Включено в книгите:
Оригинално заглавие
La mujer que llegaba a las seis, (Пълни авторски права)
Превод от испански
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 11 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2010)

Издание:

Габриел Гарсия Маркес. Продавач на чудеса

Колумбийска, първо издание

Подбор: Валентина Рафаилова

Издателство „Хр. Г. Данов“, Пловдив, 1975

Редактор: Симеон Владимиров

Оформление: Кънчо Кънев

Художник: Христо Врайков

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Найден Русинов

Коректори: Донка Симеонова, Ева Егинлиян

 

Дадена за набор на 1.VIII.1975 г. Подписана за печат на 28.X.1975 г.

Издателски № 1171. Тематичен № 240. Формат 84×108/32. Издателски коли 11,48. Печатни коли 15

Цена 1,06 лева

Печатница „Димитър Благоев“ — Пловдив


Вратата се отвори. По това време нямаше никого в ресторанта на Хосе. Часовникът току-що беше избил шест, а Хосе знаеше, че чак в шест и половина ще започнат да идват редовните му посетители. Толкова консервативна и редовна беше неговата клиентела, че още не се беше раздал шестият звън, когато в ресторанта влезе една жена — както всеки ден в същия час — и без дума да каже, седна на високия въртящ се стол. Между устните си стискаше незапалена цигара.

— Здрасти, кралице! — каза Хосе, като я видя, че сяда. После тръгна към другия край на тезгяха, бършейки с един сух парцал стъклената му повърхност. Влезеше ли някой в ресторантчето, Хосе винаги правеше същото. Дори пред жената, с която бяха стигнали почти до близост, дебелият, червендалест съдържател играеше своята ежедневна роля на усърдие.

— Какво искаш днес? — попита я той от другия край на тезгяха.

— Най-напред искам да те науча да бъдеш кавалер — отговори жената. Тя седеше в самия край на редицата от въртящи се столове, с подпрени върху тезгяха лакти, с незапалената цигара между устните. Като изрече тези думи, изкриви уста, за да забележи Хосе незапалената цигара.

— Не обърнах внимание — каза Хосе.

— Ти на нищо не си обърнал внимание още — каза жената.

Мъжът остави парцала на тезгяха, отиде до тъмните шкафове с мириса на смола и на прашно дърво и се върна с кутийка кибрит. Жената се наведе, за да стигне огънчето, което пламтеше между грубите космати ръце на мъжа. Хосе видя буйните коси на жената, намазани с гъст, евтин вазелин. Видя разголеното й рамо над сутиена на цветенца. Видя и началото на повехналата й гръд — когато жената вдигна глава, с вече разпалено въгленче между устните.

— Хубава си днес, кралице — каза Хосе.

— Не говори глупости — рече жената. — Не мисли, че това ще ми помогне да ти платя.

— Не исках това да кажа, кралице — рече Хосе. — Бас държа, че днес обедът нещо не ти е понесъл.

Жената пое първата глътка гъст дим, скръсти ръце, все с подпрени на тезгяха лакти, и се загледа навън през широкия прозорец на ресторанта. На лицето й беше изписана тъга, отегчена и пошла тъга.

— Ще ти приготвя един хубав бифтек — каза Хосе.

— Още нямам пари.

— Вече три месеца все нямаш пари, но аз винаги ти, приготвям нещо вкусно — каза Хосе.

— Днес е друго — отвърна жената мрачно, още загледана в минувачите по улицата.

— Всички дни са еднакви. Всеки ден, докато часовникът удари шест, ти влизаш, казваш, че си гладна като куче и аз ти приготвям нещо вкусно. Днес не казваш, че си гладна като куче, а казваш, че днешният ден бил различен; само тази е разликата.

— Наистина е различен — каза жената. Обърна се и погледна мъжа, който от другата страна на тезгяха ровеше нещо в хладилника. Наблюдава го в течение на две-три секунди. После погледна часовника над бюфета. Показваше шест и три минути. — Наистина, Хосе, днешният ден е различен — повтори тя. Издуха дима от цигарата си и продължи да говори отривисто и пламенно: — Днес не дойдох в шест, затова е раз личен, Хосе.

Мъжът погледна часовника и каза:

— Главата си режа, ако този часовник е назад, макар и с една минута.

— Не искам да кажа това, Хосе. Искам да кажа, че днес не съм дошла в шест — каза жената. — В шест без четвърт дойдох.

— Току-що удари шест, кралице — каза Хосе. — Когато ти влезе, часовникът току-що беше ударил.

— Аз от четвърт час съм тук — настоя жената.

Хосе отиде към нея и приближи огромното си, разчервено лице до нейното, дърпайки с показалец долния клепач на едното си око.

— Я ми дъхни — рече й той.

Жената отметна глава назад. Беше сериозна, отегчена, отпусната, разхубавена от облак тъга и умора.

— Остави тези глупости, Хосе. Ти знаеш, че повече от шест месеца не пия вече.

— Тези на другиго ги разправяй, не на мене. Бас държа, че сте изпили двама един литър.

— Изпила съм две глътки с един приятел.

— Е, сега си обяснявам — рече Хосе.

— Няма какво да си обясняваш. Аз съм тука от четвърт час.

Мъжът сви рамене.

— Добре, щом искаш, дошла си преди четвърт час — каза той. — В края на краищата за никого нямат значение десет минути повече или по-малко.

— Имат значение, Хосе — възрази жената и с израз на небрежна отпуснатост протегна ръце през тезгяха, над стъклената повърхност. — И не защото аз искам, а защото наистина съм тук отпреди четвърт час. — Погледна пак часовника и се поправи: — Какво приказвам! От двадесет минути вече!

— Добре, кралице — каза мъжът. — Един цял ден и една цяла нощ бих ти подарил само да видя, че си доволна. — През всичкото време Хосе шеташе назад-напред зад тезгяха, преместваше разни предмети, вземаше нещо от едно място и го слагаше на друго. Изпълняваше ролята си. — Искам да те видя доволна — повтори той. Спря изведнъж, обърна се към жената и каза: — Ти знаеш ли, че аз много те обичам?

Жената студено го изгледа.

— Така ли?… Какво откритие, Хосе! Нима мислиш, че бих дошла с тебе дори и за един милион песо?

— Аз не исках това да кажа, кралице — рече Хосе. — Пак ти казвам: бас държа, че обедът днес нещо не ти е понесъл.

— Не ти го казвам затова — рече жената и гласът й стана по-малко безразличен. — Просто никоя жена не би могла да издържи такова тегло като твоето, дори за един милион песо.

Хосе се изчерви. Обърна гръб на жената и започна да бърше прахта по бутилките в бюфета.

— Непоносима си днес, кралице — каза той, без да я погледне. — Най-добре ще е май да си изядеш бифтека и да отидеш да си легнеш.

— Не съм гладна — каза жената и се загледа пак на улицата, в неясните от дрезгавия здрач минувачи. В ресторанта за малко настъпи мъртва тишина, покой, нарушаван само от шетнята на Хосе. Изведнъж жената престана да гледа навън и заговори с приглушен, ласкав, съвсем друг глас:

— Истина ли е, че ме обичаш, Пепильо?

— Истина е — отговори Хосе кратко, без да я погледне.

— Въпреки онуй, което ти казах ли? — попита жената.

— Какво си ми казала? — попита Хосе, все още без промяна в гласа, все още без да я погледне.

— За единия милион песо — каза жената.

— Аз бях забравил.

— Е какво, обичаш ли ме?

— Да — отговори Хосе.

Настъпи мълчание. Хосе продължаваше да снове насам-натам с обърнато към шкафовете лице, все без да поглежда жената. Тя издуха още една глътка тютюнев дим, опря гърди в тезгяха и после попита дяволите и предпазливо, сякаш стъпваше на пръсти, прехапвайки устни, преди да заговори.

— Макар че няма да легна с тебе ли?

Чак тогава Хосе я погледна отново.

— Аз толкова много те обичам, че не бих легнал с тебе — каза той. После се приближи към мястото, където седеше тя, застана срещу нея, подпрял на тезгяха мощните си ръце, и гледайки я в очите, каза: — Аз толкова много те обичам, че всяка вечер бих убивал мъжа, който тръгва с тебе.

В първия миг жената се смути. Погледна внимателно мъжа с изражение, което се колебаеше между състраданието и подигравката. Умълча се объркана, а после бурно се разсмя.

— Ти ме ревнуваш, Хосе! Колко забавно! Ти ме ревнуваш!

Хосе пак се изчерви, обзет от искрено, почти неприлично стеснение — като момче, на което изведнъж са открили всичките тайни — и каза:

— Тази вечер ти нищо не разбираш, кралице. — Избърса потта си с парцала и добави: — От лошия живот започваш да загрубяваш май.

Но сега изразът върху лицето на жената беше съвсем друг.

— Тогава не — каза тя и пак го погледна в очите с някакъв странен блясък в погледа, разтревожена и недоверчива: — Тогава не ме ревнуваш.

— В известен смисъл, да — каза Хосе. — Само че не както ти си мислиш.

Поразхлаби яката си и продължи да се бърше, да попива с парцала потта от шията си.

— Е, тогава? — попита жената.

— Толкова те обичам, че не искам да живееш така — каза Хосе.

— Как? — попита жената.

— Да тръгваш всеки ден с различен мъж.

— Наистина ли би го убил, за да не тръгне с мене?

— Не за да не тръгне — каза Хосе. — Бих го убил, защото е бил с тебе.

— Все едно и също е — каза жената.

Разговорът беше стигнал до възбуждаща напрегнатост. Жената говореше с тих, мек, захласнат глас. Почти беше залепила лицето си до лъхащото здраве и покой лице на мъжа, който стоеше неподвижно, като омагьосан от диханието на думите й.

— Всичко това е истина — каза Хосе.

— Е, тогава — започна жената и протегна ръка да погали грубата ръка на мъжа, а с другата хвърли угарката… — тогава значи ти си способен да убиеш човек?

— За туй, което ти казах, да — отвърна Хосе с почти драматични нотки в гласа.

Жената се разсмя нервно и открито подигравателно.

— Какъв ужас, Хосе! Какъв ужас! — каза тя през смях. — Хосе да убие човек! Кой би могъл да каже, че зад дебелия и порядъчен сеньор, който никога не ми взема пари, който всеки ден ми прави бифтек и който бъбри с мен за развлечение, докато аз намеря някой мъж, се крие убиец! Какъв ужас, Хосе! Страх ме е от тебе!

Хосе беше объркан. Може би почувствува леко възмущение. Може би се почувствува измамен, когато жената прихна да се смее.

— Ти си пияна, глупачке — каза той. — Върви да спиш. Надали ще имаш желание да хапнеш нещо.

Но жената престана да се смее и отново седеше сериозна и замислена, облегната върху тезгяха. Гледаше как мъжът се отдалечава от нея, как отваря хладилника и пак го затваря, без да извади нищо от него, как тръгва после към отсрещния край на тезгяха, търкайки блестящото стъкло, както в началото. Тогава жената заговори отново със същия разнежен и ласкав глас, с който го беше попитала: „Истина ли е, че ме обичаш, Пепильо?“

— Хосе! — каза тя.

Мъжът не я погледна.

— Хосе!

— Върви да спиш — каза Хосе. — … И вземи се изкъпи, преди да си легнеш, че да изтрезнееш.

— Не съм пияна, Хосе, най-сериозно!

— Тогава си загрубяла.

— Ела насам, трябва да поговорим с тебе — каза жената.

Мъжът се приближи, залитайки между задоволството и недоверието.

— Приближи се!

Мъжът пак се изправи срещу жената. Тя се протегна напред и го дръпна силно за косата, но в движението й имаше очевидна нежност.

— Повтори ми, каквото ми каза в началото — каза тя.

— Какво? — попита Хосе, като се стараеше да я гледа, макар че главата му беше наведена и го държаха за косата.

— Че можеш да убиеш някой мъж, който е спал с мене — каза жената.

— Мога да убия някой мъж, който е спал с тебе, кралице, истина е — повтори Хосе.

Жената го пусна.

— Тогава би ли ме защитил, ако го убия аз? — попита тя с утвърдителен глас, отблъсквайки с грубо кокетство огромната свинска глава на Хосе. Мъжът не отговори нищо, само се усмихна. — Отговори ми, Хосе — настоя жената. — Ще ме защитиш ли, ако го убия аз?

— Зависи — отговори Хосе. — Ти нали знаеш, че е лесно да се каже, но е трудно да се направи.

— На никого другиго полицията не вярва тъй, както на тебе — каза жената.

Хосе доволно се усмихна. Жената отново се протегна към него през тезгяха.

— Наистина, Хосе. Бас държа, че никога не си излъгал — каза тя.

— Никаква полза няма от това.

— Все едно. Полицията го знае и ти вярва за всичко, без да те пита втори път.

Хосе зачука по тезгяха, не знаейки какво да каже. Жената погледна пак към улицата. После погледна пак часовника и гласът й се промени, стана припрян, сякаш тя искаше да свърши този разговор, преди да са дошли първите посетители.

— Би ли излъгал заради мене, Хосе? — попита го тя. — Сериозно те питам.

Тогава Хосе се обърна и я погледна изведнъж вторачено, сякаш някаква ужасна мисъл се заблъска в главата му. Мисъл, която влезе през едното му ухо, позавъртя се — смътна, объркана — и излезе после през другото, оставяйки само гореща следа от ужас.

— Ти да не си се забъркала в някоя история, кралице? — попита Хосе и се наведе напред, скръстил пак ръце върху тезгяха. Жената усети тежкото му дихание с миризма на амоняк, затруднено от силното натискане на тезгяха върху стомаха му. — Най-сериозно, кралице, в каква история си се забъркала ти? — повтори той.

Жената извъртя главата му на другата страна.

— Не съм се забъркала — каза тя. — Приказвам си просто така, за развлечение. — После пак го погледна: — Знаеш ли, може би няма да се наложи някого да убиваш.

— Никога не съм мислил да убивам когото и да е — каза Хосе, объркан.

— Не, човече. Имам предвид някой, който е спал с мене.

— А-ха! Сега вече говориш ясно. Аз винаги съм мислил, че никак не ти е нужно да водиш такъв живот. Обещавам ти, че ако се откажеш от този живот, всеки ден ще ти давам най-големия бифтек, без да ти вземам нищо.

— Благодаря ти, Хосе — каза жената. — Само че аз не затова ще се откажа, а защото вече няма да мога с никого да легна.

— Ти пак объркваш всичко — каза Хосе. Започваше май да губи търпение.

— Нищо не обърквам — каза жената. Протегна се на стола си и Хосе видя сплесканите й, печални гърди под сутиена.

— Утре се махам оттука и ти обещавам, че никога вече няма да ти досаждам. Обещавам ти, че с никого няма да спя вече.

— Какво те е прихванало изведнъж? — попита Хосе.

— Преди малко реших — каза жената. — Едва преди малко осъзнах, че е свинщина.

Хосе грабна пак парцала и започна да търка стъклото край нея. Без да я поглежда, той каза:

— Разбира се, че е свинщина, както ти го правиш. Отдавна трябваше да го разбереш.

— Отдавна започнах да го разбирам, но едва преди малко се убедих напълно. Мъжете ме отвращават.

Хосе се усмихна. Вдигна глава да я погледне, все още усмихнат, но я видя замислена, объркана, прегърбена. С тъжно, позлатено от преждевременна есен лице, тя му заговори, като се полюляваше на въртящия се стол:

— Не мислиш ли, че трябва да оставят на мира една жена, ако е убила някой случаен мъж, след като е спала с него, защото е почувствувала отвращение към него и към всички мъже, които са спали с нея?

— Няма защо да отиваш чак толкова далече — каза Хосе развълнуван, с нотка на съчувствие в гласа.

— Ами ако жената казва на мъжа, като го вижда да се облича, че изпитва отвращение към него, защото осъзнава, че се е търкаляла с него цял следобед и чувствува, че нито сапунът, нито гъбата могат да махнат от нея миризмата му?

— Това минава, кралице — каза Хосе, бършейки тезгяха, вече малко безразличен. — Няма нужда да го убиваш. Просто го оставяш да си върви.

Но жената продължаваше да говори и думите й се лееха като пълноводен поток, бързи и страстни.

— Ами ако се случи тъй, че когато жената му каже това, мъжът престане да се облича и се втурне отново към нея пак да я целува, тогава какво?

— Това няма да го направи нито един достоен мъж — каза Хосе.

— Но ако го направи? — повтори жената с отчайваща настойчивост. — Ако мъжът не е достоен и го направи и тогава жената усеща, че й е отвратителен до смърт и вижда, че единственият начин да сложи край на всичко това е да го ръгне с ножа отдолу?

— Това е диващина — каза Хосе. — За щастие, няма мъж, способен да направи това, което ти разправяш.

— Добре — каза жената, загубила вече всякакво търпение, — но ако го направи? Ти предположи, че го е направил.

— Тъй или иначе, какво чак толкова — каза Хосе, докато продължаваше да бърше тезгяха все на едно и също място, вече не много съсредоточен в разговора.

Жената почука по стъклото с кокалчетата на пръстите си. Гласът й стана пак настойчив и натъртен.

— Ти си дивак, Хосе — каза тя. — Нищо не разбираш. — Хвана го здраво за ръкава. — Хайде, кажи ми трябва ли да го убие жената.

— Хубаво де, нека е както ти казваш — рече Хосе помирително.

— Това не е ли самоотбрана? — попита жената, като го разтърси за ръкава.

— Почти, почти — каза той, като й намигна, и в това намигване имаше и разбиране, и страшно обещание за съучастничество. Но жената беше все тъй сериозна. Пусна го.

— Ти би ли излъгал, за да защитиш една жена, която направи такова нещо? — попита тя.

— Зависи — каза Хосе.

— От какво зависи?

— Зависи от жената.

— Ти си представи, че е жена, която много обичаш — каза тя. — Не за да спиш с нея, нали разбираш, а просто така я обичаш много, както ти казваш.

— Добре, кралице, нека е както искаш — каза Хосе, вяло, отегчено и пак се отдалечи от нея. Погледнал беше часовника и беше видял, че скоро ще стане шест и половина. Помисли си, че след няколко минути ресторантът ще започне да се пълни с хора и може би затова с още по-голяма сила започна да бърше стъклото, поглеждайки през прозореца към улицата. Жената седеше на стола си — мълчалива, замислена — и с израз на все по-дълбока тъга следеше движенията — на мъжа. Гледаше го тъй, както човек гледа фенер, започнал да изгасва. Изведнъж заговори пак, с мазен от кротост глас.

— Хосе!

Мъжът я погледна с настойчива и тъжна, биволска нежност. Погледна я не за да я чуе какво ще му каже, а за да види, да се увери, че тя е там, че чака един поглед, който няма защо да бъде покровителствен или съчувствен. Просто един най-обикновен поглед.

— Аз ти казах, че утре си отивам, а ти мълчиш — каза тя.

— Да, само не ми каза къде ще отидеш.

— Където и да е. Само да няма мъже, които да искат да спят с мене.

Хосе пак се усмихна.

— Сериозно ли си отиваш? — попита той, сякаш едва сега беше осъзнал, и изведнъж изразът на лицето му се промени.

— Това зависи от тебе — каза жената. — Ако съумееш да кажеш в колко часа дойдох тук, утре ще си отида и никога вече няма да върша тези работи. Радваш ли се?

Хосе кимна утвърдително, усмихнат и ясен. Жената се наведе към него.

— Ако някой ден се върна, ще ревнувам, като видя друга жена да приказва с тебе по същото време и на същия стол.

— Ако се върнеш, трябва да ми донесеш нещо — каза Хосе.

— Обещавам ти, че навсякъде ще търся мече, което се навива, и ще ти го донеса — каза жената.

Хосе се усмихна и прокара парцала по въздуха, който се беше изпречил между него и жената, сякаш избърса някакво невидимо стъкло. Жената също се усмихна, сега сърдечно и кокетно. После мъжът се отдалечи към другия край на тезгяха, търкайки стъклото.

— Какво? — попита Хосе, без да я погледне.

— Нали ако те попита някой в колко часа съм дошла днес, ще му кажеш, че съм дошла в шест без четвърт?

— Защо? — попита Хосе, все още без да я погледне и сякаш едва я беше чул.

— Това няма значение — каза жената. — Важното е да го направиш.

Тогава Хосе видя първия посетител, който влезе през люлеещата се врата и се запъти към една маса в ъгъла. Погледна часовника — беше точно шест и половина.

— Добре, кралице — отговори той разсеяно. — Както искаш. Аз винаги правя, каквото ти поискаш.

— Хубаво, направи ми тогава един бифтек — каза жената.

Мъжът се запъти към хладилника, извади чиния с месо и я остави на масата. После запали печката.

— Ще ти направя един хубав бифтек, кралице, като за прощаване.

— Благодаря ти, Пепильо — каза жената и се замисли, сякаш изведнъж се гмурна в някакъв друг свят, населен със смътни, непознати форми. Не чу от другия край на тезгяха как суровото месо запращя, когато падна във врящото масло. Не чу след това и сухия, окръжен с мехурчета пукот, когато Хосе обърна парчето месо в тигана, и не усети как сочната миризма на месо с разни подправки започна постепенно, равномерно да изпълва ресторанта. Седеше все тъй съсредоточена, задълбочена, докато най-сетне вдигна отново глава, премигвайки, сякаш идваше на себе си след краткотрайна смърт. Тогава видя мъжа до печката, осветен от веселия, разгарящ се огън.

— Пепильо!

— А?

— За какво мислиш?

— Мислех си дали ще намериш някъде мече с пружинка.

— Разбира се, ще намеря — каза жената. — А пък аз искам да ми кажеш дали ще ми дадеш всичко, което ти поискам на прощаване.

Хосе я погледна от печката.

— Колко трябва да ти повтарям? Още нещо ли искаш освен най-хубавия бифтек?

— Да — каза жената.

— Какво?

— Искам още четвърт час.

Хосе обърна цялото си тяло назад, за да погледне часовника. После погледна клиента, който седеше мълчаливо в ъгъла и чакаше, и накрая — месото в тигана, хванало златиста коричка. Чак тогава отговори:

— Аз наистина нищо не разбирам, кралице.

— Не бъди толкова глупав, Хосе — каза жената. — Спомни си, че съм тук от пет и половина.

Край
Читателите на „Жената, която идваше в шест“ са прочели и: