Джил Барнет
Проклетникът (34)

33

— Господ да ме пази от твоите болногледачки! — изрева Тобин така високо, че гласът му отекна из цялата кула и се разнесе чак до двора.

— Господ да ни пази нас от вашите твърдоглави войници — излая лейди Джейн също толкова високо. — Кълна се, че сте по-опак и от дете! Сега стойте мирно, млади човече!

— Какво ще правите с този нож, жено?

Лейди Джейн замълча за миг, държейки ножа над долната част на тялото на Тобин.

— Сега ще ви прережа…

— Джейн! — изсъска предупредително Мейвис.

— Превръзките! — доизказа се Джейн, после преряза бинта на гърдите му, остави ножа, взе една кърпа, напоена с оцет и топла вода, и започна да мокри превръзката, за да я накара да се отлепи от раната.

— По дяволите! Щипе ужасно!

София надникна през прозореца и видя хората, събрали се в двора, които слушаха с интерес. Битката между Тобин и Алебардите траеше вече цял час. Тя не беше сигурна кой ще спечели.

— Ау! Боли много! — изрече той малко по-тихо.

София видя как Джейн поглежда Мейвис и вдига очи към тавана.

— Малко остана. Трябва да проверя всички рани и шевове.

Тобин изстена и отмести очи към София с молба в погледа.

Тя се бе опитала да се държи настрана, докато ги наблюдаваше, и не беше сигурна на кого съчувства повече — на придворните дами на кралицата или на съпруга си.

— Е, вече свърши. Всичко е почистено и превързано. — Джейн започна да мие ръце. — Въпреки вас самия.

Тобин не отговори. Надигна се и седна в леглото с измъчен вид. Мейвис събра превръзките, а Джейн взе легена с вода и двете се запътиха към вратата. София бързо им отвори.

— Благодаря ви за всичко, което направихте. Наистина.

Джейн я изгледа от глава до пети и каза:

— Още ли не си трудна?

София едва не се задави. Поклати отрицателно глава. Джейн се обърна и погледна към Тобин.

— Какво има? — викна той.

Джейн се запъти отново към вратата и подхвърли през рамо:

— Знаеш ли, Мейвис, може би трябва да й пуснем кръв.

— Така ли смяташ? — каза замислено Мейвис, излизайки подир нея. — Не знам. Според мене трябваше на него да му пуснем кръв!

София затвори вратата и я заключи. Приближи се към масата, наля чаша вино и я занесе на съпруга си, който се мръщеше от болка.

— Съжалявам, че още те боли — каза тя и му подаде виното.

Той взе чашата, отпи малко и й я върна.

— Това ми стига.

— Страшно бях уплашена, съпруже. Толкова се радвам, че раните ти заздравяват така бързо.

— Бързо ли? Почти пет дни!

— Но те бяха страшно дълбоки!

Той не каза нищо, само седеше и гледаше сърдито.

— Искаш ли да хапнеш нещо?

— Не.

Тя въздъхна.

— Добре, предполагам, че ще искаш малко да си починеш.

— Не съм уморен.

— О! Искаш ли да пратя да повикат Мерик?

— Не искам компания.

Тя преброи до десет и се изправи.

— Тогава ще се върна по-късно.

Лявата му ръка се стрелна към нейната и я сграбчи.

— Не си отивай.

В гласа му се долавяше такова отчаяние и жажда, че тя отново приседна до него.

— Какво искаш да правим?

Той сви рамене, после се намръщи.

— Да поиграем на дама — предложи тя, очаквайки той да откаже.

— Добре.

Тя се усмихна и стана да донесе играта. Разположи тежката дъска на леглото.

— Кой цвят избираш?

— Черния. Не, белия.

— Сигурен ли си?

— Да, белия.

Тя нареди фигурите.

— Ти си пръв.

— Почакай. Какъв е залогът?

— Ще играем само така, за развлечение.

— Не. Трябва да има залог.

— Добре. Какво искаш да заложа?

Той се засмя.

— Дрехите си.

— Тобин! — И тя също се разсмя. — Ужасен си.

— Напълно съм сериозен.

— А ти какво ще заложиш?

— Злато?

Тя поклати глава.

— Украшения?

— Не.

— Нямам дрехи на себе си. Какво искаш?

Тя прехапа устни.

— Едно дете.

За първи път от няколко дни насам съпругът й се разсмя високо.

В края на седмицата Тобин стана, надяна ризницата и излезе в заледените поля край Камроуз заедно с другите рицари, за да възстанови силите си с упражнения. Всеки път, когато вдигнеше сабята, усещаше, че гърдите му сякаш ще се пръснат.

Но го криеше.

Докато яздеше коня напред-назад из полето, всеки удар на копитата се врязваше в рамото му и пронизваше костта на лакътя. Слезе от седлото, без да мигне.

Но когато реши да атакува въртящата се мишена, Мерик пристъпи напред и хвана копието му.

— Стига.

— Какво?

— Мислиш, че не виждам, че те боли ли?

— Боли ме — сви рамене Тобин, — но това не е краят на света. Ще оздравея и междувременно няма да изгубя силите си, ако се упражнявам всеки ден.

— Ще се убиеш, момче.

— Единственото, което ме убива, е проклетата скука. Боже господи, Мерик! Ако трябва да остана в оная ужасна стая още един ден, ще полудея.

— Не трябва да се упражняваш навън.

— Искам.

— Тогава си най-упоритият глупак.

— Да — ухили се Тобин. — Добре си ме обучил. Само попитай твоята лейди Клио.

Мерик изръмжа нещо и се отдалечи с мърморене.

Въпреки всичките шеги и перчене Тобин знаеше, че Мерик е прав. Прекаляваше. Болеше го ужасно и едва се държеше на седлото.

Прибра сабята в ножницата и се отдалечи от терена за упражнения. Отведе коня в конюшнята и го предаде на един коняр, после разкърши рамене и се намръщи от болка. Приближи се към близката бъчва с вода, откачи от куката на стената един черпак, гребна и отпи глътка.

Дочу говор зад ъгъла — бяха двама от слугите.

— Нали знаеш, моята Бес ми каза, че онзи й е дал златни гвинеи, за да засрамят дамата.

Тобин замръзна.

— Златни гвинеи! Ще спестяваме за ферма край Уинтън.

— Защо е искал да я засрами?

— Не искала да го вземе — нито него, нито някакъв като него.

— Коя дама?

— Лейди София. Онази чернокоса красавица, дето се омъжи за Де Клеър. Той платил на Бес и на сестра й да окачат чаршафа.

Тобин пусна черпака, зави зад ъгъла с две големи крачки, извадил сабята, и я опря в гърлото на слугата.

— Кой?

— Милорд! — Мъжът ококори очи и преглътна мъчително.

— Питам — кой им плати? Кажи ми името, човече, иначе ще ти прережа гърлото!

Мъжът заекна. — Аз… аз…

— Веднага — подкани го Тобин с върховно спокойствие в гласа.

— Русият.

— Кой точно?

— Синът на барон Робърт.

— Уоруик?

— Да, сър. Той беше. Ричард Уоруик.

Не след дълго Тобин намери Ричард в голямата зала — седеше на масата заедно с няколко рицари и млади лордове и всички се надпреварваха да се хвалят с подвизите си на бойното поле и в леглото.

Така си говореха младите мъже. Някога и той участваше в подобни разговори. Но вече не.

Влезе в залата, без да обръща внимание на поздравите и коментарите, впил очи в противника си. Хората, край които минаваше, му пожелаваха скорошно оздравяване.

Но на него сега не му беше до това. Беше така вбесен, че искаше да смаже нещо с голи ръце. Например главата на Уоруик.

Приближи се към масата, на която седеше Ричард Уоруик заедно с Томас Мур. Застана пред тях.

Уоруик хвърли поглед през рамо.

— Де Клеър. Добре дошъл. Седни да изпиеш една чаша с нас. И се надигна.

Тобин положи ръка на рамото му си го стисна силно.

— Не мърдай, Уоруик, или ще трябва да те убия още сега.

— Да ме убиеш? — изсмя се Уоруик, после погледна лицето на Тобин, смехът му стана по-нервен, извиси се и прекъсна внезапно. — Каква е тая шега?

Тобин свали ръкавицата си и я хвърли на масата пред Уоруик. Из залата се разнесе смаяно ахване и всички се смълчаха.

Предизвикателството беше отправено. Ръкавицата беше хвърлена. Рицарите не се шегуваха с подобни неща.

— Аз, сър Тобин де Клеър, предизвиквам тебе, Ричард Уоруик, в защита на името на моята уважавана съпруга.

После Тобин се обърна и излезе от залата.

София го намери в оръжейната да смазва сабята си. Тя влетя вътре като вихрушка.

— Ето те и тебе. Каква е тази глупост, за която чух?

— За каква глупост говориш?

— Че си предизвикал Ричард Уоруик.

— Така е.

Той не гледаше към нея, а продължаваше да натрива острието с мазнина, после взе едно точило и започна да остри сабята.

— Не можеш да се биеш с него. Погледни се. Раните ти още не са заздравели. Виж си ръката!

— Какво й има?

— Едва я движиш.

— Много добре я движа.

— Няма да те оставя да го направиш. Глупаво е.

— Нямаш думата.

— Ти го направи заради моето име. Мислиш, че не знам ли?

— Аз отправих предизвикателството. Уоруик избра часа и мястото. Ще се срещнем утре в полето извън Камроуз.

— Не — поклати глава тя. — Моля те, съпруже. Не можеш да направиш това. Моля те. Той ще те убие.

— Много малко вяра имаш в моите умения.

— Напълно се доверявам на уменията ти, но не и когато си болен. Не и щом ръцете и гърдите ти са били изхапани до смърт. Не прави това заради мене. Не ме интересува чаршафът. Не ме интересува. Едно парче окървавен плат не струва колкото живота ти.

— Но мене ме интересува, София. — Той стана и я погледна. — Заложена честта ми. Мъжът е нищо без своята чест.