Антония Станчева
Във властта на морето (14)

На път към остров Барбада
Тайфунът

Минаха няколко дни.

Анджела вече знаеше всичко.

Една вечер всички се разхождаха край каналите.

Капитан Севаро и Куинси се отделиха от останалите и тръгнаха по брега. Куинси гледаше морето и говореше прекалено малко — факт, който нямаше как да скрие от проницателните очи на Севаро.

— За какво мислиш, лейтенант Медейра? — попита той.

— Знаете ли, капитане — въздъхна тежко Куинси — Приятелите ми от остров Барбада много ми липсват. Обещах им, че когато ви открия, ще се върна на острова заедно с вас, но изглежда, това обещание не може да бъде изпълнено.

— Защо не? — погледна го учудено Севаро — Можем да поискаме разрешение от посолството и ще тръгнем след няколко дни, освен ако не бързаш да се връщаш в Испания.

Куинси не отговори веднага. По всичко личеше, че се колебае.

— Иска ми се да видя Ребека и приятелите си — промълви той — но обещах на Толедо Сервантес и баща му — Синята мечка — че ще се върна, и…

— Толедо Сервантес ли каза? — прекъсна го внезапно капитанът — Сигурен ли си, че си чул правилно?

Куинси го погледна. Севаро беше пребледнял.

— Добре ли сте, сър? Какво ви е?

— Моля те, отговори на въпроса ми. Сигурен ли си, че това е името на онова момче?

— Разбира се, че съм сигурен. Никога не бих забравил името му.

— Разкажи ми нещо повече за тях, моля те.

— Но, сър…

— Моля те, Куинси, трябва ми повече информация за тях.

Куинси се замисли.

— Синята мечка ми разказа част от историята си. Когато майката на Толедо починала, той решил да го откъсне от града, за да забрави миналото. По пътя се присъединил към група индианци и така са се заселили на острова.

Сега си спомням, че той ме разпитваше за вас, капитане.

— За мен ли? — той не беше на себе си.

— Да, сър, когато му разказах как съм попаднал на острова, той ме попита дали зная нещо повече за вас, а сега и вие ме разпитвате. Ще ми кажете ли какво става?

Севаро не отговори веднага.

— Мисля, че е по-добре още утре да поискаме разрешение и най-късно след два дни да потеглим към острова.

— Ясно — въздъхна Куинси — добре, щом не искате да ми се доверите, няма да питам повече, запазете тайната за себе си, но не мисля, че ще намерим някого там. Оттогава минаха 10 години. А сега да се връщаме при останалите.

Той се обърна, но капитанът го хвана за ръката.

Куинси го погледна изненадано.

— Ти трябва да знаеш, Куинси — каза Севаро със задавен глас — Синята мечка, както ти го наричаш, всъщност се казва Мануел Сервантес де Лука Севаро и е мой брат, а Толедо Сервантес е племенникът, когото не съм виждал повече от 10 години.

— Синята мечка е ваш брат? — възкликна Куинси — Но това е невъзможно.

— Така ли? И защо да е невъзможно?

Куинси замълча.

— Антонио де Лука Севаро — промълви той и внезапно го погледна — Истинското ви име е Антонио Сервантес де Лука Севаро, нали?

— Правилно се досещаш, Куинси. Промених си името, когато тръгнах по море, но това не е престъпление, нали?

— Сега разбирам защо Толедо и баща му ми станаха толкова близки. Те имат вашите черти, капитане. След три месеца се връщаме в Испания, а междувременно ще направим едно кратко пътуване до остров Барбада.

— Добре, лейтенанте. Ще направим така, както казваш. Ще вземем с нас Анджела и Фатима, а също и приятеля ти Доминик. Първо ще отидем в Мексико, за да благодаря на баща му, че е възпитал по най-добрия начин моят приятел и бивш възпитаник, т.е. теб.

— Добре, капитане. Добре!

Куинси се беше примирил с мисълта, че ще се върне в Испания едва след три месеца, но сега сърцето му копнееше да отиде в Мексико, за да благодари на всички и най-вече на Ренато Санчес за доброто възпитание и напътствията, които му даде в деня на заминаването му.

Корабът „Герой“ бе готов да излезе в открито море. Беше много красив, около двеста тона, със сребърна обшивка. Натоварен бе с памук, топено масло и няколко сандъка с опиум.

Отплаваха при много слаб вятър, и дни наред безветрието ги държеше по източния бряг на остров „Сан Винченцо“, нищо не нарушаваше монотонното им пътуване, освен срещаните от време на време двумачтови кораби, идващи от залива, към който се бяха отправили.

Един следобед, както стоеше облегнат над борда, Севаро забеляза един-единствен облак, който виждаше, откакто бяха напуснали Венеция. Той повика Куинси и го наблюдаваха до залез-слънце, когато облакът отведнъж се разпростря на изток и на запад, обгръщайки хоризонта с тясна ивица от изпарения, която наподобяваше дълъг и нисък пласт. Наскоро след това вниманието им беше привлечено както от тъмночервения цвят на луната, така и от особения вид на морето. В него настъпваше бърза промяна и водата изглеждаше по-прозрачна от обикновено. Въздухът бе станал нетърпимо горещ и наоколо се появиха спираловидни изпарения, подобно на изпаренията от нажежено желязо.

— Знаеш ли, Куинси — каза Севаро — Не виждам никакви признаци на предстояща опасност, но все пак искам да слезеш в трюма и да огледаш положението. Ще го направиш ли?

— Разбира се, сър. Тъкмо ще видя какво правят останалите.

Но не му остана време да отиде до тях. Когато слезе долу, всички външни признаци му дадоха основание да се опасява, че ще ги връхлети тайфун.

С неспокойно сърце тръгна да се качва към палубата и както стъпваше на най-горното стъпало на стълбата, някакво силно бръмчене го сепна, и той се разтресе. В следващия миг бясна разпенена вълна връхлетя върху кораба и заля цялата палуба — от кърмата до носа.

Куинси се изправи — целият мокър — и не без усилие се качи на палубата.

— Капитане — извика той — Капитан Севаро, добре ли сте?

В същия миг го видя изтегнат до румпела!

Втурна се към него и го разтърси. Капитанът беше неподвижен. Близо до слепоочието му имаше голяма рана, от която бе изтекло немалко кръв.

С голяма мъка Куинси го вдигна и го свали долу. Там го посрещна Доминик, който тъкмо бе тръгнал към палубата.

— Куинси — извика той — Какво беше това, за бога? Добре ли си?

— Аз съм добре — изпъшка той — но капитанът е ранен. Ще го отнеса в моята каюта, а ти извикай Фатима и Анджела. Трябва ми помощ.

Куинси го настани в каютата си и започна да промива раната му, докато дойде Фатима.

Севаро беше в безсъзнание, а трябваше да огледат повредите на кораба, които сигурно не бяха малко. Бръмченето бе престанало и корабът бе спрял да се тресе. Това значеше, че втори удар няма да има.

Докато Куинси обмисляше какво да прави, дойдоха Фатима и Анджела. Той остави Севаро в техните ръце, а двамата с Доминик отидоха да огледат кораба.

При все че вълната се разби със страшен трясък в кораба и тайфунът бе един от най-страшните, двамата с радост откриха, че корабът не е много повреден.

Помпите бяха в изправност и товарът не бе много разместен, но надстройката на кърмата бе съвсем порутена.

Тъй като вече бяха близо до Мексиканския залив, решиха да поправят кораба в Мексико, но сега трябваше да се погрижат за Севаро. Затова слязоха долу, където Анджела и Фатима се опитваха да свестят капитана. Куинси остана при тях цялата нощ, а Доминик пое управлението на кораба.

— Къде се намираме? — попита тихо Фатима.

— Вече сме в Мексиканския залив — по същия начин й отговори Куинси — но дали капитанът ще се съвземе, докато стигнем до Мексико?

— Поставих му инжекция, която би трябвало да го свести всеки момент.

Зад тях Анджела тихо въздъхна, тя не бе продумала нито дума през цялото време.

Куинси се приближи до нея и я прегърна.

— Не се тревожи, сестричке. Капитанът е много силен човек. Виждал съм го в много по-тежко състояние, от което винаги е излизал невредим.

— Вярвам ти, Куинси, но ми е мъчно да го гледам така неподвижен.

В този момент Севаро се раздвижи и отвори очи. Фатима сложи ръка на челото му.

— Как се чувстваш, Тони?

Той не отговори веднага. Все още бе зашеметен от удара.

— Какво стана, къде съм? — попита той.

— Имаше тайфун — намеси се Куинси — Изглежда, вълната ви е изхвърлила към мачтата и сте си ударили главата. Не си ли спомняте?

— Да — потърка очи Севаро — сега си спомням — той се огледа — Всички добре ли са? Къде е Доминик?

— Всички сме добре. Доминик пое управлението на кораба. Единственият ранен сте вие. Как се чувствате?

— Аз съм добре — изпъшка Севаро и се изправи, въпреки настояванията на Фатима да остане легнал. — Кога ще пристигнем? Вече е сутрин, а ние още сме на път. Мисля, че…

В този момент откъм палубата се чу викът на Доминик:

— Мексико е пред нас. Пристигнахме!

След кратко затишие Доминик отново извика полувесело, полусърдито:

— Хей, какво правите там долу? Чувам гласа на капитан Севаро. Всички на палубата, пускаме котва!

Капитанът притвори очи. След няколко дни щеше да види брат си и племенника си, които не бе виждал повече от 10 години.