Колийн Шанън
Нежният звяр (7)

Глава 6

Дрейк заекна:

— Но, за Бога, не знам за какво говорите.

— Лъжете много умело, млади човече. Но недостатъчно умело. Направих ви честта да не ви обвинявам пред останалите, защото, проклет да съм, ако знам защо, но ви харесвам. Някъде зад тази проклета маска се крие почтен човек, но когато е заложена честта на една невинна млада жена, моите чувства са без значение. Заведете ме незабавно при лейди Калиста или ще мине много време, преди да се озова в леглото си тази вечер.

Заплахата беше завоалирана, но съвсем ясна. Дрейк отвори уста, затвори я и без да казва нищо, се обърна в противоположна посока. Усещаше как примката се затяга около гърлото му с всяка следваща стъпка. Потисна инстинктивното намерение да побегне. Беше прекарал двайсет години, учейки се да оцелява само заради едно нещо — да се върне в Англия и да си вземе обратно онова, което му беше откраднато.

Но, за Бога, дори ако трябваше да довърши отмъщението си от затвора Нюгейт, пак щеше да го направи. Когато зави зад ъгъла към магазина си, с доктор Джонсън — уморен, но решително крачещ до него, Дрейк се опита да потисне малката надежда, която идваше от източник, на който не смееше и да разчита.

Нямаше никакъв шанс Калиста Ралей да се престори, че е там по своя собствена воля…

 

— Проклятие, къде е той? — промърмори Калиста и отново се обърна в удобното легло. Сигурно в леглото на някоя курва, споделяйки онази страст с жена, която знаеше какво да прави с нея. Калиста стисна възглавницата, но това не помогна.

Най-после, победена, тя отметна копринените завивки и обу чехлите, които й беше купил. Облече абсурдната нощница, която не беше нищо повече от водопад падащи дантели, съблече я и облече неговата по-плътна нощница.

Вдиша аромата на мента. Ако беше видяла усмивката, която се появи на лицето й, щеше да си зашлеви плесница, но на сърцето й стана много по-леко, когато слезе долу. В шкафа не откри никакво питие, подходящо за дама, затова си наля коняк. Изведнъж вратата към тайното стълбище се отвори. Тя се обърна и сърцето й радостно заби, но това беше само Клайд.

Много разтревожен при това.

— Милейди, елате с мен. Имате гост.

— Хенри? — Калиста зачака радостта, която така и не дойде. В крайна сметка, ако някой знаеше, че тя е тук, със сигурност съвсем скоро щеше да бъде свободна. Взе чашата си с коняк. Нещо й подсказваше, че ще има нужда от него.

— Не. Елате. Трябва да побързаме.

Калиста се намръщи, чудейки се дали може да отиде облечена така, но само сви рамене. Той я искаше за своя любовница, значи можеше спокойно да играе тази роля.

Когато излязоха от тясното стълбище, всичко й се стори ярко. Клайд я заведе в своя кабинет, в който беше още по-светло. Тя все още не беше свикнала със светлината, когато един глас, който бе чувала само веднъж преди, каза:

— Добър вечер, скъпа моя. Радвам се да видя, че сте добре.

Калиста премига. Милото, пълно лице на доктор Самюъл Джонсън, кимащо непрекъснато, дойде на фокус. Зад него беше онази огромна фигура, която някога бе населявала кошмарите й, но напоследък бе станала предмет на доста по-еротични сънища. Тя бързо върна погледа си върху Джонсън.

— Добър вечер, сър. Мога ли да попитам какво ви води насам в този късен час?

— Ами загрижеността за вас, дете. Вторият ви баща и партньорът му дойдоха в кафенето „Кинг Хед“ тази вечер и изглежда вярваха, че този млад човек тук има нещо общо с изчезването ви. Като се има предвид случайната ни среща тук миналата нощ, се наложи да повярвам в обвинението, на което иначе не бих обърнал внимание.

Съвсем объркана, Калиста се отпусна на един стол. Джонсън седеше точно срещу нея, но Дрейк остана прав до стола зад бюрото си. Клайд пазеше вратата и големият му нос напомни на Калиста за Цербер.

Всъщност в главата й се въртяха доста по-различни спомени от случайната й среща с доктор Джонсън. Забранени неща. Тя сведе пламналото си лице и отпи от коняка, опитвайки се да събере обърканите си мисли. Защо се колебаеше? Само трябваше да каже, че Дрейк я е отвлякъл, и щеше да е свободна.

Беше толкова просто.

Само дето нищо между тях двамата не е било просто. Калиста погледна крадешком към Дрейк, но бързо отмести очи.

Джонсън, от своя страна, я наблюдаваше внимателно — от разпилените коси и огромната нощница, която очевидно принадлежеше на „похитителя“ й, до босите й крака в чехлите. Ръцете й въртяха чашата и тя се взираше в нея, сякаш чакаше да я сполети божествено вдъхновение. Нито напрежението й, нито вниманието й, съсредоточено върху Дрейк, убягнаха от острия поглед на доктора.

Още по-показателно беше продължителното й мълчание. Джонсън се отпусна назад в стола си и по сериозното му лице пробягна усмивка.

— Доколкото знам, една жена не би облякла дрехите на мъж, когото мрази.

Калиста погледна надолу и се видя такава, каквато я виждаше той в момента. После отново погледна към Дрейк, опитвайки се да се престори, че го ненавижда. Положението беше безнадеждно.

По-скоро усети напрежението му, отколкото го видя, само защото вече познаваше езика на тялото му. Изглеждаше незаинтересован, но тя забеляза, че големите му ръце стискат облегалката на стола толкова силно, че кокалчетата му бяха побелели.

Ето, това бе шансът й. Беше негова безпомощна играчка още от първата нощ, когато се срещнаха в спалнята на Хенри, а сега можеше да направи с него каквото си поиска.

Ако кажеше истината, до сутринта той щеше да се озове в затвора. Тя отвори уста, после я затвори. Думите не идваха.

Тримата мъже я гледаха и чакаха. Дори пламъкът на свещта спря да трепти, наклонен леко към нея, сякаш и той искаше да чуе.

— Е, скъпа моя? Ако сте тук по своя воля, ще си тръгна веднага. Ако не, говорете. — Усмивката на Джонсън бе изчезнала.

Калиста започваше да става нетърпелива също колкото него. Да не може да намери думи, най-малкото не й беше обичайно състояние. Но обстоятелствата съвсем не бяха обичайни. Хваната натясно между Сцила и Харибда, какво трябваше да избере — водовъртежа или чудовището.

Изборът се оказа лесен. Страховитият дракон не беше чудовище. Би заложила живота си за това, както и щеше да направи.

— Дойдох тук по своя собствена воля и останах, защото аз искам така. — Калиста зачака инстинктите й да извикат: „Лъжкиня!“

Но усети само душевен покой. Отпи спокойно от коняка си.

Доктор Джонсън погледна към Дрейк. Маската не можеше да скрие нито въздишката му, нито вцепенеността му. Клайд се облегна уморено на стената. Лекото треперене на доктор Джонсън стана още по-забележимо, когато се изправи.

— Е, това беше изключително интересна вечер. Ще ме изпратите ли до вратата, скъпа моя?

Калиста стана. Трябваше да запретне ръкавите на нощницата, за да може да поеме протегнатата му ръка. После, чувствайки се повече като кралица, отколкото като глупаво момиче, облечено в дрехите на похитителя си, тя тръгна надолу по стълбите с него. Учудващо. Дрейк все още беше изгубил ума и дума, следвайки ги като послушно пале. Тя го харесваше такъв — тих и послушен. Жалко, че това нямаше да трае дълго.

Клайд дискретно изчезна в канцеларията си.

До входа Калиста спря и се усмихна любезно на любимия си писател.

— Мога ли да ви кажа, сър, колко съм ви благодарна за проявената загриженост? Ще се радвам, ако запазите в тайна присъствието ми тук. На сутринта ще изпратя на Хенри бележка, за да го успокоя, че съм добре. Трябваше да го направя отдавна.

Джонсън й целуна ръка.

— Разбира се, скъпа моя. И ви желая най-доброто във всички ваши… премеждия.

Когато Джонсън отвори вратата, една собственическа ръка се отпусна на рамото на Калиста.

— Не си отивай — прошепна Дрейк така, че само тя да го чуе.

Калиста раздразнено се отдръпна. Нима вече не му бе доказала лоялността си?

Джонсън погледна към Дрейк, после отново към одухотвореното лице на Калиста. Очите му проблеснаха.

— Не сте искали мнението ми, но нали съм писател, ще ви го кажа. Вие двамата доказахте нещо, за което ми бяха необходими цели шейсет години, за да го проумея — животът не позволява отлагане. Когато можеш да имаш удоволствието, вземи го. Всеки изминал час ни отнема по нещо, което ни доставя удоволствие и може би част от нашето намерение да получим удоволствие. — Той им кимна с достойнство и тръгна в нощта.

Дрейк бързо заключи вратата и я прегърна.

— С една дума — хвани мига — каза тихо той и се наведе към нея така, че да почувства топлината на тялото му. — Добър съвет от един от най-умните хора в Англия, нали, скъпа?

— Харесваш ми повече, когато мълчиш.

— Добре. Накарай ме тогава да млъкна.

Тя зяпна учудено, но той й обясни съвсем красноречиво — наведе се, докосна устните й със своите и подразни езика й.

Калиста не можеше да се въздържи. Разтапяше се от удоволствие и въздишаше, съвсем сигурна, че е постъпила правилно. Целувката му сега беше по-различна отпреди. Устните му, ръцете му бяха отчаяни, сякаш и той знаеше, че времето им е премерено. Ако не успееха да хванат удоволствието, не можеха да обвиняват никого другиго, освен самите себе си.

Тя все пак трябваше да протестира за последен път:

— Това е лудост — прошепна, отдръпвайки се от устните му.

Той проследи с устни извивката на шията й.

— Тогава нека ни закарат и двамата в лудница.

Целувката стана по-дълбока. Маската му се изкриви, но Калиста дори не усети. Целият й свят се преобърна, когато чудовището, с което беше благословена, я отнесе в тъмния свят…

 

Хенри погледна към съобщението във вестника, после го захвърли в скута на Куотърмейн.

— Една седмица? Не можем да отворим игралния дом за една седмица. Трябва да открием Калиста.

— Знам къде се намира.

Хенри се вцепени.

— Къде?

— При Херик, разбира се.

— Но ние претърсихме…

— Той има тайно скривалище. Известно ми е от един от най-доверените ми източници, че някаква кола спира веднъж месечно зад магазина му. Мога да се обзаложа, че каквото и да става там, то е незаконно. Ние трябва само да наблюдаваме. И да чакаме. Когато докажем, че изключително богатият мистър Дрейк Херик е похитител на жени, крадец или вероятно изменник, дори той няма да успее да избегне каторгата. И никога повече няма да го видим.

Куотърмейн се усмихна толкова доволно, че Хенри трябваше да се извърне. Да, той мразеше Херик, но не можеше да се наслаждава на падението, на който и да е човек с такова удоволствие.

„Сигурно остарявам“ — помисли си Хенри и въздъхна. Предизвикателството, което някога щеше да го разпали, сега се оказваше просто едно трудно премеждие. Колкото по-често виждаше Херик, толкова по се убеждаваше в това, кой е той всъщност. И ако беше прав, то тогава не можеше да обвинява Херик за неговата вендета.

Мили Боже, нека Куотърмейн е прав. Трябваше да чакат. Друга доставка… или бедствие.

Калиста, скъпо мое момиче, моля се да не пожънеш това, което съм посял.

 

Наистина, вихрушката бе погълнала всичко, което притежаваше Калиста. Включително самообладанието й.

Когато усети мекия дюшек под гърба си, тя се отпусна.

Едно силно мъжко тяло се отпусна върху нея и тя се притисна по-силно към него.

А когато той съблече нощницата й, тя не се възпротиви, дори му помогна.

Завесите на леглото се спуснаха, дрехите шумоляха и меката светлина на лампата се превърна в ослепяващ пламък.

Калиста стискаше силно очи, защото ако ги отвореше, отново щеше да се сблъска с действителността.

А фантазията беше толкова по-красива.

Тук, в това фантастично легло, на това красиво, тайно място, грешното ставаше правилно, а черното — бяло. Мъжът, който я бе унищожил, се бе превърнал в най-могъщия й защитник. Той й предлагаше спасение, не разрушение. Желанието, което събуждаше в нея, беше хубаво и правилно.

Хвани мига!

Калиста превърна думите в действие и се вкопчи здраво и с двете ръце. Едната докосваше топли мъжки гърди. Другата — нещо непознато, нещо, което толкова подхождаше на този нов, фантастичен свят.

Как бе възможно нещо толкова твърдо да бъде толкова нежно?

Дълбок мъжки стон бе последван от силна ръка, която хвана нейната.

— Недей да пипаш там, освен ако не искаш да платиш цената.

Той придърпа другата й ръка зад врата си, а неговите ръце правеха чудеса с нея. Тънката долна риза се надигна от глезените към коленете и продължаваше да се надига…

Калиста трябваше или да се пошегува, или щеше да избухне:

— Говориш като истински търговец. А ако го счупя, ще трябва ли да го плащам? — Тя се изкикоти тихо и отвори очи… и видя само едни широки, голи мъжки гърди.

Боже Господи, толкова е силен! Можеше да я прекърши като вейка. Калиста се изчерви и извърна глава, неспособна да гледа към най-голямото доказателство за разликата между тях.

Защо беше усилил лампите? Ако искаше между тях да няма тайни, защо не махнеше тази проклета маска? Усмихната или не, тя продължаваше да крие истинския Дрейк Херик.

Той сякаш усети, че тя започва да се разсейва, и устните му отново се прилепиха до нейните, целувайки ги така, сякаш между тях не стоеше цял свят разстояние. Устните му даваха всички обещания, които думите му не можеха да дадат, учейки я, че в леглото няма победители, няма похитени. Само мъж и жена, споделящи радостта си.

И тя се отпусна. Чувстваше се желана и обичана, двете най-силни чувства, които един мъж може да внуши на жената.

През цялото време той галеше крака й от бедрото до глезена и обратно. Нито повече, нито по-малко. Придобила смелост, тя сложи ръце на раменете му, плъзна ги надолу по силния му гръб, усещайки движението на мускулите му, и тогава…

Тя го отблъсна и рязко седна. Погледна го отзад.

— Мили Боже! — прошепна. Внимателно прокара пръсти по всяка от ивиците.

Този мъж е бил налаган безмилостно с камшик. Но белезите бяха твърди и почти слети с кожата. Сигурно са отпреди много години.

— Как? — беше единственото, което успя да каже.

Очите му блестяха на светлината, впивайки се дълбоко в зелените езера, които бяха пълни с влага заради неговата болка.

— Няма значение. Под милувката на пръстите ти изчезват. Моля те…

Той отново взе ръцете й и ги сложи върху себе си. Това беше първият път, в който я молеше за нещо. Тя колебливо прокара пръстите си по всеки от белезите. Той издаде някакъв звук, който можеше да се сравни само с котешко мъркане. Нима нейното докосване го караше да се чувства така?

Тя беше тази, която търсеше устните му, опитвайки се да му достави удоволствие. Устата й се движеше нежно върху неговата. Неумелостта й сякаш го омагьосваше, защото сега я прегръщаше така, сякаш е толкова крехка, че може да я счупи… докато езикът й се осмели да се промъкне срамежливо в устата му. Със силна въздишка той я притисна върху дюшека. Силните му рамене се надвесиха над нея, блокирайки светлината и последните й остатъци от здрав разум.

Целувката стана по-дълбока и ръката му тръгна по-нагоре, като докосваше извивката на хълбока й. Тя се изви под него, изумена от това, че кожата й сякаш има собствена воля, която оживява с ласките на ръцете му. Краката й се разтвориха. Този път тя беше тази, която изстена, когато той прие безмълвната й покана, и я докосна там, където никой друг мъж не я бе докосвал.

Тя се изви. Той също изстена, галейки пъпката на желанието й. Устните му оставиха диря по шията й. Приятната топлина се разпространи по цялото й тяло и тя потръпна, но когато пръстите му натиснаха по-силно, тя за малко не падна от леглото, неспособна да понася красотата на тази интимност, за която никога не си бе и представяла, че може да съществува.

Той изведнъж дръпна ръката си. Седна, преметнал крака през ръба на леглото, с гръб към нея. Калиста бавно дойде на себе си, разкъсвана между учудването и раздразнението. Докосна потното му рамо.

— Защо спря? — Изуми се от треперенето му.

В първия миг й се стори, че няма да й отговори, но тогава той каза толкова тихо, че тя трябваше да положи усилие, за да го чуе:

— Направил съм много неща през живота си, за които после съм съжалявал, но досега никога не съм обезчестявал девица.

Калиста се облегна назад и бързо дръпна нощницата надолу върху краката си, чудейки се защо се чувства наранена.

— Друго ли си мислеше за мен?

Той я погледна през рамо.

— От деня, в който се срещнахме за първи път, ти направи всичко възможно, за да ме накараш да повярвам, че си най-смелата жена на света. Как е възможно някоя невинна девойка да реагира по този начин на картинките, които видя в книгата в канцеларията ми, да играе толкова самоуверено пикет при такъв огромен залог? Що се отнася до репутацията ти сред мъжете в клубовете…

— Не давам пукната пара какво си мислят. В деня, в който един младеж, когото обичах повече от всичко на света, умря, си дадох обещание да живея само за това, в което истински вярвам. Ако бъркате невинността със слабостта, сър, значи сте ме преценили погрешно.

Той хвана ръката й, за да й попречи да се измъкне. Продължаваше да седи с гръб към нея, сякаш девствеността й изведнъж я бе превърнала в нещо забранено. Калиста не знаеше дали да се чувства обидена, или трогната от тази внезапна промяна у него, но следващите му думи предизвикаха у нея реакция, която не беше съвсем еднозначна.

— Никога нямаше да бъда привлечен от теб, ако беше някоя префърцунена госпожица, както предполагам, ти е добре известно. Но това… това въобще не съм го очаквал. Не мога да променя това, което вече е сторено, но мога поне да опитам да поправя грешката. — Той се обърна, дръпна чаршафа върху скута си и вдигна брадичката й. — Красавице моя, ще се омъжиш ли за мен?

Учудването взе връх над всичките й чувства в момента.

— Шегуваш се. Та аз никога не съм виждала лицето ти.

— Никога не съм бил по-искрен през целия си живот. Ние сме чудесна двойка, поне аз така мисля. Добрият доктор явно също е съгласен. — Той я погледна, а в очите му се четеше очакване.

Само дълбоко в сърцето си Калиста би признала желанието си да чуе тези думи от устата на най-загадъчния мъж на света. Но пък къде бяха милите думи, клетвите за вярност, които й бе давал Хийт? Той й предлагаше бизнес сделка, нищо повече и щом му станеше безполезна като оръжие срещу Хенри, той без съмнение щеше да се отърве от нея. Тя гневно дръпна ръцете си.

— По-малко се обидих от честното ти предложение да ти стана любовница от тези… огризки от съвестта ти. Аз никога няма да се омъжа. И определено не за мъж, който мрази семейството ми. Това е само още една уловка от твоя страна.

Тя се изправи, но той я последва, хвана я през кръста и я обърна с лице към себе си. Тя затвори очи, защото не искаше да го гледа. Не можеше да му позволи да разбере какво въздействие има върху нея голотата му. Но не можеше да скрие зърната на гърдите си, които се втвърдиха.

— Това не е уловка. Погледни ме, Калиста. Виж какво правиш с мен. През последните десет минути обсъждахме един вид съюз, но можеш ясно да видиш, че аз копнея за по-друг, по-първичен. Тялото ми пет пари не дава за твоята невинност. — Гласът му се сниши: — Но душата ми, такава, каквато е, иска да се слее с твоята по всички възможни начини.

Искаше й се да устои, да се обвие с нараненото си достойнство като с колан на целомъдрието. Но този глас, по-дълбок и дрезгав, отколкото някога го бе чувала, докосна някаква първична, женска струна и тя затрептя от желание за него. Проклета да е черната му душа, но тя го желаеше!

Отвори очи.

И ахна. Знаеше, че той е едър и силен, но от силния врат до пръстите на краката той беше мъж, такъв, какъвто е създал Господ, когато е дал живот на пръстта. Напомняше й за Парис. Всеки мускул и сухожилие вибрираха от живот. Гърдите му образуваха ъгъл с тънката талия и още по-тесните хълбоци. Погледът й се плъзна надолу по мускулестите му бедра, после още по-надолу… Дори глезените му бяха силни. Оттук белезите на гърба му не можеха да се видят.

Но те също бяха част от него, толкова, колкото и… Тя отново не посмя да погледне.

Той се изсмя. Дълбоко и гърлено.

— Дявол да го вземе, жено, можеш да докосваш, но не и да гледаш? Не е честно, аз съм гол като пеленаче и нищо не мога да скрия, а ти все още си облечена.

Калиста погледна надолу към прозрачната си риза. Знаеше, че е само като тънко було. Странно, но той не я беше свалил, въпреки че тя със сигурност нямаше да го спре, а той би трябвало да го знае.

Калиста си пое дълбоко въздух и направи това, което той — и собствените й инстинкти — повеляваха. Очите й се разшириха. Там, където свършваха краката му, стоеше гордото доказателство, което го правеше мъж. Беше толкова голям, че тя несъзнателно отстъпи крачка назад, разтревожена. Беше виждала как Парис опложда кобилите и знаеше по принцип какво представлява сексуалният акт.

Кобилите цвилеха, някои от тях се опитваха да избягат от тази дълга пръчка, която явно имаше своя собствена воля. Но жребецът ги бе притискал здраво, качен върху задниците им. Блъскаше и цвилеше, докато взимаше своето.

Така ли беше и между мъжете и жените? Калиста не знаеше, но в едно беше сигурна — никога не би могла да приеме това дълго, гордо нещо в дълбините на тялото си. Не и без да изпита болка. Тя се обърна настрани, но единствено видя в огледалото върху гардероба високата фигура, която идваше към нея.

Доста странно, помисли си Калиста. Дори когато умът й отказваше да приеме интимностите, които той искаше от нея, тялото й отговаряше по свой собствен начин — напрежение в гърдите, пулсиране между краката. Дали в крайна сметка тя наистина не беше развратница? Или беше нормално да реагира така на очевидната му възбуда? Не можеше да се омъжи за него, но да спи с него… Изкушаваше се.

Той я хвана за раменете и я придърпа към себе си. Задните й части усетиха твърдостта, която вече бе видяла.

— Виж, Калиста. Нашият съюз, по всички начини, които са възможни между мъжа и жената, е предопределен от съдбата. Противейки се на мен, ти се противиш на себе си. Знаеш, че е така, иначе би казала истината на добрия доктор. Нека да взема специално разрешение, за да може тази нощ да протече така, както трябва. — Той не я докосваше, като се изключи лекият допир до ханша й и ръцете му, леко отпуснати върху раменете й.

Истината? Тя вече не знаеше кое е истината. Съвсем сигурно, както беше фактът, че тя стои тук, беше, че Хенри Стантън, опората и сигурността в живота й, някак си бе предал този мъж. Ако се предадеше на това главозамайващо изкушение, тя вече нямаше да бъде лейди Калиста Ралей.

Господарката Калиста, или мисис Дрейк Херик — Това нямаше такова значение — но Калиста, такава, каквато я знаеше, вече нямаше да я има.

И все пак, ако той бе свалил маската си, за да разкрие най-важната част от себе си, тя може би би поела риска. Но той не го бе направил. Тя вдигна брадичка, преструвайки се на решителна, макар че всъщност не беше.

— Как мога да се омъжа за най-върлия враг на семейството си?

Ръцете му се свиха и той бързо я пусна. Успокояващата му топлина до гърба й изчезна, както и топлината в гласа му.

— И аз бих казал същото.

— Значи ще забравиш миналото, ако се омъжа за теб?

Той се обърна и облече нощницата си.

— Да… когато той си отиде.

Така значи. Поне не я беше излъгал.

Калиста прехапа силно устни и емоционалната болка бе изместена от физическата. Върна се в леглото, сгуши се в него, зави се и се обърна с гръб.

Усети го как се надвесва над нея. Пое си дълбоко въздух, сякаш за да каже нещо, после се обърна. Спря при стълбите за надолу.

— Напиши бележка на Стантън и аз ще се погрижа да я получи. Още не си чула всичко, красавице моя.

Стъпките му се отдалечиха.

Калиста лежеше в леглото, чувайки в главата си думите на доктор Джонсън. Беше прав, мислеше си тя, а сълзите се търкаляха по бузите й — горещи и искрени.

Трябваше да прибави тази малка реч към завещанието си.

Поуките изстудяват отношенията между мъжете и жените.

 

На следващия ден Калиста се мъчи дълго с бележката и накрая я завърши с невинното:

Не се тревожете за мен. Аз съм на сигурно място и съм добре. Очаквам да бъда тук и когато отворите игралния дом, за което прочетох във вестниците. Поздравления!

Много ми липсвате!

Твоя любяща дъщеря Калиста

Тя даде писмото на Клайд, който го пъхна в един обикновен плик и го залепи. Веждите на Калиста подскочиха нагоре.

— Няма ли да го прочетете?

Клайд сви рамене.

— Ако искахте да предадете господаря, щяхте да го направите снощи. Той ми каза, че не е необходимо да го чета. — Клайд взе писмото и излезе.

Калиста се опита да надникне през рамото му, за да види как отваря вратата към тайното стълбище, но той беше прекалено висок.

През целия този дълъг ден единственото, което й даваше известно задоволство, беше да крачи из стаята. Стряскаше се от всеки звук, като се надяваше и едновременно с това изпитваше ужас, че ще чуе стъпките на Дрейк Херик. Разпуснатото й поведение от миналата нощ я караше да се изчервява, но въпреки това желанието да се откаже от всички притеснения и да приеме импулсивното му предложение за брак беше още по-силно.

Трябваше някак си да потушат конфликта. Трябваше някак си да го убеди да я пусне. Преди волята му да надделее, а нейната собствена — да претърпи поражение.

Тя взе нощницата му, която той бе оставил на канапето, и вдиша аромата му. Стисна плата и в очите й бликнаха сълзи. Трябваше някак си да й се прииска да си отиде.

Когато Клайд й донесе обяда, тя го попита:

— Къде е Дрейк?

Той остави подноса, без да я поглежда.

— Каза ми да ви предам, че няма да бъде тук няколко часа. По работа.

— Той е страхливец.

Клайд разля виното, което й наливаше. Дългото му лице се втренчи в нея. Изглеждаше така, сякаш току-що е изял лимон.

— Семейство К… Херик може да са всякакви, но не са страхливци. Не ви ли е минало през ума, че ви дава време?

— За какво? Да се побъркам ли? Нямам какво да правя, с кого да разговарям…

Той й се поклони подигравателно.

— Като се изключи един мъж, който би трябвало да е достатъчно стар, за да знае, че не бива да следва един разбойник като покорно кученце. — Клайд пребледня и на Калиста й се прииска да бе прехапала езика си. Стисна ръката му. — Простете ми. Днес съм малко кисела.

Той се отпусна.

— Трябваше да видите Дрейк миналата нощ. — Строгостта в гласа му беше омекотена от лека усмивка.

Калиста се засмя.

— Добре. И аз почти не спах — по негова вина.

— Искате ли да поиграем на вист?

— Само ако се съгласите да обядвате с мен. Това изглежда вкусно, благодаря ви.

Калиста изчака той да се задълбочи в храненето, когато каза уж току-така:

— Вие сте мъж с много таланти. Доста чудно как сте се сдобили с тях.

Клайд спря да се храни.

— По честен начин, ако това питате. — Тънка усмивка разтегна устните му. — Поне като се изключат дните ми, прекарани като пират. — Той забоде един картоф с вилицата си и го захапа, сякаш съжаляваше за думите си.

Калиста се преструваше, че е особено погълната от храната си.

— Едва ли мога да ви критикувам за това, нали? Като се има предвид произходът ми.

Клайд преглътна и кимна.

— Наистина. Ралей е бил от най-известните пирати на времето си, нали?

— Мога ли да попитам дали сте служили на Дрейк?

Клайд се поколеба, после кимна.

Изпитвайки чувството, че трябва да му вади думите с клещи от устата, Калиста продължи:

— Мога ли да попитам на колко години е бил? — Започваше да подозира, че Дрейк Херик, или както там се казваше, е придобил уменията си да оцелява на много ранна възраст.

Клайд я погледна в очите, сякаш се чудеше дали може да й се има доверие.

— На осемнайсет, когато започна. На двайсет и една стана капитан. Не е необходимо да ви напомням, че тази информация е изключително поверителна.

Калиста притисна показалец към устните си.

— Можете ли да ми разкажете нещо за този живот? Наистина, просто искам да разбера Дрейк.

Клайд побутна чинията си, скръсти ръце на гърдите си и се предаде пред неизбежното.

— О, това беше вълнуващ живот. Дори за мен, а аз винаги съм искал да бъда монах. Пацифизмът не живее дълго, когато до гърлото ти е допрян ножът. Научих се да си служа с всякакви оръжия не защото така исках, а защото се налагаше. — Клайд се усмихна накриво. — Не че мога да кажа същото за Дрейк. Той борави с меча така, сякаш се е родил с него. Умение, което е спасявало живота и на двама ни повече пъти, отколкото искам да си спомням.

— Как е станал капитан?

— Както се става. Дрейк беше първи помощник, когато турците убиха капитана. Другите също бяха смели момчета от всякакви народности, но Дрейк беше единственият, който знаеше езиците на всички, а и той беше единственият истински водач измежду тях. Факт, който всички признаваха. Гласуваха за него и той ги направи богати.

— Но как се е научил на всички тези умения?

Изражението на Клайд стана мрачно.

— В затвора на турския султан.

Калиста ахна.

— Но как…

— Това сега няма значение. Още преди години съм обещал на Дрейк никога да не говоря за онези дни. Един ден той сам ще ви каже, поне така си мисля.

Спомняйки си белезите върху гърба на Дрейк, Калиста не беше сигурна, че иска да узнае подробностите. Само мисълта, как е страдал, беше достатъчна, за да й стане зле. Трябваше да притисне ръце към стомаха си и да се насили да слуша думите на Клайд, който продължи:

— Учудващо е на колко много неща може да те научи пиратството. На дипломация, защото човек си има работа с много различни моряци от различни страни; да се пазариш, защото трябва да определяш условията за освобождаването на пленниците; на търговия, защото продаваш похитените стоки; дори на политика, защото непрекъснато сключваш споразумения с други пиратски капитани и плащаш данъци на бейовете, султаните или пашите в региона.

— След като Дрейк е бил толкова добър, защо се е отказал от пиратството?

Клайд се намръщи, сякаш разочарован от глупавия й въпрос.

— Старите пирати са много малко. Освен това, колкото и да се опитваше Дрейк да спасява тези, които може, все пак трябваше и да убива. Това не му харесваше и се отказа веднага щом спечели достатъчно, за да завърти собствена търговия. А тъй като познаваше пиратите в моретата, той знаеше как да се справя с тях. Така корабите му плаваха безпрепятствено, докато другите търговци търпяха огромни загуби.

— Забелязала съм това у него. Обича предимството най-много, когато е на негова страна. — Калиста отпи от виното си.

— А нима вие сте по-различна? — Клайд стисна ръба на масата и се наведе, гледайки я с поглед, който никога друг път не е бил толкова остър. — Нима вие не похарчихте огромна сума, за да си купите коня с най-добрата кръв в района?

Калиста кимна, но каза сухо:

— Така е. Но искам да ви напомня, че Дрейк Херик ми взе и Парис.

— Взе го? Или го купи съвсем честно?

— Не знаех, че брат ми възнамерява да продаде коня ми.

Агресивната поза на Клайд се смекчи до обичайната му мекота.

— Съчувствам ви за това. Дошли сте тук, за да си върнете Парис?

— Това беше първоначалното ми намерение. — Странно, рядко мислеше за Парис напоследък. Зачуди се дали все още би се осмелила да предизвика Дрейк да играят, но истината беше, че сърцето й вече не мислеше за това.

То също беше изложено на опасност.

— Животът никога не се оказва такъв, какъвто очакваме, нали? — Очите на Клайд отново станаха мили, сякаш съчувстваше на болката й. — Но нали знаете, всички тези завои и премеждия понякога ни водят до рая… ако имаме смелостта да останем там, а не да го подминем.

Калиста се изправи рязко.

— Моля, извинете ме. Благодаря ви за обяда. Беше много вкусен.

Странно как заскърцаха стълбите под стъпките й към спалнята. Калиста дръпна завесите на леглото, опитвайки се да прогони от съзнанието си мисълта за себе си и Дрейк в него.

Раят? Или адът?

Имаше предчувствие, че животът съвсем скоро ще й покаже разликата.

 

Дрейк потупа джоба си. Успокоителното шумолене на хартия го накара да се успокои, но когато една хубавка прислужница се отпусна в скута му, той я отблъсна. Съвсем неотдавна тя би го възбудила. Когато момичето изпищя, той сложи една лира в ръката й.

— Ще ти дам още една, ако ми донесеш бутилка от най-хубавия коняк и се погрижиш да не ме безпокоят.

Беше дошъл тук, решен да освободи напрежението в слабините си, но, по дяволите, тези момичета бяха толкова обикновени. Бяха или прекалено слаби, или прекалено дебели, или прекалено млади, или прекалено стари.

Изпи чашата си на един дъх и леко се закашля. Проклятие, най-добре е да си го признае. Само едно не им беше наред на момичетата, които бяха известни в цял Лондон като едни от най-хубавите в околността.

Не бяха Калиста.

Дори самото й име му доставяше удоволствие. Тя наистина беше „най-красивата“.

Прекалено красива, отвсякъде, за ранен звяр като него. Но въпреки това не можеше да я пусне. Не сега, може би не никога.

Лъжата й, с която го спаси, беше повратната точка в отношенията им. Тя вече не беше трофей, който трябва да спечели, или оръжие, което да използва срещу Стантън.

Отпи глътка от втората си чаша, за да спре да мисли за това, в какво всъщност се бе превърнала за него. Но мисълта, така или иначе, се промъкна в съзнанието му.

През всичките трийсет години от живота си не бе виждал подобна жена. Тя беше уникална. Не само заради загадъчната аура — смесица от невинност и порочност, нито дори заради изключителния й ум и решителност, които бяха толкова странни за жена. Тя беше единствена сред всички жени, които бе срещал по всички краища на света само поради една причина.

Тя беше единствената жена, която искаше за своя съпруга.

Но бе изказала мнението си по този въпрос съвсем ясно. Очевидно той беше достатъчно добър, за да спи с него, но недостатъчно, за да стане неин съпруг. Той сложи чашата на масата толкова рязко, че конякът се разля по жилетката му.

— Глупак! — промърмори на себе си.

Мазната персона на съседната маса се обърна и го погледна.

— На мен ли говорите?

— Нима изглеждам така, сякаш се обръщам към теб, приятел? — Дрейк си наля още коняк.

Шляпването по рамото му го изненада. Конякът отново се разля, този път върху ботушите на човека. Върху това дебело, лъскаво лице се изписа комична изненада, но макар и полупиян, Дрейк знаеше какво ще последва. Още не бе успял да се изправи, когато юмрукът се насочи към носа му.

Дрейк се изви, хвана човека за китката и го повали на пода. Усети, че зад него има още някой, и понечи да се обърне. Ударът се стовари от едната страна на главата му. Той повали и този с една ръка, държейки другия за гърлото с другата.

Дрейк усети как ръкава на скъпото му сако се раздира под напора на ръката на поваления под него, но беше прекалено зает да извади от равновесие другия нападател, за да му пука. Когато високият, слаб мъж с вид на моряк се присъедини към тях на пода, Дрейк използва лакти, ритници и юмруци, за да отблъсква ударите, но доста от тях намериха целта си.

Уроците, които бе научил на изпълненото с плъхове пристанище на Бомбай, сега му бяха от голяма полза. Не беше очаквал, че ще му се наложи да ги използва в едно от най-известните заведения в Англия.

Само след две минути двамата му нападатели бяха победени и молеха за милост Дрейк стоеше несигурно на краката си, оправяйки маската си. Погледна към останалите хора в кръчмата, но те всички очевидно проявяваха особен интерес към чашите си с бира. Дрейк дръпна разкъсаните дантели на ръкавите си над изподраните си кокалчета, хвърли една лира на бармана и излезе.

Главата му бучеше, но той не обръщаше внимание. Усмихваше се самодоволно, крачейки по улицата. Проклятие, беше хубаво отново да използва ръцете си за нещо толкова просто като самоотбраната. И това леко бучене нямаше да попречи също и на по-голямата му цел.

Още един слух щеше да тръгне за него след тази случка. Колкото повече се страхуваха от Дракона, толкова по-добре. Освен това новото „Писмо на Джулиъс“, което му даде човекът на Уилкс на улицата, беше без съмнение още една победа за подривната им дейност. Щеше да го прочете по-късно, когато кокалчетата престанат да го болят толкова.

Чувството за удовлетвореност пропъди лошото му настроение. Подходящо време, за да се изправи срещу друг опонент с много по-внушителни умения. Той се насочи към магазина си, решен да принуди Калиста да признае, че го обича. Когато го направеше, щеше да й признае, че я желае повече от всичко на света и би направил почти всичко, за да я спечели.

В съзнанието му изплува лицето на Хенри Стантън.

Почти всичко.

Дрейк беше толкова погълнат от мислите си, че не забеляза, че двамата мъже, с които се беше бил, излизат от кръчмата. Изчакаха го да завие зад ъгъла, после го последваха незабелязано.

 

Няколко часа по-късно Калиста наля на Клайд още една чаша червено вино.

— Господарят ви може и да е негодник, но трябва да му призная едно нещо — има прекрасен вкус. — Калиста отпи от своята чаша. Тишината в спалнята му я бе навела на мисли, които не бе могла да понесе. Компанията на Клайд й беше много по-приятна от самотата.

— Така е. — Клайд вдигна чаша в безмълвен тост за нея. — Във всяко отношение.

Калиста кимна.

— Благодаря. А сега, вие сте на ход.

Бяха прекалено съсредоточени върху играта и не чуха щракването на вратата към тайното стълбище, последвано от тихи стъпки.

Клайд наклони глава, за да огледа по-добре шахматната дъска.

— „Съдбата помага на смелите“ — цитира той и премести царицата си.

Калиста я взе с коня.

— А, „Усърдието е майка на съдбата“, както би казал любимият ми автор, Сервантес.

Клайд погледна мрачно към царя си, хванат натясно в ъгъла, защитаван единствено от топ и три пешки, докато тя бе изгубила само един офицер и четири пешки. Той премести царя си.

— След като вече загубих три игри, не очаквам да се случи чудо. Предавам се. Трябва да ви кажа, лейди Ралей, че никога не съм виждал жена да играе шах като вас.

— Може би самите фигури ме вдъхновяват — каза тя, наслаждавайки се на блясъка на слонова кост и хематит. Потупа своята бяла царица, истинска Елизабет, събираща армията си за война срещу Испания.

— Или може би имаш някакво родство с добрата кралица Бет — обади се един дълбок глас. — Тя отхвърля всеки ухажор, за да остане девствена.

Калиста го изгледа така, че дори кралица Елизабет би останала доволна.

Клайд бързо се изправи.

— Извинете ме, сър, не предполагах, че ще се върнете толкова рано.

— Очевидно. Забавляваш ли се, Клайд? — Дрейк влезе в обсега на лампата.

Очите на Калиста се разшириха. Синьото кадифено сако на Дрейк беше скъсано, дантелите на ръкавите му — мръсни и с петна от кръв, кокалчетата на ръцете му — ожулени. Тя стана и тръгна към него разтревожена.

— Добре ли си?

Клайд натопи чиста кърпа в каната на масата и се приближи, за да превърже ръката на Дрейк, но той го отблъсна.

— Знаеш, че не обичам да се суетиш. Добре съм. Просто едно недоразумение, с което се справих доста добре.

Калиста подуши въздуха. От изражението й изчезна всичката загриженост, когато се върна и седна на мястото си.

— Защо не си признаеш, че си участвал в пиянски бой?

— Така е. И това ме вдъхнови за нещо друго. Можеш да си ходиш, Клайд.

Клайд погледна двойката, отвори уста, после я затвори. Излезе неохотно от стаята.

Миризмата на коняк не можеше да скрие другата, лека миризма, на парфюм. Беше спал с някоя. И въпреки това, странно, но беше още възбуден. Гледаше я като хрътка, готова да скочи върху лисица.

Калиста настръхна. Обърна се и закрачи из стаята, решена този път да не му показва слабостта си.

— Компанията ти добра ли беше?

Той се приближи и внимателно я обърна с лице към себе си.

— Недостатъчно. Беше тъмнокоса, нали разбираш? Косите й не могат да стоплят мъжа — тялото и душата му. Прелестите й изпълниха ръцете ми, но душата ми — не.

Той протегна ръце. Дори маската не можеше да скрие нетърпението му.

Калиста пъхна ръце в джобовете си и затвори очи. Какви грехове бе извършила, че да заслужи този тормоз? Само ако…

Тя отвори очи и излъга съвсем спокойно:

— Намирам, че драконите не ми харесват.

Ако трябваше да мисли само за себе си, щеше да загърби целия свят и да прекара живота си тук с него. Единствено споменът за Дрейк, надвесен над Хенри през онази първа нощ, поддържаше силите й.

Ръцете му се отпуснаха. Той ги сви в юмруци, после ги отпусна само благодарение на изключителната си воля.

— Колко неподходящо, защото и силата на свети Георги няма да ми попречи. И тъй като явно нямаш меч и щит, защо не приемеш неизбежното?

— В живота нищо не е неизбежно, освен смъртта. Що се отнася до останалото, ние сами ковем съдбата си. Можеш да откраднеш свободата ми, дома ми, коня ми, дори девствеността ми. Но никога не можеш да ми отнемеш любовта към Хенри. Преследваш ли го, значи си мой враг. — Думите бяха най-трудните, които някога бе казвала, но Бог да й е на помощ, това беше истината.

Той трепна. Протегна ръка, за да я хване, но когато тя го погледна в очите, противопоставяйки му волята си, той се обърна и изпсува.

— Ха! Добре че онова момиче знаеше какво да прави. Ти си една опърничава жена, която има нужда от опитомяване, но тази вечер нямам настроение. Остави ме.

Калиста положи усилие да тръгне с достойна грация към стълбата. Само още една минутка. После щеше да дръпне завесите и да се отдаде на сълзите.

Ако пролееше достатъчно, може би щеше да успее да отплава далеч от мечтите, които той бе разбил…

 

Отвън една тъмна карета със спуснати завеси бе спряла в тъмна уличка. Двамата мъже, които бяха проследили Дрейк до магазина, се измъкнаха от сенките. Морякът се поклони, адамовата му ябълка подскачаше нервно.

— Добър вечер, господарю.

— Е? Какво открихте? — Оглеждайки се наоколо, Куотърмейн дръпна завесите на каретата достатъчно, за да вижда човека.

— Само това. — Мъжът пъхна свитък хартия през прозореца.

Куотърмейн увеличи светлината на фенера и се намръщи.

— Идиот такъв! Не виждаш ли, че това е празен лист? — Той го приближи до фенера, не вярвайки на очите си. Появи се една сребриста линия. Той ахна и надвеси хартията над пламъка. Бавно се появиха още редове. Той се усмихна зловещо. — Отлично! Примката се затяга. — Той погледна към човека. — Видя ли те някой, че вземаш това?

— Не, направихме го, докато се биехме с него.

— Браво. А сега се връщай на поста си, докато дойде заместникът ти. Онзи, който ги хване да товарят, ще получи десетарка.

Куотърмейн дръпна завесите и почука по покрива. Каретата се залюля и тръгна безшумно. Копитата на конете бяха увити в парцали.

Мъжът с мазното лице се загледа след работодателя си.

— Истински дявол е, проклетникът. Видя ли усмивката му? — Той потрепери.

Морякът потърка натъртените си ребра.

— Но този проклет Дракон си го заслужава. А аз се интересувам единствено от десетарката. Как мислиш, какво й има на бялата хартия, че да е толкова ценна?

 

Вътре в къщата, Дрейк си наля трета чаша коняк. Болката не преставаше, но вече я чувстваше по-притъпено. Каза си, че трябва да извади документите и да се захване за работа, но нямаше сили затова. Все пак бръкна в джоба си.

Намръщи се, после бръкна в другия. Сърцето му прескочи един удар, после започна да бие лудо. Той обърна всичките си джобове, но не беше чак толкова пиян.

Листът го нямаше.

Той се отпусна назад в стола си. Целта на този бой в кръчмата най-после му се изясни.

— Горд глупак! А сега какво?

Само невидимото мастило можеше да го спаси. Ако двамата бяха просто обикновени джебчии, щяха да изхвърлят празния лист. Ако бяха наемници…

Интуицията, която бе спасявала живота му неведнъж, отново заговори. Той се вцепени.

— Проклета да е черната ти душа, Куотърмейн!

Той се изправи и започна да крачи между канапето и камината. Това не беше предвидено. Лейди Калиста Ралей можеше да сложи край на съществуването му, ако не внимаваше. Може би трябваше да я освободи.

— Не.

Стисна облегалката на стола толкова силно, че тя изпука в ръцете му. Беше счупил част от изящната резба. Дрейк я захвърли на бюрото, загледа се в един празен лист хартия и седна. При създалите се обстоятелства предпазливостта беше най-важна. Отключи едно тайно чекмедже и топна перото си в невидимото мастило.

Петнайсет минути по-късно той стана и намали лампите почти докрай. Обърна гръб на стълбата към спалнята си и въздишайки с облекчение, свали маската си. Разтри лицето си, загледан в огъня.

Човек не би могъл да опише лицето, което се появи, като красиво. Носът му беше прекалено остър, брадичката — прекалено силна, ушите — прекалено големи. Старият белег, преминаваш от едната вежда до слепоочието, подчертаваше мъжествеността му. Но очите, които бе наследил от баща си, бяха сини като планински езера. Никой, погледнал някога в тези очи, заобиколени от гъсти, извити черни мигли, не можеше да ги забрави.

Но той рядко се замисляше за необикновените си очи, освен че ги проклинаше, задето го правеха забележим. Но в тази самотна нощ би дал всичко, което притежава, за да отиде при Калиста такъв, какъвто е, и да сподели всичко с нея. Тази странна необходимост да поиска съвет от нея го изненада, защото той рядко обсъждаше нещо с когото и да било, дори с Клайд.

За да се разсее, стана и отиде до дъската за шах, за да излъска фигурите. Когато вдигна царицата, тих звук накара космите на врата му да настръхнат. Приближи се до стълбата. Ето го отново, този път по-силно.

Мили Боже, тя плачеше! Бързо остави фигурката на масата. Вече беше стъпил на първото стъпало на стълбата, когато си спомни за маската. Върза я на лицето си и тръгна нагоре. Отмести завесите, позволявайки на очите си да свикнат с тъмнината. Отиде до леглото и отметна копринения балдахин.

От толкова близо тихите й ридания почти разкъсваха сърцето му. Стисна зъби, за да потисне болката, и каза:

— Нима ме мразиш толкова много, че плачеш от отчаяние в компанията ми?

Отговори му шумно хълцане, после трепереща въздишка.

— Не. Плача за загубата й. Не можем да продължаваме така. Трябва да ме пуснеш.

Дрейк действа инстинктивно. Коленичи до леглото и потърси ръцете й. Сложи ги на гърдите си, вътре в отворената риза. Радваше се, че тъмнината скрива собствените му влажни очи. Тя въздъхна, после погали силното му тяло. Той направи така, че тя да усети белега. После махна ръцете й, целуна дланите й и каза:

— Не мога да понасям, когато плачеш. Единственото, което искам, е да те видя щастлива и в безопасност. Красавице, ще се омъжиш ли за мен?

Тя понечи да отдръпне ръцете си, но той ги хвана.

— Не ме питай отново. Не мога да избирам между теб и Хенри. А ако се омъжа за теб, ще бъда принудена да го направя.

Мъката в гласа й му даде надежда.

— Трябва да разбереш, че не мога да освободя дъщерята на врага си, когато тя знае толкова много за мен. Но съпругата ми…

— Още една причина да кажа не. Ако някога се омъжа, а аз няма да го направя, ще бъде само по една причина.

Тя не я каза, но той долови забранената дума в гласа й. Можеше да й предложи материални богатства, страст и уважение, но не и това.

— Искаш повече, отколкото мога да ти дам.

— Нищо не съм искала от теб. Знам достатъчно, за да очаквам да получа чувства от един камък. Спести болката и на двама ни и ме пусни.

Той като опарен пусна ръцете й върху покривката и се изправи, удряйки главата си в колоната на леглото. Изпсува. Тя успя да потисне нервния си смях.

— Това не е краят. Ще се видим на закуска.

 

Калиста се въртеше в леглото. Поне сълзите й бяха престанали. Не можел да понася сълзите й, когато той самият ги беше предизвикал? И как се осмеляваше да й предлага изкушаващото усещане за допир, без да й позволява да го види? И да продължава да я обижда с неискрените си предложения?

Калиста беше толкова заета да усмирява гнева си, че беше необходимо известно време, преди да чуе гласа.

Не можеше да разбере и дума, но разпозна гласа на Дрейк и един по-тих мъжки глас. Посетител? Това не се бе случвало досега. Калиста опипа в тъмнината за роклята си, знаейки, че ще привлече вниманието им, ако запали лампата. Когато се облече, тя се промъкна зад завесата, която скриваше леглото. Премига срещу светлината и погледна към Дрейк. Беше обърнат с гръб към нея и скриваше другия мъж, който явно беше по-нисък от него.

Калиста тръгна тихо надолу по стълбите. Скри се зад една висока ракла. Когато се успокои достатъчно, надзърна. Премига и се опули.

Сърцето й се сви. Ако се бе съмнявала за значението на печатарската преса, вече не можеше да го прави.

Никога не беше виждала този мъж на живо, но го разпозна по описанията, които бе чела във вестниците.

Джон Уилкс, лидер на движението за парламентарна реформа, можеше да бъде тук, в тайното скривалище на Дрейк, само по една причина.