Антония Станчева
Във властта на морето (7)

Посещението на Севаро
На границата на любовта

… Скъпа моя сестричке, пиша ти това писмо от кораба „Делфин“. Тук е страхотно. Имаме прекрасен капитан, който ми е много добър приятел. Той е удивителен човек във всяко едно отношение.

Знаеш ли, Анджи, бих искал да се запознаеш с него. Ще видиш колко добре ще се разбирате. Дори съм намислил, когато се върнем от пътешествието, да го поканя у дома на чашка вино. Не се впрягай, дотогава ще съм станал офицер, дори по-добър и от моя приятел — капитана.

Липсваш ми, сестричке! Липсват ми Арчи, Мани и най-вече Ребека.

Толкова исках да я видя, преди да замина. За съжаление корабът потегли по-рано, отколкото очаквах.

Моля те, предай й, че много я обичам. Обещах ти да се държа като мъж, затова недей да мислиш, че хленча.

Аз просто ти пиша какво става тук.

Капитанът е много добър с мен. Обичам го като брат. Само не се обиждай, обичам го точно колкото теб, всъщност ви обичам и двамата. Вие сте моето семейство — ти, капитанът, Арчи, Беки, Мани и всички мои приятели.

Е, сега приключвам с писането. Само ви моля да не ме забравяте.

И най-вече ти, Анджи!

С цялата си обич: Куинси!

Когато капитанът прочете писмото — доколкото бе възможно, тъй като сълзите му потекоха още щом започна — вече бе станало късно.

Севаро погледна часовника си — 21:30 ч.

Предстоеше му вечерна обиколка.

Той изтри сълзите си и тръгна към палубата. След като обиколи каютите, реши да провери какво прави Анджела, и също така да й върне писмото.

Когато стигна до каютата й, чу тих говор.

Кой ли можеше да е при нея? Може би Самюел?

Не, не е възможно!

Капитанът влезе направо, без да почука. Бе крайно изненадан, когато видя приятеля на Анджела — Арчи — който бе дежурен тази вечер.

Стана му неприятно и отново изпита ревност.

— Виж ти, виж ти — промърмори Севаро — Арчибалд Мортимър, изненадан съм, че те намирам тук, стажанте. Мисля, че днес си дежурен. Прав ли съм?

— Да, сър! Просто исках да видя Анджи… исках да кажа стажант де Каста.

— Е, вече я видя. Сега можеш да продължиш дежурството си, нали?

— Слушам, сър! — младежът побърза да излезе.

— Защо го направихте? — попита Анджела, когато останаха сами.

— Какво съм направил? — погледна я невинно Севаро.

— Я стига! Вие почти изгонихте Арчи от каютата.

— О, така ли? А известно ли ти е, че „мистър Арчи“ е дежурен и няма право да разговаря с никого, освен със стажант Гарсия, и то само да попита дали всичко е наред?

— Да, сър, но…

— Не искам това да се повтаря, стажант. Разбрахме ли се?

— Да, капитане! — тя замълча — Прочетохте ли писмото?

— Да, прочетох го — каза той тихо. Всъщност дойдох да ти го върна. Струва ми се, че Куинси е преувеличил малко. Аз не съм чак толкова добър, колкото си мисли. По-скоро съм един невежа, който…

— Знаете, че не е вярно — прекъсна го тя.

— Разбира се, че е вярно. Току-що изгоних приятеля ти. Ако това не е невежество, какво друго?

— Но вие постъпихте правилно. Той наруши правилата, а не биваше да го прави.

Те замълчаха за миг. Анджела го наблюдаваше внимателно и внезапно забеляза, че очите му са леко зачервени.

— Извинете за любопитството, сър, но ми се струва, че сте плакали. Така ли е?

Капитанът беше удивен.

— Ти си необикновена личност, Анджела де Каста — възкликна той — Прекалено наблюдателна си. Трябвало е да станеш надзирателка в затвор.

— Не отговорихте на въпроса ми все пак — тя преглътна подигравателния тон, с който бе изречен този мним комплимент.

— Добре де! — намръщи се той — И да е така, теб какво те интересува?

Тя се засмя.

— А вие сте най-голямото нацупено дете, което някога съм виждала.

— Защо го казваш?

— Погледнете се в огледалото, сър, и ще разберете.

Той я изгледа намръщено, но все пак се наведе над огледалото, което беше на бюрото и. Устните му започнаха да се разтягат в усмивка, а след миг той избухна в истеричен смях.

— Господи! — Анджела бе възмутена. — Не можете ли да се държите сериозно поне за малко? Досущ като децата сте.

— Извинявай — с усилие успя да вмъкне капитанът — извинявай… аз… стана внезапно…

— Вие сте непоправим. Това са детинщини. Не подобава на един капитан, при това с чин полковник, да се смее така.

— Добре де — прекъсна смеха си Севаро — права си. Ти винаги си права!

— Не съм казала такова нещо.

— Това аз го казах.

— Ако нямате какво друго да ми казвате, по-добре си тръгвайте. А може би сте решили да ми върнете дежурството?

— Вече говорихме за това.

— Но утре е моето първо дежурство, а то е много важно за мен.

— По дяволите, Анджела! — Севаро започна да се разхожда нервно из каютата. — Поставяш ме в неудобно положение. Искаш от мен да отменя заповед, а това е нещо, което никога не съм правил.

— Капитане — каза тя — Погледнете ме добре и ми кажете как изглеждам. Случайно да ви приличам на болна?

Севаро се обърна!

Анджела стоеше пред него и го гледаше право в очите. Погледът й беше решителен, а гордо вдигнатата й брадичка издаваше упоритостта и. Изпита силно желание да я прегърне!

Поклати глава, сякаш да прогони това чувство. Но то не си отиваше — напротив — ставаше все по-силно!

— По дяволите, Анджела — изстена Севаро — ти ме провокираш.

— Не е вярно — възрази тя — просто искам да ви докажа, че съм напълно здрава и не се нуждая от никаква почивка. Моля ви само да отмените заповедта си. Все пак няма да пострадате от това, нали? Само гордостта ви ще бъде наранена.

— Не става дума за гордостта ми… ти не разбираш…

— Наистина не разбирам! — каза тя — Зная само, че ако не правя нищо, ще полудея — гласът й затрепери, сякаш някой я стисна за гърлото, усети как всичко се върти пред погледа й.

Капитанът се спусна към нея и я улови за раменете.

— Господи! — извика той — Та ти трепериш.

— Ще се оправя — промълви Анджела и опита да се освободи.

Но ръцете му я държаха здраво!

Тя се смути от прекалената близост, която се бе получила между тях. Чувстваше се леко замаяна.

— Моля ви, оставете ме сама.

— Не! — прошепна Севаро — Не и сега! — притегли я нежно към себе си и зарови лице в косите й. Няколко минути по-късно той я пусна и излезе.

Между тях бяха паднали всички прегради. Оставаше само една.

Преминеха ли и нея, щяха да прекрачат границата, която водеше към истинската любов!