Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
Ex Machina, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
sir_Ivanhoe (17.07.2010)
Корекция
NomaD (17.07.2010)

Издание: Библиотека „Фантастични повести и романи“

История

  1. — Добавяне

* * *

Общественото развитие винаги изостава от техническото. И докато по онова време техниката клонеше към опростяване, то общественият модел бе извънредно сложен. От една страна, той бе произлязъл от историческия си предшественик, а от друга, бе резултат от научния прогрес на епохата. Така бе и в правосъдието. Кокбърн и Блакууд, както и редица други бяха дефинирали някои общи и частни правила — например по отношение на патентите, — но тези правила лесно можеха да станат неизползваеми с помощта на просто техническо устройство. Интеграторите можеха да решават проблеми, надминаващи възможностите на човешкия мозък, така че на губернатора му се наложи да вгради различни модули за управление в тези полумеханични колоиди. Освен това електронният дупликатор можеше не само да използва без разрешение чужди патенти, но и да нарушава правата върху собствеността. Така че адвокатите подготвиха обемисти инструкции по такива въпроси като дали „изключителните права“ са истинска собственост, дали нещо, създадено посредством дупликатор, е „представител“ или просто копие на даден обект, и дали дупликацията на чинчили в производствени количества е нечестна конкуренция спрямо тези, които отглеждат чинчили и зависят от старомодните биологически принципи на размножаването. Всичко това можеше да се обобщи с факта, че светът, леко опиянен от техниката, отчаяно се опитваше да върви по права линия. В края на краищата смущението щеше да отмине.

Но все още не бе отминало.

Така че правната машинария бе с много по-сложна конструкция от тази на един интегратор. Прецедентите се бореха с абстрактните теории, както адвокатите се бореха един с друг. Всичко бе пределно ясно за техниците, но да се иска съвет от тях бе доста непрактично. Те бяха склонни да правят лукави забележки като: „Значи устройството ми дестабилизира правата върху собствеността? Добре… трябва ли да имаме тогава права върху собствеността?“

А това не бива да се прави!

Не и в свят, постигнал някаква сигурност в продължение на хиляди години благодарение на безкомпромисни прецеденти в обществените взаимоотношения. Издигнатата в древността дига на формалната култура започваше да пропуска на безброй места и, ако сте обърнали внимание, може да сте забелязали стотици хиляди обезумели малки фигури да се хвърлят от едно опасно място към друго опасно място, като храбро запушват пробивите с пръстите, ръцете или главите си. Някой ден ще бъде направено откритието, че зад тази дига няма бушуващ океан, но този ден още не бе дошъл.

От определена гледна точка всичко това правеше Голегър късметлия. Бюрократите бяха предпазливи и не искаха да вдигат шум. Едно обикновено дело за неправомерен арест можеше да доведе до фантастични усложнения и големи проблеми. Твърдоглавият Мърдок Маккензи се възползва от това положение, за да даде нареждания на личния си адвокат и да пъхне прът между колелата на правосъдието. Адвокатът поговори с Джонсън.

Нямаше труп. Аудио-визуалният запис не бе достатъчен. Освен това се поставиха въпросни от съществено значение, засягащи „habeas corpus“[1] и заповедта за обиск. Джонсън се обади в Министерството на правосъдието, а после изля гнева си върху главите на Голегър и невъзмутимия Маккензи. Най-накрая Джонсън подбра екипа си (и лентата със записа), като заплаши, че ще се върне веднага, щом получи от прокурора необходимите заповеди и документи. Дотогава, каза той, къщата ще бъде под охрана отвън. И като стрелна със зъл поглед Маккензи, се измъкна от стаята.

— А сега да се върнем към нашата работа — рече Маккензи, като потриваше ръце. — Между нас казано — той се наведе заговорнически напред, — толкова се радвам да се отърва от този мой съдружник. Независимо дали сте го убили или не, надявам се да си остане изчезнал. Сега за разнообразие мога да водя сделките си както на мен ми харесва.

— Това е много хубаво — обади се Голегър, — но какво ще стане с мен? Ще бъда арестуван, веднага щом Джонсън уреди формалностите.

— Но не и осъден — отвърна Маккензи. — Един умен адвокат може да ви оправдае. Имаше подобен случай, в който обвиняемият бе оправдан въз основа на „non esse“ — защитата се задълба в метафизиката и доказа, че убитият никога не е съществувал. Доста фалшиво, но все пак убиецът бе пуснат на свобода.

— Претърсих сам къщата, а и хората на Джонсън я претърсиха — каза Голегър. — Но няма никаква следа нито от Джонас Хардинг, нито от дядо ми. Да ви призная честно, мистър Маккензи, нямам ни най-малка представа какво се е случило с тях.

Маккензи махна небрежно с ръка.

— Трябва да бъдем методични. Споменахте, че сте решили някакъв проблем на фирмата „Адренал“. Това е, което ме интересува в момента.

Голегър мълчаливо посочи синеокото динамо. Маккензи се вгледа замислено в обекта.

— Е, добре? — рече той.

— Ето животното. Идеалната плячка.

Маккензи се приближи, почука по обвивката му и впери поглед в небесносините очи.

— Колко бързо може да бяга? — запита той лукаво.

— Не е необходимо да бяга — отвърна Голегър. — Виждате, че е неуязвимо.

— Ха. Хм. Може би ще трябва да ми обясните малко по-подробно…

Но обяснението, изглежда, не се хареса на Маккензи.

— Не — рече той. — Не разбирам. Няма нищо вълнуващо в лова на такова същество. Забравяте, че клиентите ни изискват възбуда, стимулиране на надбъбречната жлеза.

— Ще я получат. Страхът и гневът имат един и същи ефект… — Голегър се впусна в подробности.

Маккензи обаче поклати глава.

— Както страхът, така и яростта произвеждат допълнителна енергия, която трябва да се изразходва. А това не може да се направи срещу пасивна плячка. Само ще причини неврози. Опитваме се да спасим хората от неврози, а не да им ги създаваме.

Голегър, който започваше да се отчайва, изведнъж се сети за дребното кафяво животно и насочи обсъждането към него. Маккензи го прекъсна веднъж с искането си да види съществото. Но Голегър лесно се измъкна.

— Ха — каза Маккензи най-накрая. — Не е подходящо. Как може да се ходи на лов за нещо, което е невидимо?

— О, с ултравиолетови уреди. С анализатори на миризми. Това ще е тест за изобретателност…

— Нашите клиенти не са изобретателни. И не желаят да бъдат. Просто искат промяна, да забравят монотонната тежка (или лека, според случая) работа, искат почивка. Не искат да си блъскат главите в търсене на методи как да хванат нещо, което се движи по-бързо от самодива, нито да преследват същество, което изчезва от погледа, още преди да се е появило. Вие сте много умен мъж, мистър Голегър, но ми се струва, че застраховката на Джонас ще е единствената ми утеха.

— Почакайте…

Маккензи сви устни.

— Признавам, че тези зверчета може би, казвам — може би, имат някакви качества. Но какво е хубавото на плячка, която не може да бъде хваната? Все пак, ако разработите метод за залавянето на тези ваши извънземни животни, бихме могли да се споразумеем. В момента не възнамерявам да купувам нищо, без да съм го видял.

— Ще намеря начин — обеща набързо Голегър. — Но не мога да го направя в затвора.

— Аха. Малко съм ви сърдит, мистър Голегър. Накарахте ме да ви повярвам, че сте решили проблема ни. Което не сте успели все още. Помислете си за възможността да отидете в затвора. Адреналинът може да стимулира мозъка ви, така че да разработите начин как да се хванат вашите същества. Но дори и в този случай не мога да давам прибързани обещания…

Мърдок Маккензи се усмихна злорадо и излезе, като затвори леко вратата след себе си. Голегър започна да гризе ноктите си.

— Хората могат да опознаят същността на нещата — рече Джо с твърдо убеждение.

В този момент обаче нещата се усложниха още повече от появата върху телевизионния екран на посивял мъж, който съобщи, че един от чековете на Голегър току-що е бил върнат от банката. Триста и петдесет кредита, каза мъжът, как ще бъдат изплатени?

Голегър погледна озадачено идентификационната карта на екрана.

— Вие сте от „Обединени култури“? Какво е това?

— Биологически и медицински доставки и лаборатории, мистър Голегър — отговори меко сивокосият мъж.

— Какво съм купувал от вас?

— Имаме квитанция за триста килограма витаплазма първо качество. Доставихме ви я до един час.

— И кога…

Мъжът със сивите коси обясни случая по-подробно. Накрая Голегър даде няколко лъжливи обещания и се извърна от избледнелия екран. Огледа изпитателно лабораторията си.

— Триста килограма изкуствена протоплазма — измърмори той. — Поръчана от Голегър Плюс. Да няма халюцинации, че е милионер?

— Всичко бе доставено — обади се Джо. — И ти подписа квитанцията през нощта, когато изчезнаха дядо и Джонас Хардинг.

— Но какво съм могъл да направя с това вещество? Използва се за пластични операции и човешки протези, за изкуствени крайници и органи. Тази витаплазма е култивирана клетъчна тъкан. Да не съм я използвал за създаването на някакви животни? Това е биологически невъзможно. Поне така мисля. Как бих могъл да извая от витаплазма дребно кафяво животно, което е невидимо? Ами от какво съм направил мозъка и нервната система? Джо, триста килограма витаплазма просто са изчезнали. Къде са се изпарили?

Но Джо мълчеше.

Бележки

[1] Дословно: Да имаш тялото си. Закон, който гарантира личната свобода. (Бел.прев.)