Антония Станчева
Във властта на морето (16)

Капитан Севаро скърби
Край бреговете на Венеция

Островът не беше се променил много през тези години.

И все пак Куинси нямаше как да не забележи, че северната му страна е почти наводнена, а дърветата — изкоренени.

Какво ли бе ставало тук?

Той с ужас си помисли, че Толедо и баща му са загинали, но се постара да изхвърли тази мисъл.

Оглеждаше се наоколо с надеждата да открие признаци на живот в това запустяло (както изглеждаше на пръв поглед) място.

Някой сложи ръка на рамото му и той подскочи като ужилен.

— Какво ти е, Куинси? — беше Севаро, който го гледаше учудено.

— Ах, вие ли сте, капитане? — въздъхна с облекчение Куинси — Попитахте ли ме нещо?

— Да. Да не би да си уплашен?

— Не, сър. Просто се бях замислил. Стреснахте ме, когато се появихте така изведнъж.

— Помниш ли мястото, където са те настанили Толедо и Мануел?

Той не отговори!

Въпреки че бе разгледал острова, не можеше да си спомни къде е бил. Все пак оставаше надеждата, че още не са обходили целия остров.

— Не, сър — въздъхна той — Може би трябва да търсим на изток — Куинси явно се колебаеше. — Да, ще тръгнем на изток — заяви решително той — Все трябва да открием нещо, нали?

— Добре, Куинси. Ти ставаш наш водач. Хайде, всички след нас — извика полковникът на останалите, които тревожно се оглеждаха наоколо.

— Има ли диви животни тук? — попита Анджела.

— Не зная какво имаш предвид като казваш „диви животни“ — отговори с усмивка Куинси — Ако говориш за гризли или вълци, не се безпокой, сестричке, няма да им дам да те схрускат — пошегува се той.

— Много смешно — промърмори Анджела повече на себе си, отколкото на брат си. После реши да отвърне на шегата му:

— Ти проявяваш обичайния си хумор, братле, но се обзалагам, че ако мечките и вълците са изгладнели, ще предпочетат теб — я виж как си се загладил.

Това предизвика бурния смях на спътниците им, особено на полковника.

— Е, лейтенант, върнаха ли ти го? — потупа той по рамото намръщения шегобиец. — Браво, Анджела, шегата ти наистина подейства — погледна я той с усмивка.

— Благодаря, сър — тя отвърна на погледа, но не и на усмивката му.

Куинси погледна часовника си. Бяха вървели около час, а все още нямаше следи от хора. Бяха навлезли дълбоко в гората, където подухваше лек ветрец и внезапно почувствал прохладата, той потръпна. Огледа се наоколо и съзря малка полянка сред дърветата, където слънцето все още припичаше.

— Какво ще кажете да починем? — каза той, като потръпна отново.

— Какво има, лейтенант? — засмя се Анджела — Да не би да ви побиват тръпки от гората, или може би ви е страх?

— За ваше сведение, стажант Медейра, не ме е страх нито от дивите зверове, нито от гората, а най-малко от студа. Не забравяйте, че съм преминал през много премеждия, особено след като паднах от борда на „Делфин“, когато бушуваше буря и водата бе леденостудена.

Бяха се разположили удобно на полянката, където останалите от групата слушаха с интерес шегите, които си подхвърляха Анджела и Куинси.

— За второто може и да си прав, Куинси — каза сериозно Анджела — но аз съм стажант де Каста, а не Медейра.

— Какво — обърна се към нея лейтенантът — Как така?

— Ами така, Куинси — Анджела изглеждаше смутена — Смених името си, когато се записах във военноморското училище.

— Но защо? — той не разбираше.

— За да ми отмъсти — намеси се капитанът — Знаеш, че всички са те мислили за мъртъв, с изключение на Анджела и неколцина твои приятели. И кой беше виновен за това? Аз, разбира се, твоят капитан.

— Но, сър…

— Тя не е виновна, Куинси — прекъсна го Севаро — просто е мислила, че аз съм виновен за изчезването ти и е искала да постигне възмездие за теб, и ме е намразила за това, че съм те приел на кораба, при все, че си бил още дете, както ме мрази и сега, за това, че…

— Това не е вярно, и вие го знаете, сър! — прекъсна го Анджела.

— За това, че съм се влюбил в нея, въпреки разногласията помежду ни — довърши Севаро мисълта си, хвърляйки бърз поглед на Анджела.

— По дяволите, Анджи — изруга гневно Куинси — Този човек е лудо влюбен в теб, а ти се правиш, че не забелязваш. Защо искаш да му отмъстиш? Той не е виновен за моето изчезване.

— Това не те засяга, Куинси — каза тихо Анджела.

— Напротив, много ме засяга. Защото само аз бях виновен за това, което ми се случи. Наруших всички военни правила и не изпълних заповедта на своя капитан.

— Не го защитавай, моля те — тя го гледаше като разярен звяр, готова да се нахвърли върху му.

— Не защитавам никого, Анджи. Това е самата истина. Когато капитанът извика: „Всички в каютите!“, видях нещо, което накара сърцето ми да спре. Това беше огромна вълна, която щеше да разбие кораба на парчета. Най-застрашен беше той, защото бе поел руля, а боцманът опитваше да вдигне платната, затова…

— По дяволите, Куинси, млъкни — по лицето й се стичаха сълзи.

— Затова — продължи той — се затичах към него, но за съжаление не успях да стигна навреме, а той дори не ме е чул, че го викам…

— Викал си ме? — Севаро бе изумен.

— Да, сър, преди да се затичам към вас, ви извиках да се приберете, но тъй като не ми обърнахте никакво внимание, реших да действам, и тази постъпка едва не погуби живота ми. Вие не носите никаква отговорност за това.

Полковникът бе онемял!

Този разговор се водеше на полянката, където слънцето вече бе спряло да припича и всички решиха да продължат. Вървяха тихо и предпазливо, всеки от тях бе зает с мислите си.

Най-вече Анджела и капитан Севаро.

Куинси бе разкрил една истина, неизвестна никому досега.

Въпреки че бе разгневен на сестра си за това, че е постъпила в Академията под друго име, той трябваше да признае, че бе много по-смела и дръзка от него.

Като стажант на кораб, той никога не би се осмелил да възрази на своя капитан, а тя го правеше, при това открито. Не можеше да не забележи искрите, които блещукаха в очите им, но как можеше да разбере дали са от гняв, или край тях витаеше любовта?

Колкото до Анджела, това, което чу, я накара да се замисли дълбоко.

Историята на Куинси бе потресаващо изненадваща и за нея. В този момент не би могла да каже какво чувства към Севаро — в сърцето и бушуваше едновременно любов и силна омраза, породена може би от факта, че собственият й брат застава на страната на приятеля си, който в този момент бе най-върлият й враг.

Тя чувстваше, че Куинси все повече се отдалечава от нея и това я правеше безсилна. Сълзите отдавна бяха пресъхнали, но оставаше болката, която с всеки изминал ден ставаше все по-силна.

При това положение не можеше да прецени какво ще стане, когато се върнат в Испания, тъй като преди всичко трябваше да преосмисли обърканите си чувства и да съумее да прости, както на брат си, така и на себе си.

Дали ще остане при капитан Севаро — това решение трябваше да вземе сама.

Най-объркан от всички бе полковникът!

Той си мислеше, че ако бе дочул викът на Куинси, може би щеше да предотврати падането му от борда. От друга страна, ако това бе станало, никога нямаше да срещне Анджела.

Той я поглеждаше мимоходом, наслаждаваше се на осанката и, но — вглъбена в себе си, тя крачеше мълчаливо до него, и не му обръщаше никакво внимание.

„Анджела, Анджела, какво ли ще стане с нас?“ — мислеше си той.

Тази мисъл го връщаше към реалността.

Вече се бе свечерило. Той се спря и другите се събраха около него.

— Какво ще правим, Куинси? Не можем да вървим през нощта, пък и трябва да поспим, нали?

— Така е, капитане. Предлагам да се разположим на лагер тук, а утре да продължим издирването.

— Тук? — попита Анджела ужасена — Но… Куинси… не говориш сериозно, нали?

— Напротив, говоря съвсем сериозно — заяви той, без да я поглежда — Ако нямаш нищо против, ще запалим огън, ще вечеряме и ще разпънем спалните чували.

— Но, Куинси, това е лудост…

— Стига, Анджела — прекъсна я Фатима — Нищо няма да ти стане, ако една нощ спиш под открито небе. Освен това е много приятно.

— Стига приказки — намеси се Севаро. — Не всички от нас са имали честта да попаднат на изоставен остров — добави той, внезапно защитавайки Анджела. — Не се тревожи — обърна се полковникът към нея — аз ще бъда до теб. Нищо няма да ти се случи.

— Благодаря, сър — каза тя тихо и го погледна. Стори му се, че в очите и блещукат сълзи.

Доминик и Куинси запалиха огън, а жените приготвиха вечерята. Няколко часа по-късно огънят вече догаряше и почти всички спяха.

Единствените, които все още будуваха, бяха Севаро и Анджела.

Въпреки страховете си, тя не можеше да позволи на полковника да бди цяла нощ над нея, докато тя спи спокойно под неговата закрила. Но той настоя и тя трябваше да приеме.

— Няма да ти позволя да будуваш цяла нощ — бе заявил. — Освен това скоро бе на легло, а аз не искам да се разболяваш отново.

Не й оставаше нищо друго, освен да отстъпи и да приеме доводите му, но въпреки всичко не можа да заспи.

Една звезда бе приковала вниманието й. Тя се загледа в нея, сякаш я молеше да й покаже верния път. Въпреки жаждата за приключения, Анджела бе достигнала единствената опорна точка, която имаше в този момент до себе си — капитан Севаро.

Тя обърна предпазливо глава към него. Капитанът също беше буден, но очите му не гледаха към нея.

Тежка въздишка се отрони от сърцето й, вгледа се отново в звездата, която сякаш се бе приближила до лагера им.

Усети раздвижване до себе си и се обърна. Севаро се бе изправил и гледаше огромната звезда. Тя последва примера му и застана до него.

— Какво гледате, сър? — попита тя тихо.

— Светлината — прошепна той, без дори да я погледне.

— Мислех, че е звезда — по същия начин каза тя.

— Аз също мислех така, но забележи колко бързо се приближава насам. Според мен зад нас има индианци и ако не се лъжа, едва ли е доброжелателен отряд.

— Страх ме е, сър — тя се бе приближила до него и потреперваше.

— Не се бой, Анджела — прегърна я той. — Аз съм до теб. Щом всички сме заедно, няма от какво да се страхуваме, нали? — той я освободи от прегръдката си и отиде да събуди Куинси.

Побутна го веднъж — дваж, но той не помръдна.

— Куинси — прошепна Севаро — Куинси, събуди се.

— Какво има, сър? — разтърка очи, за да свикне с тъмнината.

— Към нас се приближава някакъв отряд. Събуди останалите. Ще ги посрещнем както подобава.

След по-малко от час огънят гореше с пълна сила, лагерът бе разчистен и всички закусваха прясно уловена риба.

Екипажът очакваше индианците.

Вече се развиделяваше, а все още не се появяваше никой.

— Може би изчакват да се развидели напълно — предположи тихо Куинси.

Преди някой да успее да каже каквото и да било, от гората изскочиха двама индианци с бронзови лица. В ръцете си държаха томахавки, а единият носеше факла.

Анджела изпищя и припадна в ръцете на Севаро. Дотук бяха стигнали силите й, тя не можеше да понесе повече.

— Кои сте вие? — запита единият от индианците — Какво търсите на нашия остров?

— Ние трябва да питаме кои сте — отвърна гневно Куинси — Защо нахлувате така в лагера ни и плашите жените? И къде сте се научили да говорите нашия език?

— Много сте смел, младежо — отбеляза другият с факлата — С какво име да се обръщаме към вас?

— Ние сме испанци! — намеси се Севаро — Не идваме с лоши намерения. Аз съм капитан Антонио Севаро, управляващ кораба „Герой“. Това е моят асистент Куинси Медейра и моят екипаж. Това стига ли ви? Дано разбирате езика толкова добре, колкото говорите…

— Извинете ме, капитане — прекъсна го Доминик. — Аз също съм от вашият екипаж и мога да кажа мнението си, нали?

Полковникът кимна утвърдително.

— Добре тогава — продължи Доминик — Вие, синьори индианци, не ме познавате. Аз съм чист мексиканец и съм сочен за пример в моя град, както и лейтенант Медейра. Той е имал нещастието да попадне на този остров преди 10 години, но е имал и щастието да попадне на двама добри хорица „като вас“ и така, благодарение на тях е стигнал жив и здрав до Мексико. А аз се казвам Доминик и съм син на Ренато Санчес, директорът на ВВУ „Санта Катерина“. Е, предполагам, че това наистина ви стига.

Те не отговориха, но явно думите му бяха попаднали на място. След кратко съвещание те се обърнаха към Севаро.

— Моля да ни извините, синьор — каза единият от тях — Аз съм Сребърен вълк, а другарят ми се нарича Бронзова звезда. Моля да ни простите, синьор Севаро. Ние не сме лоши хора и не искаме да ви сторим нищо лошо.

— Ти наистина ли си Куинси Медейра? — пристъпи към него Бронзова звезда.

— Да, аз съм! — отвърна по-спокойно той — Тук съм, за да открия хората, които ме спасиха — Синята мечка и Толедо Сервантес. Знаете ли къде са?

— Мисля, че е по-добре да дойдете с нас, синьор. Ще изчакаме момичето да се съвземе.

Докато Фатима и Севаро свестяваха Анджела, останалите събраха багажа и загасиха огъня. Слънцето вече бе изгряло, когато потеглиха. Нямаха нужда от факла.

— Къде ни водите? — попита Севаро.

— В нашият лагер. Вождът на индианците ще се радва да ви види, но той е много болен. Не знаем дали ще оцелее до следващата луна.

— Кой вожд? — попита Куинси.

— Вождът на индианците в този край — Синята мечка — бе ранен смъртоносно преди няколко години. Успяхме да го върнем към живота, но раната бе твърде дълбока и не можа да се изцери напълно. Може дори да не ви дочака.

Севаро бе съкрушен!

Измина целия този път, за да се срещне с брат си, а той бе на смъртно легло.

Фатима крачеше до него. Очите и бяха пълни със сълзи.

Той я погледна. Усети как и неговото гърло се свива на плач.

Когато стигнаха в лагера, видяха, че освен тези индианци, има и много добитък. Очевидно всеки от тях е имал причина да се засели на този пуст остров.

— Елате с мен, синьор — каза Сребърен вълк на Севаро. — Вождът ще ви приеме с радост.

Докато той въвеждаше капитана в колибата на Синята мечка, от друга колиба изскочи млад индианец с перо от орел на шапката си. Той се спусна към Куинси.

В следващия миг очите им се срещнаха!

— Толедо, братко мой — извика радостно Куинси и го прегърна — Как я караш, Орлово перо?

— Не много добре, братко. А ти откри ли семейството си?

— Да, Толедо, и сега съм много щастлив. Запознай се със сестра ми — Анджела — извика той. — Ела да те запозная с моя добър приятел, моля те.

Тя пристъпи към тях.

— Много ми е приятно да се запознаем, синьор — каза тя учтиво — Ние сме ви дълбоко задължени за това, че сте спасили брат ми преди години.

Толедо бе онемял. Такава хубава жена той не беше виждал никога.

Куинси се усмихна и го побутна с лакът — съвземи се.

— Нищо не ни дължите, синьорита. Това беше наш дълг…

— Толедо — прекъсна го Куинси. — Как е баща ти? — той замълча. Спомените изплуваха в съзнанието му.

— На смъртно легло! — отвърна тихо Толедо. Чакаше ви. Къде е чичо ми? — той се огледа.

— Значи знаеш? — извика Куинси.

— Да, братко мой. Когато го раниха, баща ми все повтаряше: „Доведете Антонио“. След като го върнаха към живота, аз го принудих да ми разкаже всичко. Така узнах за останалата част от семейството си, което мислех, че никога повече няма да видя.

— Полковникът отиде при баща ти, но тук е и леля ти Фатима.

— Да, Толедо — пристъпи тя към него — Най-после ви открихме. Беше много мъничък, когато се отдели от нас.

И двамата плачеха.

— Благодаря ти, Куинси — продума младежът. — Ти върна семейството ми. Ако с татко се случи най-лошото, не зная какво ще правя. Тук нямам нищо.

— Имаш нас, Толедо!

Той се обърна. Зад него стоеше Севаро със сълзи на очи. Толедо се приближи и го прегърна.

— Добре дошли на индианска земя, чичо — каза той.

— Благодаря, момче. Запозна ли се вече с леля си?

— Да, но това не беше нужно, тъй като още пазя спомени за прекараното с вас време.

— Как е Мануел, капитане? — намеси се Куинси.

— Зле — отвърна със задавен глас Севаро. — Вика те при себе си, но мисля, че няма да издържи пътуването.

— Какво пътуване? — попита Толедо с недоумение.

— Връщаме се в Испания — заяви Куинси.

— Ще вземете и нас?

— Разбира се, Толедо — отвърна Севаро. — Не бих ви оставил тук.

— Но татко е зле — извика той — Не може да пътува.

— Точно затова настоявам да бързаме — отсече Севаро.

— Отивам да го видя — каза Куинси.

— И аз ще дойда с теб — заяви Фатима.

Докато Севаро и Толедо говореха, двамата отидоха при Синята мечка. Той лежеше със затворени очи и дишаше тежко.

— Може ли да вляза? — попита тихо Куинси.

Той отвори очи.

— Влизай, момче — махна с ръка към него. — А, водиш и сестра ми. Добре, добре.

— Как можа да го направиш, Мануел? — започна тя, но Куинси и направи знак да мълчи.

— Имаш право да ми се сърдиш, Фатима, но недей, моля те. Как я караш, лейтенант? Виждам, че си добре. Изучи ли се? — обърна се той към Куинси.

— Обещах ви, че ще уча, синьор, както ви обещах, че един ден ще се върна с капитан Севаро. Ето — аз удържах на думата си.

— Доволен съм от теб, Куинси — той говореше бавно. Всяко движение му причиняваше болка.

— Дай си ръката, момче, така… ти също, Фатима — след което ги погледна в очите. — Аз едва ли ще изкарам и тази вечер… обещайте ми да се грижите за Толедо…

Той плачеше! Куинси и Фатима също!

— Мануел…

— Моля ви… обещайте ми… със задавен глас я прекъсна той.

— Обещавам, че ще направя всичко по силите си, за да помогна на Толедо, синьор — каза Куинси. — И Фатима ще ми помогне, нали така?

Тя кимна утвърдително.

— Добре, момче… простете ми… Фатима, не ме мрази… бях глупав, откъснах ви от себе си… отнех ви щастието да бъдете близо до Толедо… простете на стария човек…

— Прощавам ти, Мануел — изхлипа Фатима — само се успокой, моля те, Толедо ще се върне с нас в Испания, ти също.

— Благодаря ти, Фатима… а сега ме оставете… искам да спя.

Послушаха го! Виждаха колко е слаб Мануел и не спираха да се тревожат за пътуването.

Куинси и Толедо прекараха целия ден, ловувайки край залива, докато Анджела и Фатима се разхождаха с Бронзова звезда и Доминик.

Антонио Севаро прекара деня, бдейки над брат си.

Решиха да преспят на острова и рано сутринта да потеглят на път.

Всички спяха дълбоко, когато се чу пронизителен писък, който отекна дълбоко в тишината.

Първи скочиха Куинси и полковника.

Огледаха се и видяха Сребърен вълк, който държеше запалена факла. Той правеше странни движения и подскоци във въздуха, обикаляйки край запален огън и крещеше неразбираеми думи.

— Какво значи това? — попита Севаро учудено.

— Това е скръбният танц на племето ни. Духът на смъртта е посетил лагера ни — отвърна Толедо, който се бе изправил до чичо си. Хвърли орловото си перо на земята и извика със задавен глас:

— Вождът е мъртъв!

След което падна на колене и зарида!

Всички плачеха!

Скръбта бе огромна както за Куинси, така и за останалите хора в лагера. През цялата нощ индианците пееха, танцуваха край огъня и плачеха, като проклинаха духа на Смъртта и благославяха живота.

Малко преди да се зазори, капитан Севаро приготви кораба за отпътуване и събра екипажа си, като напуснаха Мексиканския залив завинаги.

Заедно с тях тръгна и Толедо Сервантес, който никога вече нямаше да се завърне там!

Няколко седмици по-късно корабът „Герой“ акостира в прекрасния италиански град Венеция, откъдето Куинси трябваше да вземе кораба си. Това означаваше да се разделят отново след престоя си в хотела край пристанището.

Оттам всички щяха да се върнат в родна Испания!