Джил Барнет
Проклетникът (26)

24

София започна, като носеше вода до поилката на върха на стръмния хълм неведнъж на ден, а два пъти, сутрин и следобед. Първия ден лицето й така пламна, че кожата й сякаш цялата гореше. Пот капеше от челото й и замъгляваше погледа й, от време на време тя тихо изстенваше под тежестта на кобилицата, на която висяха ужасно тежките кофи, пълни с вода.

Господи, кой да помисли, че водата може да е толкова тежка?

Но тя не спираше да се изкачва, водата плискаше краката й, а кобилицата се впиваше все по-силно в раменете й. Когато стигна най-горе, се отпусна на земята, почти останала без дъх. Задигна ускорено, а когато се съвзе, седна и се вгледа в изминатия път. Искаше да се усмихне, но нямаше сили дори да помръдне ъгълчетата на устата си.

Началото беше положено.

Минаха три дни, преди да се научи да се изкачва, без да спира, за да си поеме дъх. Сестрите се събираха в подножието на хълма, за да я наблюдават. Отначало бяха само Катрин и Алис, после взеха да идват и останалите.

След седмица София вече изкатерваше хълма три пъти дневно. И монахините пляскаха с ръце, за да отмерват ритъма на стъпките й. Всяка вечер, преди да заспи, надяваше желязната ризница и се разхождаше из стаичката си. Отначало само горната част, после постепенно започна да добавя и останалото.

Апетитът й се увеличи, ядеше така, сякаш умира от глад, понякога се събуждаше посред нощ с куркащ стомах, затова вечер вземаше в една кърпа хляб и сирене и ги оставяше под леглото си.

След две седмици София вече не само изкачваше хълма, но тичаше нагоре, и то четири пъти на ден. После ги увеличи на шест. Монахините се заеха да се молят за нея. Палеха свещи и завършваха всяка молитва с думите: „Велики, милостиви боже, моля Те, помогни на София да стигне до върха на хълма.“

Тя ставаше преди зазоряване, когато небето й казваше, че още е нощ, когато звездите още не се бяха скрили. Не можеше да излезе от стаята си, затова надяваше ризницата, наколенниците и ботушите и се разхождаше из стаята, учейки се как да движи свободно ръцете и краката си. Лягаше на леглото, облечена в доспехите, и се упражняваше да става с лекота. Когато се справи с упражнението, започна да го прави на пода.

Бяха минали две седмици след Архангеловден. Листата постепенно ставаха златисти и кафяви. Гергините цъфтяха, нощем започна да пада слана. Тогава монахините от „Божие благоволение“ започнаха да правят ябълково вино.

Сестра Джудит беше в избата и надзираваше мачкането на ябълките, когато чу шум и викове отвън. Тя сви вежди.

— Какво става тук? — измърмори монахинята, изтри ръце в една кърпа, грабна патерицата си и пристъпи напред.

Вратата изведнъж се отвори широко и едва не се удари в стената.

София застана на прага, облечена в ризницата на Джудит, блеснала под лъчите на следобедното слънце. Бе изправила гордо рамене, дишаше леко и равномерно.

— Добър ден, сестро Джудит — изрече девойката с такава гордост, че едва се удържа да не се усмихне.

Влезе в стаята с лекотата на грациозен рицар, размахвайки свободно ръце, после опря ръка на масата, клекна и се измъкна от другата й страна, за да покаже, че може да се движи без никакви затруднения, облечена с тежките доспехи.

Разхождаше се из малката стая, правейки най-различни движения, за да може Джудит да види с каква лекота върши всичко. Наведе се, положи ръцете си, облечени в железните ръкавици, на коленете, огледа ябълковия сок и се изправи.

Когато Джудит не каза нищо, тя се огледа, сложи ръка на хълбока си, обърна се към нея и запита:

— Трябва ли ви тази кошница с ябълки?

— Да, дете, но…

— Ще я донеса. — С две крачки София стигна до ъгъла и вдигна кошницата с ябълки толкова високо, че би могла да си я сложи на рамото. Обърна се, без да мигне или да направи гримаса, и запита: — Къде да я сложа?

Джудит се засмя и поклати глава.

— Сложи я долу, София. Постигна своето. — Подпря се на патерицата си и вдигна ръце в знак, че се предава. — Спечели, дете.

София я изгледа.

— Наистина ли?

— Да. Спечели си правото — каза Джудит и тръгна към вратата.

София замръзна.

— Но къде отивате?

— Навън. — Джудит се извърна и я изгледа продължително. — Идваш ли?

— Да — София едва не се затича. — Къде отиваме?

— В конюшнята, за да ми покажеш дали си се научила да яздиш. Джудит се приведе под ниския горен праг на вратата и закуцука навън в ярките лъчи на есенното слънце към струпаните монахини, които се бяха наредили наоколо, а по лицата и в очите им бе изписано любопитство.

Джудит ги погледна, после се обърна към София, която тъкмо излизаше в пълно снаряжение, висока и ослепително красива, с блестяща черна коса, спускаща се вече до равнището на брадичката, благодарение на упражненията бе станала сякаш по-висока и по-гъвкава. Боец от глава до пети.

София погледна Джудит, тя кимна и тогава девойката вдигна юмрук във въздуха, както правеха рицарите, когато спечелят победа над някой противник в турнир.

И нададе силен, ликуващ вик:

— Направих го! Направих го!

Радостните викове на монахините сигурно се чуваха чак в Лондон.

 

— Богородице! Тази сабя сигурно тежи колкото коня ми!

Сестра Джудит се усмихна.

— Да, това е сабя за упражнения. Два пъти по-тежка е от обикновената.

София изгледа сабята и се намръщи.

— Защо?

— За да свикнеш по-бързо да си служиш с нея и да развиеш силата на ръката и рамото. Ето, виж. Това е чучело.

— Прилича ми на дървен кол.

— Защото точно това представлява. Сега ще го победиш. Това е твоят противник. Хайде, упражнявай се!

Джудит отстъпи назад, подпря се на стената и зачака.

София направи точно това, което монахинята очакваше. Вдигна високо сабята, както Джудит бе направила първия път, и нанесе хоризонтален удар по чучелото.

Джудит почти усети силата на удара, която премина през ръката на София от китката към рамото и може би дори към зъбите. Сигурно адски я беше заболяло.

Девойката изригна такава безбожна ругатня, че Джудит се смая.

— София! — Джудит се прекръсти и я изгледа строго, но тя не забеляза.

Седеше на земята със сабята до себе си, отпуснала ръка, и стискаше китката си, полюлявайки се напред-назад.

Джудит тръгна с накуцване към нея. В очите на София се виждаха сълзи. О, тя добре си спомняше тази болка. Наведе се, взе сабята и я обърна с дръжката към София.

— Пак.

След две седмици двете работеха с лъка, а месец след това с бойната тояга. Дойде и денят, когато Джудит изправи в двора стълба с подвижната мишена.

София беше на седлото, здраво укрепила в стремената защитените си с наколенници крака.

— Сниши малко копието. Точно така. Сега стисни дръжката по-здраво под мишницата си. Така. Сега копието е надеждно закрепено. — Джудит отстъпи крачка назад. — Остава ти само да нападаш. Хайде!

София смушка коня и се сниши. Улучи мишената, обърна се и се усмихна на Джудит.

Мишената се завъртя, набирайки скорост. Удари я силно и я свали от седлото.

София тупна в праха. Раменете й се разтресоха. Джудит зачака тревожно. Стори й се, че сериозно се е наранила, за да плаче така силно. Тръгна напред, куцукайки, и коленичи при падналата девойка.

— София? — положи ръка на рамото й Джудит.

— Забравих да се сниша — изрече тя, обръщайки лице към Джудит. И се засмя, наистина се засмя, сякаш най-забавното нещо на света беше да падне от седлото и да зарови лице в праха.

— Трябва да го направя отново и този път да се сниша!

София се върна на седлото, отдалечи се, намести копието и атакува. Нанесе чудесен удар, сниши се, препусна напред и продължи да язди, докато се отдалечи на безопасно разстояние, за да обърне коня.

Девойката бе учудващо добра ездачка, по-добра от мнозина мъже, така смяташе Джудит. Никога не беше виждала друга като нея. Копието беше от лесните оръжия, трябваше само да се усвои необходимата техника, ъгълът и начинът за нанасяне на ударите, но такива ездачи като тази млада девойка се срещаха наистина рядко.

София спря коня си пред Джудит, стегна юздите, накара го да се изправи на задните си крака и да се завърти в кръг. Предните му крака се стовариха с глух тропот на земята и тя се наведе напред, започна да го гали и да му говори с нежен глас. Погледна към Джудит с наперена и самоуверена усмивка.

— Е… сега какво?

Джудит много искаше да се засмее на смелостта й, но вместо това само погледна девойката в очите.

— Сега трябва да направиш всичко отново.

— Отново! Всичко ли? Но това ми отне месеци!

— Така е. На оръженосците им трябват години, за да станат рицари.

— Но те са мъже!

— Скромността ти ме учудва — изрече сухо Джудит.

— Би трябвало. — София гордо тръсна глава. Остриганата й коса, пораснала почти до раменете, бе цялата объркана и толкова черна, че отразяваше слънчевите лъчи. — Научих бързо тези неща.

— Така е. Сега вече знаеш основните похвати.

— Тогава защо трябва да го правя отново?

— Защото… — Сестра Джудит се обърна и понечи да се отдалечи, но спря и хвърли бърз поглед през рамо. — Сега трябва да направиш всичко това облечена в броня.

И се отдалечи, пренебрегвайки безбожните ругатни на София, докато се молеше без глас за безсмъртната й душа.

 

Мерик де Бокур изкачи с равномерна стъпка стълбите на старата кула, придал на лицето си преднамерено равнодушно изражение, но ръката му не се отделяше от дръжката на сабята, в ботуша му бе затъкната кама, вниманието му беше нащрек. Беше едър, толкова висок, че бе свикнал да гледа от горе на долу останалите мъже. Но шотландците пред него, които го водеха към залата в каменната кула, бяха с една глава по-високи от него, с масивни рамене и ръце, които всяваха респект у всеки достатъчно разумен воин.

Неколцина негови дружинници го следваха на две крачки — привилегия, издействана от непримиримите шотландци. Мерик вървеше след водачите си по тесните вити стълби на старата кула, построена на един от върховете на шеметно високата планина.

Хвърли бърз поглед през бойницата, но не видя нищо, само далечните планински върхове, потънали в мъгла. Положението на крепостта я правеше непревземаема. Само няколко минути му бяха достатъчни, за да се убеди, че никаква атака няма да освободи приятеля му. Никой не би могъл да твърди, че на шотландците им липсва схватливост.

Един от придружителите му пъхна ключа в ключалката на огромната желязна врата, отвори я, изгледа кисело Мерик и кимна.

— Твоят човек е вътре.

Мерик влезе сам в стаята.

Де Клеър седеше с гръб към него, изправил рамене. Вероятно така посрещаше тъмничарите си. Ако той беше на мястото на Тобин, сигурно щеше да бъде бесен.

— Така ли посрещаш човека, който те научи да въртиш сабя?

Тобин се извърна.

— Очи господни! Мерик! Колко се радвам да те видя! — И тръгна към него.

— Мислех, че съм те научил по-добре да се биеш. Как, да му се не види, се озова заключен в тая кула?

— Я върви по дяволите! — изрече Тобин, но на лицето му се изписа облекчение. И още нещо.

Мерик хвана Тобин за раменете и го разтърси.

— И аз се радвам да те видя!

— Тук ни хранят добре, стига човек да понася овес и заешко. Пускат ни да се разкършваме по малко в двора, дори ако вали тоя проклет дъжд. Май в Шотландия не спира да вали.

Мерик се приближи към масата и приседна на нея. Погледна приятеля си право в очите.

— Кажи ми какво става тук?

— Мислят, че техният крал ги е предал.

— Александър все отказва да даде васална клетва за английските си земи. Макар че Едуард е брат на съпругата му. Защо шотландците мислят, че ги е предал?

Тобин прокара ръка през черната си коса.

— Става дума за една ивица земя, едно езеро и някакъв техен стар замък. Едуард иска тази територия. Само господ знае защо. Александър е в безизходица: Ако не се откаже от земята, Едуард ще вземе английските му владения. Но старият шотландец, който владее земята, има подкрепата на околните кланове. Няма да се откаже от нея без достатъчно злато, благодарение на което да забрави, че някога е владял тази земя. Освен това шотландците просто не вярват на Едуард.

— Така си е. Видяха какво стана с уелсците. И аз нямаше да му вярвам, ако бях шотландец.

— Аз не му вярвам, а съм му поданик — измърмори Тобин.

Мерик поклати глава.

— Знам, че съм негов добър приятел, но не знам какво е намислил сега.

— Е? — изгледа го очаквателно Тобин. — Кога мислиш, че ще изляза оттук? Предполагам, че си донесъл откупа.

Мерик си пое дълбоко дъх и го изпусна бавно.

— Едуард вече е събрал всичките възможни данъци. Парламентът се събира след три месеца. Не може да очаква още постъпления от злато тази година, защото в противен случай рискува поданиците му да въстанат.

Тобин го гледаше неразбиращо.

— Той иска баща ти да плати.

Де Клеър изруга яростно и тресна по масата. Остана там да диша тежко, с наведена глава, отпуснал безпомощно юмрук.

— Баща ти ще донесе откупа най-късно след две седмици.

— Не — изрече Тобин.

— По дяволите, не бъди такъв упорит!

— Не искам нищо от баща си.

— Послушай ме. Аз мога да намеря само половината сума. А това ще ми отнеме месец, може и повече. Ще ида при Фицалън и при още някои…

— Продай конете ми.

— Какво?

Тобин се извърна с лице към него, стиснал зъби.

— Казах, продай конете на Де Клеър. Цялата проклета конюшня, ако трябва. Те са мои, не на баща ми.

— Ще ми трябва време.

— Добре. Не ме интересува колко ще трае, само да не трябва да вземам нещо от баща си.

— Няма ли да размислиш?

Тобин поклати отрицателно глава.

Мерик се изправи.

— Тогава да си отивам. Колкото по-скоро тръгна, толкова по-скоро ще бъдеш свободен. — Приближи се към Де Клеър, обгърна го през раменете, притисна го и отстъпи назад. — Ще почакам да напишеш бележка на София.

— Няма.

— Правиш грешка. Трябва да й пишеш.

— И какво да й кажа? Че годеникът й е заключен в кула? — Той се изсмя рязко. — Не мисля.

— Отдавна съм ти го казал и пак повтарям. Научи се да владееш тази твоя гордост, момче, особено по отношение на жените.

Тобин не реагира. По лицето му се изписа упорито изражение.

— Не мога. Ти по-добре върви. Искам да се махна оттук, преди да съм побелял.

Мерик разтърси глава и потупа Тобин по рамото.

— Ще съжаляваш.

И излезе от стаята. Докато слизаше по стълбите, си представяше какво ще каже Клио, когато й разправи всичко. Господи, за нищо на света не би искал отново да бъде толкова млад и толкова глупав.