Антония Станчева
Във властта на морето (9)

Мексико
В полицейския участък

Мексико — голям просветен и културен град!

Обширният площад „Сокало“ днес наричан и „Пласа де ла конститусион“ (площад на конституцията) привлича туристите с красотата си. Особено силно привлича вниманието им Паласио насионал — огромен дворец на източната страна на площада. Около „Сокало“ е разположен старият център на града с невисоки сгради в испански стил и добра планировка на улицата. От площад „Сокало“ на запад по авенида „Мадейро“ и авенида „Хуарес“ се излиза на неголямата, но с централно положение и много посещавана градина „Алмейда“. Край градината е Пласидо де лас Белясартес — сграда за театрални, оперни и балетни представления. Наблизо е най-високият небостъргач в града — Торе Латиноамерикана („Латиноамериканска кула“). По най-дългия булевард в града „Авенида Инсурхентес“ се тръгва на юг.

Така се стига до Университетския град. Постройките са модерни, разнообразни и красиви.

Библиотеката се намира в голяма сграда без прозорци. В нея се учат много младежи от цяла Латинска Америка.

Ако Куинси бе пристигнал в града през деня, щеше да се възхити от красотата и големината му. Но тъй като случайността не му позволи да го разгледа, сънят и умората го надвиха и той заспа на първата пейка, която му попадна пред очите.

Всъщност „паркът“ не беше парк.

Куинси бе стигнал до градината „Алмейда“!

Не знаеше колко време е минало, когато някаква странна светлина го накара да отвори очи.

Пред него стоеше човек с полицейска униформа и го гледаше сърдито. Преди да каже каквото и да било, полицаят го дръпна грубо от пейката и, без да продума, го поведе със себе си.

— Къде ме водите? — попита момчето.

— В полицията, къде другаде?

— Но защо? Какво съм направил?

— Върви и не задавай въпроси!

Куинси се почувства изгубен!

Когато стигнаха до участъка, водачът му го затвори в килия и каза, че ще доведе началника си.

Той остана сам!

Проклинаше съдбата за нещастната случайност, която го доведе тук. Най-лошото бе, че нямаше представа защо е арестуван. Той не познаваше законите на тази страна. Засега можеше само да чака.

Но не му дадоха време да мисли!

Появи се друг полицай — висок, строен мъж застана пред него и като му даде знак да го последва, го отведе в стая, която приличаше повече на адвокатска кантора, отколкото на кабинет на полицейски началник.

На бюрото, зад което седна полицаят, имаше някакъв уред, който приличаше на магнетофон. Разбра, че ще го разпитват, а дори не знаеше какво е направил.

Полицаят натисна копчето за записване и разпитът започна:

— Как се казваш, младежо?

— Куинси Дитрих Медейра. Аз съм испански поданик.

— Няма значение. Ние сме в Мексико, а тук имаме закон, който забранява да се спи по пейките в парковете и градините.

— Но аз не можех да зная това, сър.

— Защо не отиде в хотел?

— Нямам пари, сър, аз съм корабокрушенец, освен това пристигнах късно вечерта. Не знаех къде да отида.

— Как стигна дотук?

— Спасиха ме двама рибари — индианци, които живеят на остров Барбада. Нямам представа как съм стигнал дотам след крушението.

— А как се е движил корабът?

— Бяхме близо до Канкун, когато ни стигна буря. Една огромна вълна се разби на палубата и ме запрати в морето. Видях плаващо дърво и се залових за него. Сигурно съм припаднал, защото се събудих на острова.

— Как се казва корабът?

— „Делфин“.

— Сега ме слушай внимателно. Аз ще изляза за малко, не искам да мърдаш от мястото си. Ако това, което казваш, е вярно, всичко ще бъде наред. Но ако си ме излъгал и просто си един от многото нехранимайковци, с които всеки ден се налага да общувам, ще си имаш огромни неприятности. Ясен ли съм?

— Казах ви истината, сър!

— Ще видим!

Началникът изключи магнетофона и излезе. Куинси отново остана сам. Надеждите му бързо се стопяваха и страхът започна да се промъква в сърцето му.

Затворник на 13 години!

Тази мисъл го вледени! Нямаше сили да приеме провала, който го очакваше.

Когато началникът се появи отново, Куинси нямаше сили дори да го погледне.

— Добре ли си, младежо? — попита той загрижено.

— Да, сър, добре съм! — отговори момчето.

Полицаят се взираше в него, после остави някакъв документ на бюрото, въздъхна тежко и отново натисна копчето за запис.

— Корабът ти се е върнал в Испания, а ти си обявен за изчезнал.

Куинси го погледна озадачено.

— Изчезнал… но… как…

— Виж, Куинси! Най-лесно за мен е да те върна у дома, родителите ти сигурно са се поболели от мъка…

— Нямам родители! — отсече момчето — Имам сестра, но не зная дали е в Испания.

— О! — началникът се стъписа от изражението на момчето. — И какво ще правиш в такъв случай?

— Щом съм стигнал дотук, ще потърся военно училище. На всяка цена трябва да стана офицер. Дал съм дума пред хората, които са ми най-скъпи на този свят. Когато стана офицер, ще се върна у дома и така ще им се отплатя за мъката, която съм им причинил.

— Няма ли поне да ги потърсиш?

— Не, сър! Ако вие не ми помогнете, сам ще се справя.

Началникът на полицията изключи магнетофона и разговорът се пресече. Той беше удивен от решителността на Куинси. Макар и малък, по всичко личеше, че ненапразно е оцелял при крушението. Имаше добро сърце и ясни цели, към които упорито се стремеше.

— Какво ще правите с мен? — плахо попита Куинси.

— Ще ти потърсим училище, какво друго? Ще се наложи да ти дадем мексиканско гражданство, тъй като се досещам, че след крушението нямаш никакъв багаж и лични документи.

Знаеш ли, струваш ми се добро момче, затова ще ти помогна. Ще говоря с директора на ВВУ „Санта Катерина“. Това е най-доброто училище в Университетското градче. Тази нощ ще спиш в участъка, а рано сутринта се приготви да станеш един от възпитаниците на Ренато Санчес.

— Благодаря ви, синьор — каза Куинси просълзен — много ми помагате. Ще видите, че няма да ви разочаровам.

— Надявам се! А сега отивай да спиш!

С това разговорът приключи.

Съдбата на Куинси се преобърна за втори път. И докато от другата страна на океана го мислеха за мъртъв и скърбяха за него, той вече поемаше по своя път.

Път, който щеше да бъде изпълнен с много премеждия, но и който обещаваше да направи от момчето мъж, офицер и дори капитан на собствен кораб, с който един ден щеше да се върне в родна Испания и гордо да заяви:

„Аз съм жив! Аз успях!“

Така, благодарение на щастливата случайност, Куинси Дитрих Медейра промени завинаги живота си.

Но дълбоко в себе си се чувстваше виновен, че приятелите му страдат. Не направи нищо, за да ги потърси, а трябваше.

Все пак се надяваше, че един ден ще му простят за болката, която остави в тях.

Така, с объркани мисли и чувства, Куинси най-после потъна в дълбок сън.