Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Година
(Обществено достояние)
Форма
Пиеса
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Корекция
NomaD (2010)
Сканиране и разпознаване
?

Източник: http://znam.bg

 

Издание:

П. Ю. Тодоров. Събрани съчинения в четири тома. Том втори. Драми

Издателство „Български писател“, 1980

История

  1. — Добавяне
  2. — Неправилни маркери за акцент

Действие трето

Дворът на чорбаджи Петкови в цялото свое старовременно великолепие. От една страна чардакът на къщата, под който се шири постлан с плочи трем. В трема врати за вътре, до тях широк пат, покрит с китено губерче. Насреща от другата страна градина, подградена с две педи дувар, цял обрасъл в здравец. До градината отпред висока асма, под която е сложена маса, пейка и няколко стола. Зад асмата тъкмо сред двора мраморен хауз с шадраван, около който се зеленеят няколко зелени чимшири и два кипариса. В дъното на двора дувар, обрасъл в бръшлян, и пътната врата, през която се мяркат от време на време проходящите. Към края на май, минала вече пладня. Чорбаджи Петко, струпал на един стол под асмата купчина стари кондики, с кехлибарени броеници в ръка, крачи насам-нататък и хвърля цигара след цигара. В трема на пата седи Стефана, облечена къщно: с басма на чело, препасала тънка престилка, в която разчепква пашкулен микиш. Под асмата се е прострял на пейката Христо, възмъжал, облечен във френски дрехи, със сламена шапка на глава, чете книга.

 

Стефана (към мъжа си). Стига само си трупал тези дрипави кондики и хвърлял цигара след цигара.

Петко. Нека донесе Даскал Димитър сметката. Ще ги разгърна да им покажа колко пари и аз, и баща ми сме наждали за всяка работа от себе си, общото да допълним. Не можах да намеря и дядовата ми кондика. В нея имаше харчовете за направата на старата черква.

Стефана. Хайде сега пък и нея. Тя се беше обърнала на зелник в килера. Я се спри, помисли малко за твойто, общото нека вече Куката го разправя.

Петко. Какво искаш да мисля?

Стефана. Син ти изкара училището. Трябва да го наредиш на нещо.

Петко. Да се нареждат сами.

Стефана. На неговите години чак на Узунджова панаир те провождаше баща ти.

Петко. Баща ми въртеше търговия с цял свят. Кипеше живот тогази в тази къща.

Стефана. Защото баща ти беше чорбаджия, ама не зарязваше своята работа, само подир людската да тича.

Петко. Боли ме! Разбираш ли ти. Боли за всичко, щом се замисля.

Стефана. Не те ли веднъж за сина ти заболява? Я го погледни! От тези крамоли наоколо и той се разврати — не ще никого да познава.

Петко. В борбите най-добре се виждат и хората, и света. В тях може да се събере мъдрост и поука за през цял живот.

Стефана (недоволно). Тъй. Само приказки ще ми приказва и книги ще чете. Ами работа?

Петко. Нека и да чете. Аз му казах, наесен, като тръгнат търговците, ще го изпроводя с тях.

Стефана. Ами де ще го провождаш, чак в Русия? Нали щеше на гръцки да се учи. Какъв ще става?

Петко. Мина времето на Еладата сега. Да се върне утре, че да се срамува от рода и езика си. Там, отвъд морето, дето един пастир едно стадо води. Да се кали в рода си и да се изучи, че учен за всичко става.

Стефана. Да не зная нито де е, нито между какви хора.

Петко. Между свои хора. Веднъж ли коня на белия цар е прецапвал Дунава насам. И господ нека подкрепи ръката му — той няма да ни остави.

Стефана (като се обръща към сина си). Ти какво си се зачел там, че не си подигаш главата бари?

Христо (все тъй зачетен и разсеяно). А?

Стефана. За тебе ли приказваме ний тука или?

Христо. Какво искаш от мене?

Стефана. Де е Милка?

Христо (без да отделя очи от книгата, шеговито). Милка пристана на Даскал Димитра.

Стефана (изведнъж трепва и като го сропва). Ставай да намериш Милка! Ще ти дам сега една пристанала.

Христо. За какво ти е? Горе в пруста шие на гергеф.

Стефана. Не ми трябва нейното шито. Да дойде тука.

Христо (става и като завива по стълбите на чардака). Само да й приказвате и да я разплаквате и нея.

 

Чорбаджи Петко и Стефана, след като остават двама.

 

Стефана. От няколко дена, като си навела главата — все мълчи и току се затваря сама в пруста. Обтегнала е този гергеф, колкото да се нарече, че прави нещо.

Петко (замислен на друга страна). Тебе пък не ти додява. Не им се вмесвай.

Стефана. Не мога да я гледам, Петко, като свещ да се топи пред очите ми.

Петко (свъся се изведнъж и изпухтява). М-м. Виждам я и аз. Да почака малко.

Стефана. Веднъж да се свършат и тези сметки.

Петко. Днес ще си каже последната дума Даскал Димитър. Ще се свършат.

Стефана. Че да видим какво ще правим и ний с туй момиче.

Петко. Не ме преваряйте с вашите женски в работата ми! Аз зная какво правя.

Стефана. Ама ти не чуваш, Петко, какво приказват и тя, и Христо. Държали сме ги тука — чужди грехове да изплащат.

Петко (строго). Ако имам грехове, аз не искам никой да ми ги изплаща! Да се съберем сега тука — нека ми донесе Даскал Димитър да ми покаже кражбите на мезлиша! Старата кондика в килеря ли, рече ти, че била? Чакай да я приготвя и нея.

Стефана (въздъхва). Там в пезуля я гледах.

 

Чорбаджи Петко влиза във вратата на трема. Милка и Христо слизат отгоре. Милка, гологлава, със спуснати коси и чипак. Тя е бледна, замислена — не подига глава да погледне на нищо.

 

Христо (към Милка, като показва на майка си). Щом те изгуби малко от очите си, току се сепне — де е Милка?

 

Христо сяда отново на мястото си и си взема пак книгата. Милка едва-едва пристъпя, като че насила.

 

Стефана (към дъщеря си). Ела, ела насам. Да те не тегля като с въже.

Милка. По-добре ме вържи о полата си — където мръднеш, и аз по тебе да вървя.

Стефана. Какво се току затваряш сама в пруста.

Милка. Искаш да седна само да те слушам.

Стефана. Ами ще се облегнеш само не гергефа си, пък ще си мислиш за Даскал Димитра. Тъй е-е, как той минал, как те погледнал, кимнал ти с глава… Туй ли?

Милка. Поне което мисля, не можете да го извадите от главата ми.

Стефана. Бръмбари много във вашите глави. Не ще ни е туй работа да ги вадим.

Милка. Кога подир тези бръмбари хвръкна и аз, тогава ще…

Стефана. Какво, ще умреш ли? Че като си останала сама за един даскал да живееш.

Милка. Вий ще видите.

Стефана. А-а, да не ме пък плашиш, че ще хвръкнеш подире му. Хъ-де — искам те!

Милка. То моя работа.

Стефана (смее се някак пресилено и продължава да дразни дъщеря си). Да знаеш колко пък ще ти прилича. С бохчичката под мишца, че през долната порта — озърташ се като изтърван заек и тичаш у Даскал Димитра. Ох, не ме карай само да се смея сега!

Милка (с наболяло сърце и като се мъчи отново да овладее раздразнението си). Това за тебе е смешно, нали?

Стефана (продължава със същия пресилен смях). Как да не е смешно! Как да не е смешно! На понеделника ти рано-рано сутринта ратакини от фурна и чешми разнасят, разправят във всяка къща: чорбаджи Петковата дъщеря пристанала — без майчина и бащина благословия венчала се… Че като ти закачат едни звънчета, да тръгнат онези ми ти приказки: смях и веселби и калесани, и некалесани със сватбата ви месец наред ще правят. Пък ти бари цяла година няма да можеш да покажеш лице пред света.

Милка (между това кърши мъчително пръсти развълнувана и едвам сдържа сълзите си). Вий знаете, че тъй не мога… че съм вързана аз тука!… И още ли викате да ми се гаврите, да се надсмивате над мене?…

Стефана. Защо да не можеш? Кой те е вързал! Или да не мислиш ти, като търтиш да бягаш, пък аз ще те погна да те стигам.

Милка (все по-раздразнена). Сама съм се вързала и, струва ми се, никога няма да мога да се развържа от вас.

Стефана (престорена). Ех, че те и таквизи работи стават по света, не е да не стават. Белким ти ще си първа.

Милка (възмутена). И как го приказваш още!

Стефана (така престорено). Преди години имахме една ратакиня; пристанушата я викаха. Бавачка беше на Христа. Може да я помниш. И тя се залюбила с някакъв си талигарин на село. Баща й не я давал. Една нощ прескача плета и му пристава… Уж умирали един за други, залитали не зная как, пък след година талигаринът й се наситил, изкарал си талигата и не се върнал вече при нея.

Милка (като си затуля ушите). Остави ме, стига си ми приказвала. Не искам да те слушам вече!

Стефана. Не искаш зер! Хората като са направили ред и когато го държат всички, те знаят защо. Не доде ли един мъж да вземе момичето от ръката на баща му и майка му, както и да се обърне към нея подире, няма пред кого да отговаря. И тя излезе ли още първата стъпка от бащината си къща вън-пътя, мъж й ще бъде първият, дето няма да я зачита. С любов, с нам какво не се кара само този живот. Най-напред иска: жената да се срамува на мъжа и мъжът да зачита жена си.

Милка (разплаква се най-сетне и тропва). Вий сте всички хора без сърце! Никога и не помисляте дори, че с приказките си ме жива на кръст разпъвате.

Христо (щом чува, че сестра му се разплаква — скоква и виква към майка си). Е-е, стига де! За туй ли ти беше Милка, да я разплачеш пак!

Стефана. Тебе не ти викам нищо. Чети си там.

Христо. На ад обърнахте тази къща!

Стефана (към Милка). Ти, дето ще се сърдиш на нас, по-добре хубостника си погледни. Да те обичаше той, нямаше да дигне глава против баща ти. Че не му стигаше вечерта тук, отиде на другия ден и сред мегданя да се тупа в гърдите. Хе-е, чакай ти, няма ли да доде то веднъж голям ден — малка питка…

Милка. Тъй! Вий се карайте помежду си, пък аз ще тегля.

Стефана. Ти коя си дъщеря? Наша ли си? Който иска да ни става зет, той най-напред да се научи да ни прави честта.

Христо (като доближава майка си). И туй ти на Милка го приказваш?

Стефана. Защо да не го приказвам бре? Защо?

Христо. Досега държахте хората с парите си и със стоката си — сега искате Даскал Димитра с дъщеря си да покорите.

Милка (възмутена). Че аз съм стока тука?

Стефана. Ще го покоря! (Към Милка). Ти си ми дъщеря. Родила съм те. Ба, ще го оставя той да стъпи на врата ми! Скоро ли му тряба! Той тряба да ми се моли — не аз на него. Нека избира самичък! Или ще изближе всичко, дето е рекъл, или много още ще подсмърча покрай дувара. Хайде да видим.

Христо. Да отидем в градината, Милке, недей се ядосва.

Милка (решително и настойчиво към майка си). Казвам ви за последен път, или ще ме оставите на мира и няма да ме месите във вашите спорове, или — не зная какво ще стане.

Христо (тегли за ръка сестра си). Остави ги, ще те разберат ли те. Ето вуйчо Михал иде.

 

През пътните врата влиза Михал, все тъй нехайно разметнал сърмен чепкен, и дядо Къню, с тояга в ръка, носи нещо в делва.

 

Михал (гледа в очи дяда Къня и клати шеговито глава). Какъв си ти дърт вълк, какъв си. Я да видя какво носиш в делвата?

Дядо Къню. Тя на когото е наречена, той ще си я отхлюпи. (Като приближава до трема). Добър ти ден, чорбаджи Петковице.

Стефана (става да ги посрещне). Дал бог добро, дядо Къню.

Дядо Къню (подава й делвата). Тъй и щях да си я донеса, както бяха ми я свързали от къщи, ами отбиха ме в Дечкови. Нали е за болно, отсипах две лъжици. Дечко отива!

Михал. Е, де. Да има един да си даде живота за младите чорбаджии.

Дядо Къню. Ще му трябаше и на него. Премазаха го като въшка. Оттогава не е ставал. Кашля и само кръв плюе.

Михал (близва от делвата). Я, аз като не съм ни от стари, ни от млади, аджеба туй дали мога да го опита?

 

Чорбаджи Петко излиза от къщи с една одрипана кондика и се ръкува с гостите.

 

Петко. Добре дошъл, дядо Къню! Михале, как е работата?

Михал. Разправяме се с дяда Къня. Толкози млади чорбаджи отминава, пък мъкне делвата насам. Нали им дадох воля, дето му иде по на сметка.

Дядо Къню. Сега всичко по сметка, ще кажеш.

Михал. Кой когато може, да лъже! Вчера на пазаря един колибар продал ей такъвзи топ масло на двама бакали. Прибрал си парите — отишъл си. Кога взели да го делят бакалите, разрязали го — вътре цяла зелка.

Дядо Къню. Бивало ли е туй някога на наше време. Раята знай чорбаджията си — той раята, на пазаря никой никого не познава.

Петко (между това, като оставя кондиката на стола върху другите). С бакалски сметки се захвана всичко тук, в бакалски ред да се пререди света. Колкото сборяни, като наредят един до други сергия на панаир, се познават и почитат, толкози и между нас човещина ще остане.

Стефана. Нека — че да познаят.

Петко (към дяда Къня). Как са нивите нагоре?

Дядо Къню. Ако се уварди този клас — пет години дето нямане теглихме, има да наваксаме и има да остане.

Петко. Дай боже.

Дядо Къню. Викат, и в Румъния било тъй. Драгоманинът вече ударил тъпаните, сбира румънци — отиват.

Михал. Виждате ли! При старите чорбаджии бяхте останали накрай време само жълъд на хромил да мелите. Пък щом додоха младите — и господ изведнъж си спусна берекетя.

Дядо Къню се разсмива мълчаливо.

Петко. Минаха ли турците? Разделиха ли мерата?

Дядо Къню. Минаха. Четиридесет, петдесет дюлюма на рало отделиха. Колкото рала намерят в една къща, толкози и дюлюми.

Михал. Ще рече — всички мюлк-самони станахте. Е, ами кой посем-сега ще работи чорбаджийските ниви?

Дядо Къню. Гледай как се подиграва Михал.

 

От пътя се чуват гъдулки и проточената песен на румънките.

Румъня пуста остала,

хей, драгомане!

Христо (като дръпва Милка към пътя). Румънките?

 

В същото време на вратата се показва един едър драгоманин, подбрал гъдулари и играчки пред себе си.

 

Драгоманинът (като вкарва играчките и гъдуларите в двора). Тука, тука на чорбаджията да направим честта. И той да ни даде благословията си.

Петко (пресреща драгоманина и се ръкува). Сбра ли голяма дружина това лято?

Драгоманинът. Хем я сбирам — хем вървим, чорбаджи. Отбихме се да се отсрамим.

 

Между това около дувара и вън по пътя се струпват моми със сърпове и паламарки в ръце. На вратата се изстъпват двамата гъдулари, а пред тях две моми, боси, въртят кърпи в ръце и играят. Из къщи излизат няколко ратакини и ратаи да гледат. Чорбаджи Петко с гостите си се любуват на румънките. Най-много е обрадвана от всичко туй стопанката.

 

Стефана (без да гледа румънките, оживена, със стиснат юмрук тича ту към Милка, ту към Христа, ту към Михаля и злорадства). Видите ли, видите ли как ни познават хората! Пред Даскал Димитра, пред Куката отиват ли? Нашата къща никой не може да отмине!

Петко (самодоволно засуква мустак и се разхожда само. След малко кимва на ратакините). Изнесете вино да почерпите!

Стефана (продължава). Макар да ни дръпнаха патерицата и на честта ни да се заканиха. Не само не ни отминават — чак вътре влизат да ни отиграят.

 

Две ратакини изнисат вино и черпят драгоманина и другите румънци.

 

Михал. Тю, бре! Пак Петко чорбаджи, пак на него чест.

Драгоманинът (като надига чашата с вино). Наздравие! (Към Михаля.) Как тъй? Едно време още аз, като тръгнех — на Андроня и на Хаджи Кумана проводяк плащах. Согуч дето го викаха. Пък тук ще се отбийме да отиграем на чорбаджиите.

Михал (към дяда Къня и Стефана). Две нощи само вино се лее, пищови гърмяха и катранени бъчви горяха. Овчарите по балканското пригорье околовръст — огньове цяла нощ кладяха. Да се радват. Пък то!

Драгоманинът (като се ръкува с домакините). Хайде, оставайте със здраве.

Домакините (го изпращат). Добри печалби!

Дядо Къню (между това към Михаля). Кой не е видял добро от тази къща? Кой?

 

Драгоманинът пак подбира напреде си гъдуларите и играчките, румънките запяват и отминават. Ратаи и ратакини си влизат.

 

Петко. Ела да ти запиша каквото си донесъл, дядо Къню. Ела и ти, Стефано, да го препразниш. И виж какво ще се намери за дяда Къня да го нагостим.

 

Чорбаджи Петко, Стефана и дядо Къню влизат в къщи. Остават Михал, Христо и Милка, които се повръщат и сядат на трема. След малко мълчание.

 

Михал. Какво сте се укумили и двама? Сиромашките на мъка отиват с песен, вий си гледате кефа тук и мълчите.

Христо (мечтателно). И скоро ще замина оттука, вуйчо. Няма да виждам вече ни хорото, ни нашите хубави български песни ще слушам.

Михал (като ги изглежда с насмешка). Я-я, откога захвана да ми редиш и ти таквизи купешки като Даскал Димитра?

Христо (иска да се прави на сериозен). Защо купешки? Има ли на света нещо по-мило от бащиното огнище?

Милка (все тъй дълбоко замислена. Като въздъхва тъжно). Ох, да би искал само да вземеш и мене със себе си. Да се махна оттука и никога да не се връщам вече.

Михал. Туй-тя! Таз въздишка насам, онзи мъдрува оттатък. И аз съм седнал при тях.

Христо. Остави Милка, вуйчо. На нея днес й е много криво.

Милка (сломена от тъга, кърши рамене). Ах, само тази мъка няма да я преживея аз. Ще ме уморят те мене.

Михал (вперил очи в нея). И таз хубава!

Милка (към Христа). Когато ти се върнеш от Русия, няма да намериш вече сестра си между живите.

Христо (иска да я утешава. Наивно). Милке, защо приказваш тъй. Нали се условихме двама — ще си пишем дълги писма. Аз ще ти разправям за всичко, каквото срещна и видя там. Ти ще ми описваш твоята неволя. Тебе ще ти бъде много по-леко, когато знаеш, че там далеко в Русия твоят едничък брат ти споделя мъките.

Милка (като че не го слуша). Ах, остави ме, остави ме да умра по-добре — да се свършат и мъки, и всичко заведнъж. Аз не мога повече!

Христо. Да остана тук тогава. Искаш ли да се откажа от Русия?

Милка. Какво ще ми помогнеш ти? Да убиваш бъдещето си за мен?

Христо. Ти знаеш, че за тебе…

Милка (пресича го). Мене само един гроб ми тряба. Те ще ми го изровят.

Михал (слуша ги и като да се пуши сам в себе си. Най-после избухва с досада и пренебрежение и към двамата). Тю, бре! Млади души! Не ви е срам! Да седнете и да си тровите живота за такива глупости.

Христо. Не викай, вуйчо, ти не знаеш!

Михал (с по-висок глас). Де ще зная. (Към Милка.) Като ти е приляло толкова в бащината ти къща, дигни си главата, че върви, дето ти очите виждат, мари! Да не се е свършил светът за тебе! Колко пъти младост ще младуваш и ще живееш този живот. Веднъж садене, веднъж е радост. Отървеш ли ги — тичай ги стигай подире.

Милка (като че се бои дори да слуша вуйча си, махва с ръка и трепери). Само туй няма да направя… Ако ще би…

Михал. Плъзни пък тука! Пуфти и охтикясвай! Много диви хора на този свят съм видял, ама и таквизи като вас…

 

На пътните врати се показват Хаджи Андрея и Милан. Последният съвсем се е променил: лицето му бледо, сегиз-тогиз покашлюва. Признаци на гръдна болест се отбелязват у него.

 

Христо (щом забелязва идещите и хваща за ръка сестра си). Да отидем в градината, Милке. И тези идат.

 

Милка и Христо отминават към градината. Милан, Хаджи Андрея и Михал се събират сред двора.

 

Хаджи Андрея (нацупено). Няма ли ги? Тъй. Ний само ще ги чакаме.

Михал. Били сте почакали малко.

Хаджи Андрея. Толкози дена си развалям аз рахатлъка за техните сметки. Че със себе си мъкна и този болен човек.

Милан. Остави, Хаджи. Ний и без туй, таквози… толкози години сме изгубили подир общите работи… Ама там е всичко — ний само се дилякаме помежду си, пък колата си стои на едно място.

Хаджи Андрея. Че кой да ги потегли, когато те двама помежду си не могат приказка да срещнат, пък като се съберат петима, седем ума им идват изведнъж. Нали ми каза едно заптие: и турчина бактисал да ги слуша на конака.

Милан. Как вика Петко! Лесно се приказки приказват — мъчно се работа върши.

 

Влиза Хаджи Куман, още по-застарял, небръснат, с дълго палто и стиснал под мишница стар тефтер.

 

Хаджи Куман (от вратата още върви и мърмори сам на себе си). Не ми трябат мене вече общи сметки. Нищо не ми тряба. Искам си вземънцето. Да ми разгърнат тефтеря — да видят. Аз вече не мога да печеля. Нивиците ми — и там няма кой да работи. Да кажат на раята да ми върне париците и лихвицата.

Михал (на подбив). Ха-ха! Кога си дойдат евреите от хаджилък. Седни тука и чакай.

 

От градината се повръща Христо.

 

Христо (маха с ръце и пее).

Да се развяват знамена

по българските рамена

от върха на Дуная

в Тесалия до края.

(Като се доближава до събраните чорбаджии.) Събраха ми се вси ридающи и кающи се на реках Вавилонских!

Хаджи Андрея. Ех, какъв свят порасна — да няма срам пред никого.

 

Михаил изгледва ги, изкикотва се и завива към пътя.

 

Милан (към Хаджи Андрей). Сега ний таквози на тях ще се срамим. Тези, които идват след нас — те ще видят кой какво е правил и ще ни разчистят сметката.

Христо (клатейки глава на подбив). Х-ха, х-ха. Те нямат своя работа, стари боклуци ще разчистят.

Милан. Боклуците, като всеки тор, ще изгният и здравите семена под тях таквози…

Христо. Аз няма епитроп да ставам.

Хаджи Куман. От късметеца си защо бягаш?

Христо. Благодаря! На друго място ще го диря.

Милан. И Даскал Димитър тъй вика. Ами когато най-паметните таквози… се теглят, кой ще се грижи за общото?

Христо (нехайно). С вашите черква и училище — ще обърнете света.

Милан. Ний тях да наредим — те ни стигат.

Христо. Редете ги. Аз не се развалям на петачета, на дребно да се харча.

Милан. Ами — на цяло. Да лъщи златото, всеки да го познава. Пък ний — не на петачета, на аспри се раздробихме. Пиляхме, дето трябваше, дето не…

 

Всички се смълчават. Хаджи Андрея взема една кондика, туря си очилата и се загледва в нея. Милан се замисля. Хаджи Куман гледа тъпо отпреде си и от време на време си мърмори под нос: „Аз не мога да печеля. Париците ми, лихвицата ми.“ Във вратата с кондика в ръка влиза Даскал Димитър. Той сега върви още по-горд, по-самоуверен и решителен. Милка, щом го забелязва от градината, втурва се към него. И двамата се пресрещат и спират до чимширите край хауза.

 

Даскал Димитър (като вперя очи в нея). Ти не приличаш на себе си, Милке. Само бледнееш и от ден на ден все повече повяхваш.

Милка (затуля си с ръце лицето). Не ме гледай. Остави ме. Да не говорим за това.

Даскал Димитър. Не, не! Не може вече тъй! Днес аз турям край на всичко!

Милка (плахо). На кое? Какъв край?

Даскал Димитър. Спорът между чорбаджии и рая е вече решен. Сметките приключени. Сега ще дам на всекиго заслуженото и вече съм свободен.

Милка. Ти и без туй всякога си свободен, но аз?

Даскал Димитър. Досега бях свързан с общите работи. Човек изправен пред мене да го съдя — не мога да отида за дъщеря му да се женя… Едното с другото не меся аз и не искам да знам кой какво ще каже, само…

Милка (пресича го). Остави туй. Сега какво?

Даскал Димитър. Тая вечер наредих да доде попа — какво друго?

Милка (сепнато). Искаш да се венчеем?

Даскал Димитър. Още докато съм тука, ти можеш да отидеш вече у дома. Там е всичко приготвено и те чакат.

Милка. Как? Да побягна от къщи сама?

Даскал Димитър. Нека Христо доде с тебе.

Милка. Не мога! Само туй недей иска от мене. Моля ти се, Димитре. Ако ме обичаш. Недей…

Даскал Димитър (малко учудено). Е, ами тогава?

Милка. Като си дошъл, остани да кажеш на баща ми. Може…

Даскал Димитър (рязко). Тука не ида аз мома да сгледвам. Никога и не бих пристъпил този праг, ако не идех да прочета на баща ти присъдата.

Милка (продължава мълчаливо и като да се губи сама в мислите си). Ти и да му кажеш, надали ще иска да те чуе той. Ами как — не мога? Помоли му се, виж…

Даскал Димитър. Сега на мене се молят — аз не се моля.

Милка. Ах, ти пазиш твоята чест пред хората да не падне. Гордостта си гледаш, пък за мене не искаш да знаеш.

Даскал Димитър. Значи, ти не приемаш подире ми да тръгнеш.

Милка. Не говори тъй. Ти знаеш много добре. Не ми ли стига мен, че сама дойдох сред мегданя да ти се откривам…

Даскал Димитър. Що от туй!

Милка. Да ме е срам всеки път от себе си, щом си припомня само. Искаш да побягна след тебе. Да се срамувам от себе си цял живот.

Даскал Димитър (сепнато). Остави тези женски превземки, Милке. Не е сега време за това.

Милка. Превземки? Вий мъжете само себе си гледате. Ти не искаш да ме разбереш мене.

Даскал Димитър. Аз ти казах още тогава на мегданя. Ний сме първите тук. Ний проправяме път за другите след нас.

Милка. Тебе ти е лесно да говориш тъй. Ти си мъж и…

Даскал Димитър. Тогава не ми беше лесно. Тогава стоеше пан Пшесмицки пред мене и ме викаше… Аз пак не се боях. И още същия ден дойдоха и двете страни да се молят.

Милка. Туй е друго! Как не разбираш ти? В общо дело — и да умра. Тука — от бащината си къща да побягна като някоя… Аз без баща, без майка да…

Даскал Димитър. Щом тръгнеш тъй право като мене, ще видиш как и те ще дойдат да наведат глава пред тебе…

Милка. Аз не мога! Това не мога. Мене ме е срам, като си помисля само. Остави ме! (Милка побягва в градината — след нея отива и Даскал Димитър.)

 

На вратата се показват Добри Терзият и Ганчо Куката. Подир тях вървят третият занаятчия и Хашлака и се разправят нещо по пътя.

 

Трети занаятчия (към Добри Терзият). Кръстник Добре, моля ти се…

Добри Терзият (с досада). Ама не видиш ли сега, тука влазям — имам си работа.

Хашлака (към Ганча Куката). Две приказки само.

Ганчо Куката (вика грубо). Пръждосай се бе! Ама-да-а, не мога да си отворя очите от просяци.

 

Добри Терзият и Ганчо Куката отминават напред. Третият занаятчия и Хашлака се изстъпват на прага.

 

Хашлака (след новите чорбаджии). Трябахме ний да дръпнем патерицата веднъж — нали? Тогази ни коткахте! Сега хванахте бога за носа вече. Не ви се продумва!

 

Никой не обръща внимание на него и той със занаятчията се оттегля. Добри Терзият и Ганчо Куката се спират под асмата.

 

Хаджи Андрея (към Христа). Повикай баща си.

Добри Терзият. Ама ний без Даскала не можем. Каквото имате, като доде той, тогази ще си го кажете.

 

От градината припва тичешком към стълбите на чардака Милка, след нея Даскал Димитър, като че иска да й каже нещо.

 

Милка. Не мога. Моля ти се, остави. Недей ме чака.

Добри Терзият (като забелязва Даскал Димитра). Ха, той тука бил.

 

Даскал Димитър се доближава до събраните. В същото време дохожда при тях чорбаджи Петко.

 

Даскал Димитър. Всички тука ли са?

Петко. Добре дошли.

Добри Терзият. Добре намерил, чорбаджи Петко. Ний подкъсняхме малко. Забавиха ни камънарите. Искат да им платим, дето са вадили камъни за черква.

Петко. Че защо държите толкова време сиромасите.

Добри Терзият. И тях държим. Онзи ден, ей замина си поляка — пана де! Той показвал нещо при градежа и на него пет пари не можахме да дадем.

Милан. Срамота пред чуждия човек…

Добри Терзият. Май срамота, ама… Той ги хариза. Бог да го прости на вярата му приживе — хариза ги и си замина. Ний все чакаме да си приключим сметките, че да ни дадете черковното сребро.

Хаджи Андрея. Какво сребро?

Ганчо Куката (който между това изважда от дивитя си едно паче перо, подостря го и го подава на Даскал Димитра). Ама-да-а. Съблякохте света, дигнахте четири стени като Маркови кули да стърчат. Ний сега от джоба си ли да ги плащаме?

Даскал Димитър. Оставете караниците си настрана. (Към старите чорбаджии.) Онзи ден аз ви казах — парите, които всеки от вас е дал на раята си, да си ги събира сам. Има вече ред за туй. На колибарите раздадоха от мерите — вий нивите си ще ги работите или ще ги продавате.

Петко (пресича го). То наша работа.

Даскал Димитър. Тъй. Ето сметката на училището и на черквата. Остава стария кабзумалин да покаже колко пари налице има у него. Да сверим.

Петко. Кажи да видим, Андрея — какво си похарчил и какво е останало. В пазарлъци аз не съм се вмясвал.

Хаджи Андрея (приневолен, към Даскал Димитра). Колко пари ми дадоха! Те едвам стигнаха темеля да изкопайме. Два човешки боя копахме. (Към чорбаджи Петка.) Не помниш ли — едвам изкарахме десетина педи над земята и щяхме да спрем работата. Ако не беше дал от твойта кория няколко греди, нямаше с какво скеля да дигнем. Какво да ви кажа?

Ганчо Куката. Какви греди за скели? Кого ще лъжете?

Добри Терзият. Я по-полека. Да се разберем. Кога рекоха чорбаджиите, ще захващат черквата, целия еснаф беше против. Бяхме се охарчили подир училището и черква си имахме. Тогази какво ни отговорихте? — От училището оставала скелята, останали дялани камъни, вар, по-евтино ще излезе. Пък сега каква скеля, какви камъни.

Даскал Димитър (показва нетърпеливо на кондиката). При полагане основния камък тук на първо перо Петко Хаджи Христов записал двеста лири. След него — я колко листа имена! За какво сте похарчили тези пари? На кого сте платили от тях?

Хаджи Андрея. Ама защо пък всички за мене се залавят?

Даскал Димитър. Ами за кого? Казвайте наред — да свършвам. Няма да стоя аз тука до утре!

Хаджи Андрея. Аз не бях сам. Когато захванаха да копаят темелите, мене ме нямаше тука. Питай кого щеш. Хаджи Куман нагледваше майсторите. Той събаря скелята от училището, той прибра дяланите камъни и варта.

Хаджи Куман (плахо и недоразбрал). Какво, какво пък аз, Хаджи? Какви камъни? Аз не знам. От скелята съм взел две гредици да си суша махорката. Другото нали твоя ратай го прихлеби?

Хаджи Андрея (сепнат). Ти си си изгубил ума бре? Какво приказваш — ще ме запалиш.

 

Всички дигат глави. Чорбаджи Петко втренчва поглед и в двамата. Добри Терзият и Ганчо Куката потриват самодоволно ръце.

 

Даскал Димитър. Добре се скарахте. Да се изкажете един други.

Милан (възмутен, към чорбаджи Петка). И ний се чудим защо мало и голямо отворило уста срещу нас.

Хаджи Куман. Ама, чакай! Какво съм сторил аз? Всеки път Андрон и Хаджи Андрея си уплитаха кошницата, пък все мене изкарват срещу устата на топа.

Хаджи Андрея. Ти си изветрял бре! Откогато одъртя и ума ти изветря. Какво приказваш?

Хаджи Куман. Няма с мене да се облъгвате. С Андроня отбрахте най-добрите хора от диването, пък на мене оставихте все таквизи като Хашлака и Граматика. Счупена парица от тях не видях.

Даскал Димитър (с насмешка). Това ли е дългът, който не искат да ви заплатят раите. От данъка, опростен от турците, вий сте ги делили помежду си, да го събирате от тях.

Хаджи Куман. Че аз защо ходих катаден да си изтривам гащите в мезлиша. Войводата остави тези пари на чорбаджиите.

Петко. Изказвайте си, изказвайте си сами греховете!

Хаджи Куман. Какви грехове. Хаджи Андрея прибираше есенес два пая. Един за теб, един за него.

Петко (поразен). За мен! Дял от простения данък на сиромасите? Ти, Андрея, си прибирал…

Хаджи Андрея (скача и пресича всичките, зинали да говорят). Не го слушайте този дърт Куман. Той лъже, защото ми гони мъст от ищирата. Искаха с Андрония да си напълнят хамбарите. Напълниха ги.

Хаджи Куман. Защо си кривиш душата, Хаджи? На светото място си ходил. Влезе ли едно зрънце от ищирата в моя хамбар? Нали с Андроня я делихте и се скарахте за нея.

Хаджи Андрея (иска да го замае). Бяха се нагадили като гарги на мърша. Мира не ми дадоха, докато не я изпроводих на Варна. И двамата са таквизи…

Хаджи Куман. Колко изпроводи на аскера, Хаджи? Сто крини изпроводи ли? Пък от десет хиляди нагоре събра. И по едно зърно не видяхме. Защо се затуляш зад нас сега? Аз ще си отида. Аслъ аз само за нарицало стоях в мезлиша. Да се облъгвате с мене. (Става и си тръгва.)

Добри Терзият. Ти чу самичък от тях, Даскале — отсъди сега. Не само черковното и училищното сребро са турили в джоб чорбаджиите, ами и ищирата, и опростеното на раята — пю!

Ганчо Куката (като го пресича). Пък имат още сурат да търсят вземане от народа. Аз цялата им стока на мезат ще извадя. Всичко, дето сте изкрали — ще изкарам.

Хаджи Андрея. Вие ли? Че кои сте вий? И сега да отидем при войводата, пак мойта приказка по ще мине!

Даскал Димитър (строго към Хаджи Андрея). Ти да се отучиш толкова много приказки да приказваш вече! До шия си в кражби и грехове! Ако не продадат стоката ти и не ти проводят в зандана кесии да плетеш — само тряба да благодариш.

Хаджи Андрея. За дяланите камъни ли, за гредите ли? Аз ще им ги върна. Сега ще кажа на раята си — дето има у дома стъпала, да ги натовари. Всичките да им ги закара. Да си удрят главите с тях. (Хуква и изскача.)

Даскал Димитър (след него). Чакай малко тук. Да свършим.

Петко. Да си върви. Оставете го.

Милан (към чорбаджи Петка). Да правим училище, да дигаме черква и в награда таквози… да си черним лицето пред света.

 

Горе от чардака слизат Милка и Христо. Милка, пременена, извръща се плахо, среща поглед с Даскал Димитра и отминава към градината. Даскал Димитър става още по-нетърпелив. Другите продължават препирните си.

 

Ганчо Куката (скача срещу чорбаджи Петка и Милана). Няма да ми хвърляте прах в очите. Зная защо ви са черкови и училища!

Даскал Димитър. Няма да смесвате градежа на черквата и училището с нечистите сметки на чорбаджиите.

Ганчо Куката. Защо ми е тяхната черква? Кого питаха да я правят? Да повърнат парите, дето са ги изкарали — манастир да дигнат, ако щат. Че да отидат греховете си в него да изплащат.

Даскал Димитър (строго към Ганча Куката). Когато аз говоря, ти да се научиш да слушаш. Тука моята дума тряба да се чува, не твоята. С измама и грабеж се е крепил стария мезлиш, в тях той се сплу и най-подир и рухна. Падна и целия стар ред с него. Ти сам чу, чорбаджи Петко, доде е стигнало всичко.

Добри Терзият. Дано бари сега се увери.

Даскал Димитър (става). Аз си свърших работата. От всичко излезе, че едничкия, който не си е зацапал ръцете в кражби, е чорбаджи Петко. С него и Милан. Туй тряба пак да ви го кажа. (Като подава кондиката на Ганчо Куката.) Ето ви кондиката… Сбогом! (Излиза.)

Милан. Обзалагам си главата — не е. Ако са крали Хаджи Куман, зет му Андрон — чорбаджи Петко таквози…

Добри Терзият. И чорбаджи Петко тъй се обзалагаше.

Ганчо Куката. Колко ми чини вашия облог!

Милан. Той гледаше работа да се свърши само. И на всекиго вярваше.

Ганчо Куката. Ама-да-а! Като има пари, и аз зная работа да върша. Не е то да надроби една попара, че да остави други да я сърбат! Черква ще градим… Черква!…

Милан. Той искаше да дигне храм таквози… Да накара всеки да се гордей с вярата си.

Добри Терзият. Че и всички еснафи сега пристойват. Ако не изкараме голямата черква, по колибите ще вземат да дигат. Вече няма колибарин да слезе на пазар. Стига да ни дадете среброто.

Ганчо Куката (тиква кондиката в пояса). Хайде, няма да ви моля вече!

Добри Терзият. Останете си със здраве.

Петко (въздиша). Много здраве.

Добри Терзият и Ганчо Куката излизат. Остават Петко и Милан замислени.

Петко (след продължително мълчание). Зет ми, стари и почтени чорбаджии, в ръцете на които бях всичко оставил — на хищници да се обърнат. И върху мойто чело да хвърлят туй петно.

Милан. От сребро е твойто чело, Петко. Няма да хване то никога ръжда.

 

От къщи излиза Стефана и като забелязва мъжа си и Милана тъй угрижени, изведнъж я обзема безпокойствие.

 

Стефана. Отидоха ли си? Какво стана, Петко? Защо сте се тъй умълчали и двамата?

Петко. Нашата дума се свърши. Няма кой да я слуша…

Стефана. Как тъй? Те, ако не искат — да си вървят. Децата ти ще те слушат! Още сега да ги наредиш и да им разправиш всичко. Те порастоха. На тях ще се облегнем ний и двама.

 

В това време от градината се показва Христо, от пътните врата Михал и от къщи дядо Къню. Тежкият звън на черковната камбана удря за умряло и с редките си удари приглаша на разговорите до края.

 

Милан. Ей и Христа.

Стефана. Ела тука. Де е Милка?

Христо. Милка пристана на Даскал Димитра.

 

Всички поразени се смълчават.

 

Петко. Пристана?

Стефана. Кога? Кога е излязла, аз да не я видя.

Христо. Напред. Отиде да се венчеят.

Стефана (втурва се към градината). Тя моя дъщеря ли е? Тъй ли съм я учила аз. Из долнята порта от бащината си къща…

Христо (след майка си). Не можеш я стигна. Ела ми дай дрехи да се облека. (Влиза бързешком в къщи.)

Петко. Едно след друго тръгна в мойта къща днес.

Милан (ослушва се в камбаната. Към Михаля). За кого чука черква?

Михал. Граматика хвърли петалата.

 

Михал и дядо Къню — гледащи досега отстрани — си тръгват.

 

Дядо Къню. Че каква излезе тя най-подир, Михале?

Михал. Луд свири, луд играй — който гледа, ума няма. Ай такваз. Запъва се, разправя се за народа, пък стъпа на гърба и на стари, и на млади, дръпна чорбаджийската дъщеря, сега като му пеят венцехваления и камбаната за Граматика ще държи исо. Нейсе! Да намеря една варакосана бъклица, че да отида да изкараме сватбата бари.

 

Дядо Къню и Михал излизат. Христо, облякъл черна сетра, излиза из къщи и бърже се запътва да излезе из пътните врати.

 

Петко (като го спира). Къде? И ти с черната си сетра на сватба да не си тръгнал?

Христо. Мене ме викат да венчавам.

Петко (с явна мъка да се самообладае) Тъй ли? Даскал Димитър няма ли си кум, дето го е кръщавал?

Христо (като че без да разбира баща си. Нехайно). Сега стари кумове ще тръгне из махалата да калесва… Той иска аз да го венчея. Че след него на мене чест и име ще расте тука.

Петко (вперил продължително очи в сина си). Ти? Ти ще заминеш дядовата си къща — ще отидеш да венчаваш един, който, без да дири баща ти и майка ти, примами сестра ти и отиде да се венчее с нея?

Христо (дига рамена). Какво да сторя аз? Те се искаха и двамата — вземаха се.

Петко. Сега, когато той изчете наверечнята на бащината ти къща?

Христо. Че Милка няма да стои тука къщата да варди, я?

Петко. Ами аз как съм я вардил?

Христо. Ти? Защото си искал.

Петко. Искал съм да я завардя за вас. Да ви я предам тъй, както съм я намерил! С отворени врати. Цял свят да върви при вас, както е вървял при дяда ми, при баща ми и при мен.

Христо. Мина се онуй време, кога раята хлопаше по чорбаджийските врати.

Петко. Сега чорбаджийските синове и дъщери бягат от бащините си къщи и сами затварят вратите си посрамени.

Христо. Не мога като тебе. С имота си и честта да гледам все другите да завардя. Ти цял живот само туй си правил. И ето докъде я докара.

Петко. Докъде?

Христо. Че не видиш ли — с мезлиша ти какво стана. Недавна дори и пред нас в къщи се обзалагаше за него. Пък то…

Петко (сломен от думите му, полу на себе си). Моят облог и пред вас падна. Затуй сега бягате и ме оставяте…

Христо. Ами ти какво искаш сега от мене?

Петко (с мъка надсмогнал себе си). Нищо. От честта си не се отказвай! Върви венчавай!

 

Христо бързо излиза.

 

Стефана (повръща се, все тъй развълнувана спира се малко и пак влиза в къщи). Ако ни взема раята Даскал Димитър, стоката ни като обезцени и децата си ли ще го оставим да ги отвлича! Аз чудо ще направя, невидено досега!

Милан (след малко мълчание). Едно по едно се сбъдна всичко тъй, както го пророкува Даскал Димитър.

Петко. Писано било: пред мойте очи да се затворят всички чорбаджийски къщи. Една след друга… Хаджи Димитровата — тя е първото чорбаджийско огнище, което е угаснало тук. До нея Хаджи Панайотовата — той остави на мястото си сестреника си Хаджи Кумана да черни паметта му.

Милан. Андонова зет пък таквози… издънил долните соби за дюген и си настанил чуковете — калеври в чорбаджийската къща ще кърпи.

Петко. След тъста си, дойдохме на ред и ний.

Милан. Тези дни ще склоня и аз и някой от раята ще се намести у дома.

Петко. Те дебнат. ОТ ръта, от отвъдни махали се примъкват еснафите и се нареждат в чорбаджийските гнезда. Скоро от двете страни на улицата ще се развяват шарени боябиби и прежди, ще вземат да дрънчат сновалки и да се спреварят чуковете. От миризмата на рошкови, пастърма и леблебии тук не ще може да се поеме дъх. И този кръст, дето ще се дигне над черква сега, ще щръкне на чорбаджийската слава.

Милан (става да си ходи). Свърши се. Млад още отивам си от този свят и няма да ми е жал за нищо.

Петко (решително). Затвори вратата.

Милан. Мене било съдено да изляза сетен и да затворя тази врата!

 

Тръгва и бавно излиза, като притваря вратите.

 

Петко. Затвори ги. Няма веч кой да ме вижда.

 

С новите си дрехи излиза от къщи Стефана.

 

Стефана (разярена, иска да върви към пътя). Под венчило да е — където я намеря, ще я хвана и ще я докарам. Само туй няма да стане. Да съм знаела, кога съм я родила, на врата й да съм стъпила по-добре.

Петко (хваща я за ръката и я повръща). Няма къде да ходиш. Тука.

Стефана. Остави ме! На тарга макар — пак ще я повърна!

Петко. Тука, ти казвам. Не ти тряба вече никого да дириш.

Стефана. Нямам аз лице да те гледам тук! Каква майка съм аз — таквази дъщеря да ти родя и отхраня! Каква съм ти стопанка — дъщеря ти не можах да увардя.

Петко. Ти си таквази, какъвто съм и аз. Да додат ратаите и ратакините.

 

Изплясква с ръце.

 

Стефана. Какво ще правиш?

 

От къщи се показват двама ратаи и ратакините.

 

Петко (към ратаите и ратакините). Да очистите и да загладите биволите още сега. Да запрегнете и двете кола. Вий да снемете отгоре и да натоварите на колата прикята на дъщеря ми. Килими, губерчета, всичко, каквото е изтъкано и приготвено за нея — до игла!

Стефана. Ама и сега ли с твойта добрина, Петко?

Петко. Ти не се вмисай. Като надиплите хубаво колата, ще отчеснете по един голям клон чимшир, ще го варакосате и на всяка кола ще затъкнете отзад. Тъй ще дигнете прикята и ще я закарате у Даскал Димитрови.

Ратаите и ратакините. Слушаме!

 

Едни завиват през градината, други към чардака.

 

Петко. От зло е побягнала мойта дъщеря — добро дано намери. Нека й бъде простено от мене и от мойта къща.

Стефана (като се разплаква). Ти не мислиш какво ще кажат хората… Дъщеря ни се жени, пък ний се затворихме и двамата.

Петко. Като стар вълк, кога се свре в бърлогата си, та самичък с нокти си зарови дупката. И муха да не го зърне, когато склопи очи…

 

Тежкият удар на черковната камбана съпровожда последните думи на чорбаджи Петка.

 

Завеса

 

Остров Капри, март 1912

Край
Читателите на „Първите“ са прочели и: