Мерилайл Роджърс
Реликвата (15)

Глава тринадесета

— И така, Тимъти, съществува неопровержимо доказателство, че ти не си виновен за произшествията с братовчед си. — Лиз прецени, че това уверение е необходимо, за да заличи предишната несигурност по този въпрос.

Докато повечето представители на лондонското висше общество спяха, тя придружаваше Дру в ранната утринна обиколка на парка. Лейди Юфемия все още не бе станала, а когато направеше това, не би заподозряла нищо нередно, макар те да имаха среща с Тимъти на няколко преки от Брант Хаус. Сега младият мъж седеше с двете жени в богато тапицираното купе на каретата, докато обикаля ограниченото пространство на изкъпаната от дъжда зелена площ, разположена почти в центъра на града.

— Но какво искат от Грей да престане да прави? И кои са те?

Убедена в невинността на Тимъти, Дру ангажира вниманието си с все още неразрешената загадка за това какво и кой бяха причината за надвисналата над чичо й опасност.

— За нещастие, тези долни заплахи не ни дават никакъв отговор.

— Права си — Лиз сви устни в знак на съгласие с думите на Дру. — Тези бележки не ни казват какво точно искат да спре. Единственият извод, който можем да направим, е, че очевидно става дума за нещо, върху което Грей има поне малко влияние.

Въпреки че прозорците на каретата бяха отворени, за да влиза свежият утринен въздух, поради бързия й ход бе малко вероятно някой да дочуе разговора.

— Смятам, че се отнася, както предположи Тимъти, за някакъв политически въпрос. Според речите, публикувани в пресата, Грейс застанал на твърди позиции по редица въпроси — от ирландското вътрешно управление до ревизията на закона за бедните. Струва ми се невъзможно да разберем коя от тях е причината за тези заплахи. Това означава само, че трябва да бъдем още по-упорити.

— Може би аз знам отговора — предположи предпазливо Тимъти, но надеждата в очите на двете жени го разколеба, — но не съм сигурен, че точно той е верният. Докато изследвах записите на Камарата, попаднах на една тънка, но непрекъсната нишка, която свързва датите на произшествията с Грей.

Двете жени все още го гледаха, изпълнени с надежда. Той продължи неохотно:

— Всяко произшествие ставаше непосредствено след като Грей произнасяше реч по един и същи въпрос. И във всяка следваща реч той защитаваше позицията си още по-твърдо.

Тимъти бе притеснен от темата на тези речи, която никой възпитан мъж не би споменал в компанията на изтънчени дами. Още повече, това не бе въпрос, който той искаше да обсъжда пред своята сладка и наивна Дру. Той пое дълбоко въздух, за да се гмурне в опасните води на трудната тема.

— Търговията с бели робини? — Лиз си спомни за речта, която Грей я завари да чете и обсъди с нея, като така спести на младежа необходимостта да подхване неудобната тема.

— Да — съгласи се Тимъти и кимна с олекнало сърце. Слабото утринно слънце освети светлите му коси. — Да, точно това. Или още по-точно, търговията, която се осъществява между Британия и Близкия Изток.

Лиз разбра не само колко неприятно бе за техния импулсивен, но наивен събеседник да подхване тази тема, но и колко упорито той бе работил върху стенограмите, за да се добере до тази информация. Тя му подари една блестяща усмивка:

— Благодаря ти за това, че беше толкова настоятелен в проучването си. Сигурна съм, че ти е било необходимо страшно много време, за да съпоставяш дати и изказвания.

— О, да, Тимъти — веднага добави Дру с възхищение в очите. — Това е прекрасно от твоя страна и аз ти прощавам, че присъства на толкова малко от обществените събирания, където напразно очаквах да те зърна.

Докато Дру говореше, Лиз, въпреки искрената си благодарност, се зачуди откога той разполага с тази информация, но реши да не обсъжда това в присъствието на съюзничката му. Без да обръща внимание, тя продължи нататък.

— Ако търговията с бели робини е само политически проблем, свързан с датите на покушенията, то целта на злодеите е да видят предложенията на Грей за по-строги мерки отхвърлени. За съжаление, дори това предположение да е вярно, то не ни помага да разкрием самоличността на атентаторите.

— Почти си нрава, но положението не е чак толкова лошо.

Изявлението на Тимъти накара Лиз да трепне. Тъмните й вежди се повдигнаха въпросително.

Като се опитваше да изглежда безразличен, Тимъти каза:

— Едно име се споменава постоянно.

— Име? В тези речи се споменава име? О, Тимъти, защо не ни каза веднага? — Дру отблъсна ръката на любимия си.

— Не в речите, а в придружаващите документи — полицейски доклади и други такива. И не ви казах веднага, защото не исках да събуждам напразни надежди — гневният блясък в очите му бе смекчен от израза на любов към момичето до него.

— Защо говориш за напразни надежди, когато разполагаме с име? — запита тихо Лиз, като се опита да привлече вниманието на двойката на отсрещната седалка.

— Защото това не е точно име. Не е известен и адресът на „Язовеца“. Знае се само, че живее някъде в гетото. Може би не знаеш, Лизи, но това място представлява опасен лабиринт от мръсни улици и проходи, пълни с болести. Дори полицаите се страхуват да ходят там.

Лиз кимна. Тя чу предупреждението, но това не й попречи да продължи да разпитва.

— Не е известен адресът? Предполагам, че полицията има начини да проследи някого, ако той е заподозрян в престъпна дейност.

Като се ядосваше на себе си, че изобщо е споменал за този субект, Тимъти неохотно отговори:

— В доклада е написано, че според полицейските информатори Язовецът договаря сделките си в Гейъти Хол в района на Хеймаркет.

— Гейъти Хол? Какво е това? Кръчма? Някакъв клуб? — Лиз бе озадачена от несериозното за един престъпен център име.

Тимъти силно се изчерви и Лиз прие това за отговор.

— Бардак — каза тя вместо него.

Дру ахна и Тимъти веднага се опита да поправи погрешното впечатление, което влоши бездруго неудобната ситуация:

— Не! Въпреки че едва ли е много по-добро. Гейъти Хол е мюзикхол и то с особено лоша репутация.

— Мюзикхол? Това ли е всичко? — Лиз се подразни от покровителственото отношение на младежа. В Уайоминг добродетелните жени знаеха всичко за красавиците, които открито забавляваха публиката на сцената и тайно в стаите над нея. Бе прието да се смята, че тези дами предпазват добродетелните жени от случайни нападения на каубои и златотърсачи.

— Добре, тогава нищо не може да ни попречи да отидем там довечера и да поговорим с този човек с животинското име.

— Не! — извика Тимъти — Твърдо не! Хеймаркет е ужасен, а Гейъти Хол е опасно място дори за джентълмени. За дама това ще бъде… едно… ще бъде… — той не успя да намери достатъчно силни думи, за да опише ужасното място, и се предаде, като махна с ръка.

Лиз леко се усмихна. Явно Грей не бе предупредил Тимъти за упорития характер на съпругата си. Освен това, младежът явно бе забравил за нейния успех по време на Лондонския сезон, въпреки изричната заповед на съпруга й да остане в провинцията. Наложи се тя да убеждава Тимъти, че тъй като е дала клетва, няма да позволи нещо да попречи на разследването й и че той не може да я разубеди по никакъв начин.

Тимъти не бе забравил урока, който получи на бала на Кардингтън, но все пак се опита да я вразуми:

— Никой не знае как изглежда този човек. Явно Язовеца има такова силно влияние над тези, които го познават, че те изпитват смъртен страх да не го разсърдят.

Това бе отчаян опит да я вразуми, но изразът на лицето й ясно показваше, че не е успял.

— С или без теб, аз ще отида — тихо заяви Лиз, като го гледаше право в очите.

Въпреки чувството на поражение, Тимъти отново поклати глава.

— Не можеш — почти проплака Дру. Въпреки че се възхищаваше от смелостта на Лизи, тя бе ужасена от възможния страшен край на този безумен план.

— Като оставим настрана опасностите на Хеймаркет, припомни си с какво точно се занимава Язовеца! — от тези думи стана ясно, че Дру не бе толкова изолирана от грозната страна на живота, колкото мислеха спътниците й. — Припомни си, защото иначе може да се окажеш продадена в харема на някой варварин!

Тръпка на ужас премина през тялото на Лиз при видението, което създаде предупреждението на Дру. Въпреки това тя не се отказа от заплануваното посещение, тъй като животът на Грей можеше да се окаже цената на тази страхливост.

— Няма да бъда сама — яркото слънце на късната утрин блестеше в огнената й коса, сякаш за да подчертае решимостта й. — Тимъти, ако ти откажеш да ме защитиш, ще заповядам на Харис да ме придружи.

— Още преди да тръгнете, Харис ще докладва на чичо Грей за странната ти заповед — спокойно заяви Дру и с искрено съжаление отбеляза още един неприятен факт — и веднага ще те опаковат и ще те изпратят по пощата в Ашли Хол.

— Няма, няма! — засмя се Лиз. — Грей няма да се прибере преди аз и този, който ще дойде с мен, да сме отишли и да сме се върнали. — Поне едно обстоятелство бе в нейна полза. Сутринта, когато Грей я събуди, като я гъделичкаше по носа с кичур от собствената й коса, той я предупреди за неприятната перспектива. — Довечера Грей има заседание в парламента. Той ме предупреди, че вероятно то ще продължи до ранните часове на утрешния ден. Така че, Тимъти, имаме достатъчно време.

Неприятни мисли налегнаха придружителя, когото тя си бе избрала. Как да откаже и да остави жената на братовчед си да отиде в гетото само с един слуга, който едва ли ще я опази? Но и как би могъл точно той да я отведе там? И в двата случая той бе обречен.

— Чичо Грей има планове за вечерта, ти също. Или си забравила за вечерята в дома на сър Уилям и лейди Анести? — попита Дру. — Цялото общество се стреми да получи покани. Мащехата ми и аз бяхме сред малкото, на които бе оказана тази чест само защото очакваха да дойдеш и ти. Не можеш да се откажеш в последния момент.

— Споменах ли — Лиз започна да търка слепоочията си и направи болезнена гримаса, — че чувствам ужасно главоболие? — Тя безсилно се отпусна на меката червена кожа. — Трябва да се върнем в Брант Хаус, където смятам да се оттегля в леглото си — каза Лиз и незабелязано ги погледна през дланта, с която търкаше челото си. — Да, веднага, щом уточним окончателно подробностите около нашата авантюра.

Двамата я погледнаха с такова съмнение, че тя рязко се изправи и ги погледна гневно.

— Сега, когато вече имаме доказателство, ти, Тимъти, ще се отречеш ли от благородната си клетва да помогнеш да открием злодеите, които стоят зад тези заплахи към братовчед ти? А ти Дру? Какво стана с голямата загриженост за Грей, която съвсем скоро изрази? Смятах ви за по-смели.

— Разбира се, че няма да пристъпя клетвата си. — Тимъти никога не бе твърдял, че е най-смелият мъж на земята, но в никакъв случай не искаше да изглежда страхливец в очите на тази храбра жена, а още повече в очите на любимата си. — Просто ще бъде по-добре да отида сам.

Двете жени се противопоставиха едновременно.

— Грешиш, Тимъти — разгорещено отвърна Дру. — Ще бъде най-добре да отидем тримата.

Лиз не очакваше, че скромната Дру сама ще предложи подобно нещо. За щастие, съществуваха благоприятни обстоятелства, които, от една страна, поставяха бариера пред молбата й, а от друга — даваха възможност да й се възложи друга задача за вечерта.

— Сега ти забравяш за вечерята, у сър Уилям и лейди Анести. Без значение какво мислиш за причината да поканят теб и мащехата ти, ти трябва да отидеш. Лейди Юфемия със сигурност гледа на тази покана като на голям успех в обществото. Твоята роля в нашия план ще бъде да убедиш майка си в моето неразположение. Освен това, трябва да се увериш, че тя ще отиде на вечерята и ще остане там цялата вечер.

Дру не можа да отрече необходимостта от тези действия, но розовите й устни се свиха натъжено, когато кимна в знак, че приема отговорността.

Изпълнена с увереност в плана си, Лиз обърна вниманието си към Тимъти:

— Веднага щом другите излязат, с помощта на моята предана Ани, аз ще се измъкна през градината. Ще се срещнем в уличката при задната порта.

 

Когато Лиз се завърна през отключената задна врата, раменете й бяха увиснали от разочарование. Авантюрата започна с големи надежди и завърши с незначителен спрямо големия риск резултат. Посещението на района Хеймаркет и на прочутия Гейъти Хол й даде само ужасната представа за грозната страна на живота сред изметта на човешката раса. За съжаление, съмнителната полза от този деморализиращ урок бе най-голямото постижение за тази вечер. Тя и Тимъти не успяха да открият нищо, което да им помогне в тяхното разследване. Значителните подкупи, предложени на тъмните личности, които изпълваха Гейъти Хол, доведоха единствено до безучастно свиване на рамене и каменни погледи. Този опит само потвърди колко непреодолима бе стената, която отделяше Лиз от целта й.

Елизабет стъпваше внимателно по застланата с чакъл пътека, за да не привлече внимание с шума от ботушите си. Беше късно, доста по-късно отколкото очакваше. Обитателите на къщата вероятно спяха, а това значеше, че и слугите са си легнали и това щеше да й позволи да се промъкне незабелязано през задния вход.

Добре смазаната врата се отвори и затвори безшумно, когато Лиз влезе. Тя повдигна тъмните си поли, за да изкачи трите стъпала на задния вход, насърчена от убеждението, че самоличността й остана неизвестна на обитателите на подземния свят, както за нея бе тази на Язовеца.

— О, слава богу! — Ани се пресегна и издърпа дукесата в стаята на прислугата. — Госпожо, мъжът ви е тук и ви търси — каза тя отчаяно и с треперещи ръце хвърли наметката настрани и започна да разкопчава роклята на господарката си откъм гърба. — Донесох нощницата ви тук и се молех скоро да се върнете. Трябва да я облечете и веднага да се качите при него.

— Какво му каза?

Сърцето на Лиз биеше толкова силно, сякаш щеше да изскочи. Тя притисна гърдите си с облечените в ръкавици от ярешка кожа ръце. Сигурно изглеждаше доста странно с почти съблечена рокля и все още с ръкавици. Лиз продължаваше уплашено да шепне въпроса си:

— Какво му каза?

— Излъгах — въпреки че Ани шепнеше, ужасът в думите й ясно личеше. — Когато намери спалнята ви празна, той изпрати да ме повикат. Попита ме къде сте и аз излъгах. За това той би могъл да ме уволни без препоръки.

— Не, не може — прошепна в отговор Лиз, след като свали едната ръкавица и насочи усилията си към другата, докато в същото време се опитваше по-бързо да се освободи от дрехите си. — Дори дукът да те уволни без моето съгласие, а аз ще превърна живота му в ад, а ако опита, аз съм тази, която трябва да ти даде препоръки, така че ще получиш възможно най-добрата характеристика.

Треперещите пръсти на Ани се поуспокоиха от думите на господарката й.

— Казах му, че сте слезли долу, за да потърсите билков чай за главоболието си. След като сте го изпили, сте почувствали слабост, седнали сте за момент и сте задрямали тук, в стаята на прислугата.

Несигурната усмивка на прислужницата показваше колко неубедително звучеше това извинение. Лиз й се усмихна окуражително, докато се бореше с ластици и жартиери. Изпита облекчение, че не бе сложила корсет, за да изглежда безформена в черните си дрехи. Корсетът се сваляше трудно, а и оставяше следи по кожата за известно време.

— За малко да изпусна нервите си. Бях сигурна, че негова светлост ще прозре истината по лицето ми и съвсем глупаво вдигнах китайската ви ваза — тази, в която държите разни неща. Казах му, че не съм искала да събудя господарката си, когато най-сетне почива след прекарания тежък ден.

Щом последната част от нежното бельо падна на пода, мека бяла батиста покри главата на Лиз. Тя промуши ръце в ръкавите, чиито маншети, както и бието, бяха фино бродирани.

— Разбира се — продължи Ани, — дукът искаше да знае къде сте заспали, за да ви отнесе в леглото.

Вместо да я разтревожат, тези думи накараха очите й да се изпълнят с нежност. Това, че Грей е пожелал да се погрижи за болната си съпруга, стопли душата й, наранена от днешното поражение. Дори в този напрегнат момент, мисълта той да я носи нагоре по стълбите, припомни на Лиз предната им нощ. Сутринта, след завръщането им от хижата на Хейтън, тя се чудеше дали Грей ще дойде при нея или тя ще отиде при него. В действителност, той щеше да я отнесе на ръце в спалнята си и да я положи в огненото гостоприемство на огромното си легло.

Ани прекъсна сладките спомени, за да я върне към опасната действителност:

— Когато той каза това, аз се изплаших толкова, че изпуснах китайската ваза. Не го направих нарочно, но използвах това, за да му попреча да търси някого, когото нямаше да намери. Казах му, че вече няма значение, защото сигурно съм ви събудила със своята непохватност.

Ани приключи със завързването на тясната панделка на врата на господарката си.

— Вие се върнахте само няколко минути, след като го уверих, че отивам да ви съобщя, че се е върнал.

Лиз се огледа за последен път, за да провери дали всичко по нощницата е наред и се обърна към вратата. В този момент тя се отвори.

— Лилибет, по-добре ли се чувстваш? — загрижено запита Грей. Новината за неразположението на жена му го разтревожи и го изпълни с неприятни спомени и опасения, че трагичното минало може да се повтори. Бе сигурен, че Лилибет не е с толкова крехко здраве, както бе Камелия. Не можеше да понесе мисълта, че неговата пламенна любима, също като деликатната Камелия, ще започне да линее толкова скоро след сватбата. Още повече, че той не искаше дори да помисли за подобен ужасен край.

Като се молеше полите на Ани и сянката им да скрият набутаните в ъгъла на стаята дрехи, Лиз се хвърли в протегнатите ръце на Грей.

— Студена си — той я притисна по-плътно до себе си и погледна с упрек към Ани. — Не трябваше да те оставят да спиш тук.

— Моля те, Грей, не вини Ани — Лиз се дръпна леко назад и го дари с умоляваща усмивка, изпълнена с невинност, каквато той подозираше, че напълно липсва в намеренията й. — Тя знае колко зле се чувствах днес и съм сигурна, че действията й са били продиктувани от най-благородни мотиви.

Лиз скри палавата си усмивка в червеното кадифе на халата на красивия си съпруг. Тя усети сърцето му да бие неестествено бързо. Дали подозираше нещо? Дали й се сърдеше?

— Разсърдих ли те, като заспах тук долу? — тя потърка лицето си в силните гърди.

— Да се разсърдя за какво? Защо трябва да се сърдя? — Грей се учуди, че жена му, която рядко се подчиняваше, сега искрено се страхува да не го раздразни. Той я погледна и видя как тя притеснено е прехапала долната си устна. — Не, истината е, че се опасявах за здравето ти.

Изведнъж Лиз си спомни за първата му съпруга, за която знаеше, че е била много крехка и често е боледувала.

— Не се притеснявай за мен, Грей. Аз съм здрава, както трябва да бъде всяко нормално американско момиче — тя се засрами, защото постъпи също като баща си и причини болка на мъжа, когото обичаше.

— Това бе едно обикновено главоболие, което изчезна, след като поспах — блестящата й усмивка премина в гримаса на престорено съжаление. — Наистина, единственият ми проблем сега е, че ще са ми нужни часове, за да заспя отново.

Енергичното й уверение за добро здраве премахна опасенията на Грей толкова бързо, че той се усмихна многозначително и каза:

— Проблем със съня? Да видим дали не мога да направя нещо, за да не скучаеш през тези часове.

Грей вдигна жена си и я понесе от стаята на прислугата, нагоре по извитите стълби, до господарската спалня. Навън блесна светкавица, но тя не бе нито толкова гореща, нито толкова ярка, колкото кладата на удоволствието, в която горяха той и пламенната му партньорка, и която палеха отново и отново през всичките оставащи часове на нощта.

 

Малко преди разсъмване официалният вход на една богата къща се отвори, за да пропусне една необичайна двойка, за която никой не би предположил, че ще бъде допусната на по-малко от миля от такава изискана резиденция.

— Влизай вътре, Малък Том — изръмжа един сипаничав мъж и побутна едно момче на около десет години. — И не си играй с господата, щото шъ тъ накарам да съжаляваш. И тебе, и брат ти.

Малкият Том кимна, като гледаше втренчено непристъпния мъж, облечен в безупречната униформа на иконом. Той се напери, когато икономът ги поведе към светлината, която идваше от една отворена врата, сякаш бяха много важни посетители. Том гледаше елегантните вещи около себе си, поразен от красотата на този дом, какъвто никой от неговата среда не бе виждал, освен ако не бе влязъл да краде.

В камината на стаята, пълна с книги, гореше огън. Двамата домакини ги чакаха с гръб към огъня. Лицата им бяха в сянката.

— Кажи им кво си видял! — мъжът дръпна ухото на момчето.

— Един госпудин и една госпужа дойдоха тъз вечер в хола и разпитвъха за Язувеца.

— Имената? — въпросът бе отправен с груб, дрезгав шепот.

— Тц. Ама аз ги следих до у тях. Госпужата, де. Щото после госпудинът зе файтон и аз гу изтървах.

Домакинът кимна одобрително и зададе още един въпрос:

— Къде?

— Госпужата ли?

Грубо изръмжаване накара момчето да продължи.

— Следих ги, като минаха през гетото и чак до къщата. После се скрих, докату гусина зе файтон. Като тръгна, аз съ върнах да вида герба. Не моа да чита и да пиша, ама съм многу сръчен в ръцети — малкият Том извади нещо от джоба си.

— Винаги си носа въглен в джоба, видиш ли, и като намерих парче вестник, прерисувах герба. — Малкият Том бе много горд от инициативата си, когато извади парчето хартия от ризата си и го продаде за един суверен.

На оръфания край на един скъсан вестник с разкривени букви бе надраскано: „Брант Хаус“