Мерилайл Роджърс
Реликвата (12)

Глава десета

Внушителната по размери бална зала в Кимбъл Хаус бе препълнена с каймака на обществото. На фона на многоцветен калейдоскоп от танцуващи, близо до един фонтан от плодов пунш, стояха трима души — Лорънс, граф на Хейтън, дук и дукеса Ашли. Грей, в строгия си черен фрак, съвършено контрастираше на тоалета на жена си — фантастично прасковен сатен металик, който, против очакванията, не само че се съчетаваше, но и прекрасно подчертаваше яркия цвят на косата.

— Значи вие ще дойдете? — каза Лорънс с чаровна усмивка и премести поглед от Грей към жената, която той упорито наричаше Лизи и изпитваше удоволствие от съзнанието, че това дразнеше съпруга й. Като се има пред вид как множеството гости бяха принудени да стоят толкова близо един до друг, че и този голям салон им бе тесен, никой не би могъл да го упрекне, че се намира близо до блестящата фигура в прасковено розово.

Лов извън сезона през някой уикенд бе последното нещо, в което Грей имаше желание да участва. Любезно го бяха подмамили да даде съгласието си и сега бе ядосан. Дразнеше го и това, че мъжът се чудеше как да се вижда по-често с Елизабет. Затова, въпреки останалата на лицето му механична усмивка, погледът му придоби метален отблясък.

— Като зная какъв педант си станал, Грейсън, нека да успокоя опасенията ти за благоприличие — очите на Хейтън проблеснаха подигравателно.

— Леля ми Хелена, вдовицата на епископа на Рекстън, ще бъде домакиня на събирането и по този начин ще осигури безупречната му репутация като жена с неопровержима добродетел.

— Но какво може да се лови по това време на годината? — Лиз се вклини в напрежението между двамата мъже, съзнавайки и нарастващото раздразнение на съпруга си, и нейното собствено неудобство от непрекъснатото навъртане на графа около нея. — Вярвам, че не патици или фазани, които снасят яйца през този период? — продължи да приказва тя, като същевременно се самообвиняваше, че се държи като бъбрива глупачка. — В Уайоминг никога не ходим на лов за птици през пролетта — Лиз с ужас осъзна, че с това изказване ще шокира мъжете, подозираше дори, че може да ги обиди, но не можеше да се спре. — Но в ясно есенно утро с удоволствие бих отишла на лов.

— Ние ще ловим горски гълъби, напаст с противния навик да нападат гнездата на други птици и да се хранят с яйцата им — умело скри изненадата си Лорънс и заинтригуван от твърдението на тази жена, че има опит в един мъжки спорт, реши да я изобличи в лъжа. — Каква пушка използвате за лов на птици в Уайоминг?

Подразни я снизходителния тон на въпроса му: сякаш тя бе някое дете, което си играеше на възрастен. Какво умение можеше да притежава този направо хилав мъж с неговия прекалено изряден вид?

— Изпробвала съм и други пушки, но все пак предпочитам ловджийската марка „Сирингфийлд“, която се използва от кавалерията на Щатите за борба срещу индианците на границата. Както и в нашата околия в Уайоминг — Лиз каза това, с цел да ги шокира и постигна желания ефект. И в същото време казаното бе самата истина — макар, че проблемите с индианците бяха приключили с прогонването на сиуксите преди пет години.

Грей схвана намерението й и потисна една усмивка, която бе предизвикана от тактиката на щурата му жена. Нито за миг не бе повярвал на приказките й за опит в лова, но изпитваше удоволствие от таланта й да играе ролята пред всеки, когото тя смяташе за опонент… талант, чиято жертва той беше не един път. За нещастие, не беше лесно да затвориш устата на графа.

— Надявам се, че сте донесли любимата си пушка с вас — реагира незабавно Лорънс. — Убеден съм, че за нас, мъжете, ще бъде удоволствие да се присъедините към нас — участието на една жена би облагородило грубата мъжка компания.

Жените често участваха в лов като водеха кучетата и някои, по-твърди от тях — да не кажем ексцентрични — стреляха по птици, но никога в целия му опит не бе участвала такава млада и привлекателна жена. В следващия миг той изведнъж разбра, че описанието „ексцентрична“ прилягаше на Лизи като ръкавица от фина еленова кожа. След секундно раздразнение, че бе пропуснал да забележи това досега, той изпита удоволствие от множеството възможности, които се откриваха в този случай.

Лиз отвърна веднага с искрено съжаление.

— Наистина съжалявам, че не си взех пушката, когато баща ми ме повика и аз отпътувах, без да имам ни най-малка представа за това, че за един ден ще се омъжа и ще тръгна на презокеанско пътуване. Уви, остана в ранчото Дабъл Ейч.

Без да е имала ни най-малка представа? Очите на Лорънс блеснаха. Какво странно изказване, заслужаващо по-подробно проучване.

— Аз също съжалявам, че вашето оръжие не е тук — хвана се Лорънс за тази неочаквана възможност. Ако Лизи участваше в лова, Грейсън щеше да се пръсне… което винаги бе добре дошло. — Но ако имате желание, Лизи, аз имам в своята колекция няколко пушки, които по описание приличат на вашата и ще бъде чест за мене, ако вземете някоя от тях и дойдете с нас. Всичко това бе изречено като предизвикателство, каквото той смяташе, че дукесата не би приела.

Усетила това в тона и в блесналия поглед на графа, Лиз се съгласи без колебание.

— С удоволствие бих се присъединила към един лов на англичани. Благодаря ви за предложението.

Като преместваше поглед от искрящите очи на жена си към полуподигравателната усмивка на графа, Грей съжали, че стана това, от което се бе страхувал. Трябваше да я измъкне от този човек, преди да се е случило нещо по-лошо.

— Тук сме от часове, но толкова много хора търсеха компанията й, че бедният й съпруг все още не е получил нито един танц — нотка на гордост се прокрадна в гласа му по време на това пародийно оплакване, което учуди и самия Грей. — Искам да помоля жена си да ме удостои с привилегията да я отведа за следващия валс. И тъй като той току-що започна, моля да ме извините, Хейтън, за това, че ще отвлека моята Лилибет.

Въпреки че на всяко светско събиране при нея се тълпяха ухажори — повечето от тях забавно пламенни, но други смущаващо настоятелни — сега тя се почувства неловко при това откровено публично признание за нейния триумф. Все пак, когато с плътния си глас Грей изговори мелодичното име, неудобството на Лиз се изпари и тя се остави да бъде омагьосана от него.

Грей погледна към Лиз със закачлива, спираща дъха усмивка.

— Съжалете се над пренебрегнатия си съпруг.

Попаднала в плена на познатия поглед, Лиз се отпусна на ръцете му, а когато той я завъртя по дансинга, очите й се замъглиха. Макар че през последните няколко седмици бяха танцували заедно много пъти, Лиз изпитваше ненамаляващо вълнение от неговата близост, от това, че е в ръцете му по време на танца. Когато едната му ръка беше на кръста й, а другата в нейната ръка, тя чувстваше топлината на тялото му, усещаше неговата заплашителна мощ. Но причината за сърцебиенето й не бе страх и тя знаеше това много добре. Когато той леко и грациозно я понесе в ритъма на валса, тя напълно загуби контрол над способността си да спре една паническа мисъл: напълно и безусловно обичаше Грей.

При осъзнаването на това Лиз се залюля, но Грей я притисна към себе си. За щастие в този момент музиката спря. Макар и да се бе борила да потисне съзнанието за чувството си към него, Лиз бе така зашеметена, че едва забеляза, когато той я поведе към френския прозорец. Те излязоха на верандата и нощният хлад дойде като благодат след запарения въздух вътре.

Трепкащите пламъци на свещите в разпръснати тук-там китайски фенери хвърляха светлина, образувайки чудновати сенки по терасата. В мрака, напоен от сладостния мирис на розовите храсти, те се спряха, облегнаха се на мраморния парапет и се загледаха в малка, оградена от стени, градина, окъпана в лунна светлина.

— Понякога, насред целия празничен шум, изпитвам нужда да избягам и да потърся минута покой, за да си възвърна равновесието.

Грей се усмихна самоиронично, но Лиз отговори с топло разбиране.

— От началото до края ми се искаше да можех да си остана в къщи и да избегна суетенето, необходимостта постоянно да съм нащрек… — Лиз се спря, като осъзна колко естествено бе говорила за Брант Хаус като за свой дом и се страхуваше, че за в бъдеще ще й е трудно да таи дълбоко чувствата, които бе вече признала пред себе си и които напираха да се изразят. Чувства, които в никакъв случай не би издала на мъжа, който съжаляваше за тяхната връзка като за жалък резултат от една измама.

Грей кимна и се обърна към нея с леко закачлива усмивка.

— Да, ти ми каза за предпочитанието си да живееш в тихо провинциално място и аз ти повярвах само за да се шокирам, като те видях на бала у Кардингтънови. А я се виж сега… кралицата на сезона. Невероятно.

Смехът на Лиз закънтя като чист камбанен звън. Ако Грей успяваше да се справи с гнева на Лиз, породен от неговия присмех, тя от своя страна бе в състояние да отвърне със същия шеговит тон.

— Не можеш да си представиш колко невероятно ми изглежда на мене самата.

Докато казваше това, с крайчеца на окото си улови едно движение в сенките зад решетката на розите. Извърна се мигновено и се надвеси над парапета, за да успокои подозренията си за прокрадващи се съмнителни сенки. А за да не позволи на Грей сам да ги забележи, го подкани с усмивка: — Ела да танцуваме пак.

— Мислех, че току-що се съгласихме да споделяме заедно тук моментите на отмора.

Грей разтълкува внезапното й желание да се върне в залата като отчаян порив за бягство на жертвата, която, усетила опасността, се опитва да се изплъзне от ловеца. В това той видя добър знак, още един верен сигнал, че стратегията му е на път да успее. Тази нощ? Да, тази нощ ще се сложи края на нейното безкрайно изплъзване.

— Гарантирам, че мога да ти осигуря далеч по-приятни занимания от танцуването — при тези думи той бавно протегна ръка, за да я придърпа и да долепи устни до ухото й.

Притисната между обаянието, на което й бе трудно да устои, и чувството, че любопитни очи ги следят, Лиз смутено отпусна чело на рамото на Грей (не че много от хората вътре не бяха видели, когато той я целуваше на чаеното парти на лейди Холсън).

Тя бе съдействала на Дру и Тимъти за срещите им, отчасти, за да осуети отвратителния план на Юфемия да омъжи нежната Дру за благородния пер, който бе с единия крак в гроба. Един единствен поглед към прегърнатите зад розите влюбени й бе достатъчен да разбере, че те бяха прекалено увлечени, за да проявяват здрав разум.

Ако тяхната игра бе поне бледо копие на разтърсващите усещания, които разпалваха у нея устните, следвайки слепоочията, бузите и шията, тя трябваше да ги предпази от подобна близост. Това решение бе последната рационална мисъл на Лиз за известно време напред. Когато горещите му, страстни устни се сведоха над нейните, Лиз изстена и се предаде в ръцете му, опивайки се от силата и мъжествеността му. Тя трепна едновременно от радост и уплаха и когато той впи устни, взрив от емоции разтърси тялото й.

Грей, който бе свикнал да бъде жертва на амбициозни жени, които само симулираха чувства, за да спечелят благоразположението му, сега бе зашеметен от искрената страст на жена си. Това увеличи удоволствието му.

Двамата зад розите помислиха, че Лизи го държи в прегръдката си, с цел да отвлича вниманието му. Нито Грей, нито тя забелязаха, когато Тимъти поведе леко разрошената Дру към залата за танци.

— А, Грей, ето къде си бил. Търсех те под дърво и камък. Не съм предполагал, че ще те намеря на интимна среща със собствената ти жена — сър Дейвид подсвирна, а лицето му се изкриви в насмешлива физиономия. — Избирай по-подходящи места, приятелю, по-подходящи от това.

— Прав, сте сър — усмивката на Грей не бе ни най-малко разкайваща се. — Но цветята, лунната светлина… — сви рамене той.

— И тази красива жена. Зная, зная. Не съм толкова стар, че да забравя тези сладки усещания — сър Дейвид грейна, като придоби лукав вид. — Но знаеш ли какво, видях как Хейтън танцува с жена ти, а после разговаря с двама ви до фонтана. Внимавай с този човек, Грей.

Сериозният поглед на сър Дейвид се премести върху Лиз.

— Вие също, скъпа. Интересът на този мъж не е толкова платоничен, колкото би трябвало. Бъдете нащрек преди той да е постигнал това, което иска, без да се усетите.

Лиз потисна смеха си при това свръхсериозно предупреждение. Графът не представляваше заплаха за нейната добродетел. Наистина, след опита й с дори не напълно изразения плам на Грей, никой друг мъж не би могъл да стане опасен за нея. Все пак, тъй като не искаше да обиди този дружелюбен семеен приятел, тя кимна сериозно.

Грей знаеше точно колко обигран бе Хейтън в подхода си към жените. Навремето — когато и двамата бяха по-млади — те не само че повече си приличаха, но и бяха в съревнование за доказване на способностите си в това отношение. Той бе преминал в една фаза на зрялост, каквато липсваше у Хейтън. И въпреки, или тъкмо заради тази прилика, му бе трудно да не гледа на този мъж като на опасност за него и Елизабет.

— Но, Грей, аз имам една по-делова причина да те търся. Обсъждах ирландския въпрос със Салсбъри и дойдох да те помоля да се присъединиш към нас в клуба… в случай, че твоята мила съпруга позволи това.

Грей имаше подозрение, че Дейвид използваше ирландския въпрос за параван на действителния предмет на разговор тази вечер, както и на много от предишните: този за търговията с бели робини. Той погледна към жена си със съжаление.

— Трябва да вървя и тъй като сър Дейвид, като компенсация за това, че ме отнема от приятните за мен занимания, ще ме закара с неговата карета до Брант Хаус, аз ще оставя нашата за вас, Юфемия и Дру.

— Разбира се, момчето ми — съгласи се сър Дейвид с широка усмивка. — Разбира се, че ще те закарам.

Лиз щедро даде съгласието си на Грей и се усмихна на сър Дейвид. Никога и не бе съществувала възможност да постъпи по друг начин.

 

Изтощена от още един натоварен ден и от дългата вечер, Лиз усети как клепачите й натежават, докато Ани прекарваше бавно и ритмично по гъстата й червена коса четка със сребърна дръжка. Градът бе тъмен, но петлите в провинцията скоро щяха да предизвестят за наближаването на утрото.

— Тази вечер в стаята на прислужниците в Кимбъл Хол чух нещо любопитно относно някои събития, отвеждащи до вашата злополука с каретата.

Сините очи се отвориха широко, а сънят се разпръсна при тази неочаквана новина, засягаща въпроса, който рядко излизаше от ума на Лиз. Както бе обичаят, Ани и прислужничките на Юфемия и Дру бяха ги последвали към бала в отделна карета. Лиз не се съмняваше, че Ани бе разпитвала момчето, с което излизаше, както бе обещала, но до този момент не бе подхващала тази тема.

— Какво бе то? — меко настоя Лиз, прекалено нетърпелива да чуе новината, за да губи време в заобикалки.

— Мистър Елисън бил повикан от мистър Бийтън, кочияша, който е докарал вас, племенницата и братовчеда на дука до Лондон, за да помогне при улавянето на кон, който се бил подплашил от градската тълпа. Лакеят бил оставен да наглежда екипажа, но изкушен от една гостоприемница, където намерил лакеите на трима други благородници, влязъл и изпил по чаша с тях.

— Знаем ли кои са тези други трима благородници, при които са работели лакеите, изкушили Стебинз?

— Да — Ани разтревожено вдигна глава. — Но първо, госпожо, трябва да ми повярвате, че Стебинз е добър човек, работи усърдно и никога преднамерено не би направил нищо против господаря си.

Лиз разбираше, че момичето се страхува, да не би да навреди на другия човек.

— Вие ми правите голяма услуга, Ани — усмихна се тя насърчително, — която няма да забравя. Нито ще позволя това, което ми казвате да създаде неприятности на Стебинз.

Ани въздъхна облекчено.

— Те са прислужници на маркиз Блес, виконт Диъборн и граф Хейтън.

Светлокафявите очи срещнаха тюркоазните в огледалото, обковано с позлата, и горда усмивка заигра по устните на прислужницата, едно по-топло отражение на мрачното изкривяване на тези на господарката й.

— Опитах се да измъкна нещо от моя Джеръми, но подобна информация може да му струва работата и затова съм сигурна, че не е я споделял с никого.

— Без съмнение е така — веднага се съгласи Лиз, като по този начин печелеше доверието на момичето, докато в същото време обмисляше една нова молба. — Възнамерявам да направя всичко възможно, за да разоблича виновника за тези подозрителни произшествия с моя съпруг и ти благодаря за това, че ми помогнахте да се придвижа по-близо до целта си. Сега искам да те помоля още нещо, което може би ще ме отведе по-близо до истината.

Лиз забеляза породилото се в кафявите очи вълнение и разбра, че е улучила тона, с който да заинтригува момичето.

— Бих оценила много, ако и за в бъдеще ми съобщавате всичко интересно, което чуете в домовете на посещаваните от мен хора.

Ани дръзко се усмихна.

— Може дори да ми се удаде да задам някои въпроси на прислужниците долу в стаите или другите, които чакат заповедите на господарите си горе, и да узная други полезни подробности — каза тя, като потри ръце с очевидно удоволствие. — Никога не съм предполагала, че ще ми се случи нещо по-интересно от това, което чета в евтините долнопробни романчета.

 

Като поглаждаше разсеяно съвършено скроеното си сако за езда, Лиз насочи красивия си дорест кон покрай паметника на Албърт и по алеята надолу. Бе почти обяд, но все още беше рано, за да започне традиционното за една дама сутрешно яздене.

— Ние с Тимъти винаги оценяваме съдействието ти за уреждането на нашите срещи, особено сега, когато той е толкова зает в преглеждане на архивите — започна колебливо Дру, като хвърли поглед на красивия младеж, който яздеше от другата страна на Лизи. — Но какво те накара да ни събереш толкова рано тази сутрин?

— За да поговорим сериозно, нещо, което вярвам, че сте очаквали.

Макар че Лиз яздеше между тях нито срамежливия Тимъти, нито изчервилата се Дру не поглеждаха в нейната посока. Тя се обърна първо към последната.

— От няколко дни се опитвам да увещая майка ти, че може, без да се страхува да ви остави под моя опека, но знаете, че тя ме смята за неблагонадеждна в това отношение… може би с право, както показват събитията през последно време — тонът на Лиз съдържаше известен упрек, какъвто неговите обекти никога преди не бяха долавяли.

Дру с изненада се обърна, за да погледне Лиз по-добре. Това я накара да залитне. Макар и да възвърна равновесието си, тя безвъзвратно загуби онази напълно отпусната поза на ездача, който държи жребеца в съвършен контрол.

— Имаш пред вид онова, което видя снощи, нали? — запита разтревожено Дру, докато прехвърляше поводите и камшика от едната в другата си ръка, маневра трудна за изпълнение, след което се наведе да погали добре обучения кон за това, че не трепна при преместването на тежестта. — Смяташ да ни нахокаш за нашето поведение и за това, че така глупаво сме рискували.

— Ще ви изтъкна неподлежащия на съмнение факт, че подобни действия в бъдеще ще направят за мен невъзможно да ви помагам да се виждате.

Лиз не си направи труда да ги предупреждава за възможните последствия от такова почти публично поведение. Те знаеха не по-зле от нея, че лейди Юфемия не би се подвоумила да заточи момичето в провинцията до края на сезона и този път да я държи там под стриктно наблюдение. След изреченото на тих глас предупреждение Лиз остави думите й да произведат необходимото впечатление, докато тримата спираха пред високо извисяващ се бряст.

Тимъти бе този, който отговори на тази справедлива критика.

— Предполагам, че това е била причината да ни повикаш. И аз, като кандидат за депутат, трябваше да помисля, преди да позволя това да се случи.

— Разбираш, нали? Добре, тогава няма нужда да говорим повече по тази тема — кимна Лиз. — Сега да преминем на по-важни въпроси.

Тимъти и Дру размениха изплашени погледи.

Без да обръща внимание на това, Лиз старателно повтори информацията, която бе получила от Ани предната нощ, или по-скоро тази сутрин.

— Така че — каза в заключение тя — предлагам да бъдем нащрек всеки път, когато се озовем в компанията на тези благородници и техните семейства. Може би дори да претърсваме с очи домовете им, когато сме поканени там.

Облекчени от това, че се разминаха само с предупреждение, макар и сериозно, двамата приеха с радост перспективата да продължат дебненето. Тази задача, както винаги, придобиваше особено значение поради необходимостта да се докаже невинността на Тимъти по отношение на злонамерените слухове и грозните лъжи.