Джил Барнет
Проклетникът (29)

27

Сватбеният ден настъпи в мраз. Скреж като бяла пяна се стелеше по тревата около замъка Уиндзор. София се измъкна от леглото. Плочите на пода бяха студени и по краката й плъзнаха тръпки. Тя се мушна отново в леглото, придърпа завивките върху изстудените си стъпала и започна да ги търка едно в друго, докато накрая една прислужница влезе и донесе дърва и живи въглени, за да напали камината.

София лежеше на кълбо под завивките и се опитваше да си внуши, че днес е наистина нейният сватбен ден. Огледа стаята.

Не виждаше никакви разлики. Но всичко трябваше да е различно. Слънцето трябваше да изгрее от запад, а луната да залезе на изток. Реките трябваше да потекат назад и времето да спре. Светът трябваше да се обърне с главата надолу, защото тя знаеше, че след днешния ден нищо в живота й нямаше да бъде същото.

На вратата се подраска.

— Влез!

Едит провря глава през прага.

— Софи?

— Едит! Наистина дойде! — София изхвръкна от леглото и притича през стаята. Двете се прегърнаха. — Толкова ми липсваше.

— Тихо беше, откакто замина, Софи. — Едит се отдели от нея. — Прекалено тихо дори за мене.

— Ела. — София хвана Едит за ръка и я притегли на килима близо до огъня. — Разкажи ми всичко, което се е случило.

Едит остана за миг замислена, вглеждайки се в нея, сякаш искаше да й каже нещо.

— Какво има?

Едит отвърна очи, после вдигна поглед с прояснено лице и сияйна усмивка.

— Годеникът ми се върна!

— Охо! Време беше. Щастлив е, че те има, защото никоя друга жена нямаше да бъде толкова търпелива.

— Искаш да кажеш, че ти никога нямаше да бъдеш толкова търпелива.

— Да. А ти си светица.

— Не съвсем. — Едит замълча замислено, после отново се обади: — Не съм ти казала нещо за него, една тайна, която само аз знам.

— Каква тайна?

— Лесно ми беше да го чакам, защото той ми пращаше писма през цялото време, докато го нямаше тук. Пишеше ми почти през ден.

— Едит! Защо не си ми казала? Едит сви рамене.

— Толкова хубави бяха тези писма, исках да бъдат само за мене!

— Какво пише в тях? Сега не искаш ли да ми кажеш? Какво казва мъжът на жената, която наистина обича, за да й позволи да го разбере?

— Той хвали очите ми и буйната ми коса. Казва ми колко съм прекрасна. Казва, че мисли за мене всяка вечер, когато си ляга. Че в сърцето му съм аз и само аз.

София погледна приятелката си и прочете радостта по лицето й. Едит знаеше, че мъжът, за когото ще се омъжи, я обожава.

Само за миг София почувства прилив на завист и някаква празнота, защото тя никога нямаше да познае подобни чувства, но после се усмихна на приятелката си.

— Толкова се радвам за тебе. Наистина. Вие двамата с лорд Робърт имахте ли възможност да останете насаме, откакто се е върнал?

— Да. — Едит отвърна поглед. — Почти всеки ден.

— Той целуна ли те най-накрая?

Тя кимна и пусна широка усмивка, така добре известна на София. О, значи я е целунал. Едит имаше вида на много обичана и много целувана жена.

— О, Едит, ти го обичаш, нали?

— Да, разбира се, че го обичам. Той ще бъде мой съпруг.

— Не, нямах предвид любовта по задължение. Искам да кажа, че наистина го обичаш.

— Той е добър мъж. Ще се оженим преди постите.

— Но това е толкова далече. Как издържаш да чакаш?

Едит се усмихна.

— Мога да чакам.

— Да, предполагам. Ти си търпелива.

— Имам един мъж, който ми показва сърцето си.

София разбра, че Едит е права. Ако не се съмняваш, че си обичана и уважавана, временната раздяла няма значение.

Колко просто беше. Само да знаеш, че си обичана. Толкова лесно ли е всичко, ако знаеш това? По този начин ли любовта обвързва хората?

Никога нямаше да разбере, защото Тобин не я обичаше. Между тях двамата имаше само страст и нещо изплъзващо се, което не можеха да овладеят, но то се възпламеняваше всеки път, когато бяха заедно.

Само че не беше любов. Беше само желание. Привличане. Жажда. Но не беше любов.

— Днес ще се запознаеш с него — каза Едит. — Лорд Робърт е тук.

— Ще се радвам да се запознаем.

София се чувстваше самотна, защото не можеше да говори с Едит за Тобин. Не би могла да понесе да й разкаже това, което така я измъчваше — че обича Тобин де Клеър, но той не отвръща на любовта й.

— Май цяла Англия се е събрала тук за сватбата ти! Видя ли тълпата?

— Тълпа? — София поклати глава. — Пристигнахме едва снощи. Тълпа ли имало, казваш?

Едит кимна.

Колко ли хора са дошли за сватбата? Не беше мислила, че купища хора ще я гледат как се жени за Тобин де Клеър. Стомахът й се сви и тя изведнъж утихна, замисляйки се за предстоящата сватба.

След миг вратата се отвори. В стаята влязоха Алебардите.

— Дойдохме да ти помогнем да се облечеш, София — каза Мейвис и струпа гъстозъби гребени, мрежички за коса и панделки на леглото на младоженката.

Джейн мина покрай Мейвис, сграбчи София за ръката и започна да свлича от гърба й роклята и ленената риза.

— Стига си се дърпала, момиче. Трябва да ти пуснем кръв, кълна се в свети Петър и Павел. Хайде, ела. Кралицата скоро ще дойде.

Тя изхвърли дрехите на София в коридора, сякаш бяха някакви парцали, и извика да донесат горещата вода и ваната.

— София се сви и изстена:

— Не! Не, стига…

След като в продължение почти на цял един час едва не одраха кожата й, София вдигна очи и видя Елинър да влиза в стаята й. Кралицата се усмихна.

— Каква красавица си, дете. Макар да предполагам, че вече не бива да те наричам „дете“. Днес ще стане съпруга и кастеланка на владенията на Де Клеър и на твоите наследствени замъци.

Тя се обърна към Алебардите.

— Добра работа сте свършили. Днес всички млади рицари ще завиждат на сър Тобин.

София беше облечена в разкошна рокля от тъмновиолетова коприна, която правеше очите й да изглеждат дълбоко виолетови и огромни. Снежнобял хермелин обточваше ръкавите и подгъва на роклята, както и черното й наметало, избродирано със сребърни соколи, същите като на герба на Де Клеър. Сребърни панделки проблясваха в косата й, която беше стигнала вече до раменете, но още се къдреше и панделките се виеха из нея, отразявайки отблясъците на светлината, и я правеха да изглежда така, сякаш някой ангел я е обсипал с шепа искрящи звезди.

Елинър се приближи, погледна София и наклони глава.

— Изумруденото колие не подхожда — изрече тя, откопча го и го свали от шията на София. — Вземете. — Подаде го на Мейвис и се обърна към София. — Къде са перлите на майка ти?

— Не мога да ги нося. Никога не са стояли добре на мене.

— Дай да видя — настоя кралицата.

София се приближи към масата, взе кутията от орехово дърво, извади перлите и ги подаде на Елинър.

— Седни — махна с ръка Елинър.

София беше по-висока от кралицата, затова седна сковано на ниската пейчица. Чувстваше как е стиснала здраво устни, сякаш само така можеше да задържи ръцете си сплетени в скута, вместо да ги остави да се свият в болезнени юмруци.

Знаеше какво ще стане. Каквото винаги ставаше. Перлите няма да й стоят добре.

Елинър откопча аграфата, плъзна единия край около дългата шия на София и започна да увива наниза като висока яка от перли.

— Ето така.

Закопча колието, отстъпи назад и я заразглежда.

София не помръдваше. Не дишаше. Седеше и чакаше Елинър да поклати неодобрително глава, да види това, което София винаги бе виждала.

Елинър й подаде полираното огледало.

— Погледни. Съвършено е.

Съвършено? София затвори очи, повдигайки огледалото. Пое си дълбоко дъх и отвори очи.

За миг остана безмълвна. Нямаше глас.

Ръката й се повдигна и докосна равномерните кръгове от перли, които опасваха шията й в стегнат спираловиден наниз. Изглеждаха толкова красиво. В първия момент не можа да го възприеме. Взираше се в образа си в огледалото, сякаш не можеше да отлепи очи от него, сякаш се виждаше за пръв път, и хареса това, което видя.

Обърна се към кралицата.

— Изглеждат съвършени.

Елинър кимна.

— Така ги носеше винаги Розалинд, увити около красивата й шия. Знаеш ли, наричаха я „лебед“, защото беше висока и елегантна. Кожата й, също като твоята, идеално се съчетаваше с цвета на тези перли. Като те гледам сега, колието блести точно както някога на нея.

Елинър повдигна леко брадичката на София, погледна я, после отстъпи назад.

София погледна отново отражението си в огледалото, опитвайки се да види в него образа на майка си.

— Всеки ще разбере, че си нейна дъщеря, София. Тя щеше много да се гордее с тебе.

Но София вече не виждаше образа си в огледалото. Очите й бяха плувнали в сълзи. Тя отмести поглед, преглътна и остави огледалото, после се изправи и се приближи до прозореца.

Чувстваше тежестта на сватбеното наметало и въздушната материя на бродирания воал, който я покриваше цялата и се влачеше зад нея. Усещаше се странно, сякаш бе облякла нещо тежко или сякаш нещо се опитваше да я задържи на място.

Другите жени в стаята бъбреха весело. Но тя нямаше какво да каже. Пое си дълбоко дъх няколко пъти и остана на мястото си сякаш цяла вечност.

— Трябва да тръгваме, скъпа — казваше Елинър. — Едуард чака. Знаеш колко нетърпелив може да бъде понякога.

София погледна през прозореца за последен път, изтри очи с опакото на дланта си и тръгна заедно с кралицата и нейните придворни дами.

Кралският епископ рецитира цял час списъка със зестрата на лейди София Хауърд. След това вратите на черквата се отвориха. Свещите блещукаха като безброй искри, хвърляйки отблясъци върху стъклата на прозорците, прихванати в оловни рамки, които отразяваха лъчите на утринното слънце и осияваха черквата с почти небесен блясък.

Кралят отведе белия кон на София до стъпалата на черквата. Подаде на Тобин сребърните юзди — жест, който символизираше, че предава тази жена на този мъж.

Тобин вдигна поглед към нея. В първия миг не можа да я види, така силно блестяха сребристите искри в косата й и сребърните бродерии по наметалото. По тях играеха отблясъците на свещите, идващи от вътрешността на черквата.

Беше пил много предната вечер и почти не беше спал. Сега съжаляваше, защото не беше време да изпитва последиците от снощното пиянство. Обхвана София през кръста и я вдигна от лекото дамско седло.

Докато я сваляше на земята, тя постави ръце на раменете му и го погледна с разширени очи и пълни, влажни устни. Нещо остро, почти осезаемо премина като мълния през него. Беше шок, който събуди сетивата му.

Беше толкова красива!

Тогава Тобин се запита какво ли мисли тя точно в този момент, какви мисли се крият зад тези виолетови очи. Знаеше какви са неговите собствени мисли — желаеше я. Желаеше я повече от всичко, което някога бе искал в живота си.

Но имаше и още нещо, нещо, което той не можеше да назове, нещо неуловимо като вятъра, което трудно се забелязваше, но той почувства как то пронизва цялата му същност. Беше нещо в мисълта и в тялото му. Свързано по някакъв начин с тази жена, която държеше в ръцете си.

Той я пусна да стъпи на земята, после я хвана за ръка. Погледна към ръката й, сгушена в неговата — бялата й нежна кожа до неговата, твърда и загоряла от слънцето. Вплете пръсти в нейните и осъзна, че се вглежда в очите й.

Тя вдигна глава и отвърна на погледа му с непроницаем израз.

Той бързо й намигна. Не би могъл да обясни защо, но го направи. Стори му се, че тя има нужда от това намигване, има нужда той да й даде нещо. Радваше се, че го направи, защото тя се усмихна с истинска, бляскава усмивка, от която коленете му едва не се подкосиха.

Без да помисли или да каже каквото и да било, той пусна ръката й и отиде до мястото, където стояха придворните дами, държейки кошниците с цветя, които щяха да хвърлят, когато той и София излезеха от черквата.

Огледа букетите, не видя това, което търсеше, после вдигна очи и извади една сребристобяла роза с дълга дръжка от гирляндата над входа на черквата. Обърна се към нея, към жената, която щеше да стане негова съпруга.

Тя изглеждаше смутена, леко бе вдигнала вежди.

А той си мислеше, че само той е тук смутеният…

В следващия миг Тобин се отпусна на едното си коляно и й поднесе цветето, без да отмества очи от нейните.

Смаяният й поглед прелитна от него към розата, която й подаваше. София изглеждаше като птичка, която изведнъж е паднала от гнездото, но в действителност разбира, че може да лети. Погледът й омекна.

Протегна ръка и взе цветето.

Това, което Тобин прочете по лицето й, го накара да пожелае сватбената церемония и пиршеството вече да са свършили. Искаше да е сам с нея, да са само двамата със София.

Надигнаха се приветствени викове. Всички, дори и той самият, бяха изумени от жеста му да коленичи пред тази жена на стъпалата на черквата пред всички и пред бога.

Тя вдигна розата към лицето си, за да вдъхне уханието й, и го дари с най-нежната си усмивка. Истинска усмивка, заради която би направил всичко. Той стана, взе ръката й и двамата влязоха в черквата.

Тобин я настани да седне до него на малката пейка. Отпусна ръка върху бедрото си, което леко докосваше нейното. Кралят и кралицата влязоха, влезе и баща му със сегашната си съпруга. Следваха го граф Мерик със съпругата си лейди Клио, а след тях идваше сестра Джудит.

Когато всички седнаха, архиепископът започна тържествената меса на Светата троица с благословията:

— Нека тази жена бъде мила като Рахил, мъдра като Ребека и вярна като Сара.

Тобин хвана ръцете на София.

Тя му хвърли бърз поглед и стисна пръстите му.

— Нека бъде умерена чрез истината, почтена чрез скромността и мъдра чрез божествената мъдрост.

Архиепископът се обърна и всички присъстващи запяха Agnus Del.

Тобин стана и тръгна към олтара, където получи целувката на мира. Обърна се към София, която след миг щеше да стане негова съпруга пред очите на бога.

И протегна ръка към нея.

Тя се изправи грациозно, тази жена, която сега беше негова, и тръгна към него, а искрящата й красота го караше да се пита дали е жена от плът и кръв или видение. И точно там, в подножието на огромното разпятие той я прегърна и й предаде целувката на мира — на нея, неговата съпруга.

Пусна я и за момент всичко пред очите му се замъгли. Само за момент. Той премига, защото единственото, което можеше да си представи, беше, че нещо е влязло в окото му.