бе убедила Тимъти, че ще му бъде простено, ако заведе две непоканени дами — като се има предвид кои са те. Гризяха го съмнения дали рискованото начинание бе разумно. За нещастие същите съмнения атакуваха безмилостно и нейната решителност. А това бе безсмислено. Бе прекалено късно да се връщат назад. Със свито сърце и с представата за гнева на Грей Лиз се наклони напред и надникна през прозореца към мястото, което бе крайната им цел.

В чест на събитието факли, поставени в богато орнаментирани свещници от ковано желязо, заместваха газовите лампи от двете страни на вратата. Те изливаха мека светлина върху червената пътека, която бе разстлана по алеята и стръмното стълбище до двойната врата. Тази внушителна гледка допълнително попари първоначалното задоволство на Лиз от предвидения план за бунт срещу несправедливите изключения. Тя се дръпна рязко назад, когато лакей в ливрея отвори вратата на каретата.

Тимъти излезе и се обърна да подаде ръка на двете дами. После, с по една прекрасна жена от двете си страни и нарастващ страх, той тръгна по пътеката и се изкачи по стълбите към Лорд и лейди Кардингтън, които посрещаха гостите.

— Лейди Кардингтън — Тимъти овладя нервното треперене на гласа си и изпълни заучен дълбок поклон, — позволете ми да ви представя новата дукеса на Ашли, Елизабет Хюс Брант.

Дребничка и крехка жена, попрехвърлила средна възраст, Лейди Кардингтън изтръпна, но благодарение на опита си успя да овладее изненадата и бързо да прецени неочакваната ситуация. Само един-единствен поглед върху сапфирите на Ашли й бе необходим, за да реши каква посока да вземе.

— Чарлз, удостоени сме с честта първи да приемем в нашия малък кръг една нова особа — умело представи тя Лиз на високия си, изискан съпруг.

— И то каква прекрасна особа.

Домакинът галантно изрази признанието си на Лиз, докато едно проблясване в иначе безизразните му очи придаде искрено звучене на комплимента. Жена му вече приветстваше братовчеда на дука и неговата племенница.

След посрещането им в предверието тримата се придвижиха навътре, придружавани навсякъде от ярката светлина, както и от звуците на оркестър. На вратата на балната зала Лиз поглъщаше в забрава великолепието на гледката и дори не забеляза приятното раздвижване от одобрението, което предизвика появяването им сред гостите. Тя поемаше богатите звуци на цигулките, гледаше омаяно нагоре, където полилеите с безброй блещукащи свещи едва ли не закриваха тавана, после надолу към вихъра на цветовете по бляскавия мраморен кръг за танци. И през цялото време въздухът бе наситен с нежната миризма на множество цветя, а между хората грациозно се движеха лакеи, които балансираха чаши с шампанско и плодов пунш. Лиз с готовност призна, че никога преди не бе участвала в толкова пищно празненство.