Антония Станчева
Във властта на морето (18)

Последни приготовления
Синята птица

На сутринта всички се събраха на закуска.

Антонио веднага забеляза отсъствието на Доминик и Куинси, и учудено се огледа.

— Какво има, чичо? — попита Толедо — Търсиш ли нещо?

— Не нещо, а някого — промърмори Севаро — Къде са двамата лейтенанти?

— О, те отидоха в посолството, за да си вземат кораба — намеси се Анджела — искат да ускорят нещата с пътуването. Мислех, че знаеш, Тони.

— За съжаление никой не сметна за нужно да ме осведоми — той изглеждаше засегнат.

— Не се сърди, Тони, те излязоха много рано, не са искали да те безпокоят, или може би да те събудят.

— Много добре знаеш, че не съм мигнал, Анджела — сряза я Севаро — можеше да ми се обадиш.

— По дяволите, Антонио — избухна тя — Какво толкова е станало? Защо винаги трябва да ме нападаш? Не може ли поне веднъж да се храним, без да се караме?

— Можеше да ми кажеш…

— Стига, Тони — намеси се Фатима — Аз също знаех, че ще ходят в посолството. За твое сведение аз казах на Анджела за това. А ти, вместо да се радваш, че се връщаме в Испания, се чувстваш пренебрегнат.

— Но, аз…

— Много внимавай, Антонио. Ако продължаваш да се държиш така, по-добре е да се ожениш за Куинси, не мислиш ли? С него никога не се карате.

Ударът попадна точно на място. Докато Антонио обмисляше думите на сестра си, Анджела и Толедо избухнаха в бурен смях, Севаро почервеня и ужасно се намръщи.

— Много добре изглеждаш, Толедо — каза Анджела, след като смехът им утихна — очевидно климатът ти се отразява добре.

— Благодаря ти, Анджи. Когато Куинси и Доминик се върнат, ще отидем да разгледаме кораба, нали?

— Разбира се! Ще се радвам да те придружа.

Севаро едва не се задави, след това, което си казаха двамата.

Той ги погледна смаян!

За разлика от него, Фатима разбра хитростта на Анджела и весела усмивка затрептя по устните й. Лицето на Севаро бързо сменяше цвета и изражението си, за което бе награден с още по-бурен смях.

— Какво има, Тони? — попита невинно Анджела. — Изглеждаш така, сякаш всеки момент ще припаднеш. Добре ли си?

— Вие… аз… горкият капитан не знаеше какво да каже и внезапно се изправи — Отивам да поспя малко. Събудете ме като се върнат момчетата, ако не забравите, разбира се.

Последните му думи бяха насочени към Анджела и Толедо.

Когато Севаро излезе, Фатима се разсмя.

— Браво, Анджела — възкликна тя — Уцели го право в сърцето. Антонио просто не повярва на ушите си. Ти направо го срази.

— Толедо също допринесе много за това, нали? — тя го погледна. — Благодаря ти за помощта.

— Няма за какво да ми благодариш — отвърна той. — Чичо ми се държа много лошо и трябваше да му напомниш, че не бива да се отнася така с бъдещата си годеница.

— Още повече сега, когато всички сме заедно — намеси се Фатима — Това, което казах за Куинси беше шега, Анджела. Не го приемай като обида, моля те. Трябваше да му затворя устата по някакъв начин.

— Не се тревожи за това — усмихна се тя. — Все пак успя да го накараш да млъкне. А сега ме извинете, отивам да си почина. Ще си бъда в стаята, когато Куинси се върне.

Тя бе решила да поспи, но сънят не идваше. Мислите нахлуваха в съзнанието й, държането на Антонио бе извън всяка критика.

Той я засегна много тази сутрин, но дали това се дължеше на безсънието, или причината беше друга? Трябваше да го намери, да поговорят, но не можеше просто така да прекъсне почивката му. В крайна сметка реши да го събуди, когато Куинси се върне.

Неочаквано на вратата се почука.

Анджела се поколеба за миг, после стана и отвори.

— Тони — възкликна тя — какво правиш тук? Мислех, че спиш.

— Извинявай, ако те безпокоя — каза той и се огледа. — Сама ли си?

— Както виждаш… но… кого очакваше да видиш?

— Аз… виж, Анджела! Така и не успях да заспя, та си помислих… след като с Толедо ще ходите да видите кораба на Куинси, и след като се разбирате толкова добре, дали е уместно да пътуваш като мой пасажер на „Герой“…

— Но, Тони…

— Остави ме да довърша. Може би за теб ще бъде по-добре да си тръгна още днес, а ти да пътуваш с брат си на „Синята птица“…

— Ти полудя ли? — прекъсна го Анджела. — Не можеш да се върнеш сам.

— И защо не?

— Защото няма да ти позволя да го направиш. Аз съм твой пасажер и ще заминем заедно. Освен това съм ти годеница и не можеш да ме оставиш тук сама.

— Но… аз…

— Съжалявам, че трябваше да разиграя този театър с племенника ти, но ти не спираше да ме нападаш и се наложи да взема необходимите мерки.

— Значи е било на шега?

— Разбира се, че беше шега, Тони, дори Фатима се смя, след като ти си тръгна. Единственият, който прие тази сцена сериозно, беше ти.

— Но защо го направи?

— Няма да ти позволя да се държиш с мен по този начин. Ако искаш да сме заедно, трябва да ме уважаваш. Ако мислиш, че брат ми е по-важен за теб, върви с него, той жадува за приключения, но знай, че ако направиш това, никога повече няма да ме видиш. И не очаквай да ти се извиня за това, че те засегнах.

— Съжалявам за грешката, която допуснах — той се приближи до нея, и я прегърна. — Моля те, прости ми, няма да се повтори, обещавам ти.

— Не е това, Тони — промълви Анджела и го погледна. — Ти се тревожиш повече за брат ми, отколкото за мен. Всеки има право на личен живот. Остави го да живее и помисли за нас. Не разбираш ли, че по този начин убиваш чувствата ми?

— Права си, Анджела. Знаеш ли, сега, като се замисля, питам се дали да не отида още утре в посолството, за да взема разрешително. Искам да се върнем в Испания възможно най-скоро. Надявам се да ни позволят това пътуване.

— Аз също, Тони. Ще се радвам да се върнем у дома…

Внезапно в стаята нахлу Куинси и ги прекъсна:

— Анджи… извика той още от прага, но се закова на място… о, не знаех, че не си сама. Извинете ме, трябваше да почукам.

— Какво има, Куинси? — попита Севаро. — Закъде си се забързал така?

— Корабът ми е на пристанището, сър — той се усмихна — и е готов за приключения.

— Значи ти позволиха?

— Да, разрешението е дадено и мога да потегля още утре. Къде е Толедо?

— Провери в стаята на Фатима — каза Анджела. — Напоследък прекарват времето си заедно.

— Добре, ще отида да говоря с него, а вие как ще пътувате?

— Налага се отново да се разделим — каза Антонио — Аз, Анджела и Фатима се връщаме с „Герой“, а ти, Толедо и Доминик ще пътувате с твоя кораб.

— Искате да кажете, че ще се срещнем в Испания, нали?

— Да, Куинси, това искам да кажа. А сега да отидем да разгледаме кораба ти, ако не възразяваш, разбира се.

— Не, сър, но първо ще извикам останалите. Вие двамата ни чакайте пред хотела и не изчезвайте, докато слезем — пошегува се Куинси.

— Всичко се нарежда добре, нали? — попита Севаро, когато той излезе.

— Да, Тони. Радвам се, че се връщаме. Куинси най-после ще се види с приятелите си. Въпреки че не ми казва всичко, сигурна съм, че единствената му мисъл в момента е да намери Ребека и да й разкаже приключенията си.

— А как ли ще го посрещне тя?

— Надявам се, добре. Иска ми се да вярвам, че няма да го намрази, след всичко, което и причини.

— А ти? — погледна я Севаро.

— Какво за мен?

— Ти какво искаш?

— Искам да бъдем щастливи заедно. Много ли искам според теб?

— Разбира се, че не, скъпа — прегърна я той — ще направя всичко възможно, за да изпълня желанието ти. А сега да отидем пред хотела и да почакаме другите.

Малко по-късно цялата група потегли към пристанището. По пътя се сипеха шеги и закачки, Толедо не пропусна да се извини на чичо си за разговора по време на закуската. Фатима разказа на Куинси за случилото се в тяхно отсъствие.

Всички се смяха от сърце, дори Севаро, който първоначално се намръщи, но след това се усмихна и притегли Анджела към себе си.

Така, в шеговити разговори те стигнаха до пристанището, където веднага забелязаха „Синята птица“.

Корабът се отличаваше много от другите плавателни съдове, беше красиво изработен и веднага грабваше окото.

— Ти ли нарисува този гълъб, Куинси? — попита капитанът.

— Да, сър. Както птиците се връщат у дома, така и аз вярвах, че ще се завърна някой ден. И този ден настъпи.

— Корабът е много хубав, братле. Но кога всъщност ще отплавате?

— Тръгваме утре сутринта.

— Толкова скоро!

— Не тъгувай, сестричке — прегърна я Куинси. — Този път раздялата ни ще е кратка. Ще ви чакаме в Малага и оттам ще се върнем в Севиля.

— Зная, Куинси. Утре ще дойдем да ви пожелаем попътен вятър, а след това с Антонио ще отидем в посолството. Нали, Тони? — обърна се тя към него.

— Така е — каза той — ще пристигнем няколко дни след вас.

Пътуването вече беше факт, и въпреки че очакваха този ден с нетърпение, всички бяха тъжни и потиснати.

Нощта измина бързо!

Доминик натовари кораба с различни мексикански украшения и сувенири, които щеше да подари на приятелите на Куинси, когато стигнеха в Испания.

Той беше щастлив, въпреки че напускаше родината си, защото щеше да бъде близо до Куинси и семейството му, което обикна още в първия ден на запознанството си.

Всичко бе занесено на кораба и „Синята птица“ бе готова за път.

Куинси издърпа котвата и отвърза въжето. Обърна се към брега и помаха с ръка:

— Не закъснявай много, Анджи — извика той — ще се видим у дома.

— На добър час, момчета — отвърна му Севаро. — И попътен вятър. Пазете се.

— Хайде, приятели — обърна се към екипажа си лейтенантът — вдигайте платната и Бог да ни пази.

На брега останаха само Фатима, Анджела и Антонио — тримата, които поеха в открито море, за да открият Куинси. Те не мръднаха оттам, докато „Синята птица“ не се изгуби от погледите им.

Това бе последната раздяла в живота им!