Джил Барнет
Проклетникът (28)

26

София заведе коня си в задната конюшня, за да не го познае Тобин.

— Добро момче — говореше му тя, докато животното пъхаше муцуна в коша с овес, закачен на стената. — Днес добре си отмъстихме.

Засмя се и погали коня по хълбока, потупа го по задницата, после излезе от конюшнята и заключи вратата. Тръгна покрай източната стена на конюшнята и си заподсвирква весело, представяйки си Тобин прострян на земята… идеалното място за него, най-ниското възможно място. И отново се засмя.

Дочу наблизо висок, груб мъжки смях. Веднага притисна ръка към устата си.

— Смей се колкото си искаш.

Беше ниският глас на Тобин. Май беше ядосан. Нищо ново.

— И твоят ден ще дойде, Мерик. Само почакай.

Граф Мерик? Тя изстена мислено. Исусе, Мария и Йосифе! Колко време беше минало? Тя се ослуша. Нямаше избор. Двамата бяха само на няколко стъпки.

— Някакъв рицар, цял в черно, те е свалил от седлото? — И Мерик отново се изсмя. — Чудна история! Може би си паднал на главата си, Де Клеър. Черен рицар… — И продължи да се смее. — Тупнал по задник в Чарнуудската гора. Почакай само Роджър да чуе.

Тобин изруга — любимата ругатня на София.

— Къде ти е чувството за хумор, момче?

— Тая работа не ми изглежда дори наполовина толкова смешна, колкото на тебе. Сега ме остави на спокойствие и престани да ми цвилиш. Отивам да потърся София.

— По дяволите… — прошепна тя и бързо се затича към задната стена на манастира.

Ръкавицата й се удари в стената и прозвънтя. София клекна зад една каруца.

— Какво беше това?

Тобин замря на място.

— Може би някоя овца. Свинете в двора. Черни рицари. Призраци. Вещици. Нали знаеш… както обикновено.

— Я върви по дяволите.

Тобин отвори портата на манастира и двамата влязоха в двора. София се промъкна в кухнята, където завари сестра Катрин.

— София! Защо си с бронята?

— Шшт… — София се помъчи да мине възможно най-безшумно през помещението, обърна се и прошепна: — Направи ми една услуга, сестро Катрин, започни да тропаш с тенджерите. Вдигни шум.

Сестра Катрин се намръщи, сви рамене и започна да дрънка с тенджерите и тавите. Шумът не беше силен, по-скоро като далечен звън на камбани. Не се получаваше оглушителна врява.

София замаха с ръце, искаше шумът да се усили. Монахинята разбра, кимна и размята наоколо си тенджерите и тавите.

София спря само за миг на прага, излезе и се плъзна през трапезарията, мина по тесния коридор и стигна до стаята си.

Отвори вратата и се плъзна в стаята. Сърцето й биеше лудо. Започна да сваля ръкавиците, после нагръдника и нараменниците. Ризницата се свлече със звънтене при тях на пода.

София изви ръка над рамото си, опитвайки се да развърже връзките на бойната кожена рокля.

На вратата се почука силно.

— София!

Тобин! По дяволите! По дяволите!

Тя се изви, коленичи и напъха свалената броня под тясното легло.

— Идвам! — извика високо, за да прикрие шума, и се изправи.

— София? Аз съм, Тобин.

Сякаш нямаше да познае гласа му. Тя вдигна очи към тавана.

— Отвори вратата, скъпа.

— Ще ти дам аз една скъпа — измърмори тя под нос. — Месеци наред го няма никакъв и нито думичка, никаква вест. И сега ми идва тук и мисли, че го чакам. Бъди готова.

Ръката й се схвана от неудобната поза. Тя я разтърка, свали роклята и я изрита под леглото. Тръгна към вратата, но за щастие погледна краката си.

Обувките!

— София! Нещо не е наред ли?

— Идвам!

Нещо не е наред ли? Със сигурност. Нахлузи една обувка и заподскача към вратата, връзвайки връзките на глезените.

— София…

Тя обу другата обувка.

— Ид… идвам.

Вдиша дълбоко и отвори вратата. Изпусна дъх и се усмихна сладко.

Погледна го в очите. Сърцето й биеше като боен чук още от мига, в който чу гласа му, но сега наистина прескачаше. Тя не искаше да чувства нищо. Но тялото й я предаваше.

Да стои толкова близо до него — до този надменен глупак… и да изпитва същите чувства, както преди. Само за миг той се превърна в нейния свят. Единственото съществуващо за нея.

Той протегна ръка и повдигна лицето й към себе си, после прилепи уста към нейната. Устните им се докоснаха нежно.

Неговите имаха вкус на прясно окосена трева и невъзможна надежда, ухаеха на слънчева светлина и на мъж. И на страст, о, тя не можеше да забрави страстта, защото я бе прогонвала месеци наред от ума си.

Една силна ръка я обгърна и се спусна ниско към седалището й, той я повдигна и влезе в стаята, затваряйки вратата с ритник.

Зацелува я продължително и с такава страстна настойчивост, пъхнал език дълбоко в устата й, галейки с него зъбите, устните и езика й. Ръката му обхвана тила й, тя го чу да произнася със стон името й.

Ръцете й здраво стиснаха раменете му. Пръстите й усещаха твърдите, стегнати мускули и жили. Той я спусна надолу притискайки я към себе си, и кракът й напипа…

Бронята.

София отвори очи. Неговите бяха затворени.

Тя изпрати с ритник бронята под леглото и металът издрънча.

Той замря. Отвори очи и смръщи вежди. Вдигна глава.

— Какво беше това?

— Плъхове.

Тя сграбчи главата му и притегли устните му върху своите, пъхвайки език в устата му.

Харесваше й да го целува. Можеше да го мрази, но обичаше да го целува. Харесваше й чувството, което той пораждаше у нея. Харесваше й вкусът му.

Беше го обгърнала целия. Ръцете й галеха гърдите му, качваха се нагоре и се вплитаха в косата му. Шепнеше името му, притиснала устни към шията му, към ухото му. Страстта им се разгаряше с неумолима бързина.

София усети, че двамата падат на леглото прегърнати. Ръцете му галеха нежно гърдите й. Устните му не спираха да повтарят името й.

Почувства как той хваща ръба на роклята й и я дърпа нагоре.

А тя беше обута в бойните панталони. Господи! Хвана го за раменете и го отблъсна силно. Той политна назад и я изгледа изненадано.

Беше по-силна, отколкото бе предполагала.

Той се намръщи, поклати глава и измърмори, че шотландските камънаци са му изяли силата.

Тя се надигна и се отдалечи от търсещите му ръце. Стана от леглото, оправи роклята си, погледна го с ръка на кръста и каза с укор в гласа:

— Това е манастир, Тобин. Не е кръчма.

Успя да си придаде подобаващо високомерен тон, сякаш станалото не й беше харесало.

— Да, права си, скъпа — стана Тобин. — Остава само още един ден.

— Още един ден?

— Да. Сега тръгваме за Лондон, а утре е сватбата ни.

— Какво?

— Утре е сватбата ни.

Изрече го с такъв тон, сякаш казваше най-обикновеното нещо на света. Сякаш двамата се женеха всеки ден.

— Един ден. — Тя присви очи. Усети как гневът се надига в нея. — Очакваш да се омъжа за тебе само с един ден предизвестие?

Той я изгледа и леко сви вежди, сякаш тя бе полудялата.

— Да. — Кимна, като че ли беше съвсем естествено тя да няма думата относно собствената си женитба, докато всъщност я е очаквала повече от една година, може би още откакто е била на дванадесет години, а може би още от деня на онези незабравими мистерии…

София си пое дълбоко дъх и реши, че Ева е трябвало да хвърли ябълката по главата на Адам.

Погледна към Тобин, после към леглото. Сграбчи една голяма възглавница, пристъпи към него и го удари по главата.

— Какво правиш, по дяволите? — извика той.

— Удрям те! — И отново го тупна. Потрети удара.

Той протегна ръце.

— Какво ти става?

Опита се да хване ръцете й. Тя му се изплъзна.

— Нищо!

Отстъпи назад и замахна с две ръце, влагайки цялата си придобита напоследък сила.

— Ау! По дяволите! Боли! Ох, колко й хареса това! Туп, туп, туп.

Тя се извъртя и се засили.

Той вдигна ръка, за да блокира удара.

Възглавницата го удари в гърдите и се пръсна. Пера се разхвърчаха из цялата стая, сякаш валеше гъши сняг.

Остана на място, загледан в нея, докато перата се стелеха по него.

Тя пропъди перушинките от лицето и устата си и зачака да се уталожат на пода, после го погледна.

Пера се бяха полепили по очите и веждите му, стърчаха от ушите и от устата му.

Той изплю няколко перушинки и я изгледа.

— Сърдиш ли се?

— Аз? Аз да ти се сърдя? На сър Тобин де Клеър? Кой ти подшушна такова нещо?

Тобин поклати глава, обърна се и излезе от стаята. Преди да затвори вратата зад гърба си, го чу да казва:

— Жени…

 

Пристигнаха късно вечерта в замъка Уиндзор, съпроводени от внушителната обединена дружина на Де Клеър и граф Мерик. София слезе от коня, преди Тобин да бе успял да се обърне.

Той се обърна. Тя стоеше до коня и му приказваше тихо. Погледна към него и видя въпросителния израз на лицето му.

— Не си се схванала от ездата.

— Не — усмихна се София. — Обичам да яздя. Хубава кобила си ми дал. Своенравна, но ходът й е добър.

— Израснала е в конюшните на Де Клеър. — В гласа му се долавяше гордост. — Сам я обучих.

И Тобин потупа нежно шията на животното.

София наклони глава изненадани. Да обучава коне — това изискваше доста търпение, меки обноски и сдържан език.

Тобин се бе обърнал, за да даде заповеди на хората си. София гледаше широкия му гръб и се питаше какво ли още има в него, за което тя и не подозира. В този миг осъзна, че се омъжва за един непознат.

Той можеше да я възпламени само с един поглед. Да я разгневи само с една дума. Беше докосвал най-интимните й места с ръце и с уста, но тя не знаеше почти нищо за него, кой е той в действителност, и се питаше какво ли ще открие у този мъж, който утре щеше да стане неин съпруг.

София стоеше при засводения прозорец и се взираше в луната — едра бисернобяла топка в тъмното нощно небе. Звездите й намигаха приветствено. Стаята й беше точно над пивоварната на замъка и във въздуха около нея се носеше миризмата на ечемик и мая, от двора долу се носеха най-различни гласове.

Тази нощ имаше много какво да се прави. Предстоеше голяма сватба в кралския замък. Повечето слуги щяха да работят цялата нощ, а може би бяха работили и доста нощи преди това.

Беше пълно с гости. Двамата с Тобин пристигнаха последни. Тя бе решила да вечеря в стаята си с малко хляб, сирене и вино. Червата й куркаха от глад. Чувстваше се притеснена и разтревожена. Сякаш й предстоеше да скочи от стръмна скала.

В голямата зала цареше веселие. Даже от стаята си София дочуваше музиката и възгласите на гостите. Повечето си бяха пийнали порядъчно, подготвяйки се за утрешната сватба.

Нейната сватба.

Тя се сепна, прехапала долната си устна, обърна се и прекоси стаята. Коленичи пред едно от сандъчетата си и го отвори. Вътре бяха перлите на майка й и прекрасните й дрехи.

София ги извади и седна с кръстосани крака в средата на леглото. Подпря лакът на прегънатото си коляно и се загледа в тях, опитвайки се да си припомни, но без успех.

Дочу силно почукване на вратата, железните панти изскърцаха и тя се открехна. Влезе Елинър.

— София? — Погледна към леглото. — Ето те и тебе, дете. Затвори вратата, обърна се и я изгледа продължително. — Бих искала да поговоря с тебе.

Отиде до камината и махна с ръка към столовете. Огънят хвърляше отблясъци и сенки по дебелия килим на пода и по подноса с остатъците от вечерята на София.

— Да говориш с мене? За какво? — София прекоси стаята. Седна на един стол и се отпусна в него. — Какво съм направила този път?

Елинър се засмя тихо.

— Нищо, нищо лошо.

Пеньоарът на София се бе открехнал и кожата на голите й крака долавяше топлия лъх на огнището. Тя протегна крака, кръстоса глезени и се взря в пръстите си.

Чии пръсти бе наследила? На майка си или на баща си? Никога нямаше да узнае.

— Утре е сватбата ти и помислих, че трябва да поговорим за някои неща. За задълженията на съпругата. В леглото.

— Знам всичко за това.

Елинър се усмихна леко.

— Сигурна ли си?

— Да.

— Добре. Имаш ли други въпроси?

София искаше да й каже колко съжалява, че горката скъпа Елинър трябва да прави с Едуард това, което става в брачното легло. Но тя знаеше, че Елинър обича съпруга си.

А и не искаше да я нарани, макар че мисълта, че те двамата правят това, което тя и Тобин бяха правили, беше достатъчно да я накара да потръпне.

— Нямам въпроси. — София изведнъж замря неподвижно. — Не, имам един. — Погледна към кралицата. — Съпругата наистина ли може да опознае съпруга си?

— Някои съпруги успяват. Но трябва да искат да погледнат вътре в мъжа, когото обичат, факт е, че повечето мъже не показват с готовност какво преживяват или какво мислят. Понякога съпругата трябва да изкопчи това от тях. Мъжете не обичат да чувстват дълбоко нещата. Харесва им да постъпват така, сякаш са над чувствата. Сякаш са много силни, имат много власт и други такива неща. Когато мъжът свали защитата и покаже чувствата си на жената, покаже й какво мисли и усеща в действителност, значи е влюбен в нея. Тя е спечелила сърцето и доверието му. Само по този начин те допускат вътре в себе си.

Тобин не я пускаше вътре в себе си. Между тях нямаше нищо, само страст и това, което караше кръвта им да кипи. Никаква любов.

— Искаш ли да ме питаш още нещо?

София поклати глава.

Елинър се изправи. Пристъпи напред и обгърна лицето на София в длани.

— Знаеш, че си ми като дъщеря, нали?

София вдигна очи към Елинър и почувства как в тях се събира влага. Наистина обичаше тази жена. И кимна.

— Благодаря ти.

Елинър се приближи към вратата и я отвори. После спря.

— Подозирам, че утрешната нощ ще ти хареса, скъпа. Тобин е млад и е добър мъж, не е жесток. Вярвам, че сърцето му ще бъде вярно… не като на баща му. Лека нощ.

И затвори вратата. Не като на баща му?

София смръщи вежди. Какво означаваше това? Стана, отиде до вратата, отвори я и погледна в коридора, но свещите бяха изгасени, Елинър вече си бе отишла и след нея бе останала само тъмнината.