Колийн Шанън
Нежният звяр (9)

Глава 8

Повечето от обитателите на квартала, към който се бе запътил Дрейк, бяха търсени от закона — длъжници, избягали от затвора, или бедняци, отдавна оставили надеждата за по-добър живот.

Най-важното нещо тук не беше произходът или собствеността, а звънът на златото. Но дори и тази мрачна бърлога си имаше своята йерархия. Господарите тук ядяха от най-хубавите порцеланови съдове — откраднати; пиеха най-доброто вино — контрабанда; танцуваха с най-хубавите проститутки — отвлечени.

И без знатен произход и наследствена собственост, тези крале на престъпния свят също имаха значителна власт. Властта на живота и смъртта. Срещу подходящо заплащане биха убили всеки или просто изтезаваха жертвата, докато тя сама не пожелаеше смъртта.

Към това място се бе запътил Дрейк. Беше живял на пристанищата в Шанхай, бе просперирал в пиратските свърталища в Алжир, дори бе оцелявал сред главорезите в Индия. Въпреки това, той неволно забави крачка, когато започна да навлиза в квартала. Аристократичният му нос трепна при вонята, която връщаше прекалено много спомени, които се бе опитвал да забрави. Погледът му се стрелкаше тревожно наоколо. Замисли се дали не е по-добре да махне превръзката от окото си, но реши, че очите му са прекалено забележими. Не искаше да бъде разпознат.

Кожата му настръхна. Тук играта можеше да загрубее.

В тази уличка един мъж биеше жена. От една къща от другата страна пияна курва крещеше проклятия по адрес на клиента си, който очевидно бе отказал да плати.

Едно куче с пяна на устата се хвърли към Дрейк. Той го ритна. Кучето падна назад, стана и избяга в противоположната посока. Дрейк едва успя да избегне един мъж, преследващ друг с изваден нож.

Забави крачка, но не страхът го спираше. Мисълта, че Клайд е в опасност, му даваше сили да продължи в този ад, от който се беше борил със зъби и нокти да се измъкне.

Замисли се за някакъв план. Без съмнение, Куотърмейн бе избрал най-ужасните главорези. Уилкс му бе казал да търси на Уотър Стрийт — една от най-тъмните и страшни улици в квартала.

Дрейк се намръщи, когато двама яки мъже тръгнаха към него, очевидно не с добри намерения. Той дръпна палтото си назад, за да покаже пистолетите си, и извади камата от ботуша си. Мъжете свърнаха в една пряка, за да потърсят по-лесна плячка.

Десет минути по-късно носът му подсказа, че е стигнал до целта си преди още да я е видял. Започна да залита като пиян, извади една бутилка ром от джоба си и се поля. Усети някакво движение зад себе си, обърна се рязко и видя трима мъже. Единият държеше тояга, другият — нож, а третият — ръждясал, но очевидно годен за употреба пистолет.

— Ако искаш да видиш утрото утре, най-добре е да се върнеш там, откъдето си дошъл. — Най-високият от тримата беше широкоплещест, облечен в хубави дрехи.

Дрейк присви очи в слабата светлина на уличните лампи.

Явно всичките косми от плешивата глава на мъжа се бяха преселили върху китките му, които висяха комично от мръсните, но изящни дантели. Но пък, от друга страна, в ръката, която държеше пистолета, нямаше нищо смешно.

Дрейк изтри устните си с ръкав.

— Благодаря ти, добри човече, но в момента съм точно там, където искам да бъда.

Изисканите му думи постигнаха точно това, което целеше. Тримата мъже се спогледаха, сякаш не можеха да повярват, че подобна тлъста плячка сама е дошла в гнездото им. Приготвиха се да скочат върху него, но Дрейк веднага направи това, в което най го биваше — неочакваното.

Хвърли портмонето си към тях.

Водачът им го хвана и изненаданото му изражение стана алчно. Отвори портмонето, преброи гвинеите, след това отново и очите му се опулиха.

Дрейк захвърли бутилката, както и преструвката, че е пиян. Вече не му бяха необходими, бе постигнал целта си.

— И там, откъдето идват, има още много… За подходящ партньор, разбира се. Кой е господарят тук? — попита усмихнат той.

— Феликс Нортър. Кой се интересува — Водачът погледна към осветения прозорец над главите им, прехвърли няколко пъти тежкото портмоне в ръцете си, после неохотно го затвори.

— Някой, който има връзки, които могат да го заинтересуват. Мога да му покажа място, където има поне десет пъти по толкова пари, и мога да го вкарам и изкарам оттам без никакъв проблем.

— Твърдо ли е?

Дрейк премига.

— Твърдо като цици на девица.

Това предизвика шумен смях сред триото, както и бе очаквал. Подозрението им започна да се изпарява.

Изражението на водача стана мрачно, когато претърси Дрейк и намери пистолетите. Преметна ги през рамото си.

— Идвай, но те предупреждавам — пистолетът ми ще е насочен към гърба ти, а разполагам и с камък, който да вържа на врата ти, ако се опиташ да направиш нещо.

— А, значи затова Темза ухае толкова приятно. Води ме, добри човече.

Поведоха Дрейк по изгнили стълби към една махагонова врата с чукче с формата на лъвска глава, което сигурно някога е украсявало някоя богаташка къща. Но, да, за Бога, това чукче наистина беше на вратата на имението Ендикът!

Водачът почука няколко пъти в странна последователност и му отговориха по същия начин. Вратата се отвори и отвътре блесна ослепителна светлина и великолепие. Дрейк се опули, толкова изненадан, че почти не обърна внимание на оръжията, насочени към него от всеки ъгъл. Разликата между вътре и вън беше изключителна. Римски статуи и картини от не толкова известни, но все пак уважавани английски художници украсяваха тапицираните с коприна стени.

Над главата му се издигаха три етажа, всичките с балкони, надвиснали над централното мраморно фоайе. Оттук трудно можеше да се измъкне човек. Вниманието на Дрейк бе привлечено от една отваряща се врата в дъното на фоайето. Зърна за миг бумтящ огън, меча кожа и гола жена, преди един мъж в ален халат да излезе навън.

— Какво става тук, идиот такъв? — изръмжа мъжът, който сигурно беше Феликс Нортър — Защо си довел този… въшльо в дома ми.

Феликс Нортър беше висок, хубав мъж с гъста тъмна коса и нос, аристократичен почти толкова, колкото този на Дрейк. Въпреки сравнително добрия език, който използваше, акцентът все пак издаваше произхода му.

— Ами, той ми даде това и каза, че има интересна сделка, която да ти предложи. — Водачът на тройката хвърли кесията със злато към господаря си.

Нортър я хвана, отвори я и преброи гвинеите. Лицето му засия. Пристъпи по-близо, за да огледа Дрейк, и носът му се сбърчи от миризмата на рома.

— В момента съм зает, но ако искаш да изчакаш, след малко ще съм на твое разположение. — Той се завъртя на пета и каза на един, от подчинените си: — И го заведи горе да се изкъпе, Джери.

Водачът, Джери, хвана Дрейк за ръката и промърмори под носа си:

— Аз не съм някоя камериерка, която да се грижи за глупак, който има повече пари, отколкото акъл.

Но той поведе Дрейк нагоре, махвайки с ръка към множеството, събрало се във фоайето и разглеждащо подозрително Дрейк.

Всички изведнъж се изпокриха по стаите. Дрейк се постара да не дава вид на прекалено заинтересован, докато минаваха покрай врати, много, от които отворени. Джери тъкмо го бе бутнал в една малка стая, подредена като баня, когато Дрейк чу писъка.

Космите по врата му настръхнаха, защото позна този глас, въпреки че беше изпълнен с болка.

— Какво е това?

— Още един глупак, който не си гледа работата — изръмжа Джери, затръшна вратата и я заключи отвън.

Дрейк веднага отиде до прозореца. Можеше просто да скочи на улицата, но видя слаба светлина на около три метра по-високо. Наведе се. Една завеса се люлееше от вятъра. Той погледна по-внимателно външната стена на сградата. По нея минаваше улук, но когато го тупна, той се залюля. Беше прекалено слаб, за да го издържи. Дрейк погледна нагоре.

Върху корниз с орнаменти стояха следите от стара табела. Табелата отдавна я нямаше, но прътът, на който е била прикрепена, все още стоеше и изглеждаше достатъчно стабилен. Дрейк съблече сакото си и извади едно въже. Направи примка, метна я на пръта и дръпна. Той поддаде леко, но пък така или иначе, нямаше много възможности за избор.

Дрейк бутна едно тежко бюро до вратата. Спря, за да изтрие пепелта от лицето и ръцете си, преди да отиде до прозореца. Погледна отново навън, но не видя нищо, освен едно куче.

Качи се на перваза, пое си дълбоко въздух и увисна, подпирайки се с крака на стената, за да облекчи поне част от тежестта си върху въжето. Тръгна настрани. Прътът изскърца, после започна да се огъва.

— Проклятие! — изръмжа той. Тръгна по-бързо и тъкмо бе стигнал рамката на другия прозорец, когато прътът се преви на две. Въжето се изхлузи и падна долу на улицата.

За миг Дрейк остана буквално увиснал на пръстите си. Напъна се и се изкачи на перваза. Откъм леглото се чуваше пиянско хъркане. Единственото друго нещо в стаята — пълно нощно гърне — беше събрало цял рояк мухи.

Щедростта на Нортър явно не се простираше и спрямо хората му, реши Дрейк. Нищо чудно. Добре. Алчността щеше да го провали. Дрейк отиде на пръсти до вратата и я отвори малко, за да надзърне навън. Във фоайето беше по-тъмно отпреди. Джери се бе отпуснал на пода, изглежда, му беше скучно.

Двама сънливи стражи с клюмнали глави стояха от двете страни на входната врата Дрейк се измъкна от стаята и зави зад един ъгъл. На пода изскърца дъска, но преди Джери да е вдигнал поглед, от Дрейк вече нямаше и следа.

Той тръгна по тъмните коридори. Търсеше някаква светлина и се молеше отново да чуе онзи писък. Опита се да възстанови по памет посоката, от която беше дошъл, но тук имаше прекалено много коридори, а той разполагаше с много малко време.

Дрейк се върна в централното фоайе, извади камата от ботуша си и се метна върху Джери.

— Само да помръднеш и си мъртъв — прошепна той. Потърка леко острието във врата му, колкото да остави тънка червена линия. — Помогни ми и ще ти дам още злато.

Плешивата глава на Джери кимна леко. Дрейк му позволи да стане, но непрекъснато държеше ножа до гърлото му.

— Покажи ми къде е затворникът.

Джери се поколеба. Погледът му се стрелна надолу, после обратно към безмилостните сини очи на Дрейк. Очевидно в душата му се бореха алчността и страхът, но той явно реши, че моментната заплаха е по-важна от евентуална бъдеща. Тръгна по един коридор, зави, след това зави отново. Когато най-после спря, Дрейк се досети, че са в задната част на сградата. Джери почука по същия начин, както и преди, когато влязоха.

Чу се стържене на верига. Вратата се отвори. Едно изненадано, грозно лице посрещна юмрука на Дрейк. Мъжът, върху чиито кокалчета все още личеше кръвта на Клайд, се свлече на пода. Дрейк бутна Джери встрани.

Насиненото лице на Клайд беше увиснало на гърдите. Ноктите му кървяха, всъщност бяха изтръгнати. За миг сърцето на Дрейк спря да бие, но тогава видя, че гърдите на приятеля му леко се надигат и спускат. Дрейк взе машата до огнището и удари плешивата глава на Джери, който се строполи върху другия мъж.

Дрейк отвори пръстите му и пусна вътре три гвинеи, след това ги затвори. Не бяха трийсет сребърника, но без съмнение, Нортър щеше да разбере символичното им значение.

Дрейк намокри чистата си носна кърпичка и изтри лицето на Клайд. Клайд премига, изстена, после се вцепени, когато чу познатия глас.

— Тихо. Нямаме време за губене. Можеш ли да вървиш?

Клайд се опита да се усмихне, после се изправи бавно.

— Добре. А сега да опитаме това…

 

Десет минути по-късно Джери се върна с поверения му затворник във фоайето. Вървеше доста бавно, лицето му беше необичайно мръсно, сякаш се бе търкалял в пепел, а на главата му имаше странна шапка. Изглеждаше така, сякаш е изгубил доста килограми през последния половин час, но на височина си беше същият. Двамата стражи се събудиха и погледнаха към него през затъмненото фоайе.

— Феликс каза да го разкарам — провлече Джери с глас, малко по-висок от обичайния. Той блъсна Дрейк толкова силно, че той се препъна, загледан в него.

Двамата мъже, чието внимание се бе съсредоточило върху Дрейк, не реагираха, докато Джери не отвори вратата.

— Каква е паролата?

Джери се вцепени. Дрейк хвана вратата и се изправи. Бързо изчука странната последователност от почуквания, надявайки се, че двамата стражи не виждат.

Те се успокоиха и им махнаха да излизат. Вратата се затвори след тях. Клайд се препъна и за малко не падна.

Дрейк го хвана.

— Не още, приятелю. На улицата има още пазачи.

Дишайки тежко, Клайд направи усилие да държи гърба си изправен. Дрейк тръгна надолу по стълбите, спря, после извади нещо от джоба на бричовете си. Стъпи върху него, размаза го и излезе на двора, влачейки крака.

Отново изиграха театъра с убиеца и жертвата, но сънливите пазачи отвън загубиха интерес, когато двамата мъже се запътиха към Темза. Утре или вдругиден водите й щяха да изхвърлят още един неидентифициран труп. Нищо ново. Лондон си имаше достатъчно от най-евтиното нещо на света — човешкия живот.

Когато се отдалечиха достатъчно, Дрейк и Клайд погледнаха към мръсните води на реката.

— Ще можеш ли да плуваш, Клайд?

Клайд се поколеба, но когато чуха викове и пистолетен изстрел, той сякаш изведнъж придоби предишната си сила. Скочи. Дрейк го последва, хвана един плаващ дънер и го бутна към Клайд. Хванаха се за него и го оставиха да ги влачи надолу по течението.

Дрейк се замисли къде ли бе прострелян Джери. В главата? В сърцето? Странно, но изпитваше съжаление за своето участие в смъртта на този мъж, макар че беше действал при самозащита. Сигурно остаряваше. Двамата се потопиха под дънера, когато на брега изшумоляха храсти. Идваха.

Когато бандитите пристигнаха, видяха само един плаващ дънер, далеко надолу, и никаква следа от двамата мъже, които ги бяха надхитрили.

 

Изминала две улици, Калиста се бе отдалечила достатъчно, за да може да се успокои. Толкова бе бързала да избяга, че бе забравила да погледне в чантичката си дали има пари. Спря под една улична лампа. Бръкна в чантичката си и извади банковата разписка. Подписът на Дрейк Херик я подразни, но тя потисна желанието си да скъса хартията.

Защо не му я бе предложила, дори да го помоли да й върне Парис, ако трябваше? Защото това, което имаше той, си беше негово. Девизът му прозвуча в главата й като предупредителен звън, но вниманието й беше привлечено от друго. Двама весели младежи, подкрепящи се един друг, докато пееха мръсна песен, завиха зад ъгъла пред нея. Тя бързо скри хартията под носната си кърпичка.

Парис също беше изгубен за нея. Очите й се напълниха със сълзи, но тя ги преглътна. Щеше да има достатъчно време за съжаления, когато се прибере. Попипа дъното на чантичката си. Намери две монети и бързо ги извади. Сърцето й се сви. Два пенса. Не бяха достатъчни, за да наеме файтон. Калиста пусна обратно монетите, укорявайки се, че не бе взела поне мъничко от златото на Дракона.

Двама мъже спряха и премигаха към нея. Изплашена, Калиста се уви по-плътно в наметката си, забърза по улицата и се шмугна в един вход. Мъжете минаха покрай нея и улицата отново опустя.

Калиста надзърна и се опита да се ориентира. Най-после видя един магазин, който й беше познат, и разбра, че за да стигне пеша до дома на Мариан, ще й е необходим поне един час. Ако можеше да събуди прислугата в този късен час, Мариан без съмнение щеше да плати на файтонджията. Така или иначе, трябваше да отиде там, където все още имаше движение — две улици по-нагоре, където бяха кафенетата и кръчмите на Айви Лейн. А сама жена по това време лесно можеше да стане плячка на гуляйджиите.

Уморена, Калиста се облегна на сградата и затвори очи. За момент й се прииска да не бе тръгвала. Но подобни мисли бяха по-опасни дори от положението, в което се намираше в момента.

— Дявол да го вземе — промърмори тя и излезе от входа.

После смело тръгна към тихите звуци на мъжки смях, който се чуваше в далечината.

 

Дрейк измъкна пребледнелия Клайд от водата и го плесна няколко пъти по бузите. Трябваше да го придържа към дънера, докато не стигнеха онази улица, където бе направил плана си за действие.

Клайд премига и изстена:

— Всичко ме боли.

Дрейк го надигна и го преметна през рамото си.

— После ще те заведа при лекар.

— Не за първи път ме измъчват, нали знаеш. Остави ме, ще се справя.

Дрейк не му обърна внимание.

— Но за първи път те измъчват заради мен. И, Бог ми е свидетел, това ще бъде последният.

Дрейк тръгна, без да полага видимо усилие, към наетата карета, оглеждайки се тревожно на всяка улица. Никой не се виждаше. Когато стигнаха, той внимателно остави Клайд на плюшената седалка, седна до него и заповяда на кочияша да кара право при доктора.

Хасан нямаше да е много доволен да го събудят по това време, но Дрейк щеше да му плати добре. Прекарал доста години на Изток, Дрейк уважаваше много арабската медицина.

Замисли се над последиците от тази нощ. Едно беше кристално ясно — истинската причина за страданията на Клайд беше изправена пред него с достатъчно извивки, че караше дори Дракона да копнее за това, което не можеше да има.

Да, беше я отвлякъл, но момичето му донесе само неприятности. Направи го слаб, накара го да се замисли над основните си представи за живота.

И най-лошо: беше го накарала да мечтае за бъдещето, когато би трябвало да е здраво стъпил в настоящето.

Време беше да я пусне да си ходи. Малкото разнообразие му беше приятно, но нищо не можеше да го накара да се откаже от клетвата, която бе дал над мъртвото тяло на баща си…

 

Калиста ускори крачка, когато видя един файтон. Преди обаче да е стигнала до него, един възрастен джентълмен се качи. Калиста прехапа ядно устни и се огледа. Не се виждаше никакъв друг файтон, но трима мъже излязоха от една кръчма, спряха и се втренчиха в нея. Приближиха се.

Калиста се направи, че не ги вижда, очаквайки да се появи друг файтон.

Най-високият от тримата подсвирна, когато се приближи достатъчно, за да види лицето й под качулката на наметалото.

— Проклет да съм, ако жриците на нощта не стават все по-хубави с всеки изминал ден, а, момчета?

Останалите я огледаха от горе до долу, очевидно съгласни.

Калиста ги изгледа високомерно.

— Моля, господа, не говорете глупости. Аз съм просто една лейди, чиято карета се счупи. Всичко, което искам, е един файтон, с който да се прибера вкъщи.

Най-високият се ухили и я ощипа по бузата.

— Това е доста оригинален начин да практикуваш професията си. Не мога да кажа, че някога съм го правил във файтон, но имам желание да опитам. Хайде. — Той посегна да я хване за ръката.

Калиста отстъпи назад и го ритна по кокалчето. Другите двама понечиха да я заобиколят. Калиста отвори уста, за да закрещи.

Но тогава чу един познат, благословен мъжки глас:

— Скъпа милейди, какво ви е накарало да излезете в този късен час? — Доктор Самюъл Джонсън излезе от входа на една кръчма и пристъпи, за да я хване под ръка.

Тримата мъже се опулиха. Двама свалиха шапките си, но третият просто се взираше с благоговение в световноизвестния писател.

Калиста се успокои.

— Аз… Аз просто искам да си наема файтон. Благодаря ви, доктор Джонсън. Много сте мил.

— Глупости. Моят кочияш ще ви откара, където пожелаете. — Пронизващите му сини очи се втренчиха в тримата мъже. — Сигурен съм, че тези джентълмени искаха да ви предложат същото. Нали е много неанглийско да изоставиш подобна дама в такова положение, а, господа?

Най-високият се покашля.

— Наистина, наистина. Извинете, мадам. — Той побутна приятелите си да тръгват.

Калиста си пое дълбоко въздух.

— Защо винаги трябва да ме виждате в най-лоша светлина — Тя последва Джонсън към каретата му и заспалия кочияш. — Кълна се, че не ми е навик да се скитам сама по улиците след мръкване.

Джонсън се подсмихна.

— Не знаехте ли, че това е една от основните максими в живота, дете мое? Тогава, когато най-малко искаме да бъдем открити, винаги ще ни намерят.

Калиста каза на кочияша къде иска да я закара и той затвори вратата. Когато каретата тръгна, Джонсън се облегна назад и я изгледа с един от онези негови остри погледи, които тя вече бе започнала да разпознава.

— Скарали сте се с Дракона, а?

Калиста стисна силно чантичката си.

— Не точно. Ние всъщност никога не сме били… близки, нали разбирате?

Веждите на Джонсън подскочиха нагоре с недоверие, но той не й даде да разбере.

— Наистина. Мога ли да се осмеля да ви попитам дали тези слухове, които се носят напоследък, са верни?

— Какви слухове?

— Че вие и вторият ви баща ще отваряте игрален дом?

Калиста се изчерви и се загледа през прозореца навън в тъмнината.

— Да, сър, вярно е.

Тя очакваше да чуе обвиненията му, защото възгледите му относно добродетелта и жените бяха добре известни. Но отговорът му беше мек. В тона му се долавяше разбирането на човек, който е познал бедността. Не беше тайна, че живее от оскъдната си пенсия и от това, което успява да изкара като писател.

— А, пари. Не мога да ви обвинявам, че търсите богатството. Много хора смятат, че написах речника си само в името на просветлението. Никой никога не е писал за нещо друго, освен за пари. Точно както и никой никога не губи състоянието си на игралните маси, освен по случайност. Признавам, че бих искал да ви видя да печелите парите си по друг начин, но се възхищавам от находчивостта ви.

Тъй като тя все още изглеждаше засрамена, той потупа ръката й.

— Няма да ви тормозя повече, дете. Само дето много обичам хубавия спор.

При тези думи Калиста вдигна поглед.

— Щом е така, сър, мога ли да ви попитам за мнението ви за Джон Уилкс? Смятате ли, че е патриот, който се опитва да осъществи мирна реформа?

Ако се бе надявала да й каже, че Уилкс не е чак толкова лош, остана разочарована.

Изражението на Джонсън стана сурово.

— Патриотизмът е последното убежище на негодника. Управлението се осъществява най-добре от онези, които са обучени и известни. Когато един месар ви казва, че сърцето го боли за родината му, всъщност не може да му се вярва. Идеята за свободата само развлича английския народ и му помага да не умре от скука.

Калиста кимна. Не се изненада от отношението му, защото той беше известен консерватор. Тя се облегна назад и не каза нищо, докато не стигнаха дома на Мариан. Когато кочияшът отвори вратата, Джонсън понечи да се изправи, но Калиста поклати глава. Кракът очевидно го болеше и той трепереше повече от обикновено. Той също беше уморен.

— Отново съм ви задължена, сър. Ако въобще някога мога да ви се отплатя…

Той се усмихна. Дори на мъждивата светлина от лампата в каретата се виждаше блясъкът в очите му.

— Мога да посетя игралния ви дом и да ви изпробвам на карти. Какво ще кажете?

Калиста скочи долу и му направи дълбок реверанс.

— За мен ще бъде чест. Приятна вечер и Бог да ви пази.

— И много късмет в новото ви начинание, скъпа. — Джонсън направи знак на кочияша си.

Калиста изтича нагоре по стълбите и удари с чукчето по вратата. Наложи се да чука дълго, преди най-после да чуе отвътре провлечени стъпки. Колтър, облечен надве-натри, отвори вратата и надзърна навън с едно око. То се разшири, когато видя кой нарушава почивката му.

Той дръпна бързо вратата и се самозабрави дотолкова, че я прегърна силно.

— Мис, вече се страхувахме, че сте изгубена завинаги. — И осъзнал какво е направил, той отстъпи назад и се изчерви.

Калиста се усмихна тъжно. Може и да си беше вкъщи, но още беше изгубена. Но отвърна само:

— Не събуждай Мариан. Много съм изморена и не искам нищо повече от едно добро, твърдо легло. — Засега меките, удобни легла й стигаха. Те пробуждаха твърде много спомени, които искаше да забрави.

— Господарката хубаво ще ми се накара, ако не я събудя…

— И точно това щях да направя, Колтър.

Калиста погледна нагоре към стълбите. Мариан, облечена в стара нощница — истински символ на домашното огнище — се втурна надолу. Спокойното изражение на Калиста изчезна и тя се затича да прегърне приятелката си. Въпреки усилията й да ги възпре, от очите й бликнаха сълзи.

Гласът на Мариан трепереше, когато тя потупа гърба на Калиста.

— Почти не съм спала, откакто изчезна. Глупава гъска такава, как можа да избягаш така? Ако знаеш колко мъка ни причини на всичките… — Мариан погледна към иконома. — Горещ чай в салона, Колтър. — Тя хвана Калиста за ръката и я поведе нататък.

— Къде е Хенри? — попита Калиста, когато седнаха.

— Прекарва половината от времето си в игралния дом, другата половина — да те търси. — Мариан разрови въглените с машата и сложи дърва в камината.

Колтър почука, остави един поднос и излезе също толкова дискретно.

— Чакат само твоето завръщане, за да отворят — каза Мариан.

Калиста въздъхна. Не си правеше никакви илюзии за това, което й предстоеше. Не очакваше с особено нетърпение похотливите усмивки, шепотите и предложенията. Споменът за Дрейк, закопчаващ арогантния си символ на притежание около врата й, я накара да избухне:

— Хубаво. Колкото по-рано, толкова по-добре.

Щеше да работи от зори до здрач и ще преуспее така, че никога повече да не зависи от никой мъж.

Мариан й подаде чаша изпускащ пара чай и каза:

— Успокой се. И ми разкажи всичко.

Калиста отпи, събирайки мислите си. Отвори уста, като си казваше, че не дължи нищо на Дракона, но не можа да отрони дума. Отпи още веднъж.

Мариан се размърда нетърпеливо на стола си, но Калиста не можеше да й каже къде е била, дори в името на приятелството им. Всичко, което кажеше, щеше да изложи на опасност Дрейк. Тази лоялност може и да беше неуместна в случая, но тя беше част от самата нея. Най-после уморено поклати глава.

— Не ме питай къде съм била. Достатъчно ти е да знаеш, че бях в безопасност и нищо лошо не ми се е случило.

Мариан остави чашата си на масата.

— Физически, може би. Никога преди не съм те виждала толкова неуравновесена. Да не ме вземаш за глупачка? Знам, че Херик те е отвлякъл. Въпросът е дали ти е отнел нещо повече от свободата.

Очите на Калиста се навлажниха, когато си спомни всичко, което бе предложила, всичко, което бе поискала.

— Не — прошепна най-накрая. — Той… иска да се ожени за мен. Или поне така казва.

Мариан се опули.

— Дракона? Женен? — Тя се намръщи замислено. — От финансова гледна точка той е добра партия, но все пак в изисканите кръгове не го приемат.

Калиста се задави с последната си глътка чай и прошепна:

— Както няма да приемат и мен, когато заема мястото си в игралния дом. Не, Мариан. Не мога да се омъжа за човек, който мрази баща ми. Човек, който дори не ми показва лицето си. Дори и да оставим всичко друго, това не мога да му простя.

Мариан потрепери.

— Чудя се дали не е ужасно обезобразен.

— Не.

— Откъде знаеш?

Калиста стана и отиде да сгрее ръцете си до камината. От това безопасно разстояние, тя отговори тихо:

— Той е красив мъж, който има само един малък белег на слепоочието.

— Но не ми ли каза, че никога не си го виждала?

— Аз… Аз усетих чертите му в тъмното. — Калиста потрепери в настъпилата напрегната тишина. Знаеше, че Мариан се чуди какво ли още е усетила. — Моля те, Мариан, не казвай на никого за това, най-малко на Хенри.

— Но, скъпа моя, ако той те преследва, трябва да се обърнем към властите.

Калиста се обърна рязко към приятелката си.

— Не! Обещай ми, че това, което ти кажа, няма да излезе от тази стая.

Мариан продължаваше да я гледа объркана, когато вратата рязко се отвори. Хенри Стантън, с изкривена перука, с бледо от умора лице, се втренчи в Калиста.

Въздъхна дълбоко.

— Слава Богу — каза просто и разтвори ръце. Прегърна я толкова силно, че Калиста едва успяваше да диша.

Дойде и Саймън и я потупа по рамото.

— Глупаче такова, да бягаш така… — Той спря. — Върна ли си Парис?

Калиста поклати глава.

Красивото лице на Саймън се натъжи.

— Много глупаво постъпих, като го продадох така, без да те питам. Съжалявам, Листа. Май е моя вината, че ти се случи всичко това, но ще се погрижим копелето да си плати, кълна се в Бога. — Саймън яростно започна да рови с машата в жаравата.

Хенри каза равно:

— Първото нещо, което ще направим утре сутринта, е да се обърнем към властите.

Калиста се отдръпна от него.

— Не. Казвам го за пръв и последен път. Няма да свидетелствам срещу Дрейк Херик при никакви обстоятелства.

Хенри се отпусна на един стол. Очите му се присвиха.

— Този дявол те е омагьосал. Чуй ме сега, момиченце…

Калиста се надвеси над него.

— С удоволствие ще те изслушам, когато ми кажеш истината. Знам, че знаеш кой е той. Кажи ми. — Когато Хенри извърна поглед, тя го хвана за раменете. — Кажи ми, проклет да си, или ще се омъжа за него така, както той иска, и ще си измия ръцете с теб!

Хенри изстена. Саймън се надигна, после отново седна. На лицето му беше изписано комично отчаяние. Заговориха едновременно:

— По-скоро бих ти позволил да се омъжиш за змия! — изръмжа Хенри.

— Алекс няма да го позволи. — Обичайното възражение на Саймън.

Калиста им махна с ръка да замълчат.

— Напомням и на двама ви, че съм на възраст, в която мога да вземам сама решенията си. Нямам намерение да се омъжвам за него, но ми писна да съм пионка в една игра, чиито правила не зная. Кълна ти се, Хенри, ще сме квит, ако ми кажеш за всичките си подозрения.

Хенри се изправи. Калиста го наблюдаваше загрижено. Не беше го виждала само от седмица, а той сякаш беше остарял с години.

Той закрачи нервно из стаята, но изведнъж спря. Демонстрирайки отвращението си, захвърли перуката си и прекара ръка по плешивата си глава.

— Не знам със сигурност, но подозирам, че може би е синът на човек, с когото… не постъпих добре.

— Кой? — попита Саймън.

Мариан се наведе напред, затаила дъх, но Калиста затвори очи, защото най-лошите й страхове се оправдаваха. В главата й се върна споменът за мотото от портрета: „Това, което имам, го задържам.“

Дрейк Херик беше синът на Брайън Кимбал.

Знаеше го отдавна, но се страхуваше да го признае, дори на себе си. Трябваше да положи усилие, за да слуша Хенри, въпреки заглушаващите всичко удари на сърцето й.

— Брайън Кимбал. Бях млад и амбициозен. Като втори син, без надежда да наследя нещо, или поне така ми се струваше тогава, не играх честно. Всъщност откраднах Жълтата роза от Брайън, преди той да я даде на Мери. Той искаше да се ожени за нея.

Саймън изглеждаше шокиран.

— Но ти винаги си бил толкова принципен!

— Не и когато бях млад. Когато избягах в Гретна Грийн, за да се оженя за Мери, и Брайън открил, че съм откраднал камъка, се е заклел, че ще ме унищожи веднага щом се върне от Индия. Аз… Аз… — Хенри стисна треперещите си ръце и си пое дълбоко въздух. — Използвах последните си останали пари, за да наема пирати, които да нападнат кораба му. Не знаех, че е взел и сина си със себе си. Мислех, че момчето е останало в Англия. Когато разбрах, че момчето също е било убито, аз… — Хенри преглътна.

Саймън пребледня.

Калиста се олюля и не успя да падне само защото Хенри я хвана навреме. Той потри ръце.

— Живях с греха си повече от двайсет години. Кълна се, че се опитвах да го откупя, като бях добър баща. По-добре да умра, отколкото да ти причиня и миг болка, особено такава, предизвикана от постъпките ми. Калиста? Кажи нещо.

Но Калиста си припомняше грозните белези по гърба на Дрейк. Опита се да си представи как ги е получил, но върху мислите й падна черна завеса. Не можеше да понесе мисълта за болката му, дори и толкова отдавна. И да разбере със сигурност от устата на Хенри, че вторият й баща е разрушил живота на Дрейк…

Как е възможно Дрейк въобще да понася да я гледа, още по-малко да я моли да се омъжи за него?

Калиста започна да се люлее напред-назад в стола си. Хенри Стантън наистина е бил причината, поради която Дрейк се е превърнал в това, което е. По лицето й се застичаха сълзи и падаха върху ръцете на Хенри.

Той се отдръпна, сякаш бяха киселина. Каза разгорещено:

— Но колкото и зло да беше моето дело, нищо не може да оправдае това, което се опита да ти причини синът на Кимбал. Помогни ми да спра тази лудост, Калиста. Той е толкова богат и влиятелен, че дори и да отиде зад решетките, няма да остане задълго там. Но тогава няма да се осмели да продължи вендетата си спрямо теб. А що се отнася до мен, признавам, че не съм сигурен дали ме е грижа какво ще ми стори.

Саймън се изправи.

— Всичко, на което си се опитал да ме научиш, е било лъжа! Как смееш да ми проповядваш, когато…

Калиста отиде при брат си, триейки сълзите си.

— Замълчи, Саймън. Това е станало много отдавна и не може да се промени. — Сложила ръка върху треперещите рамене на брат си, Калиста погледна тъжно към Хенри. За разлика от Саймън, тя разбираше какво може да те накара да направиш любовта. — Всичко това е било заради мама, нали?

Ръката й се отпусна.

Хенри се взираше в нея. Всички се взираха в нея. Калиста не знаеше колко променена изглежда, колко по-зряла е сега, в сравнение с една седмица преди. Но тихата й решителност накара Хенри да се намръщи и да каже:

— Брайън искаше Мери повече от всичко на света и нямаше да приеме това, че тя предпочиташе мен. Той я плашеше. Аз я обичах повече от живота и тогава се оправдавах пред себе си, че го правя, за да бъдете ти и тя в безопасност.

— Бедното малко момче. — Очите на Калиста отново се насълзиха. — Никой не го е обичал, никой не му е помагал.

Хенри махна нетърпеливо с ръка.

— Ха, той е истински простак, щом те задържа против волята ти. Прегрешил съм спрямо него, признавам, но втората злина не може да поправи първата.

— Точно така — Калиста избърса сълзите си, решена повече да не плаче. — Никога не можем да му се издължим за годините на болка, които сме му причинили. Но няма и да добавя още към нея, като свидетелствам срещу него.

— Може и да не се наложи. Откриването на печатарската преса ще е достатъчно. Издателят на „Писмата на Джуниъс“ няма да избегне съда, колкото и богат и влиятелен да е. — Очите на Хенри се впиха в нея.

Калиста се обърна, но не достатъчно бързо. Той видя паниката й. Хенри бързо се обърна към вратата.

— Хайде, Саймън. Вече почти съмна. Сигурен съм, че Куотърмейн ще се зарадва на новината и ще успее да вдигне някой представител на властта, ако се наложи. Кралят ще е доволен най-после да пререже корена на злото.

— Хенри, не! — Калиста изтича след него и сграбчи ръката му — Ти му дължиш милостта си. Ако го направиш, никога няма да ти простя.

Но Хенри се отскубна и отвори входната врата.

— А аз никога няма да си простя, ако не направя това, което е необходимо, за да те предпазя от него. Той е чудовище, независимо дали аз съм го направил такъв или не, а само в затвора ще се откаже от тази мания, с която те преследва. Същият е като баща си.

— Но… — Калиста млъкна, когато Хенри и Саймън се втурнаха надолу по стълбите, тряскайки вратата след себе си. Тя прехапа толкова силно устни, че усети вкуса на кръв. Обърна се към Мариан: — Искам най-бързия ти кон. Нека го оседлаят незабавно или, кълна се, ще го яздя без седло.

— Полудяла ли си? Та ти току-що избяга. Не можеш да се върнеш сега.

Но все едно че не каза нищо.

Калиста вече тичаше към конюшните.

 

Когато Дрейк най-после се прибра вкъщи, беше станало два часът. Беше подгизнал, но арабският лекар го увери, че Клайд ще се оправи. А сега беше време да уреди един друг проблем. Дрейк тресна вратата след себе си и погледна нагоре към тъмната спалня. Без съмнение тя спеше, но след тази кошмарна нощ нямаше намерение да се съобразява с женската й чувствителност. Изсумтя.

По-скоро мъжка решителност. Беше го омагьосала така само защото притежаваше мъжка упоритост и ум, скрити в съблазнителна женска фигура. Е, повече нямаше да го омагьосва. На добър път. Нека се връща при Куотърмейн. Заслужаваха се един друг.

Ако Клайд беше тук, щеше да го изгледа с един от онези свои разбиращи погледи, карайки го да си признае, че гневът му е прекалено силен, за да мисли разумно.

Но Клайд не беше тук. Дрейк нарочно тропаше, докато изкачваше стъпалата към спалнята си, надявайки се, че ще я събуди. Дръпна завесата и се гмурна в тъмнината. Когато очите му попривикнаха, той запали лампата. Гърдите му се завдигаха и спускаха бързо. Дръпна балдахина на леглото.

Беше време Калиста да чуе някои от онези неприятни истини, които толкова обичаше да предлага на другите. Нямаше търпение да започне да й помага да си опакова багажа. Да, щеше да й даде всичко, което й бе купил, само никога повече да не я вижда.

Войнственото му изражение се промени, когато видя празното легло. Опипа невярващо завивките. Отвори раклата и зарови ръце в меките материи, които му напомняха за копринената й плът. Не беше взела нищо от подаръците му. Отвори малкото си скривалище за скъпоценности. Всичко си беше на мястото. Не, не беше взела и парите му, макар че сигурно би имала право да го стори, след като той я задържа тук против волята й. Може би е още тук и го наблюдава от някой тъмен ъгъл с онези зелени очи, които го караха да я желае безумно.

Той се обърна и се втурна надолу по стълбите.

— Калиста? Къде си? — Запали всички лампи, но напразно.

Нямаше я.

Беше останал сам с всички съкровища, които бе спечелил, с изключение на онова, което желаеше най-силно. Отпусна се тежко на канапето. Мъката измести гнева.

Къде беше облекчението? Триумфът му? В крайна сметка, сега можеше отново да се посвети на целта, която го бе движила напред през целия му живот. Но предишната ярост не искаше да се върне. Спомените за дъщерята на Стантън бяха като балсам за изтормозената му душа. Как щеше да живее без нея?

През целия му трийсетгодишен живот никой и нищо не го бе карало да се чувства толкова жив. Тя го караше да се смее, караше го да крещи, караше го да се чувства тъжен. Загледа се в Жълтата роза, която блестеше присмехулно от масата, където я бе захвърлил. Дори това не беше взела.

Един спомен, по-трогателен от останалите, го накара да протегне ръка и да я вземе. Обърна я.

— Не забравяй, че когато си отида, няма да те предам — беше казала Калиста.

Не забравяй.

Той стисна силно камъка.

Никоя сила на земята не можеше да го накара да забрави. Повече не можеше да го крие от себе си. Той я обичаше — това красиво момиче… не, жена, в каквато копнееше да я превърне в пълния смисъл на думата. Искаше да сподели леглото си, всичко, което притежаваше, самото си същество с дъщерята на най-големия си враг.

Дори святата му клетва да накара Хенри Стантън да си плати за греховете не можеше да промени забранените чувства, които изпитваше към дъщеря му. Да, той си беше истински син на баща си. Сигурно такъв им беше жребият — да се влюбват в жени от рода Ралей.

Неспособен да стои на едно място, Дрейк свали маската и се погледна в огледалото. Не видя там един внушителен мъж, прекалено силен, за да е красив, а един глупак, който се бунтуваше срещу съдбата. Нищо не беше научил през годините, прекарани в Изтока.

Последната седмица наистина бе повратна, но не за Калиста, каквото бе било намерението му. Той беше този, който трябваше да направи най-трудния избор в живота си.

Щастие или отмъщение.

Любов или омраза.

Живот или смърт…