Антония Станчева
Във властта на морето (17)

Поглед към бъдещето
Мечти и страхове

Мечта, изтъкана от въздух, земя и небе!

Така Гьоте нарича Венеция!

На моста в началото на града се разхождаха Куинси и Анджела. Имаха какво да си кажат — бяха изминали толкова години от раздялата им — а чудно защо и двамата мълчаха, всеки зает със собствените си мисли.

Най-сетне Анджела реши да наруши това тягостно мълчание.

— За какво мислиш, Куинси? — попита тя.

Той не отговори веднага.

— Мисля за вожда, Анджи, за Толедо, за всичко, свързано с капитана, включително и за теб.

— Знаеш ли, Куинси — въздъхна тя. — Когато преди години прочетох статията за изчезването ти, почувствах как сърцето ми се затваря за света навън. Вината ме разяждаше отвътре, защото не изпълних обещанието, което дадох някога на мама и татко. Теб вече те нямаше, бе изгубен някъде там и аз реших да осъществя мечтата ти. Станах стажантка на военен кораб и скоро ще се върна в родината като пасажер. Сега, когато отново си сред нас, не зная по кой път трябва да поема. Объркана съм и може би малко уплашена от всичко случило се досега.

Куинси я прегърна. Той бе не по-малко объркан от нея.

— Аз също съм уплашен, но се страхувам от завръщането в родна Испания. Не зная как ще ме приемат Ребека и приятелите й, дали ще ми простят за болката, която им причиних.

— Те няма какво да ти прощават, Куинси. Ти трябва да простиш на всички ни за това, че не те открихме навреме, та се наложи ти сам да ни откриеш. Но това вече е минало.

— А капитан Севаро? — запита лейтенантът. — И той ли ще бъде част от миналото ни?

Анджела го погледна озадачено.

— Какво искаш да кажеш?

— Я стига, Анджи! Мислиш ли, че не знам какво става между вас? Вие се обичате, аз съм тук, нищо не ви пречи да бъдете щастливи заедно.

— Грешиш, Куинси! Аз нараних Антонио твърде много. Мразех го, мразех кораба, който те беше отвел. Прехвърлих цялата вина за изчезването ти върху човека, когото ти едва ли не боготвореше. Мечтаех един ден да го срещна, за да излея целия си гняв върху му, и когато това се случи, разбрах, че съм грешала. Но бе твърде късно за мен. Продължих да се преструвам, че нищо не се е случило, докато накрая се уморих. Вече зная, че е невинен. За съжаление е твърде късно да поправя грешката си — тя въздъхна — но да се прибираме, става късно, не искам да се тревожат за нас.

— Аз не мисля, че си допуснала грешка, дори напротив. Според мен още преди да стигнем в Испания, ти и капитанът ще бъдете най-щастливите хора на кораба.

— Не, Куинси — поклати глава Анджела — След всички глупости, които извърших, той не би могъл да ме обича.

— Ти си много дръзка с него — засмя се Куинси — аз не бих посмял да му се опълча. Мисля, че той харесва точно това — непокорността ти. И ще направи всичко възможно, за да те покори. Сигурен съм в това.

Анджела и Куинси неусетно стигнаха до хотела, в който бяха отседнали. Казаха си лека нощ и се разделиха. Беше доста късно през нощта, по всичко личеше, че всички вече спят.

Когато Анджела се прибра в стаята си, откри капитан Севаро, който се разхождаше нервно и дори не я забеляза.

— Какво правите тук, сър? — попита тя изненадано.

— Анджела! — възкликна той с облекчение — Къде беше, по дяволите?

— С Куинси излязохме да се поразходим и изгубихме представа за времето. Предполагам, че всички останали спят. А вие защо сте още буден?

— Мислиш ли, че бих могъл да заспя, без да те целуна и да ти пожелая лека нощ?

Севаро се бе приближил твърде много и тя се отдръпна.

— Мисля, че е време да се прибирате в стаята си, сър — каза учтиво Анджи. — Както виждате, аз съм добре.

— Защо ме отблъскваш, Анджела? — изстена той. — Не разбираш ли каква болка ми причиняваш?

— Простете, полковник, но явно вие сте този, който не разбира. Не ви отблъсквам, просто ви моля да си тръгнете.

— Така ли? — той се разположи удобно на леглото й и я погледна с шеговита усмивка — Е, няма да стане. Какво ще направиш?

Анджела се вбеси.

— Как смеете? Това е моето легло, нямате право да сте тук.

— Продължавай — каза Севаро. — Излей душата си, излей цялата си омраза върху мен.

— Не те мразя…

— Докажи думите си, Анджела.

— Тони — прошепна тя — Защо ми причиняваш това?

— Обичам те, по дяволите — той се изправи — кога най-после ще признаеш, че и ти изпитваш същото към мен?

Анджела се замисли за миг.

— Може би никога… сър!

— Но защо? — Севаро не разбираше. — Какво те спира да го направиш?

Тя се поколеба!

— Казах на брат си, сър, ще кажа и на вас. Допуснах грешка, обвиних ви несправедливо, бях прекалено сурова с вас и признавам вината си. Не разбирам как можете да ме обичате след всичко, което направих.

— Анджела — възкликна полковникът — ти няма за какво да се обвиняваш, нищо не си направила, просто си следвала сърцето си, както правя и аз.

— Ти не разбираш, Антонио. Това не може да продължава. Твърде късно е.

— Грешиш, Анджела, много грешиш…

— Но, сър…

— Ако мислиш, че ще се примиря с това, жестоко се лъжеш. Сега сме само двамата и няма нужда да се обръщаш към мен официално. Кажи ми, че не ме обичаш, и ти давам думата си, че ще те оставя на мира и няма да ти досаждам повече. Хайде, погледни ме в очите и ми кажи, че ме мразиш. Направи го!

Сърцето на Анджела подскочи внезапно. Тя го погледна. Севаро бе впил поглед в нея, приличаше на ранен звяр, който всеки момент щеше да падне мъртъв пред нея.

Почувства се окаяна!

Приближи се до него и погали лицето му, бе като замаяна, когато прокара пръсти в косите му, и силно го прегърна.

— Не мога да ти кажа това, Тони — прошепна Анджела — прости ми, но ако го направя, рискувам да те загубя завинаги.

— Значи ме обичаш? — по същия начин попита той.

— С цялото си сърце!

Севаро отпусна прегръдката си и я погледна.

— Тогава защо, по дяволите, е всичко това? — запита той недоумяващо.

— Не мога да дам воля на чувствата си, докато съм пасажер, а ти мой началник. Сега, когато Куинси е сред нас, не зная дали ще мога да пътувам отново по море. Объркана съм, разбираш ли?

— Това няма да се отрази на връзката ни, защото след като се върнем в Испания, аз вече няма да съм капитан на този кораб, ще бъда обикновен човек, и ще се наслаждавам на щастието си с теб.

— Но… Анджела бе смаяна… но… ти не можеш да направиш това.

— Напротив, мога, вече подадох оставката си.

— Какво ти става, по дяволите! Полудя ли? Рискуваш кариерата си, бъдещето си, захвърляш всичко постигнато с лека ръка. Как е възможно да си го направил?

— Не рискувам нищо, Анджела. Единствената ми цел беше да открия Куинси. Сега, когато той е тук, вече няма какво да правя в морето.

Тя го погледна!

— Искаш да кажеш, че всички стажанти, включително и аз, сме участвали в издирването му?

— Стажантите бяха само пред текст за пътуването, въпреки, че Фатима свърши цялата работа, тъй като нашият маршрут бе далеч от мястото, където изгубихме Куинси. Нямаше друг начин да убедя началството, че трябва да изляза в морето. Но никога не съм очаквал, че любимата сестра на моят възпитаник е по-силна дори от мен — неговия идол.

— Поел си този риск заради брат ми? — Анджела бе по-объркана от всякога. — А не се ли страхуваш от наказание?

— Моите възпитаници са в родината, освен теб. Ти ще се върнеш като мой пасажер, а аз ще бъда вече свободен и много щастлив човек.

— Това стига ли ни да бъдем щастливи заедно? — попита Анджела. — Какво ще правиш, когато се върнем, с какво ще се занимаваш?

— Това е тайна, която ще узнаеш много скоро — усмихна се той и я прегърна.

Вече се развиделяваше, а те сякаш не можеха да се разделят.

Най-накрая, въпреки волята си, трябваше да признаят, че са будували доста дълго и е време всеки един от тях да остане сам със себе си.

Въпреки безсънната нощ, която прекараха заедно, нито Анджела, нито Антонио успяха да заспят. Скоро щяха да се върнат в Испания.

Междувременно можеха да се насладят на красивата Венеция и да очакват деня, в който щяха да се върнат при близките си!