Джил Барнет
Проклетникът (2)

1

Първи април Замъкът Лийдс, Кент, Англия

През това време на годината се представяха мистериите, което беше хубаво, защото на София й трябваше мистерия или почти чудо, за да разсее скуката в еднообразното й съществувание. Слънцето пареше необикновено силно в този пролетен ден, дори много повече, отколкото кралският гняв.

Едуард беше неин попечител и се държеше като такъв, особено откакто по някакъв начин бе разкрил плана й да се състезава на кон в надбягванията на младите благородници, които трябваше да се състоят след представлението. От вчерашния ден тя почти бе лишена от свободата си. Беше й забранено да се показва в близост до конюшните, беше й наредено да си стои в стаята цялата вечер, докато кралят изливаше недоволството си от нея.

София въздъхна шумно, скръсти ръце и продължи да се разхожда. Защо просто не й бяха сложили окови на краката и не я бяха заключили в кулата на замъка? Или… да бяха взели да я хранят само с хляб и вода, като германските и уелските пленници, които кралят държеше за откуп. Тя стигна до края на укреплението и се обърна, за да продължи разходката си. Плитките й, стегнати във възел над ушите, се разплетоха и тя нетърпеливо ги отметна назад и после продължи разходката.

Предполагаше се, че жените трябва да се задоволяват само да седят и да наблюдават състезанията, размахвайки глупавите си копринени кърпички. Предполагаше се, че жената трябва да чака някой рицар да я почете с вниманието си.

София мразеше да чака за каквото и да било. Беше дълбоко убедена, че ако човек само стои и чака да се случи нещо изключително, то няма да се случи.

След смъртта на майка й, която отчаяно се бе опитвала да роди син, наследник, София чакаше баща си да се върне у дома. Само той й беше останал и тя беше единственото, което той имаше. Тогава не бе навършила дори четири години, но си спомняше съвсем ясно, сякаш от онзи момент не бяха минали дванадесет години. Спомни си как стоеше, притиснала лице към бойниците в крепостните стени. Глезените й бяха изтръпнали и почти безчувствени, след като часове наред бе стояла повдигната на пръсти. Вратът я болеше от напрежението да държи главата си вдигната, за да може да гледа през бойницата, да търси с очи по зелените хълмове дали знамето на баща й няма да се появи развято на хоризонта.

Часове наред го бе чакала съвсем сама да се върне у дома. Но той не се върна.

Из замъка Торуик се носеше слух, че бил извънредно разстроен и не можел да се върне у дома при дъщеря си, след като смъртта така жестоко бе отнела новородения му син, наследника. И съпругата му.

И докато тя уплашена и самичка го чакаше напразно да се върне при нея, той отиваше все по на север, все повече се отдалечаваше от нея.

След две седмици получи смъртоносна рана в обсадата на Рочестър. Почина след няколко дни, едва бе имал време да прати съобщение на Едуард, който тогава беше престолонаследник.

Но времето не му бе стигнало да прати каквото и да е известие до единственото си дете. Никакви думи за сбогом. Никакво предсмъртно желание. Нищо. Понякога София се чудеше дали изобщо той си бе спомнил за нейното съществуване.

Така тя научи отрано и по най-жестокия начин какво означава да бъде жена. Разбра и че да седи и да чака е много по-болезнено, можеше да понесе поражението. Но не можеше да гледа как светът и всичко, което тя желае, минават покрай нея.

Спря на място, изпаднала в отчаяние, защото почти нищо не можеше да направи. Обърна се и подпря лакти на стената, която се извисяваше толкова много над целия останал свят. Опря брадичка на влажните си длани и погледна към небето, сякаш там щяха да се изпишат магическите отговори на въпросите й.

Нямаше отговори. Само едно небе, така синьо, че очите я заболяваха да го гледат, и няколко пухкави облачета, които се движеха толкова бавно, колкото и изнизващите се часове, и почти толкова бавно, колкото нейното дълго и скучно съществувание.

След няколко минути тя издърпа сребристите панделки от косата си, забоде ги в корсажа на синята си копринена рокля и започна да разплита плитките си, защото трябваше да върши нещо с ръце, а не само да потупва нетърпеливо с пръсти по камъка. Скоро косата й се разстла в тежки вълни по раменете и гърба. Освободена. Така, както самата София никога не се бе чувствала.

Хвърли поглед надолу, защото нямаше какво друго да прави. И веднага забеляза краля и кралицата, седнали на покрития с пурпурно платно подиум, близо до сцената, на която щяха да се изпълняват мистериите.

Човек не можеше да не забележи краля, защото той беше много висок. Златистата му коса хващаше отблясъците на слънцето и понякога така силно сияеше, че хората го смятаха едва ли не за божество. Но София знаеше, че не е така.

Хората го наричаха Дългокракия, тя го наричаше Безмилостния.

Единствената му задача на земята, като че ли беше само да й вгорчава живота. Загледа кралицата, така величествена на стола си, и я съжали, защото горката жена нямаше представа, че е омъжена за едно безподобно чудовище.

София обичаше кралица Елинър, защото тя беше винаги мила и никога не й повишаваше глас, дори когато бе наистина ядосана от някоя нейна постъпка. Със сигурност горката скъпа Елинър не беше виновна, че я бяха омъжили за един тиранин, чиято воля бе по-непробиваема от каменна стена. Браковете между кралете обикновено се сключваха по политически причини. Братовчед й имаше късмет, че Елинър е толкова добра и мила, та не може да забележи огромните му недостатъци.

София отправи сърдит поглед към краля, надявайки се да подпали с него косата му. Не можеше да забрави гневните му думи от снощи, когато Едуард я беше укорил пред гостите си.

„Ти, София, ще ме подлудиш с твоите глупости. Необходим ти е съпруг, да те научи на скромност и покорство!“

През изминалите години тя беше чувала тази реч прекалено често. Вече не се заемаше да брои колко пъти — все едно да иска да преброи зрънцата сол, складирани в зимника, или колко ангела могат да се поберат на върха на една игла.

Сякаш евентуалният й съпруг щеше да я накара да му се подчинява. Тя не беше робиня. Беше София и някой ден всички щяха да разберат, че има защо да я наричат нещо повече от жена.

По-късно, когато бе долепила ухо до стената на стаята им, бе чула как кралят се оплаква:

„Елинър, София е направо живо нещастие. Кажи ми защо, за бога, тя не може да прекарва дните си в бродиране на гоблени или с някакви други женски занимания!“

Сякаш беше много забавно да седи и да слуша как жените си бъбрят, докато тя самата прокарва иглата в някакво парче плат…

Когато Едуард внезапно бе отворил вратата и тя с голямо смущение бе почти влетяла в стаята, отново хваната, че подслушва, му бе задала следния въпрос — щом шиенето е толкова забавно, защо никога не е виждала мъжете да се занимават с него? Шията на Едуард се бе наляла с кръв, и той бе изревал, че шиенето не е мъжка работа. Само за миг София бе помислила, че черният му дроб наистина може да се пръсне.

Но всъщност нея изобщо не я интересуваше, че той се гневи. Животът беше ужасно нечестен и някой трябваше да промени това. Мъжете можеха свободно да яздят из околните хълмове. Жените обаче трябваше да напъхват задните си части в неудобните самари на мулетата или в някакви смешни седла за яздене настрани, кацнали несигурно на гърба на коня, и трябваше да се клатушкат там, изпълнени с ужас — кога ли на животното ще му скимне да ги хвърли на земята.

Защо цял един живот трябваше да минава покрай тебе дори без да разбереш накъде отиваш?

Но тя, София Хауърд, не яздеше нито престарели мулета, нито коне с дамски седла. Още на шест години се бе научила да язди по мъжки, когато нейният попечител беше заминал за Лондон, за да заседава заедно с новоучредения Парламент — група мъже, които щяха да създават закони за цялата държава и може би деспотично да решават над чашите с вино, че жените трябва да бъдат задължени да вършат най-отвратителните неща, като например да шият или да се занимават с готвенето и прането.

Когато Едуард се бе върнал, след като бе заповядал на цял Лондон и на останалия свят какво трябва да прави, тя вече надминаваше по ездаческо изкуство младите благородници. За щастие кралица Елинър се застъпи за нея и на София и бе позволено да язди, стига само да е придружена от някой пазач — въоръжен войник.

Естествено — мъж.

Защо нямаше например войнички? Всички мислеха, че мъжете са силни, смели и честни. Църквата и повечето мъже твърдяха, че жените са слаби създания.

Не изглеждаше честно, че всички жени трябва да страдат, защото някога, толкова отдавна, че нямаше значение, Ева била подала на Адам една ябълка.

София искаше да знае защо, ако жените са толкова слаби, защо тогава силният, почтеният Адам — мъжът — е изял тази ябълка.

Що се отнасяше до нея, тя смяташе, че Ева просто е решила да нахрани мъжа си. Нима това не беше дълг на жената? Когато София бе изрекла това пред архиепископа на Кентърбъри, той я обвини в богохулство и се наложи да прекара две седмици в един женски манастир близо до Ейвън, където трябваше усърдно да се моли да й бъде дадено благочестиво сърце, покорен ум и благоразумен език.

Но вместо това тя забавляваше послушничките, майсторейки от стопения восък на свещите фигурки на архиепископа и майка абатиса в крайно неудобна съвместна поза.

Тук обаче не беше манастир. И София продължаваше да се разхожда по крепостните стени на замъка Лийдс. Спря при горния край на западното стълбище и се подпря на една издатина, загледана далече на запад, там, където бе сигурна, че всичките й мечти ще се сбъднат. Да, така мислеше тя. Там някъде беше животът, който предполагаше, че трябва да живее, а пък сега седеше наказана тук в замъка Лийдс, под тираничната власт на своя братовчед, жестокия крал на Англия, който я караше да се държи като дама само за да я измъчва.

София обаче не разбираше защо се чувства вътрешно толкова различна. Различна от всички друга. Нима останалият свят не виждаше нещата, които предизвикваха промените в настроението й?

Един път, не много отдавна, може би когато беше на тринадесет години, беше запалила дванадесет свещи, беше коленичила на студените камъни в параклиса и беше отправила въпросите си към бога.

„Защо, Господи? Защо сърцето ми се чувства така, сякаш ще излети от гърдите ми? Защо кръвта ми кипва, когато съм ядосана, и се вледенява, когато съм тъжна? Понякога, когато силно искам нещо или когато нещата вървят по-бавно, отколкото медът се точи през зимата, чувствам, че в мене сякаш бръмчи цял кошер пчели и отчаяно се опитват да излязат навън.“

Господ не й бе отговорил. Тя знаеше, че господ не говори с хората. Не бе очаквала някакъв глас от небесата да прогърми над главата й и да й каже какво не е наред с нея, но тайно се бе надявала да получи някакъв знак, да види някаква промяна. Не се бе случило нито едното, нито другото.

Тя погледна надолу, приковала очи към братовчед си Едуард.

Вдигна брадичка и затвори очи, поемайки си дълбоко дъх. Искаше й се да язди през хълмовете така бързо, сякаш атакува някаква армия. Искаше й се да стреля с лък, да уцели мишената право в средата. Искаше да се научи да се бие с меч. Искаше да се разхожда извън стените на замъка, свободно, без никакви придружители. Искаше да носи панталони, така че краката й да бъдат свободни, да може да се движи с лекота, както мъжете.

„И това, ваше величество, ще бъде истинско развлечение!“

Слез миг отдалече се раздаде висок грохот, сякаш някой тайно бе подслушал мислите й и се съгласяваше с тях. Тя надникна над ръба на парапета и се загледа към сгъстяващата се тълпа, която се движеше насам-натам като огромно стадо добитък. Всички напираха към сцената, където жонгльорите и акробатите, облекли наопаки дрехите си в чест на първоаприлския празник, изпълняваха вълшебните си номера, докато музикантите свиреха весели мелодии и улавяха подхвърлените пенита в широкополите си шапки.

Разнесе се още един възхитен вик. Тя стоеше нависоко, далече от навалицата, изправила гръб като бряст, с опрени в каменната стена длани. Музиката засвири по-силно и хората започнаха да се смеят. София леко наведе глава напред, за да вижда по-добре. Хората бяха започнали да танцуват на тревата край платформата.

Тя много обичаше да танцува, дори ако трябваше да се хване за влажната длан на някой млад придворен, само и само за да се върти до замайване колкото може по-бързо, докато главата й съвсем се завърти и тя се почувства като птичка, свободна и летяща, докато дишането й стане толкова бързо, колкото бързо излитат нотите от инструментите на свирците.

Забеляза своята приятелка Едит и принцеса Елинър младата си братовчедка. Елинър беше на четиринадесет години, най-възрастната от петте дъщери на Едуард, и скоро щеше да бъде омъжена за чуждестранен принц. Всички се бяха събрали да празнуват… всички, с изключение на мъжете, пазещи крепостта.

И с изключение на нея.

Погледна още веднъж надолу и цялото й желание да даде урок на света, като го пренебрегне, изведнъж се изпари.

София хвана полите на копринената си рокля и забърза надолу по стълбите, излезе от вратите на замъка и се втурна към поляната, развяла дългата си черна коса, чиито лъскави кичури напомняха панделките по върха на майския прът.

Ярки навеси, боядисани в пурпурно и зелено, изпъстряха полето зад платформата, където актьорите щяха да представят своята драма — религиозните чудеса, свързани с Христос, светците и пророците.

Тя се запъти нататък, дъвчейки ябълката, която бе взела от някаква кошница. Едва преглътна една хапка, когато сърцето й изведнъж заби ускорено и кожата й настръхна, сякаш докосната от леден вятър. Обърна се мигновено и ябълката застина в устата й.

Още в същия момент го забеляза — висок, богато облечен рицар, със силна фигура и непроницаем израз на лицето. Тя наведе леко глава и смръщи вежди. Странно, беше почувствала присъствието му още преди да го види.

Погледна го в очите.

Той стоеше, извисил се с цяла глава над веселата тълпа, лицето му бе отчасти скрито от сянката, която едно развяващо се кралско знаме хвърляше върху него. Бе скръстил ръце на гърдите си и тя не можеше да различи орнаментите на синята му туника.

София се покачи на едно празно сандъче, което някой бе изоставил, и се надигна на пръсти, за да може по-добре да види лицето му.

И го видя!

Ябълката падна от омекналите й пръсти и тупна на земята.

Вятърът изведнъж спря, сякаш обедното слънце го бе разтопило. Знамето увисна и стрелата, изрисувана на него, сочеше точно към тъмнокосата глава на рицаря.

Внезапно изплувало под светлината, лицето му се виждаше съвсем ясно: с решителни ъгловати черти и такива тъмни сенки, застинали под скулите и под издадените вежди, че слънцето сякаш не можеше да проникне там и да ги разтопи.

Погледът му лениво бродеше из тълпата. Той изглеждаше отегчен, сякаш всичко му бе познато, сякаш беше виждал това и преди и изтънченият му вкус го отхвърляше. Бе наметнал надменността на раменете си по същия начин, по който бойците намятаха плащове с бойни цветове, и сякаш предизвикваше хората да му обърнат внимание.

За София това бе възхитителна гледка, защото толкова дълго бе виждала как възрастни, зрели мъже се влачат в краката й и възхваляват красотата й по такъв начин, сякаш нямат и капчица гордост. Често си бе мислила, че мъжете са достойни за съжаление. Докато не бе видяла този мъж. Той изобщо не беше за съжаление. По-скоро тя би заложила зестрата си, че тази дума изобщо не му е позната.

Той със сигурност не би пълзял в краката й. Или в краката на когото и да било — това се виждаше съвсем ясно.

Погледът му се рееше разсеяно из тълпата, пробяга по нея, после се спря и отново се върна към нея.

За първи път в живота си София беше благодарна за красивите черти на лицето си, които караха мъжете да я заглеждат. Тя чувстваше погледа на този рицар, усещаше, че той я наблюдава напрегнато. Започна да й се струва, че денят се затопля. Слънцето като че ли започваше да грее по-силно. Кръвта се втурна неспокойно из вените й, сякаш бързаше бог знае за къде.

Тогава започнаха да се случват странни неща. София изведнъж си пожела да се стопи сред тълпата. Не беше характерно за нея, защото тя се гордееше с факта, че може да посрещне хорските погледи с ледено спокойствие, без да чувства страх, дори погледа на самия крал, когато той й се ядосаше.

Но сега, когато този мъж я загледа, кожата по ръцете й се надигна на хълмчета и устата й пресъхна, защото дишаше бързо. Нещо се сви в корема й и от това главата й стана толкова лека, сякаш часове наред се бе въртяла в кръг. Той бе различен, изглеждаше различно, най-напред беше млад за рицар, може би на осемнадесет години, но по-скоро имаше нещо в изражението му. Гледаше я втренчено, не с благоговение пред красотата й, защото тя добре разбираше кога мъжете я гледат така.

Не, той сякаш се опитваше да проникне в мисълта й, точно там, където тя не пускаше никого, в мястото, където се таяха нейните надежди, скрити мечти и страхове, мислите, които не знаеше никой, освен нея.

Една част от нея искаше да се обърне и да избяга, за да не може той да проникне в мисълта й, но София знаеше, че ако направи така, ще изгуби битката на погледи, която бе подела. Щеше да се покаже слаба, ако първа отмести поглед, освен това наистина искаше да продължи да го гледа, независимо от чувствата, които погледът му пораждаше в нея. Той беше красив, въпреки че изглеждаше студен и надменен. Беше и първият мъж, който я караше да изпитва нещо различно от отвращение. Със сигурност не би пълзял в краката й, както правеха останалите.

Мъжете рядко се заглеждаха за по-дълго в лицето й, тя като че ли притежаваше способността да превръща и най-самоуверените и най-силните мъже в несвързано бъбрещи идиоти и превити от поклони глупаци с тъпо изражение като онези поклонници, които са пропътували цялата страна само за да зърнат някакво чудо и за своя изненада наистина са го зърнали.

Рицари, лордове и воини поглеждаха към нея и за миг се озоваваха в краката й, целуваха ръба на роклята й или вършеха други подобни глупости. Познаваше повечето дворяни по-скоро по вида на теметата им, защото обикновено само това виждаше от тях. Пословичната й упоритост много добре й помагаше, защото сега тя не искаше да отмести поглед от този красив мъж, който я караше вътрешно да изгаря. Продължаваше играта на погледи и се усмихна съвсем леко, с онази усмивка, която караше мъжете да се втурват към нея. Но преди да прецени реакцията му, някой я повика по име и тя премигна. Но въпреки това не се обърна.

Нямаше да бъде първа. Нямаше първа да прекъсне магията на мига. Това бе някакво предизвикателство, битка, която тя щеше да спечели. И продължи да го гледа, усмихвайки се едва-едва.

Той леко наклони глава. От любопитство или може би също я предизвикваше.

Актьорите на платформата започнаха да пеят на висок глас някаква провлечена песен от рода на тези, които се пееха в мистериите. Тълпата наоколо завика одобрително, хората се размърдаха, започнаха да се притискат и да се блъскат, за да хванат пенитата, които актьорите хвърляха от платформата. Някой я бутна и тя загуби равновесие, но когато стъпи на земята, пак протегна шия нагоре, за да продължи битката на погледи с този интересен рицар.

Затърси място, откъдето да може да го вижда, заблъска се с лакти сред тълпата, но напразно. Дори когато подскачаше нагоре, не успяваше да го види, виждаше само струпана купчина от глави.

Песента свърши и актьорите започнаха да се кланят. Тълпата взе да ги аплодира и да ги подканва да изпълнят още нещо.

„Господи, небесни отче, стига толкова“, замоли се тя, пробивайки си път през тълпата.

Това беше първата молитва от месеци насам, на която господ отговори. Актьорите изведнъж се обърнаха и се изнизаха от платформата, а тълпата се поуспокои и започна да се разпръсва.

Но рицаря го нямаше.