Джил Барнет
Проклетникът (36)

35

Всички й казваха колко е сглупила. Кралят и кралицата, Мерик и Клио, дори слугите. Войниците на Тобин избягваха да я поглеждат в очите. Тъд и брат му Туок, най-милите хора на света, престанаха да говорят с нея. Все едно беше прокажена.

Тобин не се върна в общата им спалня. Две дълги нощи София спа там сама. Дори не знаеше къде е той, а и никой нямаше да й каже. Първата нощ тя плака за себе си. Втората нощ — за него.

Сутринта на третия ден Елинър дойде в спалнята й.

— София, утре заминаваме за Карнарвън.

Тя кимна.

— Ще пътуваш с нас донякъде.

— Аз? Защо?

— Ще отидеш в Торуик. Там е твоят дом.

— С Тобин ще напуснем Камроуз? Не ми го е казал. Елинър само си пое дълбоко дъх.

— Ти отиваш в Торуик с няколко слуги и част от войниците на Де Клеър.

София разбра и замръзна на място, сякаш бе получила плесница право в лицето.

— Тобин няма да замине.

Елинър поклати глава.

— Едуард му възложи мисия.

София прехапа устни и се взря в ръцете си. Не бе помислила за това. Не се бе досетила какви могат да бъдат последиците от действията й, бе действала само под напора на нуждата да направи нещо.

— Ужасно е за мъжа да загуби честта си, София. Според мъжете това е може би най-лошото, което може да им се случи. Повечето от тях предпочитат да умрат, отколкото да загубят честта си. А за млад мъж с такава гордост като Тобин това е направо разрушително.

София заплака.

— Обичам го, Елинър. Само исках да спася живота му. Можеше да го убият. Не можех просто да седя така и да не правя нищо. Не можех да гледам как съпругът ми отива към смъртта си. Не бих могла да го понеса!

Елинър седна до София и я прегърна, за да може да се наплаче.

— Знам, дете. Знам. Не е лесен нашият живот, на жените, които обичаме мъжете си. Но понякога, когато обичаш някого, трябва да го разбереш, дълбоко в себе си. Трябва да разбереш кое има значение за него и понякога трябва да се примириш.

След седмица конниците се изкачиха на хълмистия хребет, ограждащ замъка Торуик. София не си бе идвала у дома почти петнадесет години. Странно, колко различно й изглеждаше всичко сега. Не толкова огромно и студено, колкото си го спомняше.

Тя седеше на седлото и гледаше надолу към гъсто обраслата с дървета равнина, към прясно окосените ливади и към невисокия хълм, на който се издигаше Торуик, сива каменна кула и извисяващи се стени, от които се откриваше изглед към цялата долина на реката и към гората отвъд нея.

Беше си у дома. В своя дом. Не знаеше какви чувства изпитва към него, дали това можеше изобщо да бъде неин дом. Хладна тръпка пробягна по ръцете и краката й, кожата й настръхна, почувства как я обхваща някакво изтръпване, което нямаше нищо общо с многото часове, прекарани на седлото.

София не знаеше какво я очаква там, в този замък. Спомени или образи? Или нищо друго, освен самота?

Нямаше значение, защото сега имаше само това, без Тобин. Затова тя си пое дълбоко дъх и смушка коня си, който я понесе в тръс към непознатия за нея неин дом.

Голямата зала и две от старите спални, нейната и на родителите й, бяха вече подготвени. След няколко часа тя вече обикаляше из стаите, спираше и се оглеждаше, търсеше нещо, което да й каже, че тук е нейният дом. Опитваше се да си спомни нещо от миналото. Опитваше се да види лицата на майка си и на баща си.

Но докато стоеше в тези стаи, виждаше само едно чуждо пространство и изпитваше чувството, че мястото й не е тук. Стомахът й беше постоянно свит, от седмица насам, от деня, в който чу, че Тобин отново е изпратен с мисия далече от нея.

Постоянно се чувстваше зле, храната засядаше в гърлото й. Пребиваването в Торуик не помагаше положението да се оправи.

Дори супата и пресният хляб, които прислужницата й донасяше, не успяваха да я накарат да се почувства по-добре.

Отчаянието я тласкаше да броди из замъка. Имаше нужда да открие нещо познато. Едно нещо, едничко. И тя го търсеше, вървейки по стълбищата и мрачните коридори.

Усещаше грубите каменни подове под босите си стъпала. Вървеше бавно, защото иначе пламъкът на свещта щеше да затрепери, щяха да се разлетят искри и да опарят ръцете й.

Вратата на параклиса беше тежка. Пантите изскърцаха високо, когато тя я отвори.

Вътре миришеше на старост. На мокри парцали и паяжини. Прашните дървени пейки бяха поставени по начина, който тя като че ли си спомняше, в редици, една зад друга, с място за коленичене. Тук най-накрая откри някакви спомени.

Зад каменния олтар имаше малки засводени прозорчета, някои от стъклата бяха счупени от удрялите се в тях птици. Тя остави вратата зад себе си да се затвори с изскърцване. Гледаше към олтара, върху който свещта в ръката й хвърляше сенки, подобни на духове, летящи във въздуха.

Тръгна по пътеката, отмахна една увиснала паяжина и продължи напред към каменния подиум, на който стоеше олтарът.

Подиумът се състоеше от големи, прилепени един до друг камъни. По тях бяха издълбани имена. Уилям. Матилда. Алис. Джон. Хенри. Ан. Имена на хора от фамилията Хауърд. Тя тръгна надясно към едно място, където камъкът се издигаше по-високо от останалите и по него имаше изрязани рисунки — малка роза и други неща, които не можеше да различи, бяха гравирани около имената на двамата покойници, които лежаха тук.

Розалинд Терез Хауърд и новороденият й син.

София остана там дълго, усещайки нещо, което не можеше да назове. Коленичи и докосна камъка с върха на пръстите си, избърса праха и видя профила на майка си, гравиран върху камъка.

Внезапно видение възроди пред очите й носа, брадичката и челото. Виждаше лицето на майка си. Виждаше правия й нос, високите скули, пълните устни.

Виждаше бледността на кожата й. Същата като нейната. Виждаше дебелата плитка, която тя винаги увиваше около главата си, спомни си как наблюдаваше майка си да я забожда с фуркета, как наблюдаваше начина, по който дългите копринени ръкави на роклите се свличаха, когато майка й вдигнеше ръце, за да закрепи фуркетите.

София следваше линиите с пръсти, сякаш докосваше лицето на майка си. С мисления си поглед виждаше как майка й се обръща и се взира в нея. Виждаше я как се усмихва, както винаги, когато я погледнеше, и сякаш чуваше гласа й:

„Моето ангелче. Ела тук. Седни в скута на мама и аз ще ти разкажа много хубави приказки за смели рицари и красиви дами. Ела, вдъхни парфюма ми и ми кажи дали ти напомня на роза.“

София затвори очи за миг, защото споменът се изплъзваше.

— Не — прошепна тя. — Не. Не си отивай… Моля те, не ме изоставяй.

Но образът си бе отишъл.

София отвори очи и погледна профила, изрязан върху камъка.

— Защо си отиде? — прошепна тя думите, които винаги бе носила в сърцето си. — Защо?

Преглътна мъчително и вдигна очи към стария кръст, който стоеше пред прозореца, и извика:

— Защо, господи? Защо ми я отне? Имах нужда от нея повече от тебе. Имах нужда от нея. И още имам.

Гласът й отекна в празния параклис, сякаш стените й се подиграваха.

Тя стовари юмрук върху камъка.

— Стига! Стига! — И заудря още по-силно. — Имам нужда от нея! Не разбираш ли? Имам нужда от нея…

Гласът й се пречупи.

Сълзите закапаха по юмруците й, когато наведе глава и се опита да си поеме дъх. Но не можеше. Хлиповете се надигаха към гърлото й и я задавяха.

— Мамо — прошепна тя с приведена глава. — Мамо.

Косата клюмна около лицето й и един тъмен кичур падна на мократа й буза и почти докосна устата й. Тя го отметна и усети вкуса на сол от сълзите.

— Моля те. Помогни ми… Моля те. Моля те…

Легна върху надгробния камък и заплака. Заплака за онова, което никога не беше имала. За онова, което никога нямаше да познае. За всичко, което бе загубила. Хлипаше неудържимо и сърцераздирателно, докато в очите й не останаха повече сълзи. И когато зарови пламналото си лице в дланите си, дивите рози под стените на замъка бяха загубили всичките си листчета и птиците във високите ябълкови дървета бяха отлетели далече, много далече.