Луис Паджет
Ex Machina (2)

* * *

Джо стоеше изключен в единия ъгъл, вероятно размишлявайки. Дядото, съсухрено дребно човече с остър нос и брадичка, открояващи се върху сърдитото кафяво лице, седеше на един стол, прегърнал бутилка. Голегър измъкна измежду устните си мундщука на машината за напитки, явно току-що заредил се достатъчно, за да се включи записващото устройство.

Слаб мъж на средна възраст, с големи уши и нетърпеливо изражение, нервничеше на ръба на допустимото, като наблюдаваше Голегър.

— Ама че глупости — каза с писклив глас дядото. — Когато бях дете, ходехме на лов и убивахме гризлитата с голи ръце. Нямаше такива новоизлюпени…

— Дядо — сряза го Голегър, — млъкни. Не си толкова стар. А освен това си лъжец.

— Спомням си, че веднъж отидох в гората и едно гризли изскочи насреща ми. Нямах пушка. Добре, ще ви кажа. Просто бръкнах в устата му…

— Бутилката ти е празна — рече хитро Голегър и настана пауза, докато дядото учудено провери това. Тя не бе празна.

— Препоръчаха ви горещо — рече нетърпеливият мъж. — Надявам се, че ще можете да ми помогнете. Съдружникът ми и аз сме почти на края на силите си.

Голегър го погледна озадачено.

— Имате съдружник? Кой е той? А във връзка с това, кой сте вие?

Настъпи мъртва тишина, докато нетърпеливият човек се бореше с изненадата. Дядото остави бутилката си и каза:

— Не беше празна, но сега вече е. Къде има друга?

— Мистър Голегър — рече тихо мъжът като премигна, — нищо не разбирам. Обсъждахме…

— Знам. Съжалявам — отвърна Голегър. — Проблемът е, че не мога да се справям с технически проблеми, докато… ъ… не бъда стимулиран. Тогава съм гений. Но ужасно забравям. Сигурен съм, че мога да реша проблема ви, но факт е, че съм забравил какъв е той. Предлагам ви да започнете отначало. Кой сте вие и дали ли сте ми вече пари?

— Казвам се Джонас Хардинг — започна нетърпеливият мъж. — В джоба си имам петдесет хиляди кредита, но все още не сме се споразумели.

— Тогава ми ги дайте и ще се споразумеем — каза Голегър със зле прикрита алчност. — Имам нужда от пари.

— Наистина имаш — намеси се дядото, като търсеше нова бутилка. — В банката си толкова на червено, че заключват вратите, когато те видят да идваш. Искам да пия.

— Опитай от машината — предложи му Голегър. — А сега, мистър Хардинг…

— Искам бутилка. Нямам й вяра на тази твоя бракма.

Хардинг, въпреки цялото си нетърпение, не можа да скрие нарастващия си скептицизъм.

— Колкото до парите — каза той, — мисля, че може би ще е по-добре най-напред да си поговорим малко. Препоръчаха ви много горещо, но може би днес не сте във форма.

— Напротив, обаче…

— Защо трябва да ви давам парите, преди да сме се споразумели? — възпротиви се Хардинг. — Особено след като сте забравили кой съм и какво искам.

Голегър въздъхна и се предаде.

— Добре. Кажете ми кой сте и какво желаете. Искам да кажа…

— Ще си отида у дома — заплаши дядото. — Къде има бутилка?

— Вижте, мистър Голегър — рече отчаяно Хардинг, — всичко си има граници. Идвам тук и този ваш робот ме обижда. Дядо ви настоява да пийна с него и почти ме отравя…

— Аз съм откърмен с такава ракия — промърмори дядото. — А младите сополанковци не могат да я пият.

— Нека тогава да обсъдим проблема — умно отклони темата Голегър. — Започвам да се чувствам добре. Просто ще се отпусна тук върху дивана, а вие може да ми разкажете всичко. — Той се излегна и засмука лениво мундщука на машината за напитки, през който потече джин. Дядото изруга.

— Сега — рече Голегър — ми разкажете всичко отначало.

Хардинг въздъхна слабо.

— Добре. Аз и съдружникът ми притежаваме фирмата „Адренал“. Извършваме услуги. Луксозни услуги, в съответствие с модата на деня. Както вече ви казах…

— Всичко съм забравил — промълви Голегър. — Трябваше да направите копие с индиго. Какво извършвате значи? Представих си невероятна картина, в която строите малки сглобяеми къщички върху чифт бъбреци, но знам, че трябва да съм сгрешил.

— Точно така — отсече Хардинг. — Ето ви второто копие. Работата ни е да повдигаме нивото на адреналина. Днес хората живеят спокоен и сигурен живот…

— Ха! — горчиво се намеси Голегър.

— … което се постига със системите за сигурност, напредъка в медицината и цялостното структуриране на обществения живот. Обаче надбъбречните жлези имат жизненоважна функция, необходима за поддържане на здравето на нормалния човек. — Хардинг явно се бе впуснал в добре познат търговски брътвеж. — Преди хилядолетия сме живели в пещери и когато от джунглата е изскачал саблезъб тигър, жлезите, произвеждащи адреналин, или с други думи надбъбречните жлези, мигновено са реагирали, като са заливали кръвната ни система с този хормон. Следвало е незабавно действие — било то атака или бягство, — а такива периодически инжекции на адреналин в кръвта са поддържали във форма цялото тяло. Да не споменаваме психологическите предимства. Човекът е животно, което обича да се съревновава. Сега губи този си инстинкт, но той може да бъде подсилен чрез изкуствено стимулиране на надбъбречната жлеза.

— Ще пийнете ли? — обади се с надежда дядото, въпреки че не разбираше нищо от обясненията на Хардинг.

Лицето на Хардинг се изкриви. Той се наведе напред, за да каже поверително:

— Романтика. Това е отговорът. Предлагаме приключения. Безопасни, вълнуващи, драматични, възбуждащи, романтични приключения на уморения съвременен мъж или жена. Не косвеното, незадоволително възбуждане от телевизията, а истинско. Фирмата „Адренал“ ви предлага приключения и едновременно с това подобряване както на физическото, така и на психическото ви здраве. Трябва да сте виждали рекламите пи: „Скучаете ли? Уморени ли сте? Опитайте Лова и ще се върнете освежени, щастливи и здрави, готови да покорите света!“

— Лова ли?

— Той е най-търсената ни услуга — обясни Хардинг, като изпадна в още по-голям професионален ентусиазъм. — Наистина това не е ново. Някога туристическите бюра рекламираха вълнуващия лов на тигри в Мексико…

— В Мексико няма тигри — рече дядото. — Бил съм там. Предупреждавам ви, че ако не ми намерите бутилка, веднага се връщам в Мейн.

Но Голегър се концентрираше върху проблема.

— Не разбирам за какво съм ви необходим тогава. Не мога да ви доставя тигри.

— Мексиканският тигър в действителност бе само един представител на семейство котки. Пума, ако не се лъжа. Разполагахме със специални резервати из целия свят, доста скъпи за създаване и поддържане, и в тях провеждахме Лова, като предварително планирахме с голямо внимание всяка подробност. Опасността трябваше да бъде минимална — на практика, отстранена напълно. Но имахме нужда от някаква илюзия за опасност, която да действа възбуждащо на клиента. Опитахме се да дресираме животните така, че да спират, преди да наранят някого, но… това не бе съвсем успешно. Загубихме неколцина клиенти, принуден съм да призная със съжаление. Инвестицията бе огромна, така че трябва да си възвърнем парите. Открихме обаче, че не можем да използваме тигри, нито каквито и да са други по-едри хищници. Просто не е безопасно. И в същото време трябва да съществува илюзията за опасност! Проблемът е, че се превръщаме в клуб за стрелба по подвижна цел от сигурно място. А в това преживяване няма нищо страшно, нищо вълнуващо за участниците.

— Искате ли да се позабавлявате, а? — предложи дядото. — Елате с мене в Мейн и ще ви покажа как се ловува наистина. В планините все още има мечки.

— Започвам да разбирам — рече Голегър. — Но колкото до личното преживяване… чудя се. Какво е определението за опасност в такъв случай?

— Опасност има, когато нещо се опитва да те хапне — поясни дядото. — Неизвестното, чуждото също е опасно, защото не го разбираме. Това е причината историите за призраци винаги да са търсени. Рев в тъмното е по-страшен от тигър на дневна светлина.

— Разбирам ви — кимна Хардинг. — Но има и други фактори. Играта не бива да бъде прекалено проста. Да хванеш заек е лесна работа. Освен това, естествено, предоставяме на клиентите си най-модерните оръжия.

— Защо?

— За гарантиране на собствената им сигурност. Проблемът е, че с тези оръжия, скенери и анализатори на миризми, който и да е глупак може да проследи и убие всяко животно. Няма възбуда освен ако звярът не е тигър-убиец, но това пък е твърде страшно за клиентите ни!

— Тогава какво искате?

— Не знам точно — отвърна Хардинг колебливо. — Може би ново животно. Такова, което да отговаря на изискванията на фирмата „Адренал“. Но не съм много сигурен в отговора, иначе нямаше да се обърна към вас.

— Новите животни не се появяват току-така от въздуха — каза Голегър.

— А откъде тогава?

— Чудя се. От други планети? От други сектори на времето? От други измерения на вероятностите? Веднъж хванах някакви странни животинки — либлии, след като бях настроил апаратурата за някаква бъдеща ера на Марс. Но те няма да свършат работа.

— Тогава от други планети?

Голегър стана и се отправи към работната си маса. Започна да свързва зъбни колела и тръбички.

— Хрумна ми нещо. Латентните фактори, унаследени от човешкия мозък… Моите скрити възможности се възвръщат към живот. Нека да видим. Може би…

Изпод ръцете му започна да се оформя някакво устройство. Голегър бе напълно зает с него. После изруга, бутна го настрана и седна пак до машината за напитки. Дядото вече се бе опитал да я използва, но се бе задавил още на първата глътка джин. Заплашваше, че ще си отиде и ще вземе Хардинг със себе си, за да му покаже истински лов.

Голегър избута стареца от дивана.

— Вижте, мистър Хардинг — рече той. — Ще го имате утре. Трябва да си помисля още…

— Искате да кажете да си пийнете — поправи го Хардинг, като извади пачка банкноти. — Много съм слушал за вас, мистър Голегър. Никога не работите освен когато сте притиснат. Необходимо е да ви се постави краен срок, иначе няма да направите нищо. Добре. Виждате ли това? Петдесет хиляди кредита. — Той погледна ръчния си часовник. — Давам ви един час. Ако дотогава не решите проблема ми, губите сделката.

Голегър подскочи от дивана като ужилен.

— Та това е смешно. Един час не е достатъчен…

— Аз съм последователен човек — каза Хардинг твърдо. — Но вие не сте. Знам предостатъчно за вас, за да ми е ясно, че е така. Мога да намеря други специалисти и изобретатели, както ви е известно. Един час! Или ще изляза от тази врата, като отнеса петдесетте хиляди със себе си!

Голегър погледна алчно парите. Отпи набързо, тихо изруга и се върна към устройството си. Този път, без да прекъсва работа.

След известно време от масата блесна лъч. Той уцели Голегър в окото и го накара да извика от болка, отдръпвайки се назад.

— Добре ли сте? — попита Хардинг, като скочи на крака.

— Разбира се — изръмжа Голегър и дръпна прекъсвача. — Мисля, че се получава. Тази светлина… ох. Изгори ми очите. — Той премига и потекоха сълзи. После се запъти към машината за напитки.

След като отпи мъжки, Голегър се обърна към Хардинг.

— По следите съм на това, което искате. Обаче не знам колко време ще ми е необходимо. — Той се намръщи. — Дядо, ти ли му смени настройката?

— Не знам. Натиснах няколко бутона.

— Така си и мислех. Това не е джин. Ууу!

— Опари те, а? — рече дядото, чийто интерес се събуди и той се приближи да опита отново машината за напитки.

— Никак — сопна му се Голегър, като се дотътри на колене до аудио-визуалната система. — Какво е това? Шпионирате ме, така ли? В тази къща знаем как да се справяме с шпионите, мръсни предатели. — Говорейки така, той се изправи на крака, грабна един чаршаф и покри с него камерата.

На това място екранът съвсем естествено стана бял.