Антония Станчева
Във властта на морето (20)

Арчи разпитва
Появата на Мануел и Джерълд

Куинси бързо забрави думите на Ребека. Арчи от сърце се радваше, че отново откри приятеля си, само мъката по Анджела помрачаваше лицето му винаги, щом се споменеше името й.

Затова, когато се събраха на закуска, всички бяха весели, изпълнени с очакване на завръщането на „Герой“.

Към обяд Толедо и Доминик отидоха да разгледат града, а Ребека тактично се измъкна под предлог, че има да върши много неща и по този начин даде възможност на брат си и Куинси да поговорят на спокойствие.

— Какво става с теб и Ребека? — попита Арчи — Тя нямаше търпение да те види, а сега, след всичките тези години сякаш не иска да сте заедно. Не я разбирам.

— За разлика от теб, приятелю, аз я разбирам прекрасно. Някога дадох обещание на Беки, казах й, че никога няма да се разделим, за съжаление наруших думата си и по този начин я нараних. После обещах на капитан Севаро да стана офицер, както виждаш, мечтата ми се сбъдна, но каква цена платих само? Загубих старите си приятели и открих нови.

— Като говорим за приятели, къде са според теб Мануел и Джерълд?

— Ще ги намерим, Арчи. Джина сигурно е с тях, не вярвам да са само двамата.

— Кога ще пристигне Анджи, Куинси? — запита Арчи.

— Отдавна чаках този въпрос — усмихна се лейтенантът — След няколко дни ще са вече сред нас. Разбрахме се да се срещнем тук, след което трябваше да дойдем в Севиля, при вас.

— Тя ще дойде със Севаро, нали?

— Да — той въздъхна — надявам се да е взела решение за това, което ще прави по-нататък.

— Каквото и да бъде решението й, аз винаги ще бъда до нея, и до теб, разбира се. Можете да разчитате на мен.

— Значи знаеш за капитана?

— Забелязах привличането между тях още на кораба. Анджи имаше смелостта да му се опълчи. Знаех, че ще те намерят, защото бяха водени от сърцата си, а аз се качих на борда, за да бъда близо до нея.

Разговорът се пресече.

Решиха да се поразходят, можеха да срещнат Доминик и Толедо край пристанището. Така двамата приятели излязоха от хотела мълчаливо, всеки зает със собствените си мисли. Докато вървяха, разгледаха прекрасните паметници на Малага, а те бяха много. Доста време изгубиха, преди да стигнат до пристанището, но се чувстваха щастливи.

Куинси бе възхитен от всичко наоколо, той познаваше този град добре, тук бе лудувал с приятелите си като дете, после се качи на борда на „Делфин“, където се учеше да бъде моряк.

Сега, след всички тези години чувстваше, че животът му придобива нов смисъл, пред него се разкриваха нови хоризонти и този град, изпълнен с красота и веселие, му се струваше подходящ за живеене. А защо не и Севиля? Та нали бе родният му град, и познаваше и него така добре, както познаваше и Малага? А може би Валенсия? Там бе ходил само няколко пъти, но винаги се възхищаваше на архитектурните паметници, и забавленията, които се организираха там!

Докато Куинси бе потънал в размисли, Арчи се оглеждаше наоколо и се питаше къде ли е сестра му; не бе я виждал след закуската и бе малко разтревожен за нея.

— Куинси — изтръгна го той от мислите му. — Знаеш ли къде е Беки? Не е типично за нея да изчезва така.

— Каза, че трябва да свърши нещо важно, не знам какво, но съм сигурен, че скоро ще се появи.

— А приятелите ти? Къде ли са те сега?

— Предполагам, че са при „Синята птица“ — усмихна се Куинси — Доминик не може да се отдели задълго от кораба, Толедо също като чичо си обожава морето. Да отидем при тях.

Запътиха се към кея, където ги очакваше изненада!

Не знаеха къде е Ребека, не можеха да предположат какво е правила през деня, нямаха представа, просто нямаше откъде да знаят, че „Синята птица“ е направила кратко пътешествие.

Когато пристигнаха, Доминик връзваше кораба, а Ребека и Толедо разговаряха с двама души, които Куинси не познаваше, но едно младо момиче се присъедини към тях; той се сепна и се спря, хвърли бърз поглед на Арчи, който бе впил очи към кея, и най-после разбра.

— Арчи… очите не ме лъжат, нали?

— Джери… той го погледна — Куинси, ето къде е била Ребека, но как е разбрала къде са?

— Да я попитаме…

— Чакай, приятелю — спря го Арчибалд — тези тримата те предадоха, нима ще им простиш толкова лесно?

— Арчи, Джери е твой брат. Какво очакваш да направя?

— Да, брат ми е, но той предаде и мен, сигурен съм, че с Ребека са поддържали връзка, а това няма да й го простя.

— Добре, Арчибалд, но ми кажи нещо. По-добре ли щеше да бъде ако те бяха тръгнали с мен преди години, как мислиш, дали щяха да оцелеят в онази буря, би ли прежалил собствения си брат? — Куинси изглеждаше вбесен.

— Можеха да дойдат с нас, когато с Ребека напуснахме кораба — той, изглежда се разколеба.

— За всяко нещо си има причина, Арчи. Да разберем защо са постъпили така.

Куинси тръгна към тях. Арчи го последва, въпреки колебанието си.

— Доминик — извика лейтенантът — Толедо, знаех, че ще ви намеря тук.

— Ако беше дошъл по-рано, щеше да се чудиш къде е корабът ти — усмихна се Ребека.

— А ти къде изчезна?

— Реших, че е дошло времето да играя открито. Направихме си кратка разходка до Валенсия. Имам новини за теб.

— Да, виждам. Довела си останалата част на екипажа на „Герой“. Как сте, Джери, Мани?

Те изглеждаха шокирани!

Най-сетне Джина пристъпи към него:

— Куинси… нямаш представа колко се радваме да те видим…

— След като ни предадохте — прекъсна я Арчи.

— Грешиш — обърна се тя към него — не сме предавали никого.

— Тогава защо ни зарязахте…

— Стига, Арчи! Остави ги да обяснят. Продължавай, Джина.

— Когато капитанът каза, че трябва да се върнем, аз, Мани и Джери решихме да отидем във Валенсия, за да продължим обучението си. Нямахме възможност да говорим много за това и когато слязохме, разбрахме, че сме пропуснали да съобщим това на Арчи. Само Ребека знаеше за това и когато ни каза за теб, решихме да тръгнем веднага. А вие какво — обърна се тя към брат си и Джери — съвземете се, кажете нещо.

Джерълд подаде ръка на Куинси.

— Още ли сме приятели? — попита той.

— Разбира се, Джери, но мисля, че ни дължите обяснение. Защо не останахте заедно и как така Ребека е знаела къде сте?

— Бях в каютата, когато те решиха да се разделим — намеси се Беки. — Знаеха, че Арчи ще бъде против, аз също се противопоставих, но когато разбрах какво искат да направят, ги подкрепих напълно. В бързината забравихме да уведомим Арчи. А колкото до изненадата — усмихна се тя, ще я видите, когато Анджи се върне.

— Не е възможно — продума Арчибалд. — Собствената ми сестра, която толкова страдаше, питаше ме дали ще се върнат някога, преструвала си се през цялото време!

— Така е, Арчи, но беше за добро. Ще видиш, когато отидем във Валенсия.

— Куинси, наистина се радвам да те видя жив и здрав. Прости ми, че повярвах на онази статия. Надявам се отново да станем приятели.

— Няма за какво да ти прощавам — каза той — но ще трябва дълго да обяснявате на Анджи причините, поради които сте останали във Валенсия.

— Това няма да се наложи, Куинси — намеси се Джина — Когато види това, което е наше дело, което създадохме в твоя чест, Анджи ще бъде много щастлива.

— Не те разбирам. Какво сте създали?

— Ще разбереш, когато пристигне сестра ти — усмихна се Ребека — тогава дори Арчи ще ми прости за това, че не му казах истината.

— Не се надявай на това — намръщи се той. — Това, което ме кара да говоря с вас, предатели, е, че Куинси е тук и ви прощава, но не и аз. Ще ви простя едва когато разбера, че сте имали основателна причина да го направите.

— Арчи, след няколко дни ще съжаляваш за думите си, както аз съжалявам за всичко, което казах на Куинси в деня на пристигането му — Ребека обърна гръб на брат си, но всички забелязаха сълзите в очите й.

Тя бе засегната твърде много! Куинси я прегърна.

— Беки — прошепна той — не се сърди на Арчи, прекалено е обиден сега, чувства се предаден, дай му малко време, ще видиш, че ще му мине.

— Надявам се да е така, както казваш.

— Кажи ми, наистина ли съжаляваш за думите си?

— Да, не биваше да ти говоря така — тя го погледна през сълзи — още ли искаш да сме заедно?

— Повече от всичко на света!

— Тогава няма смисъл да крием това от другите, нали?

— Разбира се, Беки, но какво толкова сте направили във Валенсия?

— Ще разбереш след два дни. Всъщност, предлагам да заминем още утре.

— Но Анджела знае, че сме тук!

— Не, вече е информирана за промяната в плана. Само капитан Севаро знае за изненадата ни. Много се зарадва от това, че сме заедно и че сме изпълнили мисията си.

— Добре, Беки — той се обърна към всички. — Да се прибираме. Трябва да си приготвим нещата и дано всички са в добро настроение за пътуването до Валенсия.

Досега Доминик и Толедо мълчаха, но изведнъж лейтенантът се усмихна:

— Толедо, приятелю, изглежда, че ни очакват още приключения.

Всички се разсмяха.

Така Куинси откри приятелите си, с които по-късно щеше да се върне в родния си град, но сега трябваше да отпътуват за Валенсия, където наистина го очакваше прекрасна изненада. Тази вечер той си легна с надеждата, че никога повече няма да му се налага да се разделя с приятелите си. Но единственото, за което копнееше сърцето му, бе да види Анджела и Севаро щастливи.

Това щеше да бъде като отплата за всички премеждия, които ги съпътстваха през годините.