Луис Паджет
Ex Machina (8)

* * *

— Десет хиляди кредита — каза Голегър, като щастливо ги броеше. — Останалото веднага щом приключа с работата върху определянето на концентрацията на катализатора. Което е дреболия. Всеки четвъртокласен химик може да го направи. Това, което ме вълнува, е предстоящият разговор между Хардинг и Мърдок Маккензи. Когато започнат да спорят за изминалото време, ще стане весело.

— Искам да пия — каза дядото. — Къде има бутилка?

— Вече дори и в съда мога да докажа, че ми е било необходимо по-малко от час, за да реша проблема. Този час е според часовника на Хардинг, но времето е относително. Ентропията, метаболизмът, каква съдебна битка само би станало от това. Но няма да я има. Аз знам формулата на ускорителя, а Хардинг не я знае. Ще плати останалите четиридесет хиляди кредита, а Маккензи ще си трае. В крайна сметка осигурявам на фирмата „Адренал“ фактора за успеха, от който имаха нужда.

— Хубаво, но аз все пак ще се върна в Мейн — оплака се дядото. — Освен ако не ми намериш някоя бутилка.

— Върви и си купи — рече Голегър и подаде няколко кредита на стареца. — Купи няколко. Често се питам какво купуват винарите…

— Ъ?

— … на половин цена от това, което продават. Не, не съм пиян. Но скоро ще бъда. — Голегър налапа жадно мундщука на машината за напитки и започна да изпълнява алкохолно арпежио^[1] върху клавиатурата. Дядото излезе напън, като за сбогуване изсумтя нещо по адрес на подобни модерни залъгалки.

В лабораторията настъпи тишина. Абсурдко и Мехурко, двете динамомашини, стояха неподвижни. Никоя от тях нямаше сини очи. Голегър продължи да експериментира с коктейлите и почувства топъл, приятен огън да се процежда в душата му.

Джо се измъкна от ъгъла си и застана пред огледалото, като се възхищавате на зъбните си колела.

— Свърши ли да скренираш? — запита го язвително Голегър.

— Да.

— Разумно същество, несъмнено. Ти и твоята философия. Добре, мой скъпи роботе, в края на краищата се оказа, че нямах нужда от помощта ти. Разкарай се.

— Колко си неблагодарен — рече Джо, — след като ти позволих да се възползваш от суперлогиката ми.

— Твоята… какво? Някое зъбно колело ти е прескочило. Каква суперлогика?

— Третата степен, естествено. За която говорихме преди известно време. Ето защо скренирах. Надявам се не мислиш, че си решил всичките си проблеми със слабичкия си мозък в този твой непрозрачен череп.

Голегър се изправи.

— За какво говориш? Логика от третата степен? Ти не си…

— Не съм убеден, че мога да ти го опиша. По-объркано е дори от ноумена на Кант, който не може да бъде възприет, освен по пътя на мисълта. Трябва да си способен да скренираш, за да го разбереш, но… Добре, това е третата степен. Тя… как да го кажа… демонстрира същността на нещата, като ги кара да стават от само себе си.

— Чрез опити?

— Не. Като скренирам, аз прехвърлям всички неща от материалния свят в царството на чистата мисъл, където намирам логическите идеи и решения.

— Но… почакай. Толкова неща се случиха! Аз открих къде са скрити дядо и Хардинг, аз изобретих ускорителя…

— Мислиш, че ти си го направил? — прекъсна го Джо. — Аз просто скренирах. Което си е чисто супермисловен процес. След като го направих, нещата не можеха да не се случат. Но се надявам, че не смяташ, че те са се случили от само себе си!

— Какво е това скрениране? — попита Голегър.

— Никога няма да разбереш.

— Но… ти твърдеше, че си Първопричината… Не, това е волунтаризъм… Логика от третата степен? Не… — Голегър седна обратно на дивана, като се втренчи в робота. — За какво се мислиш? Deus ex machina^[2]?

Джо погледна срамежливо надолу към плетеницата от зъбни колела в тялото си.

— Че какво друго? — отвърна той самодоволно.